Вече 22 години по страна инерция медиите продължават да маркират датата десети ноември. За повечето млади българи днес този ден не говори почти нищо, а за по-възрастните обикновено е повод за тъжна усмивка, прородена от спомена за една красива, но вече много далечна илюзия. И отдавна избледняла мечта за промяна.

Странно защо в съзнанието на хората десети ноември е останал не със знаковия тогава Ноемврийски пленум на ЦК на БКП, на който партийната върхушка осъществи на местна почва започналата след рухването на Берлинската стена контролирана смяна на смятаните за несменяеми дотогава лидери на комунистическата империя. Този ден и днес се свързва единствено с образа на Тодор Живков и театралното му сваляне от властта. В съзнанието на българите обикновено преминават повтаряните до втръсване видеокадри на шашардисания от разиграващия се пред очите му вътрешнопартиен преврат правешки водач с увиснала мандибула, но малцина имат спомен за дереджето на държавата непосредствено около въпросното събитие.

Мирният погром на промените

Преживяла след Втората световна война половин век на национализация, колектевизация, съветизация, индустриализация, социалистическа интеграция и какво ли още не, в края на 80-те години българската икономика се оказа с външен дълг от 10 милиарда долара, които представляваха 40 на сто от валутните запаси на комунистическата държавица със санитарно ниска конкурентноспособност и рухнали пазари в системата на т.нар.СИВ /Съвет за икономическа взаимопомощ/. В първите години след промяната дългът на страната набъбна още 4 пъти, шоковата терапия на цените в началото на 1991 забави реформите и криминализира приватизацията и се стигна логично до финансовия колапс през 1997, когато доларът вече струваше 3000 български лева и държавата беше принудена да се „самогипсира” в т.нар.”валутен борд”. За кратко време емиграцията и ниската раждаемост стопиха населението с близо 3 милиона души, а здравеопазването, качеството на живот / и до днес по-ниско от това в комунистическа Куба!/, жизнения стандарт за две десетилетия притиснаха държавата на дъното и трайно превърнаха българите в най-окаяните сиромаси на континента. Това продължава до днес.

Такова животно нема!

Неслучайно 22 години след т.нар.”демократични промени” чуждестранни наблюдатели продължават да констатират, че замразените пенсии и заплати „ възмущават българите, които са сред най-бедните граждани на ЕС със своите средномесечни възнаграждения от около 300 евро”/АФП/31.10.11/, че „20 на сто от българските семейства живеят под прага на бедността”/ АП/24.10.11/ или че българските политици продължават да залъгват хората със „засилване борбата срещу безработицата, корупцията” и да ги плашат с „деликатното положение на етническите малцинства в страната”/Ройтерс, 23.10.11/. В изследване по повод 20-та годишнина от рухването на Берлинската страна социолози от американския „Пю рисърч сентър” констатираха, че българите продължават да предпочитат „силния лидер” пред „добрата демокрация”, както и че страната им отчита най-големия спад в Източна Европа в одобрението на демокрацията. Което поставя въпроса дали същите онези автори на дворцовия комунистически преврат от 1989 година още тогава не са се погрижили демокрацията в България да не е съвсем нормална и нейната икономика да е далеч от представите за „пазарна”?

Грижовните настойници на народа

Погрижили са се, и още как! Непрестанните им „грижи” продължават и днес. Благодарение на тях успешно беше създадено новото мнозинство българи, които са покорни на властта и със страх гласуват за нея. Мнозинство от изнемогващи граждани, които не вярват, че могат да произвеждат, камо ли да контролират властта в полза на обществото. Сериозната публична политика още в зародиш беше подменена от медийната чалга и жълтения, от измислени интриги и постоянни скандали, предназначени да ангажират изцяло общественото внимание. Стигна се до уникалната ситуация цялата разнородна и креслива политическа опозиция в страната да настоява единодушно за касиране на скорошните президентски и местни избори заради флагрантните манипулации на властите и купуването на гласове. Българската демокрация се докара дотам, че няколко стотин хиляди граждани, проявили през последните 20 години наивността да поживеят за кратко в чужбина, бяха лишени от конституционното си право на глас с поставянето им чрез МВР в т.нар.”забранителни” списъци, редом с осъдени криминални престъпници и лица лишени от граждански права. И това се случва в европейска България днес, сега, през второто десетилетие на 21-век, пред очите на Европа и света…

Затова, всъщност, датата Десети ноември ще продължи да избледнява в миналото като мимолетен исторически спомен. А нейното епизодично отбелязване ще звучи по-скоро като „тъжен помен” за нещо отишло си от този свят преди да се роди.