Еднодневното посещение на турският министър-председател Реджеп Таиип Ердоган в София се оказа своеобразен тест за премиера Бойко Борисов в опитите му да балансира нееднозначното отношение на някои български партии към Турция с регионалните политически и икономически реалности.

Любпитно събитие, случило се в Ню Йоркския „Уолдорф Астория” преди две седмици, илюстрира сложните емоции, които бушуват в душата на Бойко Борисов. На гала вечеря на лидерите на балканските държави под егидата на турския президент Гюл, българският премиер демонстрира дистанцирано поведение към домакина, което по-късно обясни с необходимостта на подобни срещи „всички да сме равни и дружбата ни да е на равноправни начала”. Вероятно вътрешно подразнен от луксозния и пищен прием, даден от спорната все още кандидатка за ЕС в най-трудните времена на кризата за неговата бедна, но членка на съюза родина, и жегнат от овациите на балканските си съседи към турския президент, г-н Борисов не се изправил да го поздрави, произнесъл няколко изречения за личната си готовност да помага на Турция по пътя й към Европа, извинил се набързо на Гюл и напуснал залата.

„Кач пара” или колко струва?

При посещението на турския премиер Ердоган в София  премиерът Борисов направи опит да овладее емоциите си, макар и не съвсем успешно. Те все пак намериха отдушник в отиващия си от страната френски посланик, който по време на своя мандат си позволяваше остро да критикува българската съдебна система, отношението на държавата към ромите и да отстоява позицията на Париж срещу турското членство в ЕС. Горчивината в българския премиер, обаче, остана от друго. Ердоган не пропусна да припомни на софийския с домакин, че Турция е седемнайстата по големина икономика в света, шестата в Европа и шести по големина търговски партньор на ЕС, който със своя 72-милионен пазар, както и с възможностите за стратегическо сътрудничество, може да бъде повече от полезна за България. Турският премиер недвусмислено даде да се разбере,  че след като основните алтернативни енергийни газови и нефтени проекти са свързани главно с неговата страна, едва ли има голямо значение дали в двустранните отношения с България ще съществува партиен посредник като ДПС, както и дали главният мюфтия е бившо комунистическо ченге, макар че е добре да не е, според Ердоган.

„Чок гюзел булгаристан телевизъ” „
И ако на този фон опитите на една извънпарламентарна националистическа партия за предизвикване на референдум по въпроса за членството на Турция в ЕС могат лесно да бъдат обявени от българският премиер като „неактуални”, отношението на крайните националисти от Атака в тази основна за тях политическа „фиксация” би могло да създаде проблеми на кабинета, доколкото парламентарно той става все по-зависим от тях. В началото на юли с викове „Мекерета” и „Не искаме турци в България” лично лидерът на Атака и негови сподвижници прогониха от центъра на София екип на държавната турска телевизия, а сега шумната проправителствена крайна формация води активна кампания срещу турските сериали, прожектирани по няколко български тв-канала.
В началото на годината при посещението си в Турция, премиерът Борисов беше включил в делегацията си млада депутатка от Атака, с намерението тя да снеме част от напрежението в двустранните отношения, пораждано в продължение на години от действията на нейната партия. След визитата госпожицата – депутатка изрази радостта си, че „ и на международно ниво, много хора са се убедили, че Атака не е толкова страшна и е достатъчно зряла”.
„Дано, дано!”, вероятно тези дни си е повтарял българския премиер, разкъсван от плахи надежди, каквито турската страна едва ли споделя. Просто защото липсват убедителни основания за подобен оптимизам.

След номинацията на поредния здравен министър и огласените от държавната статистика икономически данни за второто тримесечие на годината, българското правителство навлиза с надежди в есенно-зимния сезон.

Оправдани ли са те, обаче?

Тревожно започналата политическа седмица в България за радост на сегашното управление приключи оптимистично. Само за 24 часа с хирургическа точност и впечатляваща бързина премиерът Борисов отстрани втората в мандата на своя кабинет министърка на здравеопазването и имплантира нейния нов приемник, в същото време откри с впечатляваща церемония покривната конструкция на строящата се в София спортна зала за 100 милиона лева, след което обяви официално избавлението на страната от икономическата рецесия. Всичко това следваше да  отнеме вятъра от платната на опозицията, която е в усилена парламентарна подготовка на своето първо за този мандат искане на недоверие на кабинета, да предотврати прекипващите протести на лекари и медицински работници и в крайна сметка да облегчи психически гражданството от социалните му кошмари свързани със скъпотията, безработицата и очаквания тежък есенно-зимен период. И ако от идната седмица българина се отдаде предимно на затваряне на буркани със зимнина и производство на домашна ракия и вино, това ще означава, че кабинетът е постигнал своя нов, забележителен успех.
Или поне е искал да го постигне. Защото реалностите пораждат някои съмнения.

Пускане на кепенците?

Едва ли конвейрната смяна на здравни министри може да компенсира практическата пълна липса на реформа в българското здравеопазване. А да правиш реформи без пари е все едно да градиш пясъчни замъци на плажа при бурно море. Ако болниците в страната наистина започнат масово да удрят ключа поради недоимък, ако действително се стигне до посягане на военновременните медицински запаси, пазени за бедствия и военни конфликти, а най-бедното население на ЕС се наложи да доплаща лечението си в клиниките след като все пак има здравни застраховки, това би могло да бъде началото на бързия край на управлението не само на поредния здравен министър, а на и всичките му колеги начело с техния началник.
Това, обаче, вече няма как да се случи, тъй като на състоялата се в четвъртък в правителствената резиденция „Бояна” конференция на европейските статистици, не друг, а самият премиер Борисов обяви, че според данни на държавната статистика, за второто тримесечие на тази година икономиката е постигнала нарастване от 0.5 на сто спрямо предходното тримесечие, което означавало край на рецесията, начало на стремглав стопански полет нагоре и сигурен икономически растеж от 3.6 процента от БВП, както е заложено в проектобюджета за догодина. Странно защо държавната статистика, чието ръководство преживя драматични кадрови моменти около етническите „фалове” свързани пробното преброяване на населението, внезапно се реши да извърши т.нар.”изглаждане на данните”, след като в началото на септември обяви, че българската икономика се е свила с почти 1.5 на сто спрямо същото време през миналата година.
Да вдигнем самолета!

Това, обаче, са незначителни подробности на фона на изявлението-лозунг на финансовия министър Дянков още през април, че икономическата криза в страната е приключила, тъй като през предходния март промишленото производство било спряло да се срива. Светлите перспективи, които тогава очерта първият финансист на държавата, бяха свързани с нетърпеливо очакване още през следващите месеци хазната да се напълни. Г-н Дянков си остана непоправим оптимист и днес! През седмицата в парламента той успя да надмине и най-възвишените мечтания в стила на някогашната комунистическа пропаганда, като обяви, че „България след 10 години ще изглежда като страна, в която всички ще искат да живеят, учат и останат”.
Всъщност въпреки полета на своята фантазия, финансовият министър не е уточнил дали България само ще „изглежда” или действително ще „стане” мечтаната страна, както и кои са тези „всички”. Но това едва ли има някакво значение за държава, която според редица демографски прогнози след десет години ще бъде с близо милион души по-малко, а след 40 години ще е от около 3 милиона души, от които основната част се очаква бъдат турци и роми.
Тогава здравната, просветната и социалната реформа ще се осъществят от самосебе си и съвсем без пари. Каквито, всъщност, са въжделенията на финансовия министър.

Националното литийно шествие в подкрепа на въвеждането на задължителен предмет „Религия” в българското училище, състояло се в София по инициатива на Светия Синод, породи разгорещени дебати. Досега, обаче, не се чу думата на онези, за които ще бъде предназначен новата учебна дисциплина – самите ученици.

Какво би могло да ги озадачи в реалното лоно на БПЦ?

Шествието, преминало под наслов „Образование за духа и доброто бъдеще на нашите деца”, на пръв поглед изглежда достойно начинание с крайна цел, според Светия синод, „духовно-нравственото израстване” на българските подрастващи. На същите тези деца и млади хора, наречени „ученици”, едва половината от които, според най-новия доклад на Световната банка от септември за образованието в България, са в състояние да покрият критичния праг на грамотност при четене, както и при математически знания и умения. На онези над 20 на сто българчета, които въобще не завършват средното си образование, както констатира през август сайтът на ЕС Еуроактив.

Сатана или Геена огнена?

На православното /все още!/ мнозинство  от всички тези, а и не съвсем, ученици, се предлага задължително да изучават „Религия”, преподавана в училищата от специално подготвени и ерудирани в духовната сфера учители, най-вероятно от контингента на БПЦ. Същите преподаватели, нека дори да ги наречем „педагогически пастири”, ще трябва да предпазват невръстните си слушатели от „печалната духовна картина на сипещо се зло, наркомания, алкохолизъм, безпътица, промяна на ценностната система, незнание какво е грях и какво е добродетел”, според Знеполския епископ Йоан, и заедно с това да отговарят на някои безхитростни въпроси на „заблудени” млади души, породени от реалностите около тях.
Като, например, защо Негово Високопреосвещенство пловдивския Митрополит Николай, който рядко  слиза от телевизионните екрани,  гневно свърза миналогодишната трагедия с български туристи в Охридското езеро с концерта на Мадона в София, защо нареди, противно на всякакви канони, Града на тепетата да бъде огласен с църковни камбани по повод парвенюшката сватба на местна телевизионна „знаменитост”, а тази есен връчи ордени за анти-гей поведение на двама държавни служители, междувременно станали за смях с глуповатите си изявления по темата? От училищния чин палавите духовни „безпътници”, може да попитат поради що в доходоносните църковни свещи въобще липсва восък, защо в кандилата с елей от години вместо маслинено масло гори гранясало олио, а често в тях дори мъждука крушка от електрическо фенерче?

Търговците в храма

Ще се поинтересуват прогимназиалните духовни „безпътници” защо, например,  висшия църковен клир се придвижва из страната с луксозни джипове и скъпи лимузини, а обикновени селски свещеници, като цитираният преди време в печата поп от Монтанско, всяка сутрин се събуждат с нечестивата мисъл: “Боже, дано тази нощ в енорийката някой е предал Богу дух, та да изкарам 20 лева от погребение, защото децата ми няма какво да ядат?” Ще се замислят, може би, потъващите в безбожие, но иначе успяли вече да пообиколят Европата български учащи се, колко сиропиталища, църковни лагери за деца, трапезарии за бедни ученици и изпаднали хора са създадени и подържани със средствата, които църквата печели от своите обширни имоти и от наемите, които прибира от безчетните търговци около своите „храмове”, със  сериозните си, но неясни за обществото доходи, които дори не се облагат с ДДС? Объркани родители, които подобно на отрочетата си също са далеч от истинската добродетел, вероятно ще поискат да разберат защо църковните настоятели в повечето храмове са главно ловки бизнесмени и в крайна сметка как църквата, която в миналото винаги е била духовна опора на хората при бедствия и войни, днес крепи осиромашалото си паство от лишенията в кризата?
Всъщност до тези  и подобни въпроси едва ли ще се стигне в посткомунистическа България, още повече че те биха затруднили дори най-опитния местен богослов. А и не задължителният час по „Религия” в училище е мястото, където следва да бъдат дискутирани подобни теми.
И все пак вярата и традицията рано или късно ще потърсят своята православна истина. И то не сегашната, а реалната.

Десният Съюз на демократичните сили, член на парламентарно представената Синя коалиция, разпространи през седмицата декларация, с която възразява срещу политиката на реабилитиране на бивши агенти на ДС, продължаваща и по време на сегашното управление.
В състояние  ли е подобно „възражение” да реанимира общественият дебат за ролята на хора от бившите комунистически тайни служби във властта?

Повод за публичното негодувание на СДС е решението на сегашния кабинет да предложи на президента за награждаване доказаният агент на ДС с псевдоним „Бончев” с орден “Св. св. Кирил и Методий” с огърлие, за особените му заслуги в областта на културата. Зад въпросното агентурно име се е прикривал бившият лидер на СДС и бивш депутат от крайната националистическа формация „Атака”, докторът на науките Петър Берон, осветен като осведомител на политическата милиция от прословутото Шесто управление на ДС през 2007 като депутат, а по-късно и като член на БАН. Официалната аргументация на кабинета е, че предложеният кандидат за орден имал „особени заслуги” в областта на културата и принос в „изследването на прилепите и техните миграции” в пещери по цял свят.

ДС „Батман”

Чувствителността на СДС по въпроса за агент „Бончев” е обяснима – все пак става въпрос за секретар  и първи председател на синята партия от декември 1989 до ноември 1990 година, за депутат от десницата в 7-то Велико народно събрание през 90-та, сложил подписа си под новата Конституция на страната. Необясним, обаче, е закъснелият и доста вяло формулиран документ, в който мимоходом са споменати/ без конкретни имена!/ други фрапантни случаи не само на реабилитиране, но и на продължаващо пряко участие на служители на комунистическите тайни служби в сегашното управление и структурите на властта.
Вярно, в предизборната кампания през лятото на 2009 година СДС възрази остро срещу агентите на ДС в предизборните листи на ГЕРБ и най-вече срещу бившия агент с ханските псевдоними „Кардам”, „Тервел” и „Телериг”, докато сега публичното джафкане по медиите между лидера на синята партия и въпросният министър без портфейл, се свежда единствено до размяната на епитети като „политически лилипут” и „човекът гаф в българската политика”. Да, председателят на СДС Мартин Димитров през юни при гласуването в парламента на новото ръководство на Комисията за регулиране на съобщенията скочи срещу номинирания от ГЕРБ „шестак” Константин Тилев, по-известен в тайните служби с псевдонима си „Първан”, но това беше не толкова принципно възражение, колкото опит за налагане на собствен кандидат в комисията.

„Синьо” лято, есен, зима

На този фон възникват въпросите какво официално становище взе СДС, а и цялата българска десница, след осветяването на близо 1400-те шефове в МВР от промените досега, оказали се щатни служители и агенти на ДС? Какви политически изводи направиха сините пред своите симпатизанти  и предприеха ли някакви ответни мерки след като Комисията по досиетата разкри, че огромна част водещи журналисти и собственици не само са били, но и продължават да контролират медийната пропаганда в страната? Как, конкретно, централата на „Раковски” 134 подкрепи инициативата на няколкото неправителствени организации, които в края на юли внесоха в парламента петиция за намаляване на пенсиите на служителите на бившата Държавна сигурност и на функционерите от тоталитарните комунистически организации, подкрепена от хиляди граждани? Защо политическата формация, която в началните години на прехода първа поведе битката за отварянето на архивите на комунистичските репресивни органи и за прогонването на техните агенти от властта, се примири с провала на предложения от Лъчезар Тошев и Иван Иванов лустрационен проектозакон?
По всичко личи, че темата „ДС, агенти, лустрация” започва трайно да избледнява в политическия дневен ред на сините, а и на всички формации с претенции за демократичност. Със смяната на поколенията това е обяснимо, но едва ли следва да бъде оправдано, особено когато реабилитирането на миналото с всичките му неизяснени  и все още не получили възмездие престъпления, продължава с „пълна пара”.
А страната отново навлиза в орбитата на предстоящите догодина избори и тогава ще бъде доста скучно отново да се говори само за икономика и финанси, за престъпност и корупция, ако на някой не му хрумне, естествено, да ги свърже и с ченгетата. Които всъщност не са спирали никога да „дърпат конците” на всичко и навсякъде в България.

Министърът за българите в чужбина Божидар Димитров обяви, че скоростта по издаването на българско гражданство при сегашния кабинет се е увеличила три пъти и само за първата година от управлението на ГЕРБ 18 хиляди кандидати са получили български паспорти.
Какво послание носят подобни факти на европейските партньори на България?
С приключването на летния туристически сезон, вездесъщият министър без порфейл Божидар Димитров реши да припомни на избирателите, че освен повелител на реликвите, чудесата и курортния крайморски бизнес, има и конкретни ангажименти в кабинета, свързани с менажирането на българите в чужбина. Въпреки второто „последно предупреждение”, което получи съвсем наскоро от премиера за пословичното си хлевоустие, сиреч „цапнатост в устата”, вътрешният порив при него се оказа неудържим. Най-многобройни от получилите българско гражданство са кандидатите от Македония, с около три хиляди по-малко са сънародниците от Молдова, а само за година страната е набъбнала с 18 хиляди нови граждани отвън, съобщи г-н министърът и изтъкна, че съществувалата корупция при издаване на гражданство е ликвидирана. Една от програмните идеи на министър Димитров е, че с по-бързото и масирано даване на гражданство, тежките демографски проблеми на България ще бъдат решени безболезнено и радикално.

Да населим държавата в съкратени срокове!

Дали това действително ще се случи е спорен въпрос на бъдещето, но за съвсем непосредственото настояще стартиралият „стахановски подход” към уплътняване на залиняващата българска нация е стряскаща новина за нейните европейски партньори. Известно е, че само след броени дни вътрешните министри на ЕС ще решават какво да се прави с кандидатурите на България и Румъния за влизане в Шенген, а влиятелни заподноевропейски и световни медии отдавна изразяват тревога за многобройните „вратички” в паспортните режими на двете балкански съседки и Унгария, през които милиони бедни чужденци влизат в ЕС. Само преди месец, АП написа за „около милион и половина славяни, живеещи в Македония, които могат да получат паспорти за достъп до ЕС от съседна България, която ги смята за българи говорещи на диалект”, спомена и за „близо 300-та хиляди български турци, които се изселиха през 80-те години по време на комунистическата кампания по тяхното преименуване, които правят или имат правото да направят същото. Сега те възстановяват двойното си гражданство за да си осигурят бърз достъп до ЕС”, обобщи агенцията.

„Като ми пееш, Пенке ле…”

В края на миналата година отговорна служителка в Министерство на правосъдието призна в печата, че „много малка част от кандидатите за българско гражданство се установяват да живеят трайно в България”, а значителен брой от мераклиите за български паспорт „не са идвали нито веднаж в страната”. Дори повече. Според данни в печата, българският произход можел да се докаже пред Агенцията за българите в чужбина с характерното опако кимане с глава за „да” и „не”, а самият министър Димитров в автентичния си патриотичен стил обяви миналата година, че проверката на македонските кандидати за българско гражданство била лесна: „Ако псуват на български, а не на сръбски, значи коренът им е нашенски”.
Всъщност кой кого и за какво може тепърва да „попържа”, ще стане ясно съвсем скоро. В средата на август германският „Ди Велт” и френският „Фигаро” предупредиха за възможния „законен” приток на извъневропейски граждани през България. Само дето в София май не ги разбраха или се направиха, че не ги разбират. Както обикновено.