Изследване на НЦИОМ през седмицата показа, че почти 60 на сто от българските граждани не одобряват официалното награждаване с медали и ордени на фигури от репресивните тайни служби на комунистическия режим.
За какво още говорят данните от това изследване, направено 21 години след демократичните промени в страната и четири години след приемане на Закона за отваряне на досиетата на бившата ДС?

След като удари на камък с опитите  си за прокарване на лустрационен текст при избора на ръководни органи на българския парламент, депатутатът от СДС Лъчезар Тошев постигна своя малък, на пръв поглед, успех. Той успя да инициира социологически сондаж по тема, която макар да засяга само частен проблем с бившите ченгета, е доста показателна за тяхната неотслабваща „дейност” в българските дела 21 години след промените, както и за формираното вече отношение на обществото към въпросните фигури от комунистическото минало. Резултатите на държавните социолози от НЦИОМ говорят ясно – повече от половината българи, в това число дори симпатизанти на БСП, са против декорирането на агентите от ДС и другите тайни структури на някогашната власт с медали и ордени за тяхната „високо патриотична” дейност в миналото и сега. Всъщност, анкетираните граждани от всички възрасти и с различна партийна принадлежност, които едва ли се интересуват чак толкова много от ордени и медали, са изразили ясно отношението си към истинския стар ДС -„Октопод” и неговите все още живи и хищни пипала. Което е истинският успех на инициативата на депутата Лъчезар Тошев.

Трилърът продължава

Впрочем, още през пролетта на тази година НЦИОМ регистрира нещо, което сериозно развали настроението на всички, които се надяваха 21-годишната съзнателно култивирана забрава, вече да е редуцирала любопитковците по темата „ченгета-досиета” до пренебрежим минимум. Напротив, сондажите тогава показаха, че интересът към дейността на Комисията по досиетата се е повишил, а броят на младите хора, под 30 години, които живо се интересуват от имената и деянията на осветените агенти, е нарастнал двукратно. Така въпреки тоталният плащ на някогашните тайни служби, който продължава да се стеле над най-масовите  български медии, въпреки пълното неглижиране на темата или само нейното манипулативно „маркиране”, българите очевидно с неотслабващо внимание продължават да следят най-новите глави в продължаващата сага на тайните служби.

Щедро на едро!

През лятото беше съобщено, че за двата си мандата президентът Георги Първанов е раздал около 600 ордена и медали, главно по случай юбилеи и годишнини. Тази статистика беше огласена по повод камшичният отказ на един от достойните български поети, Борис Христов, да се строи в редичката на куп съмнителни фигури, сред които доказани ченгета, номинирани за ордена „Св.св.Кирил и Методий”. Месец преди него журналистът и общественик Дими Паница подаде недвусмислена оставка като   почетен член на БАН, след разкритията за „силното присъствие на ръководни постове в Академията на хора, свързани със службите на бившата ДС”.
Е, това че „Щурците”, които в началото на 90-те пееха по площадите „Аз не съм комунист”, склониха да приемат ордени от ръцета на човек с агентурния псевдоним „Гоце”, който преди тях е декорирал с държавни награди свои съмишленици,  с прозвища „Карак”, „Омортаг”, „Бор” „Сава” и други,  със сигурност ще увеличава още повече любопитната публика. Което НЦИОМ тепърва предстои да констатира.

Според публикации в българския печат, свободни часове за използуване казаните за домашна ракия до Нова година няма. В същото време правителството започна процедура в Брюксел за признаването на гроздовата ракия за национален продукт, което щялода  свали акциза за напитката наполовина.
„Защитата на ракията пред ЕС ще бъде национална кауза”, обяви неотдавна земеделският министър Найденов, с което даде старт на една от най-знаменателните кампании на сегашното българско правителство. За да се издейства в Брюксел 50-процентно намаление на данъчната ставка за тази любима „национална напитка”, в кампанията са мобилизирани почти всички министри, като се започне от финансовият Дянков, който направи точни разчети за акцизите в парламента, и се стигне до ключовият министър-историк Божидар Димитров, който отговаря за намирането на исторически факти, доказващи, че още византийските императори са се опиянявали с местния гроздов дестилат.

Имало едно време…

Първите резултати вече са налице. Изровени са писанията на  арабски хроникьор от 14-век, в които се споменавало, че левантийски търговци са пренасяли медни казани за приготвяне на ракия и ги продавали по местните панаири, като получаваната от тях напитка първоначално се използувала за упойка, дезинфекция  и разтривки. Трескави експерти се заровиха в провинциални музеи, където откриха калаено-оловните павурчета, с които през Възраждането по-заможното население е консумирало гроздова, сливова и лакмуруху, а по-бедните използували за целта обикновени кратунки. Етнолози отново изтупаха прахта от народното песенно творчество и легендите, за да измъкнат оттам написаното, в което се  споменава за радостите от концентрирания елексир, а монаси от няколко манастира започнаха конкурентна надпревара в доказването на вековните традиции и рецепти на своите обители за варенето на алкохолни специалитети.

Шопът: ”Пие, пие, па спие!”

Освен, че обедини българите за първи път от години насам, еуфорията около лютата национална напитка придоби и други, неочаквани, измерения. В края на миналата година Ройтерс съобщи на света с апломб, че някои петрички села са нарекли, по примера на руската водка „Путинка”,  домашната си ракия „Борисовка” в знак на признателност, че премиерът Борисов се е захванал да намали акциза върху напитката. Тези дни стана известно, че находчиви българи успяли да пренесат на части в канадската провинция Квебек ракиен казан и скоро след това зарибили с грозданка индианците от местен резерват, при това, на бартер – „огнена вода” срещу прясна сьомга от реката. Небезизвестният изпълнител Васко Кръпката също не остана назад, като композира и дори успя да изпее новото си парче „Домашна ракия блус”.

Ха, наздраве!

Е, това че броят на кьор-кютук пияните шофьори на кормилото от 2007-ма досега се е увеличавал с 1000 души годишно, че миналата година пияна до козирката 71-годишна баба уби с брадва своя приятелка по чашка, или че 42-годишна лекарка, джипи от Кюстендил след тежък запой така наложи с бастуна му своя 78-годишен събутилник, че той се помина от раните си, едва ли има фундаментално значение. Не е толкова забавна и констатацията на доц. Соня Тотева от клиниката за алкохолици в Суходол, че „три по 100 ракия със салатка е библията на близо половин милион българи, които не могат да се справят с генетична обремененост по линия на пиенето или с всекидневния стрес да живееш в държава като България”.
Сега за премиер, правителство и народ, най-важното е да се преборят за още по-голямото поевтиняване на алкохола, защото, както казват хората „Беднотия без ракия и вино не се търпи”. Дори и през зимата на вече „отминалата”, по думите на финансовия министър, криза.

Ударите на икономическата криза, обърканите действия на управлението и социалната несигурност се отразяват на индивидуалната и обществена психика на българина.

Тези дни в Интернет беше разпространен видеоклип, на който се вижда разсъблечен възрастен софиянец да танцува весело между прелитащи автомобили по софийското „Цариградско шосе”. Съобщено беше и за млад човек в Пазарджик, който след като срязал ухото на баща си, задигнал колата му и в крайна скметка се покачил, също гол, на електрически стълб, където бил покосен от токов удар. Допускат, че е наркоман. През миналата седмица 27-годишен мъж, глухоням, едва не влезе с мощния си автомобил БМВ през парадния вход на президентството, като успя да спре едва на сантиметри от изумените гвардейци-охранители. „Авто-джигитът” набързо беше въдворен в психиатрична клиника.

Националният 4-ти километър?

Това са само няколко пресни примера  за разклатеното душевно здраве на българина, който всекидневно е заливан с лоши новини, постоянни заплахи и като че извиращи отвсякъде неприятности. Дали ще се обсъждат разтърсващия хаос в здравеопазването, случаите на несекващата и неуловима улична престъпност или ще се говори непрекъснато за нови данъци, за поскъпващи стоки, ако щете и за неизбежни „катастрофални” земетресения –  всичко това води обществото до състоянието, което психолози определят като „приучена безпомощност”. А тя, въпросната безпомощност, неизменно поражда невротично поведение, което се проявява както в агресивност, озлобеност, така и в пасивност и дезориентация.

Шарманка-шарлатанка

Има, обаче и друго.
От десетилетия вече българското общество живее с убеждението, че страната му е на дъното по икономическо развитие, че е сред най-бедните държави, че държи почти всички отрицателни рекорди в ЕС. Това кара българина да се чувства все по-безсилен и уязвим в сравнение дори с балканските си съседи. Подобни настроения се отразяват пагубно върху обществената психика, която се намира в постоянно прикриване на болката и невъзможност да се намери изход, в усещане, че тъкмо отделния човек е жертвата и губещия в сравнение с обществата, които служат като желан еталон. Тази нагласа потиска хората и усещането, че не може да се излезе от това състояние, за тях става вече хронично. В резултат гражданите стават пасивни, техните общности са разпокъсани и неориентирани, а сред тях се формира и значителна група от откровено неадекватни в поведението си индивиди.
В така култивираната среда се появяват и неизбежните политически шарлатани, които ловко започват да манипулират създадените невротични нагласи и поведения, без обаче да могат да сторят онова, което самото общество не е способно да направи. Едно е да говориш непрекъснато за промени, друго е да създадеш на практика модерно здравеопазване. Щом се налагат реформи в образованието и науката, защо не се използува за тази цел самата наука, а не единствено счетоводители и финансисти? Как да направиш хората съпричастни към икономическото развитие на страната си, когато вместо от личности със знания и практически опит, това се прави основно от т.нар. „финансови анализатори”  със шаблонни компютърни програми?

Европейска психотерапия?

Вероятно в подобни практики се крие и обяснението защо се правят опити за реформи, за които е ясно, че са безполезни още преди да са започнали – те просто се стартират без широко и компетентно гражданско участие. А то, както вече стана ясно, се намира в безрадостното състояние на споменатата вече „приучена безпомощност”, караща хората да се затварят все повече в семейството или  рода си, в тесния кръг на приятели и колеги и пречеща им да се ориентират към някакви организирани социални действия или групова активност.
Изходът? Във всички случаи той се крие някъде в необходимостта от истинска „европейска” терапия на общественото съзнание. А тя би могла да се приложи успешно единствено ако икономическите, политически и социални дразнители намалеят и дори започнат да отпадат. Което  на този етап изглежда непостижима мечта за България. С изключение, може би, на неясната мечта на танцуващият гол веселяк с прелитащите автомобили по „Цариградско шосе”.

И сега ми е пред очите – с неизменното елегантно бомбе, със задължителните костюм и папийонка, с преметнат върху ръката тънък бастун и постоянно димяща цигара между пръстите. Същински двойник на Еркюл Поаро! Човекът, към когото никой, дори най-отявлените партийци навремето, не смееше да се обърне с почти задължителното тогава „другарю”. Човек, който, до последните си дни в края на 80-те, носеше с особено достойнство девалвираната в България титла „инженер”.
Днес няма да откриете името на инженер Виктор Бойчев в глобалната мрежа, колкото и „търсачки” да пускате. Със сигурност, обаче, то фигурира под някои от най-трудните и сложни технически публикации в някогашно фотографско списание – с чертежи, математически формули и обяснения, обикновено неразбираеми за повечето щрак-ентусиасти. Инженерът четеше в библиотеките единствено немска техническа литература в оригинал и правеше дори рутинните си изчисления не с популярните навремето калкулаторчета „Елка”, а с малка, сложно разграфената логаритмична линийка, която никога не напускаше вътрешния му джоб.
Инженер Бойчев на пръв поглед беше екзотична, но иначе безкрайно интересна личност.
Като студент по машинно инженерство в Мюнхенската политехника през 30-те години на миналия век, подобно на други млади българи в Германия, той се жени за хубавица от Бавария и въпреки смутните години, в семейството се раждат 6 деца. Фамилията преживява войната в София, където е по-спокойно и сигурно, а в средата на 60-те съпругата, само с три от децата, успява да се завърне в родината си, тъй като „народната власт” не позволява на останалата част от семейството да емигрира от социалистическия рай. Което беше превърнало инженер Бойчев в безпощаден и неприкрит критик на тоталитарния режим.
И въпреки всичко, режимът го търпеше. По-скоро беше принуден да го търпи, тъй като Инженерът притежаваше уникални технически познания в област, за която тогава въобще липсваха специалисти. Това бяха модерните полиграфични машини и специална копирна техника, купувани основно от тогавашната ФРГ и други западни държави. Изготвянето на подробните и сложни спецификации за внос и монтажът на тези високотехнологични за времето си устройства, беше личен патент на достолепния мюнхенски възпитаник. Друга негова уникална квалификация беше техническият превод от немски и на немски език, което го правеше незаменим посредник в контактите със западногерманския машинен бизнес. Така той успя сам да отгледа половината си деца в България и същевременно поддържаше на изумително ниво своя професионален авторитет. Неведнаж съм го питал защо не опита да се събере със семейството си в Германия? „Късно е вече за мен, дано тукашните ми деца поне имат късмет!”, отговаряше замислено той и дърпаше учестено от вечната цигара.
При една от последните ни срещи в центъра на София през 1988-ма, инж.Бойчев ми подхвърли, така, сякаш случайно: „Знаете ли, тези, партийците, няма да изкарат дълго. Просто не е възможно. Помнете ми думата!”.
„Тези” си тръгнаха от властта само година по-късно. И както обикновено, мюнхенският Инженер се беше оказал прецизно точен в своите изчисления и прогноза.

На днешният 10 ноември преди 21 години, някогашната БКП на специален пленум свали от поста своя несменяем в продължение на 33 години генерален секретар Тодор Живков. В България този ден e смятан за начало на демократичния преход на страната.

В продължение на половин век – от 1949 до 1999 година –  българите, приучвани да възхваляват делото на съветския гражданин от български произход Георгий Михайлович Димитров по налагането на сталинския комунизъм в своята страна, се редяха на опашка за да се покланят пред неговата препарирана мумия, поставена в специален мавзолей. Днес мавзолеят го няма, но идолопоклонничеството беше продължило половин век. Само двадесет и една години след своеобразния комунистически преврат, довел до свалянето на Тодор Живков и официалното премахване на тоталитарната система от съветски тип, сегашният български министър- председател и някогашен бодигард на детронирания вече Тато, както българите ласкаво наричаха своя правешки диктатор, заявява отговорно от Италия пред местна медия, че ако неговото правителство направи „една стотна от това, което е построил Тодор Живков за България”, това щяло да бъде огромен успех. И добавя, че след като „ 20 години след падането му от власт никой /забележете, „никой”!/ не го е забравил”  показвало, че „доста неща са били направени”.

Както слънцето и въздуха!

От 1945 до 1989 година в повечето големи български градове са издигнати монументални паметници на Съветската армия, която българите следваше да боготворят като своя освободителка от абсурдът, наричан„германски монархо-фашизъм”. Като правило паметниците биваха именувани с умилителното „Альоша”, по името на някакъв свързочник от Червената армия, случайно фотографиран за целите на пропагандата докато ремонтира телефонната линия София-Пловдив и по-късно „изваян” в статуя с неизбежния автомат. Двадесет и една години по-късно всички „Альошовци” в Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Русе, Сливен продължават да държат заплашително шмайзерите си в ръце, а софийският – дори да го размахва отвисоко в центъра на столицата напук на десетилетните спорове трябва или не това да продължава в най-големия град на една демократична европейска държава.

В къщата на призраците

Подобно на своите съюзнички от комунистическия лагер и най-вече на някогашния Съветски съюз, повече от половин век България високо ценеше дейността на „тружениците” от своите тайни репресивни служби и тоталитарни организации. Поради деликатното естество на своята „патриотична и интернационална” дейност, те биваха  пенсионирани млади и с най-високите възможни пенсии. Днес, същите тези юнаци продължават да дърпат не само на тайните и явни лостове на сегашната „европейска държава”, но и да се радват на нейната несекваща признателност с непокътнатите си властови позиции, привилегии и  пенсии. За разлика от малцината оцелели до наши дни техни жертви, които по традиция се гърчат в мизерия и забвение.
От две години сред т.нар.”демократична общност” в България се говори за необходимостта от паметник на жертвите на комунистическите режими по света. Говори се, обаче, в някакво неопределено бъдеще време, „под сурдинка” и със страх. Просто защото отвсякъде, все още, се виждат каменните шмайзери на „Альошовците”. И тяхното послание продължава да е многозначително.