Monthly Archives: April 2014

КРАЙНОДЕСНИТЕ ПРИЯТЕЛИ НА МОСКВА

Protests 5 01.04.2014 Защо националистите от „Атака“ се оказаха най-ревностните почитатели на Русия? Кой дърпа конците на крайната десница в Европа преди евровота през май?\

Крайнодесният „Национален фронт“ печели в 14 градове на местните избори във Франция и по думите на зам.-председателя на формацията Флориан Филипо, това е „най-добрия резултат в цялата история на партията“  на такъв вот. В Лондон лидерът на еврофобската и популистка Партия за независимост на Великобритания Майкъл Фарадж, който неотдавна обвини ЕС, че имал „кръв по ръцете си“ заради безредиците в Украйна, обявява в интервю за сп. GQ, че Путин е световният лидер, от който той се възхищава най-много. През януари лидерът на Йобик – Движение за по-добра Унгария Габор Вона е освиркан в Лондон от антифашисти, които предотвратяват опитите му да организира митинг в Хайд Парк. По същото време няколко хиляди протестиращи във Виена освиркват участниците в бала на Австрийската партия на свободата в двореца Хофбург определяйки проявата  като „сборище на европейската крайна десница“. В София крайни националисти от парламентарно представената партия Атака скандират: „Не на сакнциите срещу Русия!“, „Русия ни освободи от турците, не САЩ!“ и „България вън от НАТО!“ по повод краткото посещение на американският помощник-държавен секретар Виктория Нюланд в страната.

Кого заплашват европейските радикали?

Какво, всъщност, се случва два месеца преди изборите за ЕП и в кулминацията на кризата след анексирането на Крим от Русия?

В началото на март председателят на ДПС Лютви Местан, чиято партия членува в АЛДЕ, групата на либералите в ЕП, сподели в София пред водача на листата на германските либерали, евродепутатът Александър Граф Ламбсдорф, своята загриженост от „разрастването на радикалните течения в Европа, крайният национализъм, който заявява претенции да се превърне в трета политическа сила за сметка на либералите“ и потвърди решимостта на неговата формация „да стори всичко възможно, за да попречи за това“. Естествено тогава г-н Местан все още не можеше да знае, че  само дни по-късно за Крим спешно ще отпътуват специално поканени от Кремъл „наблюдатели“ от унгарската Йобик, френския Национален фронт и българската „Атака“, чиято задача е да потвърдят легитимността на референдума за анексирането на полуострова от Русия. А и самият г-н Ламбсдорф едва ли е подозирал, че подкрепа за действията на Москва ще изразят също Австрийската партия на свободата, белгийската партия „Влаамс Беланг“, италианските „Форца Италия“ и Северната лига, полската Самоотбрана, и дори няколко крайно леви европейски партии, сред които германската „Ди Линке“. Онова, което със сигурност и двамата политици от групата на либералите добре са знаели още в София е, че „Крайнодясната партия „Атака“ от края на май 2013г. безусловно подкрепя технократското коалиционно правителство на икономиста Пламен Орешарски, зад което стоят бившите комунисти –  социалистите, и  партията на турското малцинство ДПС“, според АФП.

Тревожните камбани бият

В края на миналата година комисарката по вътрешните работи Сесилия Малстрьом изрази в Атина /един от най-активните плацдарми на неонацистката гръцка групировка „Златна зора“/ опасенията си, че европейските избори ще бъдат белязани от „напредък на крайнодесните партии, което ще доведе до нарастване влиянието на тези партии върху решенията на парламента“. Британският „Гардиън“ също удари тревога по повод обявения през ноември 2013 г. предизборен  съюз на шест крайнодесни европейски партии, който щял да се разширява, за да върне  Европа „обратно на  правия път“. За връзката между предстоящия евровот през май и кризата в Украйна тези дни  писа в най-новия брой на американското списание „Foreign Affairs“ Мичъл Оринстейн.

Руски мечок или лисица?

В анализ, озаглавен „Западните съюзници на Путин“, той  прави разкритието, че „кримските“ изяви на крайната европейска десница са организирани от базираната в Русия „Евразийска обсерватория за демокрация и избори“/EODE/. Това е  крайно дясна НПО обявяваща се против „западната идеология“ и специализирана в наблюдение на изборите в самопровъзгласилите се републики /Абхазия, Транистрия, Нагорни-Карабах/, които са посочени на уебстраницата на обсерваторията като  „съюзнички на Москва“. По-важно, обаче, е предупреждението на Оринстейн в края на неговия анализ: „Върху  предизвикателството на Путин към Европа трябва да се погледне сериозно. Вместо да заграби поредната територия от задния си двор, вероятно сега той  е решил да наблюдава търпеливо отстрани как проруските крайнодесни партии в Европа в края на май се готвят да спечелят драматична победа на изборите за  Европейски парламент. Така тези избори могат да отслабят ЕС и да доближат приятелите на Русия от крайната десница по-близо до властта“.

 

БЪЛГАРСКИТЕ ПАРТИИ И ЕВРОВОТА

Protest-Sofia-9-030313    01.04.2014 Винаги преди избори неизкушеният политически гражданин си задава основателния въпрос: „За кого, всъщност, да гласувам?“. Под „кого“, според българската избирателна система, той естествено разбира не личност, а партия. Защото мантрата на Маяковски Когато кажем Ленинразбираме партията, когато кажем партиятаразбираме Ленин“ все още е дълбоко впита в посткомунистическото съзнание както на местните законодатели, така и на повечето избиратели.

                           Недоверието и презрението към партиите са съвсем естествени в държавите от бившия Съветски блок, сред които е и България. Просто самата дума „партия“ напомня „Партията“ и управлението до 1989 година, които четвърт век по късно продължават да въздействат върху демократичните процеси в страната. Вслушайте се в т.нар. „дебати“ в парламента или в някоя от безкрайните медийни дискусии  за да констатирате, че  днес никой не изслушва аргументите на другия и всеки решава, че ги знае предварително според неговата партийна принадлежност! Просто когато гражданите престанат да бъдат хора и се превърнат в партийци, които трябва да изчакат Лидера за да знаят какво трябва да мислят, тогава демокрацията има сериозен проблем.

                      “The spirit of faction“ или „Духът на фракционерството“

                       Джордж Вашингтон, първият съвременен президент на демократична държава, още в края на 18 век е усетил, че там където има партии, там обикновено дискусията приключва и започва разправията. Когато напуска президентския пост, Вашингтон призовава съгражданите си да се пазят от партизанщината, която  той нарича „духът на фракционерството“. В това, което комунистическия режим в Москва и София  много по-късно наричаха „партийност“, Джордж Вашингтон е виждал най-голямата заплаха за демокрацията. Според него щом хората престанат да мислят според собствения си разум и започнат да мислят партийно, в името на разума трудно ще  може да се правят компромиси за доброто на цялото общество. Тогава политиката ще се превърне в схватка „кой-кого“, а свободата и демокрацията бързо ще излинеят. Просто първият американски президент е бил убеден, че демокрацията, свободното съжителство във взаимно уважение и добра воля, е несъвместима с партийната  пристрастеност.

                   Демокрацията не е война!

                   И е бил безусловно прав! Разликата между партийното и демократично мислене е огромна. Партиецът мисли в схемата „приятел-неприятел“ и се интересува единствено как да прокара своето и да постигне „победа“ над своя „неприятел“/ често „враг“ и“противник“, а най-рядко „опонент“/. Да, обаче демокрацията едва ли е война! Тя предполага наличието на добра воля за търсене на оптимални решения дори и при значителни различия във възгледите. Вярно, демокрацията не може да мине без партии и политически формации, тъй като трудно можем да си представим търсенето на общо решения между 6 милиона българи с индивидуални интереси, но демократичните решения са възможни само тогава, когато различните интереси се свържат успешно в полза на всички.

                   Партията като семейно огнище

                     Партиите от „европейски“ тип, с които сме свикнали вече и в България, са възникнали най-напред в Германия и Австрия и то по примера на техните правителства: дисциплина срещу дисциплина. Освен това европейските политически движения е трябвало да изиграят и друга роля в индустриализацията на Стария континент – да се превърнат в заместители на домашния кът за своите членове. Те заместват отслабващата църква, селото и сигурността на селския живот. Партиите са организирали възпитателни кръжоци, спортни клубове, младежки движения, общи столови, потребителски дружества. Да бъдеш партиен член  е означавало вече да не си сам в необичайната и враждебна градска среда, а да принадлежиш към нещо, да бъдеш някъде у дома си. И това се  е плащало с вярност, преданост и дисциплина. Резултатът, обаче,  постепенно става катастрофален. Индивидуално мислещите хора могат да разговарят заедно, взаимно да се разбират, да достигат до компромисни решения по спорни въпроси – те просто успяват да общуват като човек с човек. За разлика от тях затворените бойни партийни редици могат единствено да воюват.

             Към пълна изборна победа?

             Така партиите от казармен тип застават една срещу друга като анонимни блокове. Те не търсят решение на спорните въпроси, а само „громят“ и „побеждават“. В повечето случаи те дори не представят отделните си избиратели, а по-скоро защитават интересите на своите водачи. Партии, които се крият зад името на анонимната „нация“ или „народ“ не са способни на човешко разбирателство дори вътре в своите редици. Затова в тях често се наблюдават чистки и разцепления, те причиняват и тежки парламентарни кризи. В малка страна като България има почти 200 политически партии и формации, докато САЩ и Великобритания се оправят с по две основни и няколко по-малки.

                Затова днес, когато за кой ли път предизборно някои местни партии отново започват да прокарват възгледите си изпълнени с бойната страст, каквато прояваше някогашния комунистически режим /а нацистите са били същите партийни „бойци“ като комунистите!/ едва ли има някакво значение какви възгледи отстояват те. До демокрацията те ще се докоснат едва когато се научат да общуват една с друга и всяка от тях приеме нуждите на всички членове на обществото, на свободните и отговорни граждани, за които след съответната дискусия партията става  средство за вземане на действащи решения, а не единствено символ на най-висша преданост. Тогава партиите от проблем, биха се превърнали в инструмент на демокрацията.

 Цел, която въобще не се забелязва на огнения фронтови хоризонт на евровота през май.