Искането на 162 депутати за повдигане на държавно обвинение срещу президента на страната Георги Първанов за нарушаване на Конституцията с цел предсрочното прекратяване на неговите правомощия бележи прецедент в политическата история на страната след 1989 година.
Какво е значението на парламентарните дебати по този казус?
Освен уникалност, предприетата от управляващата партия ГЕРБ с подкрепата на нейните неофициални партньори в парламента, в лицето на „Синята коалиция”, „Атака”, РЗС и независими депутати процедура  по отстраняване на действащия в момента президент съдържа в себе си и своеобразен парадокс. Ако обвинението бъде подкрепено с гласовете на необходимите по Конституцията минимум 161 депутати и попадне за разглеждане в ръцете на Конституционния съд, тогава не върховният суверен на държавата, какъвто е избирателят, нито Народното събрание, което е представител на най-висшата власт в страната, а най-малко общественото мнение, ще решават казуса с българския президент. По въпросния казус ще се произнесат 12-те съдии от парламентарната, президентската и съдебна квота, оправомощени да тълкуват като последна инстанция основния закон на страната.

Опасната дузина

Едва ли има трезвомислещ човек в България, дори и сред инициаторите на процедурата, който да очаква, че подготвените набързо и в състояние на политически афект мотиви ще минат през юридическия филтър на опитната съдийска дузина в Конституционния съд. Поради това смисълът на предприетите действия, по-скоро от политически и морално-етичен характер, отколкото юридически, се съдържа в оценките, които мнозинството депутати би трябвало да  дадат за поведението на сегашния държавен глава на предстоящите дебати, в анализа на функциите, които има неговата институция в политическата система на страната, и най-вече в идеите за една действително наложителна бъдеща конституционна промяна. В този смисъл основното „говорене” от парламентарната трибуна следва да бъде от вносителите на искането за държавно обвинение от ГЕРБ, въпреки тяхната недостатъчна депутатска практика и липса на обигран юридически екип. Поради това основните „залпове” по адрес на Първанов се очаква да дойдат от редиците на „Синята коалиция”, която вече почти месец обстрелва държавния глава с обвинения, вариращи от „акуширането” на престъпната, както се оказва, Тристранна коалиция, до прикриване на истината за агентурното си минало в тоталитарната ДС.  Вероятно аргументите на „Атака” и евентуално на РЗС, ще бъдат поднесени в характерния за тях стил „фойерверки”, респективно „димки”, но понякога, макар и рядко,  сред тях се появяват и запомнящи се факти.

Нашите бият вашите!

Естествено верни на своя вече дълбоко вкоренен „запалянковски” манталитет, българите ще поискат в крайна сметка да разберат кой е победителят в конституционния мач „ГЕРБ срещу Първанов”. Малцина, обаче, ще потърсят истинския губещ в поредния политически двубой, този път в условията на особено тежка икономическа криза. Това едва ли е необходимо, тъй като за разлика от 1990 година, ги няма разярените стотици хиляди българи, които принудиха тогавашният председател на Републиката Петър Младенов да си тръгне от поста сам с „танковете”.
И все пак губещ и губещи в „Импийчмънт 2010” ще има. Ще ги определят Конституционният съд, залинялото, но все още живо обществено мнение,  и най-вече кризата. Която от икономическа, неподозирано бързо може да ескалира в политическа.

Покрай честванията на националния празник 3 март малцина българи успяха да обърнат внимание на новия десетгодишен план за растеж и развитие на ЕС, представен в Брюксел от председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу.
Къде е България в стратегията „Европа 2020”?
Какви цели, вече официално, предлага през следващите 10 години новата ЕК на мястото на Лисабонската стратегия, която така и не успя да превърне Европа в „най-динамичната, основана на знанието икономика в света” до тази година? Работа за 75 на сто от европейското население до 64 години; делът на напусналите основно образование ученици да спадне под 10 на сто, а половината млади европейци следва да имат образователна степен или диплома; ускоряване въвеждането на високоскоростни интернет-връзки и 20 милиона по-малко европейци, които да са изправени пред риска от бедност. До 2020 година 27-те членки на ЕС следва да инвестират по 3 на сто от БВП за изследователска и развойна дейност, чиято цел е постигането на „интелигентен” растеж.

„Самоков, Самоков, център на просветата…”

В България все още липсва сериозна дискусия по тези въпроси, въпреки че основните пунктове в стратегията „Европа 2020” бяха ясни още от края на миналата година. Какви ти десетгодишни планове, когато кризата е на път да изхвърли на улицата половин милион българи, когато „малката пица” на тазгодишния бюджет практически е замразила плащанията на фирмите с цел неговото балансиране, когато сегашните антикризисни мерки на правителството приличат повече на политически ПР, отколкото на сериозна икономическа политика! Да, тези дни в Брюксел държавният глава Първанов предложи страната да станела „координатор” за прилагането на новата десетгодишна европейска стратегия в Западните Балкани, но той тепърва трябва да организира поисканата му разработка, която следвало да бъде „проект на българските институции”. На кръгла маса в края на януари в София за пътищата след кризата беше даден старт на обсъжданията, но те отново замряха притиснати от всекидневните проблеми. Въпреки всичко в началото на седмицата не друг, а представителите на ДПС в парламента „сръчкаха” премиера Борисов и кабинета му да изготвят стратегия „България 2020”, която да се превърне в своеобразен десетгодишен план за развитието на страната и че този план трябва да съответства на мерките, залегнали в новата европейска стратегия.

Напред към светлото бъдеще!

Едно от ключовите съмнения по отношение на „Европа 2020”, изразени в неотдавнашното писмо на германската канцлерка Меркел до председателят Барозу е, че не всички членки на ЕС ще са в състояние да гарантират прилагането на стратегията преди тя да бъде приета. България би могла да бъде дадена като красноречив пример. За какви 75 на сто работни места на хората до 64 години може да става дума, когато рисковата възраст да бъдеш изхвърлен от работа от българските предприемачи настъпва след 40 години, а от 60-годишните, според местния черен хумор, се интересуват единствено платените старчески домове! Според националната статистика през миналата година  над 18 хиляди ученици са напуснали преждевременно общообразователните училища, като най-голямата част, около 15 хиляди, се прекъснали учението си в етапа на основното образование. Статистиката сочи също, че сега 32 на сто от европейските българи имат домашни компютри и интернет връзка, но едва 3 на сто от тях използуват електронните онлайн пазари.
Дали с подобни дадености и мудни действия биха могли да бъдат достигнати целите на европейската стратегия за следващите 10 години и най-вече кой би гарантирал за прилагането й  в България, е повече от загадка. В  представите на по-възрастните граничи подобна енигма граничи единствено с митичното „светло комунистическо бъдеще”, което управниците проповядваха преди 20 години. За младите хора, обаче, нещата биха могли да бъдат различни. Дори и в България.

До Освобождението на България от османско робство най-много млади българи са учили в университетите в Москва, Цариград, Виена, във Франция и Германия. Впоследствие почти всички те се връщат за да работят в родината си.
Днес десетки хиляди млади българи, учещи в чужбина, също искат да се върнат у дома, но не го правят. Защо?
Успоредно със съобщенията, че образователният министър Сергей Игнатов е дал дузина местни университети на прокурора, главно заради корупционни практики, стана ясно, че една от най-любимите и доходни въпросни „практики” на въпросните висши училища било т.нар.”спонсорство”. За да продължат започнатото в чужбина образование в родината си, български студенти, учили известно време, да речем, в Германия или Франция, е трябвало да правят „дарения” до 3000 евро, какъвто е случаят с български студент, учил в Германия психология. Причината? Тези млади хора вече попадали в категорията „чуждестранни студенти”.

„Давай чичо, давай, бре, чичо…”

Освен флагрантно обирджийство /законната такса за подобно прехвърляне е до 150 евро!/, по този начин се демонстрира нещо уникално в мисленето на едно общество, което освен икономическа и нравствена , преживява най-тежката демографска криза в света с непредсказуеми последствия за бъдещето на малката балканска нация. Да се държиш като страна-мащеха към собствените си млади хора само защото те са имали смелостта да пренебрегнат местната образователна система в полза на чуждестранната, защото са имали „наглостта” да се дипломират в Европа, САЩ или другаде по света, защото имат „нахалството” търсят и най-малката възможност за работа в родината си и така да „изядат хляба” на местните вишисти с различната си по ниво подготовка, с чужди езици и придобитата вече различна цивилизованост, всичко това  говори за наченки на явлението „национален хиенизъм”/ от кръвожадната и хищна хиена/.

„Моя страна, моя България!”

Рано или късно българите ще бъдат изправени пред тежкото признание, че вътрешно ненавиждат своите сънародници в чужбина. За местното население близо двата милиона българи, напуснали страната през последните 20 години, по старите комунистически аршини продължават да бъдат „родоотстъпници”, „чуждопоклонници”, „антибългари”, често дори „национални предатели”. Единствените ползи от тези хора, поне според примитивните представи на локалните патриоти и в социалните сметки на управлението са, че годишно те превеждат по около два милиарда лева за родители и близки, не тежат на здравната  и образователна система и през летните си отпуски харчат част от спечеленото в страната. Каквито и ПР-мероприятия да „провеждат” официалните власти за привличане на образованите и квалифицирани сънародници от чужбина, те не струват пукната пара пред фактите, които „опарилите” се вече и натирени обратно по света българи изнасят. Та кой местен кредитен милионер-работодател би взел на работа специалист със съответстващо на дипломата му заплащане и което е най-опасно, отказващ да участва в почти задължителната „далавера” на собственика? Кое местно ведомство не би се изкушило да „пооскубе” финансово натрапникът от чужбина с всевъзможни разрешителни, легализации, задължителни „спонсорства” и с какво ли още не и  да му демонстрира как трудно живее и се мъчи българския чиновник? Кой локален интелигент не би се изкушил по класическия „байганьовски” начин да наложи умственото си превъзходство пред знанията, получени в университетите на „тъпите” американци, англичани, германци или французи?
След Освобождението от османско робство истинските „строители на съвременна България” са били образованите в чужбина млади хора. Днес, в „европейска” България, същите тези хора са, меко казано, недолюбвани. И въпреки всичко, някои от тях рискуват. Засега, в повечето случаи, безуспешно.

През седмицата българският премиер Бойко Борисов отново предизвика опонентите си с  предсрочни избори, този път едновременно с парламентарни и президентски.
Какво политическо средство представлява извънредният вот и какви са опасностите от него?
Предсрочните избори бяха едно от харесваните политически плашила на някогашният извънпарламентарен опозиционер и столичен кмет Бойко Борисов – през последните две години от управлениято на Тристранната коалиция той често го разклащаше по медиите и така държеше кабинета на Станишев в постоянно напрежение. Само 15 дни след изборната победа на ГЕРБ на 5 юли миналата година, победителят Борисов, този път като предстоящ премиер, отново разтрака заплахата, но вече пред „Синята коалиция” и РЗС, че ако не подпишат двустранните меморандуми с новите управляващи, „ще им хвърли мандата и ще ги прати пред урните”. В края на октомври министър-председателят скастри онези, които създавали „допълнително напрежение” на управлението с предупреждението „Ще направя предсрочни избори и ще им видя сеира на всички тогава”, а на следващия месец не издържа на подмятанията на тогава все още негов политически фен Яне Янев за някакви лобита в ГЕРБ и отново избухна: „Ще направя предсрочни избори и РЗС пак ще има 3 процента, колкото на изборите в София!”.

Шапката на сламения пазач

В самия край на миналата година, когато общественото одобрение за новите управляващи продължаваше да расте и според НЦИОМ личният рейтинг на премиера „едва се удържа под стоте процента”, тези предупреждения звучаха по-скоро като снизходителни подръпвания по ушите на немирните парламентарни партньори на ГЕРБ и намиращата се в състояние на политическа прострация опозиция. Постепенно, обаче, сгъстяващите се кризисни реалности, първите несполуки на кабинета и очертаващите се неизбежни рестриктивни мерки в икономиката и социалната сфера, промениха тона на предсрочното „изборно” плашило. В интервю дадено в първите дни на Новата година премиерът Борисов по генералски обяви: „В мига, в който усетя, че има неблагодарност към ГЕРБ и към мен за това, което правим, в този ден давам оставката на правителството в парламента и отивам на избори. В този ден! Усетя ли от политическата класа, че се опитват да ми прехвърлят вината на сини, червени, пембени в условията на криза и не се държат в рамките на нормалното, аз ще си предизвикам вот на недоверие”.

Измъкване от блатото

В началото на март, по повод скандала около поискания импийчмънт на държавния глава, депутат на ГЕРБ и висш партиен функционер заяви, че управляващите имат готовност да се явят на парламентарни избори, но „президентът трябва да подаде оставка и двата вида избори да се проведат едновременно”. През първия ден на лъжовния април самият премиер повтори, че „Ако президента връчи оставка, и правителството ще си подаде оставката. Отиваме на избори час по-скоро и хората да решават кой ще управлява, на кой му трябва мнозинство да измъкне България от блатото”. В началото на миналата седмица, като прикани „сините” да му се обадят по телефона с критиките си за антикризисните мерки на кабинета, министър-председателят каза: „Аз завися само от народа. Ако си оттеглят подкрепата – отиваме на избори и народът пак ще каже кой иска да го управлява”. Сега, два дни преди очакваните първомайски демонстрации, г-н Борисов отново се разфуча срещу червените и сини „мошеници” и се позова на себе си:” Казал съм – веднага избори, излизай, Първанов, на всички избори. Аз нямам грам вина в това, което съм наследил”.
Така, след уплахата от предсрочното „изборно плашило” идват и въпросите – ще се промени ли политическата конфигурация в страната след извънреден вот, ще допринесе ли той за овладяване на тежката икономическа криза, ще изкара ли пред урните миналогодишните 70 на сто от избирателите, ще реши ли институционалния конфликт между президент и правителство?
Засега поне,  въпросите са риторични и са предназначени да пазят политическия бостан от досадниците. Също както плашилото.

Първият ден на май, или 121 ден от годината, от Международен празник на труда отдавна се е превърнал в повод за демонстрации, протести и стълкновения на синдикалисти, социалисти, пенсионери, анархисти и националисти.

Как за този ден се готвят в България?

„Традиционният митинг на 1 май тази година ще бъде протестен!” – това обяви в провинцията секретарят на БСП Антон Кутев и поглеждайки в „кристалната топка” на своята раздирана от вътрешни борби и сериозна политическа безпътица до неотдавна управляваща партия, видя в бъдещето бурни политически протести в страната, които „нямало да бутнат властта, но щели да подобрят чуваемостта между народа и правителството”. Защо бившите български комунисти и настоящи опозиционери са се загрижили за  комуникацията с кабинета на Бойко Борисов остава или тактически партиен секрет, или страничен ефект от бушуването на пролетта, поразил напоследък видимо лявото партийно ръководство. Във всички случаи 50-те каба-гайди и 15-те фолк-състава, които миналата година озвучаваха първомайското шествие начело със Сергей Станишев, няма да ги има. Поне при социалистите.

„Черният блок” в цъфналите градини

Двете основни синдикални централи в България едва ли ще изпуснат възможността  първомайски да „напомпат” допълнително социалното недоволство в кризата. Неотдавна КНСБ съобщи, че води разговори за организирането на национална протестна демонстрация срещу: безработицата, намалението на преките чуждестранни инвестиции, свиването на брутния вътрешен продукт, спадът на потреблението и всичко онова, което всъщност зарежда с енергия на синдикалистите по време на криза.
Федерацията на анархистите, която на 1 май също отбелязва своя най-голям празник, все още се колебае към кого да прикачи малобройното си войнство в очакваните шествия – към това на синдикатите или на т.нар. „Национална съпротива България”, която титулова себе си като „неформална организация, обединяваща български патриоти и националисти, работещи за добруването и напредъка на българщината”. Притесняващото за анархистите било, че от една страна синдикатите били „казионни и комунистически”, а от друга – „националната съпротива” била агресивна и дейна и свързвала черния флаг на анархистите с някакви „крайно десни и расистки идеи”.

Ръката по-високо, по-високо!

Въпросните идеи със сигурност се изповядват от следващият сегмент на първомайските протестиращи – местните десни екстремисти. За тяхната дейност, всъщност левичарската „Национална съпротива” в отворено писмо за празника се произнася по следния начин: „Мълчаливо се приема като “нормално” влизането на организации, свързани с международната неонацистка мрежа, в учебниците по история за 6-ти клас, опитът за анти-гей законодателство в Пазарджик, открито нацисткият „Луков марш”, пребитите цигани, свастиките по еврейското училище, тормозените еврейски деца, битите и заплашвани леви активисти само заради политическата им ориентация, залятият от антисемитска и фашистка литература пазар, част от авторите на книгите, вече политици с влияние и т.н”.
Очевидно в навечерието на 1 май теренът за традиционното протестно дерби е подготвен, отборите са мотивирани и настървени, остава да му мислят само реферите от полицията, които на този ден обикновено имат особено много работа. Както, впрочем, колегите си от Централна и Западна Европа, където „цветята” на празника също са окървавени носове, спукани глави и изпочупени витрини. Но доколкото българската полиция в момента се намира в необикновено активна професионална кондиция, повод за притеснения няма.
Наистина, никакъв повод…