Случаите на болестта шап,  довели до унищожаване на домашните животни в някои югоизточни български селища,  породиха идеята за възстановяване на старите телени заграждения по границата с Турция.
Как изглежда   тази „неувяхваща” вече две десетилетия идея на някои политически мозъци?
В паниката си около случаите на шап в пограничните с Турция райони земеделският министър Мирослав Найденов заяви публично, че старите заграждения от годините на Студената война по границата ще бъдат възстановени за да се спре преминаването на животни от южната съседка на България. Министърът допълни, че ако ЕК не отпусне средства за целта, проектът щял да бъде финансиран от държавния бюджет, но се застрахова с признанието, че не му е известно каква щяла да бъде реакцията на отсрещната страна. Въпреки всичко министърът поясни, че в момента ръждясала телена ограда имало едва по 30-тина километра от 143 километровата граница в района, но бъдещото ограждение щяло да бъде непреодолима преграда за свободно преминаващите от Турция диви и домашни животни, които, забележете, се предполага, че са пренесли заразата.
Хитър Петър и Настрадин Ходжа
Въпреки че Анкара не е изразила официално отношение по проекта с българската телена ограда, стана ясно, че в съседните на селата Резово и Кости турски райони шап няма, тъй като там всички домашни животни са ваксинирани, при това безплатно за селските стопани. Твърдението е достоверно най-малкото защото появата на тази болест трудно може да се скрие дори и от „лукавите” български съседи отвъд границата, които, впрочем, са изложени на същата опасност, от която патят българите. Дори повече, за да предотвратят пренасянето на заразата, турците са затворили вече всички тържища за живи животни и месо в целия Одрински регион и което е по-интересно –и през ум не им минава да опъват телени огради и да вдигат стени по границата.
Защо ли? Само защото българите имат 50-годишна тоталитарна традиция, а и излишни средства, сами да се вардят зад бодливата тел? Или защото един ден ще охраняват с ръждясалите си заграждения Шенгенските граници на ЕС дори от животните? Едва ли единствено по тези причини. За разлика от разпаления български земеделски министър, неговите турски колеги добре знаят, че телената мрежа не е средство за спиране на каквато и да е зараза, а най-малко на онази, която се  пренася от прелетните птици и дивите животни. За тях никога не са съществували нито Желязната завеса, нито гранични заграждения с ток, нито нахъсвани войничета с „Калашници” и кучета, нито каквито и да било полоси. Природата винаги е била тяхно свободно „Шенгенско пространство” и само на много фрустриран политик днес може да му хрумне да ги спира с телени заграждения.
Шенген за птиците и дивите животни?

Впрочем, за разлика от крайните български националисти, при  които думички като „кльон”, „полоса”, „граница”, „Турция” отключват характерната разпасана еуфория, друг сегашен министър, но в оставка и също наричащ себе си националист, се опита да внесе малко по-здрав разум в ситуацията. Небезизвестният проф. Божидар Димитров поясни на довчерашните си колеги, че  щяло бъде грешка да се възстановява т.нар.кльон, сиреч останките от охранителната система от времето на студената война, тъй като навремето той бил направен по права линия и много навътре в българска територия, а това щяло да лиши и малка България от над 500 квадратни километра пригранична площ, че по-разумно би било да се изгради някакво модерно гранично съоръжение, което да следва реалната граница и освен изпуснати домашни животни от двете страни,  да възпира все пак по хуманен начин и очакваните тълпи от запътилите се  за Европа през България нелегални емигранти.
Естествено, въпросното съоръжение няма да реши политическите проблеми на страната за влизането й в Шенген, а и едва ли задъхващата се от сиромашия държава ще може да си го позволи сама, но във всички случаи Европа едва ли ще ръкопляска на идеята да се подновяват заграждения и да се издигат стени на Стария континент 22 години след края на блоковото противостоене. А най-малко когато това засяга бъдеща и много перспективна членка на ЕС като Турция.

Скандалът с посланиците агенти на комунистическата ДС, прерастнал логично в аферата с подслушванията, причини известни проблеми в средите на властта.
Какви са възможностите на управляващите да се справят с тях?
Ако се разгледа по-внимателно предложената от премиера Бойко Борисов метафора за „бъркане в раната на ДС” след осветената публично част от дипломатическата агентура на страната, трябва непременно да се отбележи, че през последните 21-години въпросната рана е била третирана внимателно и щадящо, а сега бъркане в нея просто няма – нито с лекарски пръст, нито със скалпел. По-скоро става въпрос за неизбежен ход на властта, при който иначе чудесно обгрижваната от посткомунистическата политическа класа  язва се „обади” отново за да предупреди отново колко важно е за всяко управление да не прави резки движения по темата и да не прекратява досегашната терапия на наследената от комунизма хронична болест.
Ринги, ринги, рае
Как иначе би могла да бъде разтълкувана патетичната декларация на Народното събрание, в която мнозинството притеснено приканва посланиците – ченгета, забележете, сами да се оттеглят от задграничните си постове, след като зад тях застава техният другар по принадлежност и сегашен държавен глава Първанов, а бившият външен министър и някогашен негов съветник Калфин открито ги призова да не се поддават на „глупавите призиви или настоявания” на парламентарното мнозинство? Или конюнктурните предизборни просветления  на „приятелската опозиция” от дясно, че ДС започнала да диктува дневния ред на управлението за да се домогне до „отстъпки пред руските енергийни интереси”, или че хората на Бойко Борисов се държали като „двуликия Янус” по отношение собствените си назначения на хора от бившите тайни служби? И всичко това се говори от същите онези фигури, които не посмяха, а и не пожелаха да ликвидират радикално проблема в годините на своето управление?
Изправяне на кривия макарон?
За разлика от комбинациите на вечните жонгльори в българската политика и на формациите, паразитиращи като брокери на сегашните и бивши тайни служби във властта, обикновения българин едва ли поставя под съмнение връзката между ДС, подслушванията и свързаните с тях скандали. Дори повече, в разгара на текущата тупурдия около СРС-тата  няколко неправителствени и правозащитни граждански организации поискаха в писмо до премиера незабавното освобождаване на седем осветени като агенти на комунистическите тайни служби областни и заместник-областни управители, чието присъствие в управлението е окачествено като гавра с жертвите на тоталитарния режим. Причината – политическата и гражданска реабилитация на репресираните от комунизма лица минава през санкцията на областния управител, същият онзи с агентурен псевдоним, който обича мъдро да повтаря: „Това са отживелици от миналото, ние гледаме напред”. В същото време двама бивши български президенти, Желев и Стоянов, предложиха официално 1 февруари да бъде обявен за Ден на памет за жертвите на комунизма!
Впрочем, истинският европейски поглед напред е свързан с мониторинговите доклади на ЕК по правосъдие и вътрешен ред, а междинният доклад, който предстои, до голяма степен ще бъде повлиян от законността на подслушаните разговори между високопоставените представители на властта. От отговора на този въпрос ще зависи доколко макаронът, през който управлението гледа към Европа и Шенген ще се поизправи и въобще доколко хроничната ДС-болест на България ще продължи да бъде лекувана както досега с детски витамини или е дошло време за радикална хирургическа интервенция, с всичките рискове за властта.
При това в годината на местните и президентски избори.

Европейската агенция по околна среда констатира в свой доклад, че повече от половината българи дишат вреден прах, надхвърлящ значително допустимите концентрации. Други изследвания сочат, че  най-замърсената атмосфера е над София.
Токсичният въздух, обаче, е само част от тежките проблеми на по-големите български градове.
Точно преди година данни от автоматичните станции на екологичното министерство показаха, че замърсяването на атмосферата с прах превишава нормите почти в цялата страна. Констатирано беше също, че отровните частици се вдишват от хората не само в определени дни или инцидентно, а постоянно и целогодишно. В изготвената преди две години от тогавашното правителство  Стратегия за опазване на околната среда до 2018 година беше отбелязано, че местното население  диша най-мръсният въздух в Европа, като годишно всеки българин поема в дробовете си над 55 микрограма канцерогенни финни прахови частици. Вдишването им може да доведе не само до тежки белодробни заболявания и проблеми с дихателните пътища, но и до високо кръвно налягане, очни увреждания и алергични заболявания.
Коктейл от диоксиди
В този смисъл констатациите в представения тези дни пореден доклад на Европейската агенция по околна среда далеч не са нови и изненадващи. Те  просто допълват картината на една самоубийстена екологична политика, превръщаща населението в големите градове в болнави индивиди, които ще създават все повече харчове на задъхващата се здравноосигурителна система и бюджета. Не че явлението е само българско – ЕК текущо води наказателни процедури по проблема срещу 20 от 27-те членки на ЕС – но е шокиращ делът на дишащите отрови българи, който при средни за Европа 6 на сто, е достигнал цели 22 процента.
Четирикраките софийски жители
Тези дни софийският Административен съд осъди столичната община да плати 2000 евро обезщетение на жена, жестоко нахапана от градските бездомни кучета. Този рядък съдебен прецедент беше направен след като Европейският съд по правата на човека в Страсбург наскоро постанови в съдебно решение, че държавата все пак има задължение да опазва живота и здравето на гражданите от бездомните кучета. А въпросните озъбени четириноги, чиято популация нараства лавинообразно въпреки твърденията на общинските власти, че се справя с тях, са се превърнали в истински кошмар за големите градове. Броят им вече гони  числеността на самото човешко население в тях, като по странни, но във всички случаи редуцирани данни, в София той отдавна е надхвърлил половин милион озверяли от глад екземпляри. На глутници и индивидуално, предимно в тъмните часове на денонощието, те нападат и хапят двукраките си съграждани без оглед на техния пол, възраст и сила. Освен с пронизителния нощен вой, глутниците разнообразяват столичната градска среда с допълнителна мръсотия, зарази и страх, като открито демонстрират своето превъзходство над неясното общинско предприятие „Екоравновесие”, създадено уж да се бори с тях.
Дупките като начин на живот
През миналото лято софийската община организира шумна медийна демонстрация на новия си, струващ 250 хиляди евро, комплекс за експресно запълване на уличните дупки. Модерната техника трябваше да реши покъртителните инфраструктурни проблеми на почти двумилионния град с 15-минутното запълване на ямите по нова технология, при това функционираща и през есенно-зимния сезон. Само през 2010-та за кърпежи във въпросните градски ями потънаха над 15 милиона евро и тези дни, когато първият дняг в София се стопи, стана видно, че повечето ремонтирани дупки са зейнали отново и че данъкоплатците ще трябва да олекнат с нова крупна сума за финансиране ремонта на вече ремонтираното. Вероятно със същата скъпа техника и сигурно с подобно качество и дълготрайност.
Така, в навечерието на местните избори и вече седма година от фактическото управление на ГЕРБ на българската столица, София продължава да е градът с най-мръсния  въздух, с постоянният терор на своите стотици хиляди бездомни четриноги  и с безнадеждно изровените си улици и пътища. Освен всички останали кусури, разбира се, които трябва да се видят и изстрадат лично, за да бъдат почувствани истински.
Градът, който не само расте, но и остарява. Осезателно и грозно.

След 21-дневна коледно-новогодишна ваканция, българският парламент подновява своята работа в атмосфера на скандали и напрегната политическа обстановка.

Ще бъде ли в състояние законодателният орган да подготви предстоящите през есента президентски и местни избори?

Парламентарната статистика сочи, че през изминалите четири сесии на 41-то НС, най-много изказвания от депутатската трибуна са направили съпредседателката на групата на ГЕРБ Искра Фидосова, която по процедурни и всякакви други теми е говорила близо 20 часа, следвана непосредствено от шефката на бюджетната комисия Менда Стоянова с подобно впечатляващо постижение. Сега и за двете ситуацията претърпя обрат – вместо те да говорят пред народното представителство, то заговори за тях по повод поредната порция подслушани и публично огласени телефонни разговори, този път не от журналисти, а от блюстителите на „Ред, законност и справедливост”, обявили себе си за ожесточена парламентарна опозиция. Разпространените в медиата разпечатки сочат, че диалозите отново се въртят около одиозната личност на шефа на митниците Танов, който храбро отказва да назначи протежета на двете партийки от управлението за шефове на митниците в Пловдив и респективно в Лом. Защо? Защото, според МВР-генерала от резерва и бивш агент на ДС Танов, едното протеже било „бандит”, за когото „три затвора играят на търг кой да го прибере”, а другото се оказало тройкаджия на конкурсния изпит…

Ръждясали коловози

Всичко това е само детайл от шизофреничната обстановка, в която българската върхушка навлиза през новия политически сезон, който, по прогнозата на авторитетния експерт проф.Михаил Константинов, щял да бъде „гадна изборна година”. Гадна, защото икономиката продължава да бере душа в кризисен колапс, основните партии драматично губят подкрепа, а действията на законодателния орган стават все по-зависими от ниската компетентност на мнозинството, постоянните скандали в управлението и отблъскващо слабата опозиция. Според експерти на Института за модерна политика, който анализира работата на депутатите, досега никой парламент не е приемал толкова некачествени, ограничаващи гражданските права закони, както 41-то НС. В мониторингов доклад от края на декември изследователите отбелязаха, че парламентът е влязъл в най-лошия коловоз на своите предшественици, страда от дефицит на компетентност, от засилено влияние на частни и корпоративни интереси, упражнява лош контрол върху МВР и службите за сигурност, в резултат на което парламентарното мнозинство е изчерпало своя морален кредит.

Мушкатото говори?

Дори повече. Изследователката на парламентарната дейност доц. Лилия Методиева от Философския факултет на СУ”Св.Климент Охридски” констатира, че за първите три сесии на сегашния парламент са били приети 195 закона без необходимия кворум, че само в българското Народно събрание депутати могат да получават заплата без да ходят на работа, че близо 30 народни представители нито веднаж не са се изказали от парламентарната трибуна, или както отбеляза пресата „мълчат като мушкато”. Да не говорим за срамната сцена с 16-те законодатели, които с със сиромашка надежда се втурнаха да получат за подарък скъпи мобилни телефони на фиктивна медийна промоция…

По всичко личи, че върнатият за ново обсъждане Изборен кодекс ще бъде най-тежкото препятствие в началото на новата парламентарна сесия, която следва да подготви есенния президентски и местен вот. Какво, обаче, представляват подобни препятствия пред послушно парламентарно мнозинство, което се осланя изцяло от гласовете на партия, чийто лидер продължава да преиздава антисемитските си книги, в които холокоста е представен като лъжа изфабрикувана от американците?

Никакви препятствия не са това за местните парламентарни хърделисти, естествено. Засега важното е минават за европейски демократи или поне да се преструват на такива.

Аферата с подслушаните телефонни разговори между министри и високопоставени служители в кабинета на ГЕРБ още в началото на годината нажежи  предизборните страсти. Встрани, обаче, остават някои ключови въпроси, свързани с манипулирането на т.нар.”Специални разузнавателни средства”.
За какво, всъщност, става дума?
Слухтенето и доносничеството, закодирани дълбоко в същината на посткомунистическия българин, отбелязаха нов връх в първите януарски дни на 2011-та и се оказаха естествено продължение на отблъскващия скандал с посланиците – агенти на комунистическата ДС. В публичното пространство с новинарски хъс бяха изстреляни някакви анонимни записи на телефонни разговори между ключови играчи на управляващата партия, от които от пръв поглед личи какви страсти и омраза кипят сред управленския екип на премиера Борисов  и колко корумпирана продължава да бъде средата, в която той управлява. Което принуди поотделно външният министър и, разбираемо държавният глава, да признаят троснато пред медиите, че скандала със СРС-тата щял да се отрази доста негативно на българската кандидатура за Шенген.
Страната на бръмбарите
Всъщност кучето на поредния скандал е заровено тъкмо във въпросните „Специални разузнавателни средства”, които от дълги години са се превърнали в начин на живот не само за специалните служби и политиците, но и на цялото общество. Дори правителствените участници в най-новите подслушани диалози са били наясно, че думите им се записват  и факта, че въпреки всичко са продължили да ръсят скандални откровения, подсказва умишленото им намерение казаното да достигне до когото трябва.  Дали тези елементарни игрички са постигнали целите си и действително са създали убеждението у премиера, че контролира изкъсо хората си, едва ли е толкова важно, тъй като това допира до коректността и морала в дейността на управленския екип.
Живот в манипулирана действителност
По-интересни, може би, са начините, с които въпросните записи биха могли да бъдат манипулирани, при това толкова перфектно, че дори година след тяхното осъществяване едва ли някой би се усъмнил в автентичността им. Цифровите технологии и съвършеният компютърен софтуеър за обработка на записи, независимо дали става въпрос за файлове със звук, документ, видео или изображение, дават възможност както за съхраняване на огромни обеми от информация, така и за нейната лесна и напълно незабележима промяна или изтриване.  Зрителните магии във видео клипчетата на YouTube или фантастичните фотографии, обработени с програмата „Фотошоп”, да речем,  са същата манипулирана действителност, каквато са повечето произведения на съвременна електронна музика. Манипулирането на записан по цифров път човешки глас е още по-лесна дейност, което поставя стриктни условия пред използуването на СРС за подобен запис – специално разрешение от прокуратурата и съда, специфична апаратура управлявана от специално упълномощено лице, маркирани файлове върху сигнирани носители и други законови тънкости, чиято единствена цел е осъщественият запис да послужи в съда като автентична улика /а не като доказателство!/, за предотвратяване и разкриване на тежко престъпление или нарушение.
„Ало, ало, повтаряме и двама…”
Е, тогава каква е гаранцията, че подхвърлените файлове на правителствените разговори не са били „пипнати” от изгладнялата за власт опозиция или от  самите тайни служби? Кое дава сигурност на храбрите медии, че публикуваните стенограми на въпросните разговори са автентични и достоверни? Единствено познатите гласове на този или онзи? Това е лековато и натрапчиво непрофесионално. Впрочем, то е точно толкова наивно, колкото и неуморно въртяните по телевизиите видеокадри от въздуха на богаташки къщи с внушението, че те са непременно незаконни.
Тежкият проблем е друг. Той е във видимо безконтролната вече мания на управляващите да следят и слухтят всичко живо наоколо, включително и самите себе си,  както и в уплашеното мълчание на митичното все още гражданско общество в България. Уплашено, защото макар и цифровизирани, днешните тайни служби на властта  продължават да действат със старите похвати и традиции на „славната” ДС и на нейните юнаци в „сиви шлифери”.