04.12.2013 Наричат ги „българи мохамедани”, „българи мюсюлмани”, в Родопите са известни като „ахряни” , за македонците те са „торбеши”, „мърваци”, „мияци”. Помежду си се определят за „помаци”, а учените ги класифицират като „българи мохамедани”. Какви са тези хора и има ли България грехове към тях?
Още през 1842 г. чешкият етнограф Павел Йозеф Шафарик отбелязва, че не става въпрос за старо мюсюлманско население, а за новопомюсюлманчени християни, отказали се от вярата си поради “дълговременно притеснение, но пазещи и сега още родния си език”. Три десетилетия по-късно, през 1875-та, австрийският пътешественик Феликс Каниц пише, че „всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нявсякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя”. Година след него в своята „История на българите” чешкият славист Константин Иречек ще обърне внимание, че „много българи, особено богомилите приели исляма и най-вече около Ловеч и околностите все още са населени с така наречените помаци, т.е. българи мохамедани.’’
Между ударите на „смесената идентичност”
Проф.д-р Евгения Иванова, етноложка от софийския НБУ не приема понятието „българомохамедани”, тъй като пророкът Мохамед е забранявал с името му да се нарича каквото и да било. Тя предпочита названието „помаци”, защото повечето членове на тази общност така наричат себе си, макар научно правомерното им наименования да е „българи мюсюлмани”. Когато една група е междинна – българи по език, мюсюлмани по религия – обяснимо е тя да бъде маргинализирана и това се случва често при групи със „смесена идентичност”. Друг е въпроса, че помаците винаги са ги определяли отвън. Просто не са им позволявали да имат собствена идентичност, самите те да решават какви искат да бъдат. Да не говорим за „възродителните процеси” от 1912-13 година, от началото на 40-те, след което през 50-те, 60-те и накрая 70-те години на тоталитаризма, когато спрямо тази група се води не само политика на определяне отвън, но и на асимилация, на вменяване на идентичност, което по принцип е недопустимо. Смехотворно от академична гледна точка е твърдението, че помаците са отделен етнос, но подобни опити са разбираеми в светлината на споменатата вече двойна маргинализация и на недопускането на тези хора да определят сами какви са те, е убедена проф. Евгения Иванова.
Греховете на българската държава към помаците са големи, смята от своя страна доц. Михаил Иванов, съветник по етническите въпроси на президента Желев. Малко се знае, че след първата от Балканските войни, между 1912-1920 година, 40 на сто от помаците в Южна България са били принудени да напуснат родните си места, много села били опожарени, имало е редица актове на насилие и това принудително „хигиенизиране” на населението допълнително ги е отблъснало. Председателят на партията „Свобода и достойнство” от Реформаторския блок Корман Исмаилов също е убеден, че върху помаците са правени много опити за насилствена асимилация, поради което днес те проявяват различни и сменящи се политически предпочитания. Това показва, че нито една политика във времето не е заслужила трайно тяхното доверие и то по посока на интеграцията и включването на тяхната общност. В България все още има хора, които гледат на нацията като на етно-нация, а не като на гражданска общност, смята десният политик.
„ПОМАК” като патриотично обединение
Проф. Иванова цитира изследвания които сочат, че близо 30 на сто от помаците се определят като българи, а едва 5 на сто като турци. Нямаме точни данни за тези, които се самоопределят като помаци, поради крайно непрофесионалното отношение на българската демографска статистика, твърди от своя страна доц. Михаил Иванов. Той изтъква, че при последното преброяване отново е премълчано съществуването на тази специфична група и за нея не са дадени никакви количествени характеристики, но така или иначе става дума за 60-70, максимум за 100 хиляди българи мюсюлмани в страната, като значителна част от тях са под силното влияние на ДПС. На този фон възниква въпроса има ли фундамент за създаването на поредното ново етническо формарование „ПОМАК”, дешифрирано от своите автори като „Патриотично обединение за многообразие, автентичност и култура” и доколко то би нарушило деликатните етнически баланси в България? Става дума за конюнктурни опити основани върху вярването, че етнорелигиозната принадлежност предопределя донякъде и политическите предпочитания, пояснява за ДВ Корман Исмаилов. Сиреч, недоверето към съществуващите политически партии евентуално би могло да създаде почва за появата на някаква нова формация, която акцентира и докосва точно тази струна в сегашния емоционален момент.
Прецеденти и контрапрецеденти
А защо не обръщаме внимание на националистическите формации, които също никнат непрекъснато? – пита риторично проф.Евгения Иванова. В една демократична държава би трябвало да има нормални партии с привърженици от всякакви видове религиозни групи. В България вече направихме прецедент с ДПС, създадохме и „Атака”, а след това приехме всичките й разклонения и епигони. Няма защо да се учудваме тогава, че една група, която се чувства непредставена иска да създаде своя партия, смята известната етноложка. Доколкото познавам населението в Родопите идеите на водещата фигура на ПОМАК Ефрем Моллов нямат почва. Който е чел книгите му, а те бяха достатъчно коментирани в публичното пространство, ще се увери, че те са неаргументирани, в тях липсват източници а твърденията му за събития и важни исторически лица са необосновани, е убеден доц. Михаил Иванов за когото идеите на новата формация са до голяма степен несъстоятелни.
Посланието на Любен Каравелов
В излизащия в Букурещ от 1869 до 1873 български вестник „Свобода” енциклопедистът Любен Каравелов помества статия, в която разглежда родството между българи, християни и мюсюлмани и общата им борба срещу турците. „Най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе. Аз не говоря вече за това, че в езика на помаците се не срещат гръцки думи или гръцко влияние, които са внесени от т. нар. гръцко образование между православния български народ’’, пише Каравелов за българите мюсюлмани.
Оценка, която може би е валидна и днес. В поредното объркано българско време.