Скандалът с подслушването на лични мобилни телефони от британския вестник „Нюз ъв дъ уърлд” е твърде неудобна тема за България и вероятно това е причината на този етап по медиите за него привидно да се говори бегло и дистанцирано. Въпреки медийната неприязън, обаче, в родината на световно известните хакери, изобретатели на компютърни вируси, създатели на хитроумни системи и скимиращи устройства за източване на банкомати, на организаторите на масирано подслушване на политици, този скандалът се следи с повишено внимание и с немалка доза национално самочувствие. Просто защото прилагането в престъпните практикати на най-модерните постижения в електрониката и комуникациите за споменатите фигури е отдавна извървян път, а техните постижения са всекидневна практика в престъпния живот в държавата.
Хакерска симфония
Случайно или не, седмица преди да гръмне новината, че репортери на един от вестник на медийния магнат Рупърт Мърдок вероятно са подслушвали мобилните телефони на над 3000 публични фигури във Великобритания, български тв-канал излъчи в гледано телевизионно време свое репортерско проучване за практиките на  т.нар.”хакване” в България. От филмчето стана ясно, че възможностите за посвесеместен шпионаж отдавна не са привилегия единствено на специалните служби, че превръщането на личните мобилни телефони в нечии безплатни „частни детективи” е достъпна и отдавна практикувана дейност, както и че законов регламент за ограничаване на подобна дейност естествено липсва и едва сега местните политици тепърва ще се наложи законодателно да догонват онова, което отдавна е рутинна публична и корпоративна практика,  ако въобще се установи, че са  в състояние да осмислят проблема.
Ушите и очите на партията
Всъщност, не само в далечното минало, но и в най-новата си история българите имат традиции в слухтенето и свързаното неизменно с него доносничество. Тоталитарната власт след 1944 година, по светлия пример на комунистите в някогашния СССР  и националсоциалистите в Германия, беше вменила като граждански и  партиен дълг на всеки член на обществото да слухти активно какво се говори около него и да докладва незабавно за всичко чуто и видяно на репресивните органи. Съветската „Павлик Морозов”-щина е била издигната като наложителен пример за подражание от социалистическия труженик  и резултатите от последвалата „активност” могат да бъдат видяни в досиетата, които ДС е водела практически за всеки български гражданин. Изпусната реплика, пиперлив виц, домашна разправия, изразено необичайно мнение или прекалено силно пуснат радиоприемник, настроен на честотите на „Свободна Европа”, ББС, „Гласът на Америка” или „Дойче веле”, всичко това е фигурирало там, където е трябвло,  докладвано е от когото  е трябвало и тъкмо тези „незабравими” практики са пренесени в наши дни от същите тези кадри на службите, които и досега продължават не само да генерират, но и да контролират потоците от т.нар. „чувствителна информация”. За да се стигне дотам, че само през миналата 2010 година държавата, според официални данни,  законно е прилагала всекидневно по 43 СРС-та и по 148 достъпа до трафични данни, което накара шефът на ВКС Лазар Груев да обяви, че в малка България се подслушва многократно повече, отколкото във всички американски щати взети заедно! Парадоксалното е, че по въпроса за слухтенето днес съществува своеобразен консенсус. По повод скандала с подслушването на висши правителствени служители, някогашният главен секретар на МВР и сегашен премиер Борисов беше възкликнал: “Кажете ми, защо да не бъдат подслушвани и разработвани? Как се хваща корупция по високите етажи на властта? Те трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани”.  В отговор  на това откровение, десетки публични фигури, сред които министри, тутакси заявиха своята верноподаническа готовност да бъдат подслушвани и следени постоянно, единствено и само за да запазят сегашните си позиции.
Токсична медийна жълтеница
Характерна особеност на сегашният британски скандал с подслушването на мобилни телефони е неговото медийно измерение, с известни подозрения за корупционни практики на конкретни полицейски служители. Просто се предполага, че скандалните данни, извличани дистанционно от паметта на слушалките, са обслужвали жълтия печат с патетични истории на близки на загинали войници в Ирак и Афганистан, на жертви от терористични атентати в Лондон и на известни фигури от шоу бизнеса, дори на политици. В България подобно процеси със сигурност предстоят. Не само в контекста на набралата вече скорост предизборна компроматна битка, но и за нуждите на увеличаващите се непрестанно хепатитно оцветени медии, чиято финансово мотивирана лакомия за политически сензации, шокиращи новини, креватни истории, лични  и семейни драми, откровени папарашки фотоматериали и всякакъв друг вид компромати, тепърва ще се засилва предвид екзистенциалните финансови потребности в отдавна пренаситения и тежко монополизиран местен новинарски пазар. Ситуация, от която корумпираната политическа класа без колебание ще се възползува по най-добрия за себе си начин, и която неизбежно ще доведе до още по-голямо обуначване на и без това маргинализираната масова аудитория. Сиреч, ще продължи въртенето в онзи омагьосан кръг, излизането от който става все по-малко вероятно и неимоверно трудно.
Което обяснява, всъщност, феномена на местното пренебрежение към случващото се във Великобритания – просто за българина скандалът с подслушването на Острова е отдавна прочетена страница и съвсем не е вода за любимата му  медийната мелница.

Преполовеният управленски мандат на на „Гражданите за европейско развитие на България”/ГЕРБ/ дава доста поводи за поздравления по повод европейските и външнополитически намерения на правителството.
Точно преди година по една от приятелските на кабинета частни телевизии, премиерът Борисов направи впечатляващо признание. На въпрос за отношението на Русия и САЩ към енергийната политика на страната, той отговори, че „Великите сили в момента са доста влюбени в нас като държава и много искат да имат влияние в България”. Днес, в края на втората година от управлението на ГЕРБ, това пламтящо чувство на Европа и света към най-бедната и неубедителна външнополитически европейска членка, се изразява основно в любезната думичка „конграчулейшънс”, с която чуждестранните партньори на страната дипломатично сгряват сърцето на министър-председателя с ясното съзнание, че той разбира единствено нея без преводач.
Премиер и дипломат
Доста, всъщност, са поводите за външнополитически „поздравления” на двегодишния български кабинет. Парадоксално, но един от тях е трудното, но мъдро решение на г-н Борисов в началото на миналата година да не последва примера на своя гръцки колега Папандреу като поеме временно и поста на външен министър. За щастие тогава лидерът на ГЕРБ не се поддаде на ласкателствата на своята невероятна кандидатка за еврокомисар Румяна Желева и предпочете да остане само „умен и красив” министър-председател, а въвеждането на някакъв порядък в оказалото се дипломатически филиал на някогашната ДС  външно министерство разумно беше поверено на екип от подходящо образовани млади хора, които все пак могат да контактуват в чужбина без преводач.
Евро-Шенген?
Друг достоен повод за поздравления е овладяването на иначе неудържимия предизборен порив на правителството за вкарване на страната в Шенген. Вероятно както за обикновените хора, така и за повечето министри вече е станало ясно, че между дипломатическите ласкателства и политическото доверие на Стария континент има разлика и то, доверието, се гради не с КПП-та, а с конкретни резултати в справянето с корупцията и организираната престъпност. Засега такива резултати, уви, липсват. Подобно е и положението с влизането на България в еврозоната, една от ключовите външнополитически цели на ГЕРБ при поемането на властта преди две години. Просто финансовата драма в Гърция, валутните проблеми на някои други страни и най-вече местната сиромашия и скъпотия, на този етап поохладиха стремглавото бързане към европейските пари, за които е ясно, че сами няма да напълнят джоба на българина, а още по-малко ще съживят като с магическа пръчица замрялата кризисна икономика.
Шапка на тояга
Най-голямото европейско поздравление, обаче, заслужава продължаващата трайната неспособност и на този кабинет да усвоява средствата, които предоставя ЕС. С договорените през двугодишното управление на ГЕРБ едва 12 на сто проекти за еврофинансиране и с хронично слабия си административен капацитет за усвояване на европарите, България е на път да почисти сериозно своето корупционно реноме, тъй достатъчно средства за далавери с фондовете просто ще липсват. Няма никакво значение, че средният и малък бизнес изнемогват изчезвайки, или че страната е единствената в Европа, която за миналата година не е договорила нито едно евро за здраве, наука и енергетика. Важното е, че след като българите сами не могат да си осигурят евросредствата, ЕК е готова да поеме лично управлението на регионалните фондове за страната и така да даде нови международни поводи за „конграчулейшънс”. Придавайки по този начин модерно европейско звучене на крилатата мисъл на местния шоп: „Може да не сме кой знае какво, ама не сме нищо и никакво!”

„Ценим работата ви и отчитаме вашите усилия за изграждането на по-добър имидж на България по света чрез вашите информации” – с тази ласкава оценка в края на май премиерът Бойко Борисов  лично постави нови творчески криле върху раменете на почти неизменната група редакционни туристи, участващи в световната среща на българските медии, която за по-евтиничко в кризата, тази година беше избрала да се разходи до Хага, Холандия. Седмица по-рано, обаче, в годишната си класация за свобода на медиите, организацията „Фрийдъм хаус” беше ситуирала европейска България на 77-място, като за пореден път я записа в графата на т.нар. „частично свободни медии” заедно с повечето нейни балкански съседки. По същото време по повод Международния ден на свободата на словото директорът на „Репортери без граница” Оливие Базил удари публично тревога, че сивата икономика вече упражнява тотален контрол върху местните медии и припомни, че България е далеч от поетия при присъединяването си към ЕС ангажимент за спазване свободата на словото.
Светът на медийното мълчание
В началото на тази седмица, когато над хиляда ентусиазирани кандидат-журналисти се потяха над изпитната тема „Герой на нашето време”, местен тв-канал реши да ги окуражи, като спретна в ефир рутинно професионално „скандалче”, в случая между двама претенциозни представители на гилдията. Като опитни екранни/ може и улични!/  бойци те светкавично се хванаха за гушите около присъждането на някаква измислена журналистическа награда и само за броени секунди успяха да развеят на показ най-кирливите си лични ризи – тежки връзки с мафията и съответно агентурно доносничество на ДС. Преди време пред камерите на същото студио бяха показвани и четени СМС-и с особено цинично съдържание, които си разменяли други едни „титани” на екрана и перото, а своеобразна черешка върху вмирисаната торта на местната журналистика стана тайния видеозапис, на който известна телевизионерка /уви, вече не сред живите!/  си поиска дребните 500 евро в плик, за да напише статия в подкрепа някакво креещо предаване, станало известно единствено благодарение на скандала. В постоянната шумотевица от подобни изкуствени, а понякога и автентични медийни свади, друга частна телевизия, популярна главно с игралните си филми, успя почти незабелязано да прогони своя дългогодишна журналистка, която модерираше едно от последните оцелели в ефир публицистични предавания. Малцина впоследствие чуха нейните горчиви вопли срещу  жалкия слугинаж в медиите, манипулациите в полза на управляващите, против  грозните и гнусни поръчки за злепоставяне на журналисти, дръзнали да критикуват властта. „Не помня такова нещо, наистина!”, възкликна за последно жената и се оттегли в света на медийното мълчание, където днес по принуда пребивава по-голямата част от мислещата и кадърна част на гилдията.
Опа-опа, избори!
През юни, предусещайки настъпващата вакханалия около изборите, регулаторът СЕМ покани шефове на български електронни медии да подпишат меморандум за начините, по които следва да се отразяват кампаниите и двойния вот тази есен. От 20-тината тв и радио-набаби не се искаше нищо повече от препотвърждаване на морално-етичния  ангажимент  за спазване на основни и общоприети журналистически принципи, като обективност, равнопоставеност и баланс, недопускане език на омразата и неуважение към опонента, избягване на привилегировано отношение към управляващите и други елементарни неща… И въпреки това едва трима от тях се осмелиха да подпишат злополучният меморандум и то при определени условия! Което отсега подсказва каква ще бъде предизборната битка и кой, с какво и как за пореден път ще моделира общественото съзнание и изборни нагласи.
Тези дни популярни представители на руския шоубизнес, храбри собственици на ваканционни жилища в „навикани” луксозни комплекси по българското Черноморие, проплакаха в свои медии, че през това лято край хотелите им се носела ужасяваща миризма. Констатацията не е изненадваща, нито направи впечатление някому. Така, както няма да е изненадващо предизборното медийно зловоние, което също вече се усеща в страната. И което със сигурност ще ни облива поне до есента и също няма да направи впечатление никому.

Спонтанното сравнение между собствените му кучета и българите, което премиерът Бойко Борисов направи в Созопол, освен за особен манталитет, говори и за нещо друго.
Съвсем естествено е министър-председател без никакъв личен живот и отдаден изцяло на държавното управление, освен министрите си да има все пак и други любими същества. За Бойко Борисов това са кучетата и той никога не е крил слабостта си към тях. В интервю за в.„Монд”, пет дни преди победата на ГЕРБ през 2009-та, тогавашният столичен кмет разказва обстойно на френските журналисти за своите питомци и за издействаната от него регистрация на българските овчарки. През ноември същата година Ройтерс отбелязва, че новият министър-председател обвинява предишното правителство почти за всичко – от недостига на магистрали до липса на международно признание за породи български кучета. В края на миналата година пристрастен към властта местен всекидневник подробно разказа за Мечо – любимото 80-килограмово овчарско куче на премиера, което подчертано се държало с Борисов като със стопанин. В телевизионно предаване преди това премиерът откровено беше споделил, че на празници седи в Банкя сам като куче и гледа футбол, а наскоро на журналистически въпрос дали някой му вярва, че наистина е „сам като куче”, отговори:” Ето,  качете се горе в спалнята и разгледайте. И ако намерите едни гащи, или една женска дреха, или нещо, кажете ми “Хасан”.
Храни куче да те лае
В този смисъл созополската изцепка на Борисов за късата сиджимка, на която освен кучетата трябвало да се държат и българите, е обяснима. Като тънък познавач на кучешката и човешка психика, премиерът отлично знае, че ако започне да получава намален порцион от всекидневната си дажба месо, каши със суха храна и ориз, неговият Мечо бързо ще стане зъл и опасен. Същото е и с народонаселението. Според проучване на НЦИОМ от май, три четвърти от най-жалките европейски сиромаси не могат да си плащат сметките за ток и парно, 60 на сто са свили до крайност покупките на стоки от първа необходимост, 16 процента са безработни и хората масово избягват да ползуват здравни услуги и лекарства поради тежък недоимък. Социологическа агенция преди време констатира, че всеки пети българин живее с 2.5 евро на ден, а минималната работна заплата, според Евростат, е 120 евро на месец.
Изборите да дойдат
Всичко това е добре известно на премиера и затова спонтанно и безхитростно той слага каишка както на кучетата, така и на  поверените му граждани. Вярно, изпуснатото сравнение в крайморския курорт може да звучи някому съвсем неформално и чисто киноложки, но подобни реплики за „шибания народ” или „танковете да дойдат” преди 22 години, вече костваха главите на двама хлевоусти политици, на които не помогнаха нито мощите на Йоан Кръстител, нито страховитата БКП. Както е възможно магистралите, метрото и лентичките да не помогнат много и на сегашния министър-председател. Ще се разбере, при това скоро.

Ударното нощно измиване на оцветените фигури от паментика на Съветската армия в София демонстрира за сетен път кой и как дърпа конците на т.нар.”обществено мнение” в България.
Мощните пароструйки и килограмите перилни препарати освен символично, измиха и официално съвестта на властите от „вандалските” прояви срещу най-високият и впечатляващ Паметник в столицата. Пръв културният министър Рашидов нарече комиксовата шега „углавно престъпление” и предупреди страховито, че не може всеки, който се събужда сутрин „да кепази държавата”. Прокуратурата, която обикновено действа твърде колебливо, също светкавично се самосезира и образува досъдебно производство срещу неизвестен извършител-хулиган. Проправителствените медии, а повечето в страната са такива, също осъдиха под една или друга форма безвкусната градска шегичка  и побързаха да отразят традиционното поклонение пред паметника по повод деня на хитлеристкото нападение срещу СССР, на което официалният разговорен език най-често е руския.
Гласовете на злото
Всъщност, нищо ново под слънцето, когато на властниците им хрумне, че някой кепази държавата. През март 2008-ма, след като британската ББС излъчи разтърсилият цяла Европа документален филм за изоставените деца от дома в Могилино, държавният глава Първанов звучно заклейми неговите автори, че са част от антибългарска кампания провокирана неизвестно от кого и с каква цел. Благодарение на филма, обаче, най-сетне беше решено домът да бъде затворен. Няколко години по-рано след като други британски журналисти записаха със скрита камера пазарлъка за пари  с Иван Славков и той беше изгонен от МОК, прокуратурата също започна предварително производство срещу злостната радиокорпорация, но своевременно го прекрати. Което не попречи на президента да обяви ББС за антибългарска медиа, а на винаги послушният СЕМ да изчегърта завинаги от радиоефира дори английските предавания на Световната служба, така, както вече бяха постъпили в Москва.

Може да не сме кой знае какво, ама не сме нищо и никакво!

Ами  раздуханата през 2007-ма по правилата на тоталитарната пропаганда /отново от екипа „президент – културен министър”!/ националистическа невроза около злополучния проект, наречен от местната преса „Митът за клането в Батак”, след като автентичното му заглавие беше „Батак като българско паметно място”? Тогава всички казионни граждански и обществени организации застанаха като една зад заклинанието на държавния глава-историк, че ставало въпрос за „остра провокация към националната ни история и памет”, а щурмоваците от Атака със свежи сили закрещяха предизборно по площадите „ Балева – на дръвника, швабата юдеин – на кол!”.  Подобна „ярост благородная” се надигна и по повод иначе незлобливата артистична шега на чешкия модернист Давид Черни, който след като беше боядисал в розово съветския танк-освободител в родната си Прага и беше инсталирал там десетки наистина скандални свои произведения, показа България в Брюксел като територия от клозетни клекала.  Тогава отново местната общественост издаде гневни вопли срещу накърненото национално достойнство, а пъргави националисти подариха на чешкия посланик в София тоалетна чиния.
Куклите Мели и Арлекин
Кое е общото във всички тези експлозивни прояви на накърнена национална чувствителност? Един от възможните отговори се съдържа в архивите на ДС. Да оставим настрана баналните вече „Гоце” Първанов и „Кардам” Димитров, както и техните безбройни медийни и дипломатически съратници от службите! Ако се вгледаме, обаче, в имената на лицата, подписали от името на оглавяваните от тях организации знаменитата протестна декларация, в която смирено се извиняват на руските хора  за стореното на Паметника в София от, забележете, шепа индивиди, а не от целокупния български народ,  ще забележим, че една трета от въпросните фигури можеха спокойно да се представят и с агентурните си ДС-псевдоними, които вече стават по-популярни от собствените им имена
Другият възможен отговор вероятно трябва да дойде от крайните националисти и най-вече от „Атака”. И по-конкретно да осветли въпроса защо и как Паметникът винаги е абсолютно табу за техните, иначе впечатляващи и шумни, прояви…