В началото на септември, когато приключва туристическия сезон и започва новата учебна година, десетки хиляди български и чуждестранни автомобилисти отново попадат на бойното поле, каквото са българските пътища.
Предварително ли е  загубена битката върху четирите колела?
В средата на август българският премиер Бойко Борисов изпусна медийно искрения вопъл: „Ако това правителство беше по времето на излишъците, аз щях да залея с асфалт тази държава и въпреки всичко ще го направя!”. По същото време началникът на КАТ обяви, че най-малко 150 хиляди шофьори предстои да останат без книжки тази есен поради заснети с камера нарушения за превишена скорост. Между двете изявления, естествено, на пръв поглед няма никаква връзка, тъй като онези с превишената скорост, сред които и доста чужденци-смелчаци,  едва ли са допуснали нарушението по пътищата, които българският премиер мечтае да залее с асфалт. Просто защото подобна ситуация е технически е невъзможна. Освен това навсякъде, където българските пътища днес са в по-жалко състояние от надупчените от бомбардировките шосета в Европа през първите дни след края на Втората световна война, пътната полиция не поставя камери – просто е излишно.

“I have a dream !”

И все пак между голямата „асфалтова” мечта на г-н Борисов и нарушенията има нещо общо. При това скрито някъде дълбоко в местната национална психика, описана от Елин Пелин в неговия казусен разказ „Андрешко”.
Известно се, че от близо 19-те хиляди километра пътища в България, една трета са в трагично състояние. От тази ситуация, обаче, се печелят добри пари. Според сведения в печата, дори  ако някой се опита да запълни кратерите по шосетата около София и големите градове за да ги обезопаси, местните авто-сервизаджии, гумаджии, продавачи на резервни части, фелдшери от частни амбулатории и хотелиери тутакси ще пристигнат сами с кирки и лопати, за да ги изровят отново. Дори повече, ще направят всичко възможно случайните знаци за сигнализиране на опасните участъци да изчезват безследно! Колкото повече повредени автомобили, спукани гуми и човешки глави, толкова по добър  е крайпътният бизнес, особено в тъмните нощи, когато и цените на „услугите” скачат до небето!

Крадци или мародери?

Неотдавна столичен всекидневник съобщи, че пътя за Божурище край София се е превърнал в златна мина за местните ромски банди, които чакат някой да хлътне в изкопаните от тях ями и докато шофьора се суети около повредената си кола, тя бива надлежно „облекчавана” от по-ценните вещи. Е, някои пострадали наивници се опитват да съдят общините за немаркирани дълбоки пътни ями или да прехвърлят това занимание на застрахователите, но успехът е съмнителен. В началото на август нещастно семейство наистина осъди държавата да плати обезщетение от 80 хиляди евро за гибелта на своя шест годишен син, починал от счупен прешлен при неизбежно преобръщане на колата им в огромна 6-метрова пътна яма, но агенцията „Пътна инфраструктура” вече се  закани, че ще обжалва присъдата и вероятността тя да бъде отменена е голяма.
Както става ясно, дребният и среден бизнес, от които се очаква да издърпат България от кризата, както и правителството, което трябва „да бръкне” в бюджета, едва ли имат пряк интерес от ремонта на националната пътна мрежа. Затова идеята за заливането на цялата държава с асфалт придобива автентичния, почти реално-страховит, смисъл. Който вероятно отговаря на нечии интереси.

Кой и как в България определя хората, поставяни начело в държавните структури? Отговор на този въпрос, макар и частичен, може да се потърси в някои актуални примери от седмицата.
Става дума за принципния спор между изпълнителната власт, в лицето на военния министър Аню Ангелов, и президента Първанов, свързан с определянето на нов шеф на военното разузнаване. Случаят с предложените кандидатури в крайна сметка допря не толкова до въпроса „чий  e човекът” предложен от министъра и от президента, колкото до дилемата дали това да бъде вътрешен от службата човек, или да е външна фигура, която отговаря на специфичните изисквания, предлага нещо ново и различно, като е готов да носи отговорност за съответния пост. Военният министър твърди, че е добре човекът, който ще извършва промените, „да не е сраснат с тази служба и да е обърнат повече към външния свят”, докато върховният главнокомандващ говори за „приемственост на вътрешен за системата човек”. Кой от двамата е прав? И как, при идентичен казус, биха постъпили партньорите на страната от НАТО? Въпроси, въпроси…

Българският Хамлет:  „Съм ли съм, или не съм?”

В подобна ситуация изпадна и Съветът за електронни медии/СЕМ/, който след избора на генерални директори на държавните радио и телевизия обяви, че се е съобразил с  решаващото условие кандидатите да са от съответната медиа, да имат подкрепата на „трудовите колективи” в лицето на техни „най-изявени представители”, както и да се ползуват с доверието на  някакви обществени организации. Зад подобни формулировки, наподобяващи удивително говоренето през развития социализъм, обикновено се прикриват политически поръчки, неохота за радикални промени, запазване на удобното за момента статукво, съгласие ръководството да се превърне в заложник на онези, които го подкрепят и какво ли още не! Възниква, обаче, и въпроса – кой всъщност определя ръководните фигури и органи на едно публично звено на бюджетна издръжка – държавата, чрез своя представител – регулаторния орган, или вездесъщият „трудов колектив” в комбинация с обществени /смятай приближени на кандидата/, организации?  И кой, в крайна сметка, носи отговорността при евентуален провал на избраните шефове и посочените от тях управителни органи? Държавата или „трудовия колектив”?
Друг особено отблъскващ случай, свързан с наричаната в България „шуробаджанащина”, се оказа поведението на подалата вече оставка зам.-председателка на парламентарната здравна комисия от ГЕРБ Геновева Алексиева, която участвала в жури, избрало на първо място собствената й дъщеря за доцентка по медицинска специалност. Извън пренебрегнатите морално-етични норми от любящата майка-депутат, под въпрос е поставена квалификацията на млада детска офталмоложка, чиито доцентски отговорности многократно надхвърлят тези на общопрактикуващ педиатър, както и цялостната професионална и политическа дейност на амбициозната родителка!

Фокус-мокус препаратус

Още в края на 90-те години бивш премиер и сегашен партиен лидер подробно беше обяснил в медиите, че „всяка политическа сила трябва да се грижи за кадровия си потенциал, че с това не се създава номенклатура, но й трябват верни хора, с които „да сподели гласуваното от избирателите доверие”, и се  беше застраховал с констатацията, че  „ България наистина е малка държава, много хора се познават, а много хора са и в роднински връзки”. Резултатите от подобен начин на мислене са бреме и днес с тежката нищета откъм сериозни специалисти и управленци във всички досегашни кабинети, грижили се за добруването около държавната трапеза основно на своя „потенциал” от съпартийци, или изфабрикували от бартерния контингент вечните дребни началници-пионки.
Така, за разлика от развитите държави в Европа и по света, които се управляват и функционират по демократично изчистени във времето правила и закони, в България продължават кадровите практики на „правата и сребърна” роднинска линия, личат остатъците на „демократическия централизъм” от времето на социализма и често решаващи се оказват конюнктурните партийни и лични политически интереси.
Какво да се прави, българинът продължава да спазва своите съмнителни традиции и приемственост при селекцията на по-малките си началници. И, както е ясно, се опитва да ги брани тези практики упорито.

В края на туристическия сезон в България се разрази спор, който по съществото си е конституционен – да има ли „категоразиция” на плажовете по черноморското крайбрежие и каква да бъде тя?
Какво означава подобна законодателна инициатива, лансирана от някои областни управители в страната?

Идеята за окончателното приватизиране на българското черноморско крайбрежие беше лансирана от сегашният областен управител на Бургас Константин Гребенаров, бивш общински съветник от ГЕРБ в Созопол, възпитаник на Академията на МВР в Симеоново и някогашен служител на Националната служба за сигурност. Според областният управител, в първата година на „управлението ни”, както сам заявява в пресата, той и негови съмишленици от Варна и Добрич,  са направили предложения до Министерството на регионалното развитие и благоустройството да бъде променен Закона за устройство на Черноморието и плажовете по него да бъдат категоризирани. Казано с други думи, плажовете по едва 400-километровата крайбрежна ивица на „туристическа” България следва да придобият статут на национални, местни и затворени. С това щял да бъде постигнат баланс между конституционните права на гражданите и интересите на инвеститорите, които, според загриженият областен управител, били вложили доста средства за облагородяване на „пясъчната ивица пред комплекса си”, а и техните клиенти би трябвало да бъдат предпазени, ако въпреки цената за „ол инклузив”, сиреч „на тумбак”, в зоната навлезе/Боже опази!/, джебчийска банда.

Който не плаща, става „шматка”

Безспорен факт е, че в огромната си част сравнително късата българска брегова линия отдавна е парцелирана и незаконно „категоризирана”. Невинна разходка на север и юг от „навиканото” бургаското село Лозенец  ще ви докаже, че в продължение на много километри да се доберете свободно до морския бряг от сушата е практически невъзможно. Не по-малко лошо е, че арогантни концесионери масово събират незаконни  такси за иначе „безплатния” достъп до плажове, заведения или паркинги край тях. Тези дни прокуратурата санкционира известен социалистически милионер-набаб от северното Черноморие, който събирал пари от преминаващите през неговите вилаети автомобили и препятствал достъпа до брега пред негов луксозен курортен комплекс. Подобна е ситуацията с едни от най-красивите плажове на юг от Синеморец, където за да докоснат морето, туристите, които местните хора все още носталгично наричат „курортисти”, трябва да плащат такса от 2 или повече евро.

За бедни българи – вход забранен!

В Гърция дългата почти 14 хиляди километра брегова ивица предлага над 2000 плажни зони, в Испания над 3000 плажа целогодишно предлагат възможности за почивка, в Португалия 800-километровото крайбрежие предоставя близо 500 плажа с кристално чист пясък и вода. Едва 200 са официално обявените плажове по българското Черноморие, като половината от тях са отдадени на концесионери.
Казано иначе, достъпът до тях е платен, сиреч е практически недостъпен за гражданите на най-бедната страна от ЕС. Ще се реши ли ГЕРБ извън сезона, но все още в кризата окончателно да „сегрегира” крайбрежието за имащи или по-малко имащи туристи?
Ще поживеем и ще видим, както казват руснаците.

Недочакали края на едномесечната лятна ваканция, партийните формации в България нетърпеливо навлязоха в есенно-зимната  фаза на политическия сезон.
След привидното лятно затишие, първите партийни ентусиасти дадоха да се разбере, че са събрали достатъчно ваканционна енергия за да обявят началото на есенния политически сезон. Първи  това направиха представители на СДС, чиито изявления демонстрираха желание за влизане с летящ старт в предстоящият труден и отговорен период, предходжащ местните и президентски избори идната година.
В няколко сполучливо ситуирани сред лятната новинарска суша медийни изяви, лидерът на СДС Мартин Димитров се опита да лансира тезата за необходимостта от общ кандидат на „СДС и останалите десни партии” за президентския вот, като специално изтъкна, че в редиците на неговата партия има „много силни кандидати, които могат да обединят десницата”.

Сънят на гладната кокошка

През седмицата темата беше подхваната и от софийският зам.-кмет Иван Сотиров, бивш конкурент на Димитров за шефския пост на Синята партия, който стигна по-далеч, като сондира настроенията сред управляващите с екзотичното си предложение за обща президентска кандидатура на ГЕРБ и „сините плюс”, която да бъде определена след предварителен избор. На фона на безрадостните данни свързани с текущата електорална подкрепа за все пак партниращата на управлението десница, подобна инициатива вероятно звучи като музика в ушите на разколебаните десни симпатизанти, но за формацията на Бойко Борисов това със сигурност е  досаден шум от политическата кухня, където „главния готвач” отдавна  е определил менюто, сиреч, че следващият президент ще бъде от ГЕРБ.
Впрочем през отминаващата седмица още нещо силно притесни парламентарните съратници на ГЕРБ от „Синята коалиция” и „Атака”. Размяната на необичайни любезности между враждувалите до този момент премиер и президент накара сините да заподозрят „таен сговор”  по въпроса за енергийните проекти, а хората на Сидеров индиректно да атакуват държавния глава със „сензационното” разкритие, че той вече бил определил своя приемник от левицата в лицето на бившия външен министър Ивайло Калфин.

Предстоят ли цунами в левицата?

Това, че според Първанов, той и Борисов вече общували „доста по-активно”, а според премиера сме си имали „опитен президент, който много се старае и се справя чудесно”, нямаше да  прозвучи никак странно, ако все пак между тях не стояха наистина отговорните предстоящи решения за строежа на АЕЦ”Белене”, определянето на новия шеф на военното разузнаване и неодобрението на държавния глава за поведението на министъра без портфейл и негов колега-историк Божидар Димитров, както и на съгласието на Външно министерство да проводи за консул в Чикаго известния комедиант Шкумбата.
В БСП, засега, все още всичко е спокойно. Поне привидно, защото  засилената земетръсна активност там ще продължи със сигурност до местните и президентски избори догодина. Дали обаче предстоящия през октомври 47-конгрес на червените ще освободи  натрупаните енергии сред изчисляваните сега около 13 на сто техни партийни симпатизанти и трусът ще събори сегашното партийно ръководство, дори опитни политически сеизмолози не са в състояние да прогнозират. Просто от 20 години насам  процесите в българската левица са точно толкова непредсказуеми, колкото предсказуем беше „развития социализъм”, който нейната партия твърдоглаво изграждаше до 1989-та година. И, всъщност, успя да си го построи. Но по своему.

В началото на септември в България ще се състои пробно преброяване на населението в три района на страната и то ще предхожда преброяването на гражданите във всички държави от ЕС през 2011 година.
Какви изненади могат да поднесат получените данни?
Преброяването догодина ще бъде 17-тото в историята на България и третото след промените през 1989 година. Според последната рекапитулация за броя на българските граждани през 2001 година, той е бил малко под 8 милиона. Днес Евростат отчита, че през миналата година България е била страната с най-висока смъртност, както и с най-драматичен спад в отрицателния естествен прираст на своето население в ЕС, който, според данни от интернет-страницата на ЦРУ на САЩ, е минус 11 на сто. Отрицателният прираст на нареждащата се след България държава е едва минус 1.7 на сто.
Отново според данни на американското разузнавателно ведомство, цитирани публично през май от местни учени-демографи, страната е на 204 място по раждаемост, забележете, в света, и на 19 място по смъртност. Според американските анализатори България е „единствената държава със застаряващо, емигриращо и намаляващо население”.

Да поиграем на „сляпа баба”!

Засега националната статистика продължава да твърди, че българите намаляват само с 5 на сто годишно, но без да отчита изведените в чужбина деца, както и емигриралите български граждани. В нейните сметки не влизат също родените в чужбина българчета, които никога не са виждали родината на своите родители- емигранти. Не друг, а сегашната шефка на клатушкащият се постоянно от проблеми  Национален осигурителен институт е, че до 2040 година населението в страната ще намалее с още милион и половина жители, пенсионерите ще се увеличат с нови половин милион човека, което ще изправи пенсионната система пред почти нерешими проблеми.
Всичко това следва да бъде констатирано, уточнено, анализирано и прогнозирано в започващото от 1 септември тази година предварително и последващото редовно преброяване на населението през март догодина. В Плевен, Велико Търново и Стара Загора преброителите ще обхванат около 40 хиляди човека по европейска система, която ще бъде тествана през първите две септемврийски седмици.

За „белите облачета” и „черните забрадки”

Какви ще бъдат резултатите не е трудно да се прогнозира – само за последната година Плевенска област е „олекнала” с почти 4 хиляди свои жители в резултат на отрицателния естествен прираст и миграцията в чужбина. Въпреки това държавните статистици са амбицирани през септември да уточнят въпросите, които ще задават на хората догодина, да сондират възможността да се отговори на странични въпроси и което е особено важно, да идентифицират по-точно онези малцинствени, засега, сегменти, чиято роля в етническата смес на българското население очевидно ще расте.
Едни от крайните цели е да се прогнозира дали наистина през 2050 година българите ще се превърнат в екзотично малцинство в своята страна, дали жителите на малките и средни градове няма да мвогат да се поберат по оскъдните пейки на градските си градинки, както и да се формулира бъдещата демографска политика на държавата. Защото нейните практики и резултати досега в тази сфера са очевидни.