Френският министър по европейските въпроси Лоран Вокиез отново попари надеждите на България и Румъния за влизане в Шенген като намекна, че процесът може да отнеме и години.
От друга страна вътрешният министър Цветан Цветанов обяви, че към 14 март България ще е изпълнила всички мерки за членството, макар окончателното решение за приемането да остава политическо.
На какво се дължи това разминаване в оценките и кой, всъщност, подхранва надеждите на кабинета?
В началото на миналия октомври в междинен доклад на Институт „Отворено общество” –  София, учреден  и финансиран от американският милиардер Джордж Сорос, беше констатирано, че подготовката на България за присъединяване към Шенгенското пространство като цяло се осъществява в срок и съществуват достатъчно основания да се смята, че до 31 март тази година страната ще изпълни всички условия за членство. Докладът е резултат от подписано през март същата година споразумение между МВР и въпросната неправителствена организация, и в тогавашното  си издание беше връчен лично на вътрешния министър Цветанов в подобаваща неделна медийна церемония сред ръкопляскащи експерти и журналисти пред дежурните за подобни случаи телевизионни камери.
Одисей и песента на сирените
Отново в благодарната за медийни изяви, но този път февруарска неделя, споменатият институт сервира следваща порция по двустранната си договореност с МВР под формата на пореден междинен доклад, който макар и една степен по-критичен, отново предостави чудесната ПР- възможност на вътрешния министър да потвърди своята „честна пионерска”, че към 14 март всички мерки ще бъдат изпълнени, а след това, щели да се предприемат и „надграждащи мерки”. С което телевизионната неделна вечер успя да зареди с европейски оптимизъм иначе силно недоверчивата вече аудитория, а постничкия откъм информации понеделнишки печат запълни първите си страници със протоколни снимки от голямото шенгенско „събитие на уикенда”.
Чудесно! Но…
Едва ли при непосредствено предстоящите си посещения в България комисарката по вътрешни работи на ЕК Сесилия Малстрьом и докладчикът по Шенген за ЕП Карлос Куельо ще получат смислени отговори на такива въпроси, като например, как българското правителство се бори с корупцията и организираната престъпност, след като един от неговите най-знакови обвиняеми по делото „Октопод” вече дори не е под домашен арест и освен че обяви намерението си да се кандидатира за президент заплаши, че ще заведе десетки съдебни дела срещу политици и медии за клевета и финансови щети? Или за каква европейска демокрация, при това кандидат-шенгенска, става въпрос, когато през последните три години официалният брой на подслушванията със СРС е скокнал с три пъти за да достигне 16 хиляди  и в която основни заподозряни за скандалното слухтене са вътрешния министър и началника на службата за национална сигурност? За каква анти-корупция се говори, след като не друг, а шефа на комисията за конфискация на незаконно придобито имущество е подозиран, че се е самоуредил с осем свои близки в комисията и с шокиращо висока за българските стандарти заплата? Или за какво правораздаване става въпрос, когато съдът хронично не е в състояние да прати зад решетките поне една знакова фигура на мафията както от високите етажи на властта, така и от сериозните босове на уличните банди?
Знам, че ти знаеш, че аз знам
Засега ЕК пази многозначително мълчание по темата  за междинния доклад за България в изпълнение на мониторинговия механизъм по вътрешни работи и правосъдие, независимо че по регламент тези ключово важни за членството в Шенген констатации следва да бъдат разгласени до края на февруари. Така или иначе, въпреки дипломатичния си подход, малко е вероятно  Брюксел да възпреме позицията на българският главен прокурор Велчев, който обяви, че знаел много неща, но сега не можел публично да ги съобщи. Просто политическият стил на ЕС е доста по-различен и директен. Нещо, в което съвсем скоро  и за сетен път предстои да се уверят не само МВР и кабинета, но и контрактуваните изследователи от „Отворено общество”.

Все по-често в българските медии се появяват съобщения, които са предназначени да трогнат положително аудиторията – като се започне от избора на името на каракачанското кутре, което премиерът Борисов подари на своя руски колега Путин и се стигне до уреждането с ново жилище на шуменският павиан „Шмоко”.
Каква е ролята на подобен вид информации проектирани върху българските реалности?
Медийните „подсладители” далеч не са български патент. Навсякъде по света те се използуват като хуманен акцент в края на напрегната новинарска телевизионна емисия или са насочени към онази аудитория, която е безразлични към политиката и тъмните проявления на живота. Въпросните „захаринчета” могат да варират от появата на първите пролетни кокичета до рядкото раждане на хипопотамче в голяма зоологическа градина като почти безотказно предизвикват милозливи емоции на елементарно равнище пред красивата страна на битието.
В България, например, в същия ден, в който парламента гласува доверие на сегашния кабинет, проправителствен всекидневник разнежи читателите си с историята за невероятния късмет на „най-известният павиан в държавата”  и талисман на шуменския зоокът  Шмоко. След жилищна драма с маломерната си клетка мъжката маймуна била настанена в телен „мезонет” от 45 квадрата, обзаведен с клон за катерене и люлка, осигурени от местни общинари и бизнесмени. Наистина трогателно, на фона на прокрадващите се съобщения за все повече бездомници и бедняци, открити вкочанени от студ в трафопостове и мазета, без да срещат ничие внимание и съчувствие…
Човек за човека е вълк?
Или друг подобен разнежващ инцидент съобщен наскоро от  БТА. По сигнал от дружеството за защита на животните екипи на електрическата компания ЧЕЗ организирали акция по спасяването на малки кученца в София. Кутретата били извадени от електроразпределителна станция  след кратко изключване на напрежението и били предадени невредими на загрижените активисти. В съобщението на държавната телеграфна агенция се допълва, че през миналата година ЧЕЗ били монтирали 541метални платформи за щъркелови гнезда по нейните електрически стълбове, а други точно 800 гнезда били регистрирани за наблюдение и „обезопасяване, при възникване на необходимост”. Вечатляващо хуманно поведение на иначе силно недолюбваната в България фирма, нали? А това, че през седмицата в Дупница бездомни песове са оглозгали жив човек край гробището на града, след което са разнасяли крайниците му по градските улици, следваше да бъде възприето от аудиторията като нищо повече от проява на лош медиен вкус.
„Кучешко сърце” по Булгаков
Ами умилителната история с каракачанското кутре, което в края на миналата година премиерът Борисов подари на своя руски колега Путин? То не бяха емоции след съвместната им пресконференция в София, не бяха предложения по Интернет за името на симпатичния четрикрак подарък, който впоследствие беше кръстен Бафи, а не Балкан, не бяха и изчерпателни тв-репортажи за луксозното битие на българското кученце в Русия и отношенията му с черната лабрадорка Кони на руския премиер! По същото време, обаче, социални работници във Варна, Добрич, Хасково сигнализираха за десетки случаи на домашно насилие над малолетни в своите райони, а БХК тъкмо беше констатирал, че за 10 години в домовете за деца с увреждания е имало над 200 смъртни случая причинени от глад, предотвратими болести, студ и недостатъчни грижи. И какво от това? Нищо, за бликащите от купони, пошлост и чалга местни медии и за ПР-зависимите държавни органи.
В крайна сметка след като животът в България и без това е толкова мизерен, защо веселяшките телевизии, радиа и вестници да го правят още по-неприятен? Пример в тази посока на разсъждения даде световно неизвестна депутатка от ДПС, която издаде лично „изстрадан” наръчник за сваляне на излишни килограми, донесъл й  тези дни неподозирано голяма медийна и парламентарна популярност. Разбира се, на фона на недохранените човешки същества в домовете за изоставени дечица…

Тези дни министърът на образованието, младежта и науката Сергей Трайков  хвърли в общественото пространство информацията, че за почти почти половината първокласници майчиният език не бил български, и че това въобще не било застрашително, защото с помощта на културно-историческото наследство сред тези деца трябвало да се изгради „национално самосъзнание на български граждани и едновременно на европейски”.
Кое, всъщност, е по- застрашителното в изнесените от българският министър данни?
Доколко културно-историческото наследство ще формира националното и европейско самосъзнание на 30-те хиляди първокласници, които са половината от всички деца прекрачили за първи път училищния праг през сегашната учебна година, е по-скоро риторичен въпрос проектиран върху безрадостната демографска картина на България. Страховитото откровение на просветният министър е друго и то е свързано с проблемите около етническата принадлежност на малките ромчета и турчета, за които най-вероятно майчиният език ще бъде единствен в тяхната битност на български граждани, а официалният им говор такъв, какъвто го формират средата, в която живеят и медиите, които следят, сиреч ще си остане рудиментарен. В случая не става въпрос  и за училището, което освен гетоизирано, бива напускано от споменатите дечица масово преди завършването на четвърто отделение.Просто те са преобладаващата част от 20-те хиляди българчета, които годишно или не са влизали в класната стая или въобще спират да ходят на училище.
„Дромес романес”/говориш ли ромски/, началник?
И в това се корени истинската драма. В началото на учебната година доклад на Световната банка предупрежди, че след десет години  основната част на българското работоспособно население няма да може да чете, защото ще се състои предимно от деца, които сега съставляват контингета на споменатите от просветния министър първолаци с различен от българския майчин език и за които е използуван термина „езикови малцинства”.  В резултат на масираното затваряне на училища в демографски поразените малки райони, въпросните хлапаци биваха насочвани към т.нар.”средищни училища”, но се оказа, че  те не пътували до тях не поради бедност, а поради невъзможност да се социализират с останалите ученици. И езиково, естествено.
В търсене на загубеното време…

В края на миналата година изследване на Програмата за международно оценяване на учениците/PISA/, разтърси с данните си и без това кретащата българска образователна система. Почти половината от 15-годишните български младежи се оказаха под критичния праг на грамотност, като в останалите държави това са едва 20 процента. Просто те не могат да анализират информация, не са в състояние да осмислят и оценяват добре предоставени им данни, огромна част от тях смятат четенето за „загубено време”. В паралелен анализ на трудовия пазар, направен по европейска поръчка от БСК, беше констатирано, че в резултат на неграмотността и слабото образование, всеки пети българин до 24-годишна възраст трудно си намира работа, а от над 400-те хиляди регистрирани безработни близо сто хиляди са с начално или по-ниско образование. Преобладаващата част от работещите сега българи са продавачи, снабдители, шофьори, сервитьори, бармани, охранители, а не добре образовани и квалифицирани хора, които да произвеждат и движат икономиката напред.
„Нещо не е наред в системата, за да има неграмотни ученици, защото се дават много пари за образование” – тази констатация принадлежи не на друг, а на самия премиер Бойко Борисов и беше направена по телевизията навръх 8 декември. За парите не е прав, а за другото – просто да му ръкопляскаш! Така, както когато вкарва гол от подаване на митничаря „Вучката”…

Неумолимият прожектор на Комисията по досиетата през седмицата „освети” агентите на комунистическата ДС във Военното министерство. От проверените близо хиляда лица, заемали и все още заемащи най-високи постове в отбранителното ведомство, 150 се оказаха сътрудници на репресивната машина, като 40 от тях са действащи и днес.
За какво говорят тези разкрития?
Със своите 17 на сто агенти от проверените служители, българското военно ведомство се класира на „почетната” трета позиция по брой на сътрудници на ДС след външното и вътрешно министерство, като засега зад него се нарежда единствено прословутата Държавна агенция за национална сигурност. Така четирите ключови ведомства, три от които са силови, формират основата на гигантската репресивна пирамида, която и днес, 22 години след промените, продължава да декорира фасадата на българската демокрация и да напомня колко бавно, всъщност, клеясалият български посткомунистически часовник, продължава да отчита времето.
Дясното кроше на партията
Освен на политическата милиция от Шесто управление, повечето от новоосветените агенти с лампази и пагони са сътрудничили на прословутото Трето управление на ДС, известно като Военно контраразузнаване или ВКР. До 1950 година въпросното управление е било подчинено на Разузнавателния отдел при тогавашното Министерство на войната и след окончателното въдворяване на комунистическия режим в страната започва да играе активна роля в чистките сред армията и в монтираните политически процеси срещу висши армейски офицери. Впоследствие  контраразузнаването преминава към ДС и през 1962 година вече е наречено „Трето управление” със своите десет специализирани отдела. Неговата основна задача е да гарантира политическата лоялност на армията към комунистичаската власт, координирайки взаимния контрол между силовите ведомства на режима.

Октоподът ВКР
И до ден днешен не са много ясни връзките между контраразузнаването и държавни учреждения на бившата власт. Едно от обясненията е, че т.нар.”контраразведки” са действали основно чрез секретни сътрудници практически навсякъде в държавата, което е осигурявало на службата безгранични възможности да контролира държавните ведомства и икономическите структури. Естествено основната задача е било наблюдението върху войската, нейния команден състав и най-вече  над военния министър, в чиито ръце е съсредоточена много власт и военна мощ. Така политическата, на практика, милиция в армията, е взаимодействала тясно с МВР, с политическите армейски ръководства и местните партийни структури за да държи в пълно подчинение и страх военнослужещите от всички равнища на войската.
Братя по оръжие

Защо си струва да се припомнят тези факти днес, когато осветяването на т.нар. „посланници-агенти” на Външно министерство показа, че повечето от тях са изпълнявали задачи на външното разузнаване? Отново през 50-те години на миналия век с развитието на структурите на ДС се създава външното разузнаване, което е различно от външното военно разузнаване. Това, естествено,  не пречи агентите на двете служби да действат под прикритие в българските дипломатически мисии в чужбина. Безспорен е и факта, че до 1989 година във външнополитическото и във военното разузнаване тежката дума е принадлежала на т.нар.”съветски съветници”, служители на ГРУ на СССР. Освен като офицери за свръзка, те са били и преки инструктори на българските спецслужби, покрили се с неувяхваща световна „слава” с убийството на писателя Георги Марков в Лондон през 1978 година.
Сега двама български министри, на външните работи и на отбраната, вече очакват благоволението на своите подчинени  посланици и военни аташта, осветени агенти на ДС, сами да напуснат заеманите от тях постове в чужбина. Просто законът не им позволява да ги отзоват обратно в страната. А и те не бързат особено много. Защото са обучавани в правилото, че и сам войнът е войн. Най-вече на тихия фронт…

При посещението си в Япония министър-председателят Бойко Борисов обеща, че през следващите години с японска помощ и балканско трудолюбие, България ще започне да произвежда много храни и вода за света.
Отвъд премиерският оптимизъм, обаче, реалностите са доста по-различни.
През септември миналата година от трибуната на ООН в Ню Йорк, българският премиер обеща на международната общност, че въпреки проблемите със „собственото развитие и жизнен стандарт”, България ще подкрепи развитието на страни от Африка, Карибите и региона на Тихия океан. Сега в Токио той доразви тази идея с перспективата в недалечно бъдеще природните дадености, пословичното българско трудолюбие и наличието на дорби експерти, съчетани с японски високи технологи и инвестиции, да превърнат България в световен склад на едро за храни и глобален резервоар за чиста питейна вода.
Биволарчета
По своя визионерски размах идеята на Бойко Борисов удивително напомня за друг „хит” от преди 9 години, когато лидерът на ДПС Ахмед Доган обеща на всеослушание да внесе от Индия 12 хиляди елитни биволи и биволици, с които да подмени непроизводителните местни породи. Дори повече, тогавашният български посланик в Делхи Драговест Горанов, иначе ченге от ямболската ДС с агентурен псевдоним „Гошо”, почти беше уредил износа на четриногите „млекоцентрали” от щата Харияна, които давали по 35 литра мляко на ден, но за добър или лош късмет далаверата тогава се провали.
Терапия с пожелателно мислене
Фикцията, че 6.5 милионна България може да утолява глада и жаждата на белия свят, е предизвиквала мозъците на някогашни и сегашни местни политици, но в крайна сметка те винаги са се сблъсквали с тъжната реалност, че страна, която не е в състояние сама да се изхрани и задоволи с вода, трудно ще помага на другите, дори в обозримо бъдеще. Примери колкото щеш! Само за половин година цената на българския хляб нарастна повече от три пъти и причина за това едва ли е световното поскъпване на зърното, а по-скоро прословутите местни спекуланти, които продадоха на международния пазар миналогодишната реколта с добра печалба и сега държавата трябва да плаща за внос на зърно със значителна загуба. С почти 50 на сто е поскъпнало олиото, два пъти скочиха цените на прословутите млечни и местни стоки носещи компрометиралия се вече стандарт „Стара планина”. Шапът, който изолира пет области, основни производители на меса, колбаси и мляко, със сигурност ще доведе до техния дефицит на пазара.
Вода гази, жаден ходи
Недостигът на питейна вода в страната е хроничен. През лятото 60 на сто от българските селища са с нарушено водоснабдяване, а близо 2000 са на воден режим, в резултат на което потреблението на бутилирани минерални води се е превърнало в единственото решение на този екзистенциален проблем. Да не говорим за качеството на водата, за нейното безумно пилеене, за безнадеждно остарялата и замърсена водопреносна мрежа! Да не споменаваме за повсеместните пустеещи земи, които нито има кой да напоява и обработва, нито съществува желание за това.
Проблемът на човечеството след 15-20 години вероятно действително ще бъде храната и водата. Българският проблем с двете е сега. За съжаление на Африка, Карибите и региона на Тихия океан.