ПРЕСИЧАНЕ НА ОРЛОВ МОСТ

Обилният мокър сняг беше превърнал „Орлов мост” в кишав транспортен кошмар. По претоварения „Руски” към „Цариградско шосе” с рискова газ и сред фонтани от кални пръски шофьорите бързаха да преодолеят най-тежката „тапа” на София, когато внезапно между колите изскочи мъж. На средна възраст, с вехто палто и провиснали панталони той преодоляваше движещите се автомобили в геройски булеварден слалом преплитайки крака, без да се оглежда встрани и, странно защо,  с ръце на главата. Промъкна се твърдоглаво покрай фучащите двигатели пред изумените погледи на чакащите на спирката и светофара хора и спря на тротоара, на метри от мен. Пое дъх, вдигна поглед към небето и…смирено се прекръсти.
Тогава го разгледах отблизо. Градски човек, с очила, с брадясало, но интелигентно лице, и вероятно пийнал. Не знам защо веднага се усъмних, че само алкохолът го беше въодушевил да пренебрегне подлеза непосредствено зад него и да завърти рулетката на своя живот по този хазартен начин. Все пак има куп други способи окончателно да се освободиш от кръста на битието вместо да избереш за екзекуция несигурния удар от кола. И то на такова шумно място, под погледите на толкова много хора…
После, пресичайки към Борисовата градина, започнах да разсъждавам дали мъжът всъщност не искаше да каже с безумната си постъпка нещо друго на зяпачите? Като, например, че трябва да отстояват достойнството си на пешеходци пред мръсните метални четриколки или че все пак не бива да се подцентява предопределението на съдбата? А може би, че вярата в Бога наистина върши чудеса и може да те преведе успешно през иглените уши на живота?
И тъкмо когато наистина бях започнал  да си въобразявам подобни щуротии, местната софийска реалност бързо ме върна на земята. При това го направи  с чаткането на конски подкови по асфлта на задъхващия се от автомобили „Орлов мост”. Млад, усмихнат ром, яхнал запотеното си мършаво конче без седло, препускаше откъм „Канала”, после даде с ръка „десен мигач” на околните джипове и мерцедеси и след като зави, подкара живия си транспорт в достолепен тръс по магистралното „Цариградското шосе”. Пътьом дори помаха дружелюбно на отегчения пътен полицай.  Нито някой  го спря, нито някой му обърна внимание, нито засвяткаха бурканите  и се чуха сирените на „пътната полиция”, която да догони мургавия конник най-малкото за да го предпази от авария по това „правителствено” шосе…
Тогава спрях да мисля. Вече  беше напълно излишно.                              Особено когато до  Коледа и Новата година оставаха броени дни.

Leave a Reply

Your email address will not be published.