Радостите ми от започналото през 1969 година следване във ВИИ „Карл Маркс“ основно бяха две. Първата, че влизането в казармата се отлагаше с цели четири години, което си беше сериозен успех. Втората, че с много от моите съучениците от „Английската“ се прехвърлихме някак си пакетно от тогавашния бул.“Йорданка Николова“ на ул.“Стефан Караджа“, където се намираше ректората на Икономическия институт. Това означаваше, че досадата от попадане в напълно непозната среда щеше бъде минимална , още повече, че „колежанските“ гимназиални традиции в общуването имаха своите малки предимства, особено на първо време. На редовните купони участваха познати хора, които пригласяха под акомпанимента на кухата китара любимите на всички английски парчета, „светваха“ те за клюките около изпитите и, което беше най-важното, евентуално те запознаваха с някоя загадъчна колежка от „потока“, на която от дълго време си хвърлил око и все нямаш кураж да заговориш.

До 1989 година ВИИ“Карл Маркс“ се славеше като безспорен идеологически стожер на комунистическия режим. Това означаваше, че почти цялата  програма на учебното заведение беше построена върху двата основни стълба на „политическата икономия“ – единия на капитализма, а втория, според тогавашните идейни представи, на социализма. И ако все пак зубренето на томовете на Маркс и Енгелс можеше да даде някаква идея за капиталистическата икономика, усвояването на „социалистическата“ политикономия беше пълна загуба на време поради тоталната теоритическа несъстоятелност на въпросната наукообразна измишльотина. Въпреки това дисциплината беше въздигана в култ, почти толкова висок, колкото прословутия „култ към личността“ и благодарение на нея куп комсомолско-партийни натегачи успяха да направят своите академични кариери. След 1989 година същите тези апологети на “развитото социалистическо общество” и СИВ, без никакви идейни угризения прегърнаха  пазарната икономика и доскоро презираното от тях капиталистическо стопанство. Резултатите от тази тяхна концептуална „конвергенция“ днес най-добре личат от безрадостното дередже на българската икономическа мисъл и нейното практическо  приложение.

Въпреки лепкавата идеологическа атмосфера в Икономическия институт, оттам съм запазил няколко много весели студентски спомени. Единият е свързан със самия другар Тодор Живков, който щеше да участва лично в някакво юбилейно университетско събрание в началото на 70-те години. С ултимативен тон факултетното комсомолско ръководство ми беше вменило  в дълг да заснема за бъдещите поколения  незабравимото събитие. Презумпцията на институтските комсомолски натегачи беше, че след като баща ми е фотограф, аз задължително трябва да съм също такъв. Какво да правя, в крайна сметка приех, защото един евентуален отказ можеше да ми навлече куп неприятности при дипломирането, а и при намирането на работа след това. Бедата обаче беше, че известното ми фотографско семейство не притежава  важната за такъв вид снимки принадлежност, наречена фотосветкавица. Просто татко искрено ненавиждаше „светлинната белина“ с която този уред буквално „изпираше“ лицата на сниманите и вместо него използуваше  в своето студио силни лампи с рефлектори.

Фотографското ми спасение дойде от чичо Станчо Джиджев, колега на татко и собственик на „Фото Луна“, което се намираше на „Патриарха“ до Френската гимназия. Преди години на втора ръка той беше придобил  германска професионална светкавица „Мултиблиц“, с която понякога снимаше сватби и кръщанета в гражданското. Взех назаем тежичкото съоръжение с рефлекторна лампа и акумулаторна чанта и без никакъв опит с подобно чудо на техниката дотогава, почти гордо се изправих зад кулисите в Партийния дом готов за фоторепортерски подвизи. След обстоен обиск охраната подозрително все пак ми разреши да направя само една снимка на президиума, тъй като не ме беше виждала никога досега. Приклекнах пред трибуната съвсем близо пред Тодор Живков и геройски натиснах спусъка на камерата. Мощният блясък на „Мултиблиц“-а обаче така заслепи височайшия докладчик, че той започна да примигва на синкопи, а аз почти не разбрах как светкавично бях изнесен почти във въздуха от сцената и после с ритници и приглушени ругатни бях изхвърлен навън. Просто чичо Станчо, светла му памет, бил нагласил светкавицата си на пълна мощност и  беше пропуснал да ме предупреди. Естествено снимката не се получи, ръководството остана без скъпия си спомен с другаря Живков, а аз завинаги се дискредитирах като институтски фотограф.

Вторият знаменателен инцидент се случи на тържествената „първа копка“ за новата институтска сграда в Дървеница. С нейното построяване трябваше да се реши тежкия “жилищен” проблем на стожера на българския икономически комунизъм с името на Карл Маркс, тъй като аудиториите му бяха разпръснати в различни сгради столичния център. Освен на ул. “Стефан Караджа“ и бул.“Раковски“/ сега там се намира кинофакултета на НАТФИЗ/, учебни  аудитории и стаи  имаше на “Граф Игнатиев“ в сегашната сградата на ВСС, на “Искър“ до Пожарната команда, дори и в една съмнителна стара постройка на тогавашния бул.“Георги Димитров“ преди Лъвов мост, за която се говореше, че някога е била обикновен публичен дом,  както  и мнозина къщи в района. Тази разпокъсаност, която допринасяше за добрата физическа кондиция на препускащите из столичния център студенти, се беше превърнала в тежест за застарелия преподавателски състав и за все по-натежаващите от хапване и пийване млади преподаватели.

Така въвеждащите церемонии и почерпки около очакваната с нетърпение „първа копка“ бяха започнали отрано още в ректората на ул.“Стефан Караджа“. След това академичното ръководство беше натоварено на черните „Волги“, които час по час докарваха в Дървеница и останалите височайши гости на милото тържество. Ректор на ВИИ“Карл Маркс“ през тези години беше проф. Кирил Григоров, когото ние студентите незлобливо наричахме  „Кики“. Възрастният професор беше верижен пушач, в устата му постоянно стърчеше догарящ фас, чиято пепел обикновено декорираше  реверите на протритото му сако. Изглежда този славен ден другарят ректор не е бил безразличен и към хубавия коняк, защото и с просто око можеше да се забележи как застрашително се люшка на място докато се изливаха дежурните речи на партийните  велможи. И когато настъпи сюблимния момент на ритуалната „първа копка“, професор „Кики“ изплю гнусливо фаса от устата си, надигна юнашки връчената му кирката и…полетя след нея стремглаво към земята. Сред бурния кикот и иронични ръкопляскания на публиката черната „Волга“ го набързо го отведе някъде. А ние, студентите, веднага си казахме, че на новия институт ще му върви не  по вода, а  „по коняк“. Както и се случи по-късно, впрочем.