За българина псето е лошо, зло куче. Ако е бездомно, то е злобно, отмъстително и опасно. Стотиците хиляди безстопанствени четириноги, чиято  неконтролирана популация през последните години буквално окупира населените места с наглата си агресивност и жестокост, са бедствие, с което местните власти не желаят, а и не могат да се справят. Напаст, която носи на хората страх, болести, физически страдания и понякога смърт.
Представително проучване на социологическа агенция за избирателните нагласи в София сочи, че столичани поставят битката с бездомните псета непосредствено след проблемите с боклука и мръсотията. Според силно занижени данни на столичната община от някакво неясно нейно „кучешко преброяване”, почти двата милиона жители на най-многолюдния български град са принудени да съжителстват с над 10 000 безстопанствени кучета, чиито глутници денонощно тероризират населението. Подобно е положението и в други населени места на страната – само през пролетните месеци в Благоевград, например, медицинска помощ на потърсили стотина души, изпохапани от изгладнелите глутници.
Европейски рекорди
Неотдавна софийски общинар, лекар по професия, се опита да стресне медиците и обществеността с шокиращите данни, че почти 60 на сто от случаите на заразени с кучешка тения в целия ЕС са в България, че една четвърт от заболелите са деца, че през миналата година само в столицата псетата са изпохапали почти 300 човека. Напразно. Оказа се, че след като държавата не успя да спази приетия със закон срок от началото на годината да глобява местните власти за липсата на приюти за ръмжащите глутници, реши  да удължи срока до 2016 година, когато е твърде възможно размера на демографски топящото се народонаселение да се изравни с бурната популация на псетата. Тогава може би ще стане ясно и кой е истинският победител в двубоя между българина и прокудените от самия него озверяли същества.
Джафкане или обещания?
В същото време властите, които европейските българи предстои да изберат на местния вот през октомври, ще се надвикват предизборно за това колко стотици левове струва на данъкоплатците залавянето и кастрирането на всеки агресивен екземпляр, какъв следва да  бъде размера на хонорарите на ловците на лаещите бездомници, колко големи ще са глобите за изгубени или прогонени от стопаните им породисти кучета и  колко безкомпромисно ще бъде отношението на властите към отглеждане на кръвожадни породи и дресирането им за участие в кучешки боеве със залагания. Както кога и с какъв намордник привилегированите домашни любимци ще могат да пътуват в градския транспорт, колко нови кошчета за екскременти /които, впрочем, никой не използува!/ ще заменят задигнатите вече за старо желязо, и най-важното – колко дълга трябва да е каишката за разходка на всяка от привилегированите породи.
Потърпевшите виновници
В същото време пясъкът за игра в детските площадки ще продължи да бъде обилно наторяван от волните опашати бездомници, хората със страх ще се прибират по домовете си през зимните нощи и ще се стряскат на сън от зловещия лай и вой навън, а възрастните, слабите и децата все по-често ще стават плячка на гладните четириноги „терористи” вилнеещи по улиците. Терористи, превърнати в такива от безотговорното и коравосърдечно общество. Същото, чиито членове често се ругаят на  „псета”…

В началото на ваканционния сезон българският министър-председател и неговият вътрешен министър обявиха, че в близко бъдеще се очаква масово завръщане на българските емигранти. Сега, към  края на лятото, въпреки проблемите в Европа и по света, подобни процеси не се наблюдават. Защо?
През май тютюнопроизводители в гр.Гоце Делчев упрекнаха премиерът Борисов, че когато построи магистралите няма да има кой да пътува по тях защото хората масово напускат страната. В отговор той се зарече за три години да върне българите от чужбина след като, както сам се изрази: „приключа всички проекти и оправя пътищата в страната”. По същото време при  представяне на поредните нови правителствени стратегии – за националната сигурност и за миграцията – вътрешният министър Цветан Цветанов обеща на изпитващите носталгия българи в чужбина „да се даде възможност /!/ да се върнат и работят” в страната, като това щяло да стане  „не само с административни актове, но и с политики”.
Камъните падат, падат от небето
През август, когато емигранти и гурбетчии обикновено се завръщат за кратко по родните си места, Институтът за икономически изследвания на БАН констатира, че въпреки безработицата и сложното икономическо положение в Испания /там  сега живеят най-много българи!/, едва 5 на сто от тях възнамеряват да се върнат постоянно в родината си, а близо 80 на сто от анкетираните почти 600 човека категорично отхвърлили подобна възможност. „Дори без работа е по-добре да се живее в чужбина, отколкото в България”, обявили повечето участници в допитването. От друга страна българи, живеещи в размирните тези дни квартали на Лондон, споделиха пред български медии, че каквото и да се случи при тях не възнамеряват да се връщат в родината си, която, по думите им, отдавна нямало какво да им предложи. По подобен начин разсъждават стотици българи, които предпочетоха да останат в намиращата се в гражданска война и бомбардирана от НАТО Либия, в обстрелваната с правителствени танкове Сирия, в нестабилния Ирак и в други опасни места по света. Само не в „спокойна” България, където според убеждението им, положениието е безнадеждно!
Да живей гурбета!
Статистиката сочи, че всяка година близо сто хиляди българи напускат страната без намерение да се връщат обратно. Това са основно млади хора, които желаят да учат, работят и живеят нормално по големия свят, главно в Европа и САЩ. Официалните годишни парични преводи на близо двата милиона работещи в чужбина българи към роднини и близки в тяхната родина, които възлизат на 2.5 милиарда евро, вече съставляват около 10 на сто от БВП на най-бедната европейска държава. Това, според някои финансисти, е формирало нов „гурбетчийски” отрасъл на националната икономика. Предполага се, че неофициално пренасяните в България средства имат подобен размер, с което общо вкараните в страната средства достигат внушителната сума от 5 млрд. евро! И може би тъмо в тези впечатляващи постъпления за държавата се крие обяснението защо от две десетилетия насам българските правителства само приказват за връщане на емигрантите, а всъщност стимулират техния непрекъснат „износ” по всевъзможни начини  – чрез санитарно ниското заплащане на труда, съзнателно поддържаните просешки пенсии,  негласното толериране на корупцията и тежката криминална престъпност, съсипване на образованието и науката, подкрепа на нехуманното здравеопазване, засилване на агресивната полицейщина и чрез още куп други подобни „репеленти” срещу собственото, най-вече младо, население.
Демографският епитаф
Неотдавна експерти припомниха, че за да започне някакво естествено завръщане на емигрантите в България, както това се случи например в Ирландия в края на миналия век, средният за ЕС БВП на глава от населението трябва да е надхвърлил 90 на сто. При годишен икономически растеж от 2-3 процента за тази цел на България ще бъдат необходими около 30-40 години. Период, който статистиците определят като демографски „терминален” и който напускащите завинаги страната определено предпочитат да изживеят в чужбина.

Да се появиш в държавна институция без панталони за да се регистрираш брат си за кандидат-президент е само една от проявите на липсващо възпитание, които илюстрират снижените критерии за обществено поведение на публичните фигури в България.
Единственият отговор на въпроса с какво още можеш да скандализираш държавата в лицето на официалната Централна избирателна комисия заставайки пред членовете й по долни мъжки гащи, е да се появиш без тях. Дотам куражът на единия от скандално известните братя Юзеирови не успя да стигне, но очевидно претендентите за българския президентски пост са били само на крачка от подобна постъпка. Планираната като „протест срещу потъпканите права на малцинствата” пошла демонстрация обаче не предизвика очакваният обществен ефект защото българинът отдавна е наясно, че в неговата държава публични фигури могат си позволят да вършат всякакви безобразия, без обикновено да носят последствия от тях. Да не забравяме как неотдавна фрустриран депутат ненадейно плисна чаша вода в лицето на свой колега на парламентарната трибуна или как партиен водач-националист налетя на бой с юмруци срещу събеседника си мюсюлманин по време на пряко радиопредаване в национален ефир. И какво от това? Просто нищо.
Тоалетна или WC?
Докато подобни външни „ексцентрични” прояви са все пак някак крайни /макар че в неврозата на започналата предизборна кампания може да се очаква всичко!/, по-незабележимо, но не по-малко некоректно, във ваканционната августовска жега минават изявления на публични фигури, чиято единствена цел като че е да забавляват курортистите по черноморските плажове. Като, например, казаното от г-н премиера Борисов в интервю за печата, че „България е страна, разположена на кръстопът /с цели пет европейски транспортни коридори!/, а според старите хора, на кръстопът и тоалетна не се прави”. Ако това го беше изрекъл чешкия модернист Давид Черни, който артистично представи в Брюксел българската държава като тоалетно клекало, да го разбереш. Но когато това са думи на самият министър-председател, тогава те като че придобиват някакъв друг, особен смисъл, нищо че са далеч от приличието и противоречат на елементарната логика. Защото тя подсказва, че тоалетните би следвало да се правят точно на кръстопътищата, по които минават много коли и хора, и че не случайно французите са кръстили една от най-големите си търговски вериги Карфур /”кръстопът” на френски/  –  просто нейните хипермаркети са разположени по местата, където се пресичат големите магистрали.
За двата края на салама
Или да вземем, например, влезлите благодарение вербалните усилия на земеделския министър в местния жаргон т.нар.„дупета”, които всъщност са обикновени обрезки от колбаси. След наказателната операция със същото „благозвучно” наименование, при която демонстративно бяха унищожени стотина тона колбаси произведени от въпросните обрезки, достъпно евтините вносни „дупета” бяха официално заклеймени от властта и публично прокудени от българската трапеза. Но само за няколко месеца. Просто защото безпаричният българин продължи да ги купува на ниски цени и да ги консумира лакомо, въпреки че названието им далеч не стимулира апетита. А от въпросната акция остана единствено неприятното усещане за липса на етика и недостиг на елементарна обществена благопристойност.
Впрочем, отдавна забравената българска думичка „приличие” означава точно това – възпитание, пристойност, скромност, умереност, добро държание, а прилични са онези хора, които се радват на обществено уважение и добра репутация. Каквито несъмнено са повечето публични личности в България. Останалите, склонни към обратното, със сигурност следва да потърсят изгубеното приличие. И то не по долни гащи, все пак.

На фона на ваканционно-пиянските европейски изпълнения известни  като „влакинг”/опит за сърфиране на покрива на движещ се влак/, „автобусинг”/изправяне в цял ръст от люка на препускащ автобус/ и „балконинг”/ скачане в басейн от хотелски балкон/, в България популярният „туристинг” вече изцяло се идентифицира с необуздано пиянство и плътски разгул.
Най-общото определение за „туристинг” е непретенциозното и евтино посещение на любопитни места по света за удоволствие. Интересът към България като такова място е традиционно висок  – приятен летен климат, топло морско крайбрежие, евтина храна, достъпна женска плът и изобилие от алкохол на смешни европейски и световни цени. И докато в „славните” години на СИВ отдъхващите на българското Черноморие труженици от братските социалистически страни акцентираха повече на слънчевите бани и на скромната бутилка бяло вино, с която прекарваха пред палатки и каравани своите летни вечери, днес ситуацията е коренно различна. След като изпробаха Чехия, Португалия, Испания, пенсионерските курорти на Палма де Майорка и Канарските острови, жадните за пиене и свежа плът европейци най-сетне откриха своето точно местенце на Балканите между почти безалкохолната Турция, поскъпващата Гърция и повече известната с граф Дракула, отколкото със традиционната си „цуйка”, Румъния. Там, в крайбрежието на  новооткритите мощи на св.Йоан Кръстител, през лятото тече живот, който новата комисия за спазване на добрите нрави към българския Свети синод би могла без капка колебание да да  приравни със „Содома и Гомора”.
Пеша по лунната пътека
По тези места в съвършено напито състояние германски, британски, полски и, естествено, руски летовници обичат да потеглят директно от хотелските си балкони към басейна или плажа, за да завършат разходката си в цинков ковчег или в най-добрия случай шинирани в болница. Пак там, в началото на годината, очаквайки трепетно лятната алкохолна вакханалия, управата на славния курорт Слънчев бряг мъдро реши да въведе нова атракция за своите гости –  „пиене под строй”. И тези дни, ръководени от специални девойки-водачки, групи от по 200 жадни европейски мераклии организирано практикуват т.нар.„алкохолинг” като срещу съответно заплащане посещават верига от кръчми. Според местния печат само присъединяването към групата поклонници на чашката струва по 30 евро на човек, срещу което секси-водачките с характерни байрячета/ да не се загубят по пътя!/ ги превеждат от един бар в друг, побългарявайки иначе известните чешка „панска йзда” , английското „stag party” или немското „der Jungesellenabschied”. И когато алкохолната „ергенска вечер” достигне градуса на неизбежното групово безпаметство, тогава се появяват изкусителките от атракцията „мацкинг”.
Комплексно обслужване
Просто високо квалифицирани местни и регионални джебчийки  и/или жрици на най-древния занаят бързичко примамват опиянените мераклии на по-усамотени местенца, след което ловко и бързо ги облекчават от всичко по-ценно не само по тях, но дори и от хотелските им стаи, като в повечето случаи въобще не се стига до секс. Но дори и да се стигне, тарифите за този вид услуги са също народни и съвсем подкопаващи европейския стандарт – все пак масовото предлагане на плът, солидната конкуренция и икономическата криза просто налагат този дъмпинг. И след като тези дни пресата обяви, че в най-централния софийски подлез пред президентството цената за сеанс орална любов е стигнала немислимите 3.5 евро, какво да кажем за морския бряг! Още през юни посолствата и консулските служби на пет европейски държави – Великобритания, Ирландия Холандия, Дания и Норвегия – настояха пред властите за ограничаване на проституцията и кражбите в крайморските комплекси и за засилена охрана на чуждестранните туристи от криминалния контингент. Е, и какво от това при такива цени…
Боли главата…
В такава обстановка предизборните информации, че тези дни в големите български черноморски курорти легловата база била заета почти сто процента, че броят на чуждестранните туристи през първото полугодие нарастнал с цели седем на сто и че двумесечния летен курортен сезон със сигурност препълни държавната хазна, звучат като истинска музика в нечии уши. Както звучат и удивителните успехи на „алкохолинга” и „мацкинга” като ключови атракции в българския „туристинг”.

Покрай трескавото издирване на укрити от държавата данъци, Националната агенция по приходите изнесе любопитни факти, открояващи някои неудобни черти на българина.
Укриването на данъци от векове е било най-предизвикателната дисциплина в надхитрянето между капитала и държавата. Макар и да напредва бързо, България все още е сред аматьорите в този рафиниран спорт. Просто в централизираната държавна икономика до 1989 г. проблемът практически не съществуваше с изключение на малцината частници, които въпреки финансовите репресии на властта все пак успяваха да заделят по нещичко и за себе си. Навремето с тази незначителна групичка „капиталисти”, обикновено дребни занаятчии и  хора със свободни професии, се занимаваше цяла армия от данъчни инспектори, „стопанската” милиция и, естествено, тайните служби с огромния си осведомителски апарат. Днес нещата не са много по-различни, само дето доносите вече не се подават на ухо на кварталния милиционерски отговорник или като неграмотно написани анонимки  до „ОФ”-то, а се съобщават открито по телефоните  на Информационния център на данъчното ведомство.
Ало, ало, две шишарки три листа…
Там, според публикации в печата, всекидневно няколко десетки уж загрижени за фиска на държавата граждани информирали властите за нечии укрити данъци, фалшиви декларации, финансови нарушения и злоупотреби и информаторите дори си съобщавали имената. При проверките обаче се оказвало, че повечето „осведомители” съвсем не се вълнували от попълване на дупките в държавния бюджет, а били ръководени от лична неприязън към „накиснатите”. Сред тях се оказали отмъстителни съпруги, които не могат да се примирят с мисълта, че мъжът им изплаща солидни месечни суми на любовничката си, водеща се  като „консултантка” в неговата фирма, закъсали наематели, които топят хазяите си основно за недекларирани наеми, завистливи съседи, понасящи трудно факта, че на жалкия „клек-шоп” в съседното мазе алъш-вериша май потръгвал и… какво ли още не! Което удивително съвпада с  разказите за първите следвоенни години, когато комунистическите служби били заливани не толкова с финансови, колкото с идеологически доноси, имащи за цел, например, да помогнат за получаване на допълнително помещение в комуналката, на няколко купона за храна и дрехи в повече, на софийско жителство, за по-бърза партийна кариера и други подобни неща!
„Любовна” история
Жилавите корени на тази  „спонтанна” българска склонност към доносничество, следва да се търсят в завистта и омразата, две от най-изпепеляващите и отблъскващи чувства, които изглежда са закодирани генетично в поколенията. Вярно, исторически българинът е бил принуден да завижда на всички и за всичко през дългите векове на чуждо владичество, и неслучайно Елин Пелин горчиво отбелязва, че „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта”. Но дори  бегъл поглед в интернет-форумите днес ще покаже, че освен завист към образования, можещия, умния, нестандартно мислещия човек,  съвременният българин изпитва към него и дълбока омраза. Както социалният антрополог Харалан Александров точно констатира, „нашият социален свят днес не е направен за да живеем щастливо, а е скроен с омраза от тайните архитекти на българския преход – озлобени отломки от репресивния апарат на тоталитарния режим – и трайно носи отпечатъка на душевното разстройство на своите дизайнери”. Тъкмо тази разяждаща като киселина омраза неусетно се просмуква в младите хора /мнозина открито наричат себе си „хейтъри”!/ и формира тежката диагноза на едно линеещо демографски общество от асоциални индивиди в  държава, която все по-слабо може да противодейства на престъпността и корупцията, в която се наблюдава тотално пренебрежение към институциите и все по-силна фрагментация на основните социални групи. А когато непрестанно натрупващата се омраза един ден започне да прелива в жажда за мъст, тогава много бързо понятия като демокрация, закони, плурализъм, свободна инициатива и тям подобни, могат да се озоват на боклука и да настъпи непредвидимото.
… и музиката да свири!
Неслучайно, впрочем, изследвания на местни лингвисти са констатирали, че в българския език съществували около хиляда благопожелания и над три хиляди люти клетви. Което илюстрира съотношенията в Ботевата формула „силно да любим и мразим” и може би обяснява защо  и днес телефоните на данъчната агенция продължават да загряват от доноси, зад които най-често прозира ненавистното шопско  „Нищо, че аз съм добре, важното е на Вуте да му е зле!”.