Напоследък българските медии  масово  говорят за спасени, загубени, провалени, погубени или отнети  човешки „животи“. Погрешно, разбира се. Не само защото животът е единствен и неповторим, поради което в българския език не съществува множествено число на това съществително, но и защото, по думите известния литератор и преводач проф. Александър Шурбанов „в ежедневното боравене с въпросното понятие стойността на живота незабелязано се е обезценила. А това вече е нещо много по-значително и тревожно от обикновен проблем на езикова употреба“.

Значението на живота. Стойността на живота. Цената на живота. За жалост в наши дни тези понятия се намират в галопираща смислова инфлация, а най-важната биологическа категория в човешкото съществуване, живота, девалвира драматично. Примери в България и по света – колкото щеш! При това един от друг по страховити, по-цинични и по-брутални.

Какво, всъщност, представлява разкритата наскоро престъпна схема, този път на лекари и медицински работници, за източване на НЗОК с фалшива документация за помощни средства за хора с увреждания и специфични здравни потребности? Цинично мародерство, откровен грабеж от безпомощни хора, или пълно пренебрежение към човешкото достойнство и в крайна сметка към човешкия живот? Ха, де?

Понятието живот, обаче, е най-профанизирано  по българските пътища. От началото на годината до края на юли  по данни на МВР, са станали близо 3800 жестоки катастрофи/ записвани евфимистично в полицейската статистика като ТПТП /Тежки пътно-транспортни произшествия/, при които са убити/ да, именно убити, а не загинали!/ 281 човека и които фигурират под нищо не значещото определение  „участници в движението“. Как така живи, здрави човешки същества, имали нещастието да попаднат в прицела на пияни надрусани шофьори, на самозабравили се притежатели на мощни автомобили или на преживяващи се като състезатели от „Формула 1“ безумци зад кормилото, си отиват от този свят хей така, само за миг, смачкани от металните четриколки на смъртта? Ами така, просто хей така! Както си отиде мърцина тези дни 15 –годишния ученик, пометен на пешеходна пътека в центъра на София от пиян безумец, пришпорил в тъмното скъпия си автомобил.

Впрочем, най-бруталния израз за тотално пренебрежение към човешкото съществуване се предлага от войната. Забележете, например, с какви фрази въздейства военно-политическата пропаганда, когато отразява агресията на Русия срещу Украйна –  „месомелачка“, „клане“, „кървава баня“, при това не само на едната, но и на другата воюваща държава. Вижте видео кадрите в социалните мрежи и по големите световни телевизии, на които при поредната бомбардировка от окопите и укритията  на нападатели и защитници хвърчат тела, ръце, крака на войници, а от поразените жилищни сгради, детски площадки и дори пазари, извличат телата на невинни хора, деца, жени, старци, чийто живот също е прекъснат, хей така, с едно натискане на копче и от съответния изстрелян снаряд, ракета или дрон! Просто най-ужасното във  всеки военен конфликт, независимо какъв е той, е че в него човешкият живот няма никаква стойност.

И как ще има стойност, когато в една днешна държава- агресор, официалната  пропагандата проповядва/ цитирам по памет/, че „да умреш от водка е истински позор, докато да загинеш  на фронта в Донбас е патриотична чест и гордост“ / по думите на Андрей Колесников, социолог от фонда Карнеги в Москва/? Или, когато си принуден да се главиш като като руски наемен убиец-смъртник в Украйна, единствено за да подпомогнеш финансово своето семейство и близки в безпросветната  руска „глубинка“? Или да пуснеш от затворите на свобода закоравели осъдени убийци за да ги пратиш да продължат да убиват, но този път във военни униформи в окупираните от Русия територии?  Така става ясно каква е представата за човешкия живот в тоталитарни държави с имперски амбиции и колко обезценени копейки, всъщност, струва той.

Това ли искаме да се случи и с нас, българите, които уж вече живеем в европейска държава с евроатлантически ценности? Казвам „уж“, защото скърцащата гемия на българската демокрация отново се опитва да плава на Изток, откъдето никога нищо добро за страната не е идвало. Това обаче е друга тема и повод за други размисли.

Или както проповядва Сидхарта Гаутама Буда: “Това, което сме днес е резултат от нашите мисли вчера, а днешните ни мисли градят нашия утрешен живот. Животът е творение на нашия ум“.

Г. Папакочев,

11 септември 2023 г.

“Георги Марков беше убит по заповед на Тодор Живков, лидерът на Българската Комунистическа Партия по онова време. Той помоли съветските си приятели да му помогнат като предоставят техническа помощ. Тоест – българските служби извършиха престъплението, а съветските осигуриха някои средства за неговото извършване. В случая – осигуриха отровата.” – Олег Калугин, директор на съветското контраразузнаване, който сега живее в САЩ и не се е връщал в Русия от 1955 г. , интервю по Дарик Радио от 26 юли 2008 г./

ОТ ЛИЧНИЯ ФОТОАРХИВ: Трима български президенти на откриването на паметника на Георги Марков, писател дисидент, убит в Лондон от агенти на комунистическите тайни служби на 7 септември 1987 г. Сред президентите е и вдовицата на писателя Анабел.

София, 11 ноември 2014 г.

02 август 2023 г.

Г. Папакочев

Вероятно България е единствената държава в Европа, която може да си позволи нейна държавна радио медия, субсидирана и толерирана чрез бюджета в кризата, да излъчва откровена манипулативна пропаганда в полза на чужда държава и срещу европейските и евроатлантически ангажименти на страната. Ефирният съботен / 12.20 ч. по Хоризонт на БНР  на 2 септември 2023 г./ факт е актуален, абсурден и недопустим от всяка – законова, етична, професионална и дори политическа, гледна точка. Подобна програмна радиопрактика въобще не е  проява на медиен плурализъм и представяне на  „различни гледни точки“, а даване трибуна в националния ефир за изразяване на точно програмирани руски опорни точки чрез подбора на събеседници, селекцията на телефонните обаждания и излъчваните анализи на уж обективни постоянни „коментатори“. Това е срамно и недопустимо явление в българския национален радиоефир, което е крайно време да бъде преустановено! В противен случай въпросният „ефир“ се превръща в нещо като проводник на посланията на Путин по “Радио России”, “Маяк” и “Вести-ФМ” или в миналото на Joseph Goebbels, който вещае “Der Rundfunk geh?rt uns!”. Всъщност, чуват ли институциите в България и най-вече СЕМ всичко това? И какво от това, че със сигурност го чуват? Ха, де

ФБ- 28 август 2023 г.

Ако някои авторски предавания по “Хоризонт” на БНР преминат изцяло в режима на „подкасти“ в YouTube   и Telegram, например,  а не излъчването им на живо в ефир / „12+3“, „Политически некоректно” и други/, това вероятно  би повдигнало рейтинга на националната информационна радио програма и доверието на слушателите. Фактът, че „12+3“  например, е авторско предаване и той  едва ли подлежи на съмнение, но двама от неговите трима водещи редовно го превръщат в личен пропаганден ефир, въпреки че аудиторията очаква в този, все още слушан отрязък, да чуе балансирани и безпристрастни оценки за актуалните събития от деня, съответстващи на профила и характера на “Хоризонт”.  Нещо, което не се получава при споменатите двама от тримата титулярни водещи на предаването. Това е така, с каква цел? В крайна снемка допустима ли е пропаганда по Хоризонт на БНР? Ха, де?

Георги Папакочев

21 август 2023 г.

По обясними причини съветската инвазия под прикритието на Варшавския договор през август 1968 година не е любим сюжет за българските медии – вероятно позорното българско участие в тази окупация на тогавашна Чехословакия продължава да поражда все още някакъв остатъчен национален срам. Възможно е и друго – темата за нахлуването в Чехословакия, все още интерпретирана от днешна Москва като „оказване на интернационална помощ“, да се споделя напълно и от днешната българска журналистика, която изглежда се е вцепенила пред хибридните заплахи на Кремъл около „специалната военна операция“ в Украйна, от вдигнатия юмрук на своя сегашен президент и от зловещата фигура на гърдестия окупатор с автомат на МОЧА.

Впрочем, събитията  преди 55 години в Чехословакия  напомнят удивително много на руското нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Вярно, през 1968 година все още съществуваше т.нар. Варшавски договор и съветските окупационни части включваха военни подразделения от тогавашната ГДР, Полша, Унгария и, естествено, комунистическа България, но е вярно също, че единствено Румъния, под диктатурата на Николае Чаушеску тогава не участва в нашествието. Което през 1969 година накара хиляди чехи и словаци да се юрнат към румънското черноморско крайбрежие и така да изразят пасивната си неприязън към държавите, участнички в окупацията. Междувременно, след инвазията в Чехословакия останаха за „временно пребиваване“ десетки хиляди съветски войници, присъствие което се оказа постоянно до 1989 г.

Помним как след рухването на болшевизма Михаил Горбачов се захвана да прави „перестройка“ в СССР по подобие на чехословашкия комунистически лидер Дубчек, който през 68-ма се опитваше да организира „социализъм с човешко лице“. Общото е, че танковете с червени петолъчки решиха двете предизвикателства по един и същ начин – на 21 август 1968 година те нахлуха и вилняха в Прага, а през същия ден на август, но през 1991 година се наредиха пред Белия дом /сградата на съюзния парламент в Москва/ и дори изстреляха няколко снаряда срещу съветските пучисти. След това СССР се разпадна и Чехословакия, която също се разпадна година по-късно, се зарадва, че вече няма обща граница с Русия и че нейното пагубно съседство вече се е изтеглило далеч на изток.

Да, обаче само след по-малко от десетилетие относителен покой и съвземане на руската икономика, през 2000-та година имперските амбиции на Москва се пробудиха отново. Кремъл бързо се справи с опита на Грузия да си върне регионите с руски говорещо население, които и днес са под диктата на Москва. След „евромайдана“ в Украйна през 2013-2014 г. проруският президент Виктор Янукович беше свален от властта в Киев и Украйна се опита да насочи погледа си към Европа. В отговор руски „зелени човечета“ окупираха Крим и Кремъл обяви полуострова за част от Русия. През февруари миналата година Москва нахлу с войските си в Украйна, успя да окупира над сто хиляди квадратни километра украинска територия и набързо присвои 4 гранични области на страната.

Така аналогията с инвазията в Чехословакия става неизбежна. Просто през 1968 година Кремъл е трябвало да спре с танковете си демократизирането на една комунистическа държава, а през 2022 година с танкове, ракети и ядрен шантаж да задоволи своите имперски амбиции. И докато нашествието в Чехословакия все пак е било осъществено с формалното съучастничество на съюзни военни части, сред които, да не забравяме, над 2000 български войници и 26 български танка Т-34, нападението срещу Украйна се оказа пълно мащабна завоевателна война, причинила до днес хиляди жертви и ранени от двете страни на конфликта.

Всъщност, големият проблем на Украйна е, че е била, и винаги ще бъде, съседка на Русия, което я принуждава да се брани постоянно от руската завоевателна политика. Москва не само не крие, че нейната стратегическа цел във войната е изличаването на Украйна от картата на света, но и заплашва с готовността си да използва ядрени оръжия за постигането на тази цел. Тъкмо тези заплахи са факторът, който принуждава Европа и САЩ да ограничават военната си помощ за Украйна – просто евентуална ескалация на конфликта не съвпада с ничии интереси. И друго, процесът, който бившите сателити на Москва, дори отчасти и България, успя да ги отърве от комунизма след рухването на Съветския съюз, за жалост трудно ще протече и в Украйна. Просто мечтаният разпад на Руската федерация засега е по-скоро химера, отколкото реална възможност, а и радикални промени в Кремъл на този етап също не се очертават. Дори повече, когато се обсъждат имена на евентуалните наследници на Путин, съществува опасността тяхната позиция към войната да се окаже още по-твърда.

Така мирът в Украйна се очертава да бъде постигнат по най-трудния и кървав начин, на бойното поле и с помощта на целия цивилизован демократичен свят. А споменът за позорната инвазия на Русия и нейните съучастници от комунистическия Варшавски договор в Чехословакия през август 1968 г. ще продължава още дълго да е всекидневна реалност за Украйна, където танковете, артилерийските залпове, дроновете и безпилотните ракети продължават да предизвикват ужас, смърт и разрушения.

А ние, българите, изглежда  ще продължим да наблюдаваме безмълвно този ужас и удобно да игнорираме Пражките уроци от 1968-ма. Просто защото те са срамни за нас, политически неудобни за сегашните ни „деликатни отношения“ с вечните братушки, и изглежда хич, ама хич не ни засягат.