Три ключови дати ще ознаменуват първата септемврийска седмица в България – обявяването на президентската кандидатура на ГЕРБ, рожденият ден на Тодор Живков  и традиционното честване на  9-ти септември 1944.  Какво е общото между тях?
Два месеца преди президентските и местни избори, българите навлизат в есенния политически сезон с впечатляващи събития. В неделният /и като правило най-беден на новини!/ 4 септември, управляващите от ГЕРБ ще разсекретят публично своята най-старателно и стратегически охранявана от половин година тайна – кандидат-президентския си тандем, който, според повечето медии, социолози и ПР-експерти, с летящ старт ще поведе колоната от задъханите близо 30 претенденти за поста на „Дондуков” 2.  Ако се съди по възторжените прогнози на най-авторитетни /съответно най-високо хонорувани/ лидери и оформители общественото мнение, предстоящата изборна победа на Гражданите за европейско развитие на България  ще бъде толкова категорична и безапелационна, че поставя под въпрос въобще смисъла от харченето на средства за едни съвършено ясни и с предизвестен успех избори.
За пълна изборна победа!
Дори повече, уверени напълно в едунодушната подкрепа на избирателите през октомври, управляващите обявиха в  парламента, че целите им прехвърлят вече успешния първи мандат и те се насочват към ново продължение на своята власт след 2013 година. От своя страна вицепремиерът-вътрешен министър Цветан Цветанов, който е и председател на предизборния щаб на ГЕРБ, наскоро произнесе заклинателното „Имаме президентска двойка!”, което удивително напомня на радостното за католическия свят съобщение при избора на нов свети отец „Habemus papam!”. Във всички случаи, ако в неделния 4-септември все пак предстои някаква изненада, тя не може да бъде в някакви съмнения в сигурния успех, а единствено в потвърждението или не  на реещите се вече в обществената синева  имена на бъдещата президентска двойка. Което по-възрастните българи са преживявали многократно в годините на развития социализъм.
Приемственост и слава
Другата знаменателна дата е 7-ми септември. На този ден точно преди век в някогашното селце Правец, днес знаков и  процъфтяващ капиталистически град от затворен тип, България е била ощастливена с рождението на своя несменяем в продължение на 33 години партиен и държавен ръководител, виден деец на международното комунистическо движение и „човек от народа” Тодор Живков. На тържественото честване по този повод, както се разбра, е поканен и българският премиер Бойко Борисов, който е имал честта не само да охранява и масажира по ушите бащицата на българската нация, която още приживе ласкаво го наричаше Тато, но и да се учи от неговия огромен и безценен партиен и политически опит. Неслучайно 21-години след свалянето на Тато от власт, току-що поелият тогава в ръцете си властта сегашен премиер по своему изрази публично почитта си към делото му с думите : “Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство!” Дали идната сряда г-н Борисов ще присъства лично на откриването на втория паметник на Живков в Правец едва ли е толкова съществено, но отсега се знае, че голямото събитие ще бъде отбелязано подобаващо с тържествен концерт, в който ще участва представителния ансамбъл на Българската армия!
Триумф на победилия социализъм
След всички тези емоции българинът съвсем естествено ще навлезе и в третата съдбовна дата – девети септември 1944 – която след шумна анкета по държавните медии беше определена като „най-значимото събитие за страната през 20-ти век”. Очакванията са, че на този светъл празник, който някои се осмеляват да наричат „комунистически преврат”, с нова сила ще бъде защитено правото на съществуване на най-високия паметник в София – този на Съветската армия, както и да бъде поставен ребром въпроса за обещаното от премиера Борисов връщане на т.нар.Чиния на връх Бузлуджа, в която комунистите ударно „вградиха” през 80-те години близо 50 милиона долара, събрани от мизерните заплати на социалистическите труженици. Със сигурност активистите с червени знамена ще продължат да правят аналогии между предизборния лозунг на управляващата ГЕРБ „Ние градим” и крилатият комунистически „Строим за родината!”, а някои от тях, вече поогладнели храненици на тоталитарния режим, вероятно традиционно ще подрънкат с черпаци върху празни тенджери. Така беше в първите години на прехода и така, вероятно, ще продължава да бъде още много време.
Както, впрочем, се пееше в един от незабравимите комунистически тв-сериали: „…и така, до края на света!”.

Изпреварвайки новата учебна година още в средата на август Българската търговска камара призова държавата да не финансира обучението в ненужни за бизнеса специалности, които постоянно бълват нови попълнения в армията от безработни българи. Тези дни по инициатива на Германско-българската индустриално-търговска камара и с участието на депутати от Бундестага, в гр.Сандански стартира съвместен проект за професионална подготовка на млади хора. Макар и закъсняло, начинанието е неизбежно. Защо?
В България е популярен анекдота за старателният син, който изпълнил  старателно съвета на родителите си да заляга над книгите и да завърши висше образование за да не работи след това. Няколко години след дипломирането си той припомнил на своите близки: „Прави бяхте, ето учих, завърших дори две висши и действително не работя. Просто работа няма..”
Статистиката сочи, че 30 на сто от регистрираните на трудовата борса вишисти са завършили икономика и право, а в същото време фирмите, и най-вече чуждестранните, изпитват истински глад за хора с техническо образование. Според Българската стопанска камара много предприятия вече планирали да изнесат дейността си извън страната поради липсата на кадри с инженерно и техническо образование. А тези кадри ги няма, защото младите хора просто не желаят да хвърлят усилия в изучаването на точнте науки, да прекарват следването си над математически формули, сложни чертежи и схеми, за да получават мизерни възнаграждения в една западнала промишленост, крепяща се основно върху системата на т.нар.далавера.
„…книга да се уча, добро да сполуча”
Не такъв, обаче, е случаят с чуждестранните фирми, които настойчиво продължават да инвестират в България. Още с влизането на страната в ЕС през 2007 стана ясно, че липсата на местни квалифицирани служители затруднява неимоверно ентусиазираните тогава европейски компании. В анкета на ГБИТК / Германско-българската индустриално-търговска камара / направена сред германски инвеститори в  страната, като най-тежък проблем е посочена ниската квалификация на новоназначените и невъзможността да се намерят добри специалисти в България. Основната причина, според анкетираните, била  липсата на  германското и австрийско „дуално” професионално образование, което осигурява важната комбинация от  теоритично и практическо обучение на младежите.
Да викаш неволята
През юни на конференция в Берлин, посветена на германските инвестиции в Югоизточна Европа, известният предприемач  Бертрам Ролман обяви, че след като българската държава проявява пълна незаинтересованост към подготовката на квалифицирани работници, неговата компания в страната е решила вече да действа на своя глава не само като предложи, но и като експериментира практически успешно действащото в Германия и Австрия „дуално” училищно образование. Този тип обучение не само дава възможност на учениците да научат занаят в конкретни фирми, които след това биха ги взели на работа, но помага за интегрирането на социално слабите и изолирани етнически малцинства, които по този начин все пак получават достъп до икономическото битие на държавата. И понеже германецът Ролман не говори празни приказки, още през този септември в Гоце Делчев той открива училище за технолози, необходими за неговата текстилна фирма в града.
Да? Не? Или…
Очевидно германската инициатива за засилване професионалното обучение в България не отслабва и през тези дни. Една от основните теми на разговорите в гр.Сандански между парламентарният държавен секретар във федералното социално министерство, депутат в Бундестага Ханс-Йоахим Фухтел и българският социален министър Тотю Младенов е съвместнен проект, свързан с подготовката на професионални кадри, както и партньорството между български и германски занаятчии и фирми в това начинание. Дали обаче, в инициативата ще се включи и българското просветно министерство, което единствено може да разреши промени в училищните учебни програми, все още е неясно.
Ясно е, обаче,  че както обикновено полезните неща за „европейска” България днес се случват главно с натиск и настойчивост отвън. Както и с непрестанното припомняне на местната овчарска мъдрост: „Господ дава, ама в кошара не вкарва”.

На 23 август 2011 30-тина души в София отбелязаха Европейският ден за възпоменаване на жертвите на престъпленията на тоталитаризма. Пред паметната плоча на жертвите на комунизма до НДК председателката на парламента Цецка Цачева говори обстойно за събитията в Либия и за предизборните харчлъци на МВР и ГЕРБ, но в крайна сметка отбеляза, че мъката на близките и наследниците на жертвите на тоталитарните режими сега нямало кой да утеши, но „в утрешния ден обществото ни има нужда да гради и противопоставянето би било пагубно”.
Софийските Давид и Голиат
„Забележителното” прозрение на високопоставената представителка на ГЕРБ се характерно за отношението на мнозина представители на сегашния политически елит към все още непроучената и ненаписана най-нова история на страната, към нейното тоталитарно минало и към ненаказаните престъпления на комунистическата власт. И ако поводът за конкретното възпоменание не беше с европейски лиценз и със съвсем скорошно местно законово основание – приетото от парламента предложение на депутата от Синята коалиця Лъчезар Тошев 23 август да бъде ден на памет за престъпленията на националистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане на техните жертви  – едва ли някой въобще щеше да се появи пред миниатюрното параклисче до монументалния НДК. Освен може би неколцината останали сред живите репресирани и близки на убитите.
Памет, ли? Какво е това?
В края на 2009-та  под заглавие „България се лута 20 години из пустинята”  вестниците „Ню Йорк таймс” и  „Интернешънъл хералд трибюн” публикуваха статия на Матю Брунвасер, в която авторът, търсейки отговор на въпроса за двойнственото отношение на българите към демокрацията отбелязва: „ България е единствената страна от бившия Варшавски договор без институт за националната памет, който да извади историческите подробности на комунистическото минало, когато според историците хиляди са били тикнати в затворите и избити”. Сега, пред плочите с имената на избитите от тоталитарната власт българи, отново беше спомената необходимостта от създаването на подобен институт, но когато властта се е  фиксирала единствено и само  в строеж на магистрали, а мнозинството български европейци едва оцеляват на границата на мизерията, призиви за прочит на миналото, за разследване на престъпления с половинвековна давност или за някакви кървави репресии в следвоенните години, звучат по-скоро като популистки фантасмагории, отколкото като  реална обществена необходимост. Нищо, че във всички други бивши комунистически държави отдавна бяха създадени подобни институти издържани от държавата, в които работят необременени от миналото млади изследователи. А и кой в България днес се е загрижил обречените на демографско изчезване следващи поколения да научават за престъпленията на комунизма и неговите жертви? Вече почти никой.
Дайте да дадем, господа!
Всъщност, единици може би все още има. В началото на годината по предложение на двама бивши президенти – Жельо Желев и Петър Стоянов – 1 февруари беше обявен за Ден на национална памет за жертвите на комунистическия режим. В края на миналата година след упорит натиск на десницата 41-вото НС прие поправки в Закона за политическата и гражданска реабилитация, с 20 годишно закъснение. В тях, за разлика от позицията на предишния парламент, избитите без съд и присъда в първите три дни след съветската окупация през септември 1944г. бяха признати за жертви и имената им бяха изчистени от позора. В края на 2009-та, в еуфорията около  20-годишнината от рухването на Берлинската стена, неколцина софийски общинари от десницата инициираха конкурс за паметник на жертвите на комунистическите режими по света, който да бъде изграден в градинката пред храма „Св.Седмочисленици”. Естествено „проектът” почти веднага попадна в архив и едва ли някой ще си припомни за него в обозримо бъдеще. Така, както на сегашните депутати едва ли ще им хрумне да отменят като незаконни всички решения на 68-те зловещи състава на т.нар.Народен съд, причинили тежки страдания на хиляди български семейства в края на 40-те години.
Несъстояващи се диалози
Би било също невероятно ако въпросът за престъпленията на комунизма някак си успее да изплува в дебатите около предстоящите президентски и местни избори. А би следвало, най-малкото защото наистина „гузната съвест, произтичаща от комунистическото минало е тежко бреме за бъдещето на Европа и за нашите деца”, както е записано в приетата през 2008 година „Пражка декларация за европейската съвест и комунизма”. Но кой ли днес в България препрочита пражки декларации или безсмислено ровичка в заблатената си тоталитарна история? Никой, естествено, защото всички са обсебени единствено в химерата за няколкото магистрали и доходоносния бизнес свързан с тях. Или както обобщава парламентарната председателка от ГЕРБ „обществото ни има нужда да гради”. Което, всъщност и  прави, де.

Агонията на едноличната власт на Кадафи в Либия се следи внимателно от неподозирано голям брой българи. Причината едва ли се крие единствено в аферата с несправедливо обвинените и измъчвани от либийския режим български медици.
По спомени на високопоставени стопански дейци  и дипломати от тодорживковия режим, до промените през 1989 г. в Либия са работили над сто хиляди българи. Джамахирията на Кадафи е била едно от малкото места, където квалифицирани и образовани труженици от страната на „развития социализъм” са имали възможност да получават възнагражденията си в долари и да законно да пазаруват западни стоки  от тогавашните валутни магазини на Кореком. Нищо, че още тогава в Либия са наричали българските медицински сестри „бели робини”, а на местните специалисти като цяло е била „отпускана” едва една трета от заплатата, изплащана на другите техни чуждестранни колеги. Другата, по-голяма част от парите им е била пренасочвана от режима в София по „други направления”. Кои, например? Каква е съдбата на тези огромни средства и кой  лично се е „облажвал” с либийските долари през годините на комунистическата власт? Убедителен отговор и днес все още няма.
Каца без дъно
Въпреки всичко и до наши дни хиляди бивши български гастарбайтери в Джамахирията твърдят, че остават нейни кредитори. През 2007 г. финансовото министерство говори за 57 милиона щатски долара дълг на Либия към България, формиран между 1984 и 1989г. по силата на  дългосрочна спогодба за сътрудничество между двете страни. През 1991 година Кадафи спира погасяването на задълженията си, възползувайки се от настъпилия икономическия хаос в бившата вече соц-държава около преминаването й към пазарна икономика. Набъбналият на 60 милиона долара дълг, обаче, през 2007-ма бива  щедро опростен на  срещу освобождаването на българските медици и най-бедната членка на ЕС отново се превръща във финансова благодетелка на режима на Кадафи. Междувременно спират и разследванията около загробените в пясъците на Сахара стотици милиони долари от двете злополучни нефтени концесии, които Тодор Живков купува от Кадафи в началото на 80-те, а българските работници в тях почти 20 години очакваха да получат парите  си. Каква е ситуацията сега, имат ли хората все още претенции, кой следва да ги разгледа и реши?
Ти мен уважаваш ли ме?
През февруари тази година, когато избухна въстанието срещу режима на либийския диктатор, завърнали се в родината си евакуирани българи признаха, че ще се върнат в Либия тутакси щом нещата там се поуспокоят. Причината –  имали да вземат много пари от неизплатени заплати не само за месеци, но и за години. Но дори и да се завърнат в разбунената близкоизточна държава при нейния следващия режим, те едва ли скоро ще получат своите либийски динари, които освен всичко останало вече ще са силно обезценени. От друга страна никак не е ясно какво ще бъде отношението на бъдещата либийска власт към тях и най-вече към онези, останали докрай в Либия – мнозина от тях едва ли са крили симпатиите си към режима на Кадафи и неговото обкръжение, работили за него и очевидно бяха заложили на картата, че този режим все пак ще оцелее.  Възниква въпросът какво би станало, ако спонтанната „гневна”, както написа през март изданието „EU Observer”, реакция на премиера Борисов срещу членове на  Временния либийски съвет в Бенгази, които са били сред „мъчителите на българските медици”, в бъдеще доведе до още по-гневна реакция на въпросните фигури, които със сигурност ще заемат влиятелни позиции в новата власт в Либия? Тогава пак ли ще се наложи спешна евакуация на поредните групи български гастарбайтери от разбунената страна?
Вероятно в тези  и в  много други подобни въпроси, се крие интересът  на българите към случващото се в джамахирията на Кадафи. Защото техният отговор е твърде важен за тях, а неизвестностите са прекалено много. Просто, краят на нещо е винаги начало на нещо друго, а в случая става дума за освен за пари и за една унизителна „дружба”, наследена от тоталитарното минало.

Отблъснати от летните туристически вакханалии по черноморското крайбрежие, мнозина българи дадоха ухо на рекламата за фолклорен фестивал, който от няколко години се организира край едно от най-красивите и романтични селца в средната част на Стара планина – Жеравна.
Какво, обаче, предвиждат организаторите на това „мероприятие”?

Два са акцентите в масираната медийна реклама на тазгодишния фестивал в родното място на писателя Йордан Йовков. Единият е поставен върху /изглежда предизборния?/ патронаж на „Вицепремиера и министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов”, както буквално е изписан в  официалния сайт на събора, а другият е традиционното обещание на организаторите за изобилие от вино и ракия, които ще се леят през трите дни в парка край селото. Макар несъвместими на пръв поглед тъкмо тези две атракции би следвало неотразимо да привлекат многобройните чуждестранни и български туристи, които, както си представят домакините,  копнеят еднакво силно хем да видят на живо българския Вицепремиер, хем да „гмурнат” в бъчвите с алкохол.
Има и други изненади, но те стават ясни едва когато мераклиите се запознаят с мазохистично строгия правилник на мероприятието.

Многострадална Геновева

Първото императивно нареждане в него гласи, че всеки присъстващ трябва задължително да е облечен в „автентична, сценична или стилизирана” фолклорна носия. Единствени изключения се правят за облекла от началото на миналия век, както и за старинни военни униформи и оръжия, които следва да бъдат носени, забележете, само от офицери. Човек си казва – нищо, след като темата е свързана с фолклорното облекло, какво лошо има да се дегизираш като за Заговезни и дори да платиш някой и друг лев наем за стара носия? И в този ред на мисли, виждайки се на ум с потури и шевици, в паметта на по-възрастните участници може би изплува незабравимия образ на „Човека от народа”, който навремето палаво лискаше вода от закичените с цветенца калайдисани менчета при откриване на поредната нова кравеферма, а за Гергьовден, честван по онова време като „Ден на овчаря”, обичаше да позира ухилен пред камерите на възторжената кинохроника с овчи калпак и овчарски кавал в ръце. В Жеравна мнозина биха дали мило и драго да видят патронът „Вицепремиер и вътрешен министър” в юнашки елек, с пояс и бели беневреци, и дори да се снимат с него за спомен, обаче…

Щрак, Марийке, на портрет!

Това просто няма да е възможно. Защото организаторите са издали категорична забрана за употребата на камери и фотоапарати на територията на фестивала. Просто гостите от чужбина и страната имат единствено правото да си платят на определени за случая фотографи за да покажат нещичко от шареното събитие по родните места. Дори повече, биха могли  „да заявят” и да си купят DVD, на което едва ли ще има кадри на предрешените в носии официални гости, например. Присъствието на тв-камери на ливадата със сигурност няма да смущава организаторите, които отлично знаят, че медийното отразяване на подобни събития днес е прицизирано политически точно толкова внимателно, колкото някогашните партийно-пропагандни кинохроники, прожектирани по кината преди филма.

Калпакът срещу синьото бомбе

В правилника на фолклорното събитие има и други очарователни по своему, забрани. Каквато е обявената неохота на организаторите за внасяне на алкохол отвън – все пак местните питейни търговци знаят, че „мероприятие година храни”, а техните колеги около многобройните скари и чевермета дори са издействали забрана за използуването на пластмасови чаши, чинии, термоси, вилици, лъжици, салфетки и други артикули за пикник на открито. Презумпцията очевидно е, че по стар български обичай трябва да се хапва с пръсти, които след това се отриват от мустаците, брадата или от дрехите, а пиенето се консумира от кратуни, копанки или направо от бъчвите. Вменено е в дълг да използуват черги и рогозки за сядане вместо собствени одеала и постелки, участниците да носят калпаци и забрадки на главата, а нарушителите на тези разпоредби вероятно са безмилостно глобявани от наетите за целта гавази. Най-удивителната забрана на тази 72-часова фолклорна ексцесия обаче е запрещението за използуване на слънчеви очила! Какъв автентичен техен заместител срещу заплащане са изобретили остроумните организатори може само да се гадае, но с подобен автентичен артикул местното етнографско наследство комай не може да се похвали.

Рай за туристическите хайдутлуци

Организаторите на фолкорния фестивал, уви, далеч не са новатори в бранша. През миналата година други предприемачи в т.нар.селски туризъм също бяха регистрирали върхове в своята търговска находчивост. В печата се появиха съобщения за абсурдни атракции и ритуали, насочени главно към привличане на чуждестранни туристи. Като, например, фолкмасаж чрез мачкане през дрехите, поставяне на лук по слепоочията за тонус, мазане на тялото с мас и разточването му като тесто с точилка, както и практикуваното още в славните балкантуристки времена ”опердашване от хайдути”, при което потърпевшите докрая не са съвсем наясно дали са били свидетели на безумна туристическа пошлост или са станали жертви на реално разбойническо нападение. Като своеобразен връх в скудоумието е сочена атракцията на келнери през 90-те години, които се маскирали с магарешки кожи, за да може VIP-гостите в тяхното заведение да ги пояздят, срещу бакшиш, естествено…

Иначе към края на лятото Жеравна е действително е прекрасна. Йордан Йовков се е връщал към нея в разказите си за Жеруна и в своите „Старопланински легенди”. Очевидно правнуците на неговите съселяни днес се опитват да имитират епохата, в която е живял писателят, но
тя едва ли има нещо общо с предлаганата комерсиална бутафория. А още по-малко с героите и творчеството на големия български творец.