СТАРАТА „МИФА”

MIFA-2-reduced  Днес София е пълна с ровещи в кофите за боклук. Навсякъде, на всякаква възраст, мургави и светли, повече или по-малко парцаливи мъже, жени и деца търсят в градските отпадъци пластмаса, храна, празни бутилки или метал, които да продадат и с няколкото левчета да си купят алкохол или просто хляб. Товарният им „транспорт” е различен –стари бебешки колички, всякакви велосипеди, раздрънкани конски каручки или автомобили от „десета ръка“, които с приклекнал от препълнения с боклуци багажник с пъшкане и в синкав дим дефилират из целия град.

Преди година го мернах зад хотел „Плиска”. Гмурнал се беше наполовина в болкукчийската кофа и ровичкаше трескаво с пръчката. Нямаше да му обърна внимание /все пак гледката е обичайна/, ако погледът ми не попадна случайно върху нещо болезнено познато и близко. Колелото, подпряно на съседната кофа, беше черна дамска „Мифа” с елегантна рамка и фирмен надпис, все още лъскави хромирани кормило, звънец и ръчна спирачка, широка кожена седалка с пружини и солидни гуми върху ръждясващите вече капли. Отзад, на багажника, естествено, се кипреше зеленикава пластмасова касетка, закрепена с ластици, но удивителното беше колелото, колелото!

Първото, което ми хрумна беше колко странно е след много години да видя същата марка и модел велосипед, който беше една от семейните реликви на моите родители и неотлъчен мой приятел от детството. Приближих се до „мифата” и…Веднага разбрах, че това е същото колело, задигнато от тавана на семейното ни жилище преди 20 години. И как нямаше да го позная! Все още помнех наизуст всяка негова гайка, драскотина, вдлъбнатина от многобройните детски аварии след лудешко каране, а някъде сред старата покъщнина и днес продължават да се търкалят ръчната му помпа с метални щипки за рамката, динамото за фара, дори мрежестото филе от задното колело, предназначено да предпазва дамската пола от заплитане в спиците и което аз, с хлапашка гордост, бях откачил навремето от калника…

И „филмът“ на тази история започна бързо да се връща назад. Както е известно, след студената зима на 1947-ма комунистическата власт в България започва финансовия и икономически грабеж на населението с внезапна обмяна на парите, при която уж инфлационните вече над 2000 лева задължително били блокирани в банките като влог, но вече в съотношение 4:1. Така скътаните с труд и военни лишения спестявания на стотици хиляди българи за часове били превърнати в безполезни хартийки, а няколко месеца след паричния грабеж била извършена и прословутата национализация на над 6000 по-едри и дребни частни предприятия, които на бърза ръка преминавали в ръцете на финансовото министерство. С тези силови удари върху икономиката, стопанството на новия московски сателит България било поставено върху паянтовите коловози на социализма. И тъкмо в тези тежки дни на купонна система, черна борса, масов недоимък и несигурност, родителите ми, току-що направили семейството си, отчаяно решават да вложат хартисалите от обмяната пари в най-ненужната им тогава вещ – елегантен дамски велосипед, произведен в източната част на Германия и попаднал незнайно по какви пътища в ръцете на местни търговци. Години по-късно научих, че MIFA е абревиатура от името на основаната още през 1907 година фабрика в Зангерхаузен, Саксония-Анхалт „Mitteldeutsche Fahrradwerke AG”, която до днес произвежда и изнася велосипеди със същата марка за целия свят.

И докато всичко това се търкаляше с болезнена скорост в съзнанието ми, човекът с „мифата” изскочи от боклукчийската кофа и ме загледа подозрително. „Твое ли е колелото?” –попитах , а той стреснато заобяснява, че го бил купил преди години от „един човек”. Казах му, че това е стар семеен велосипед, с който съм отраснал и който е бил откраднат от нашия разбит таван заедно с куп бакърени съдове и друга покъщнина през откровено разбойническите времена в началото на 90-те, вероятно от същия този „един човек”, но…Погледът на собственика с пръчка в ръка стана още по-зъл, и от почти беззъбата му уста се чу едно ръмжащо: „Абе, я си глей работата, щото…”.

Седмица по-късно отново го видях и този път направо му предложих да купя колелото. След дълго сумтене ми поиска 500 евро, цена която, с удоволствие щях да платя, ако можех да си я позволя, но уви. Изчаках го да се гмурне отново в боклуците, извадих фотоапарата и направих няколко кадъра на старото си колело, така встрани и вече отдалеч.

Защо ли? Може би за да запазя един необичаен спомен. За следвоенната „Мифа”, купена от родителите ми като някаква отчаяна спасителна сламка срещу инфлацията и доживяла старостта си не като почитана семейна реликва, а като похитена някогашна красавица, която половин век по-късно все още е в движение и върши работа някому. И за която през 60-те и 70-те години искрено ми завиждаха всички онези, които със зор въртяха педалите на недодяланите велосипеди „Балкан” и ли „Украйна“ и най-вече младите дами с широки поли, които се заплитаха в техните спици. Дамите, към които през въпросните години се обръщаха с възторженото „другарко”…

Leave a Reply

Your email address will not be published.