В последно време българската медийна среда е подложена на особено критични оценки и сериозни удари. В доклада си за 2011 година авторитетната френска организация „Репортери без граници” класира България по свобода на медиите в самата опашка на европейските държави, като нейното 80-то място се дели със Сърбия, Чили и Парагвай, а на последните три места в списъка са Туркменистан, Северна Корея и Еритрея. В изследване от края на миналата година на „Асоциацията на европейските журналисти – България”, половината от 113-те анкетирани местни журналисти дават еднозначно лоша оценка за свободата на словото в страната. Тези дни в отворено писмо до медийната гилдия и с копие до Народното събрание,  български депутат в ЕП  посочва: „В България вие не сте свободни, словото ви е цензурирано, а медийната среда е превърната в пародия, която не само резили страната пред света, но убива и смисъла на собствената ви професия, дискредитирайки я с всеки изминат ден в очите на потребителите”. Евродепутатът вече е запознал с писмото си зам.-председателката на ЕК по цифровите технологии Нели Крус.  Какво, всъщност, се случва с българските медии? То все още симптом ли е, или вече се е превърнало в диагноза?
„Бият Паниковски!”
Според доц. д-р Орлин Спасов, ръководител на фондация „Медийна демокрация”,  за съжаление по-скоро може да се говори за диагноза. През последните няколко години съществува трайна тенденция на „сриването” на страната в престижната глобална класация на „Репортери без граници”, но онова, което прави особено впечатление  в доклада за миналата година е, че българските журналисти продължават да бъдат заплашвани и дори умишлено нападани за своите разследвания. Най-застрашени са онези от тях, които се занимават с проблемите на корупцията и организираната престъпност. Доц. Спасов смята, обаче, че по-големия проблем се съдържа в идентифицираната в доклада криза на плурализма на медиите и това, според него, е по-сериозно.  Вижда се, че алтернативността в критичните гласове все по-често се чува от медии, които са периферни, намират се встрани от медийната публичност  и естествено в Интернет.
Ремонт на пътища или на медии?
От своя страна доц. Георги Лозанов, председател на Съвета за електронни медии  припомня отдавнашните си предупреждения, че ако не бъде направена по-сериозна структурна промяна на официалната публичност, което трябва да мине през Закон за медиите, страната ще продължи да се срива в подобни класации. Много е тъжно, че го докарахме дотук, констатира медийният експерт и допуска, че по-ниско от това положение няма къде да се падне.  Според него отдавна е трябвало да бъдат приети решения свързани с прозрачността на капиталите в медиите, с праговете на медийната концентрация,  нужен е бил анализ на капиталите, които носят след себе си зависимости, например. Необходима е цялостна реконструкция на средата, защото когато тази среда не може да гарантира независимост на журналистиката, тогава отделните журналистически поведения започват да губят важност, което пречи на базата на персоналното поведение на един или друг журналист да се защитава свободата на словото. Според доц. Лозанов  страната е влязла в такава фаза и това налага медиите станат приоритет в нормативното мислене и въобще на публичния дебат.
Конците на медийната кукла
Доц. Орлин Спасов открива друг показателен акцент в класацията на „Репортери без граници” – фактът, че дори страна като Унгария, изключително критикувана за промените в своето медийно законодателство, позволяващи на управляващите да имат контрол върху медиите, е много по-напред в класацията от България. Според него това означава, че „не-свободата” в местни условия не е резултат толкова от регулацията, колкото от  използуването на други  неофициални канали за въздействие върху българските медии. Въпреки, че вече  доста се говори и пише за това какви са тези канали, те продължават да действат твърде успешно.
Убийствената жълтения
В разсъжденията си председателят на СЕМ доц.Георги Лозанов съзира нещо още по-опасно и то е, че медиите в страната се превръщат в проблем за обществото. Заради конкурентни стратегии, дори заради кризата, която създава модели за самосъхранение, представата за медиите въобще много силно се измества към жълтите медии. Това е цялостна тенденция в прехода, но сега нормални и жълти медии започнаха да съвпадат като разбиране за това какво представляват като цяло медиите в момента. Тенденцията се свързва с появата на нови издания, нови тв-канали и радиостанции и макар жълтата журналистика понякога да поставя важни теми, тя няма авторитет и по този начин медиите по условие губят своята авторитетност, твърди доц.Лозанов.
Следи ли някой за свободата на словото в България или оценки се чакат единствено отвън? Според председателят на СЕМ доц.Георги Лозанов свободата на словото сама по себе си се мери най-добре извън страната, защото вътре винаги има повече или по-малко стремеж за оцеляване. Но не бива да се забравя, предупреждава експертът, че външните оценки стъпват върху анонимни анкети с български журналисти и в крайна сметка външната оценка се оказва начинът, по който местната журналистика гледа сама на себе си в момента.

В първите си официални изявления новият президент Росен Плевнелиев обнадежди българите, че само след 8 години те ще живеят достойно в „средно богата европейска държава”, която ще се радва на  конкурентноспособна икономика, развити региони и на „млади хора, които остават/ в нея!-бел.авт./ и виждат перспектива за развитие”. Дори повече, държавният глава  обяви тази мечта не само за лична кауза, но и за стратегическа цел на страната до 2020 година. Което е логично продължение на обещанията, заложени в управленската програма на партия ГЕРБ  преди три години. Тогава правителството на Бойко Борисов се зарече заплатите в страната „да достигнат средноевропейското равнище през 2013 година”, сиреч когато приключва мандата на правителството и предстоят нови парламентарни избори. Макар точната сума в управленския документ да не беше посочена, съдейки по средните нива на заплати в ЕС тогава месечният доход на българина вече трябваше да е минмум 500 евро.
…измръзнаха ми краката!
Според данни на профсъюзите от този месец всеки четвърти българин живее на границата на бедността, която е изчислена на  101 евро за страната. Под въпросния праг съществуват  23 на сто от домакинствата, а почти половината от всички семейства в държавата имат по 130 евро доход на човек. Делът на българите, които днес оцеляват в условия на тежки материални лишения е 35 на сто в сравнение с 8-те на сто в останалите държави от ЕС. Неотдавна НСИ констатира, че близо една трета от най-западналите европейски сиромаси посрещат студовете през 2012 без втори чифт зимни обувки, почти половината от тях не могат да си позволят да консумират месо дори и през ден, а две трети нямат пари дори за неотложен ремонт на жилището си. Държавната  статистика изясни също, че почти 10 на сто от работещите  българи всъщност живеят в мизерия, тъй като получават толкова ниски възнаграждения, че на практика семействата им са обречени на откровена нищета. В средата на миналата година Евростат потвърди за сетен път, че минималното трудово възнаграждение в България е най-ниското в ЕС – 123 евро, за разлика от Люксембург, където то е 12 пъти по-високо.
Като мишле във въртележка
Местни икономисти изчислиха, че за да бъде изпълнена амбициозната правителствена програма приета в контекста на стратегията „Европа 2020” за намаляване на почти двата милиона бедни български граждани до 2015 година, са необходими 2.5 милиарда евро, които би трябвало да дойдат от държавния бюджет. В условията на продължаваща икономическа криза и налагането от правителството на все по-драстични финансови самоограничения, генерирането на подобни средства би граничело с научната фантастика,  ако, естествено,  българската икономика не реализира през следващите години някакъв сензационно висок и стабилен растеж. Трезвомислещи експерти вече прогнозираха, че за да бъде осъществена мечтаната от г-н Плевнелиев икономическата метаморфоза, която през следващите осем години да се превърне България  в средно богата европейска държава, нейният стопански растеж годишно би трябвало да набъбва с немислимите 10-15 на сто. А както е известно МВФ редуцира прогнозите си за България за тази година от 3 на… 1.3 процента.
Спи, детенце, спи…
В условията на тежка икономическа и финансова криза в Европа и смазваща рецесия в най-бедната членка на ЕС, в обстановката на растящи  тежки политически и социални проблеми в управлението  на ГЕРБ,  в първите си официални изяви новият президент Росен Плевнелиев предпочете да „нахрани” българите с вяра /по Вапцаров/ и да им пожелае  красиви европейски  сънища през следващите осем години.  Другият възможен и значително по-почтен   вариант беше да повтори  пред сънародниците си думите на Уинстън Чърчил от първата му реч пред британския парламент през 1940 година: „Нямам да предложа нищо друго освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“  Честен вариант, който за управленските елити на посткомунистическа, а от пет години и европейска България, засега е немислим. Дори повече, той все още се възприема от тях като политически кощунствен.