ИЗБОРИ, РЕФЕРЕНДУМИ И ДЕМОКРАЦИЯ ПО БЪЛГАРСКИ

Capture 03.05.16

„От първия си ден като държавен глава се боря пряката демокрация да намери своята реализация в България. Гордея се, че в рамките на моя мандат се проведоха два референдума и ще имаме трето национално допитване”. Това обяви президентът Росен Плевнелиев преди да реши дали да наложи вето върху промените в Изборния кодекс, гласувани по повод едновременното произвеждане на референдум и президентски избори през тази есен. Дори повече, държавният глава коментира, че когато пряката и представителната демокрация си взаимодействали по „един добър начин, тогава българската демокрация се обогатявала“.

Дали обаче, това е така?

Не са малко гласовете в Европа, а и в България, които твърдят, че сега демокрацията е в криза, хората са недоволни, крайните националисти все повече се окопават във властта и националните парламенти, нараства ксенофобията. От друга страна избирателите все по-масово се отчуждават от политическия процес, политиците осезаемо страдат от липса на легитимност, а традиционни партии стремглаво губят не само твърдите си електорати, но и своите симпатизанти. Нагледен пример – в тазгодишното традиционно първомайско шествие на БСП в двумилионна София участваха едва няколкостотин човека.

Естествено възниква въпроса дали наистина е дошло времето европейските граждани да бъдат ангажирани по-пряко при вземането на важни политически решения в своите държави? И дали властта в България действително не следва да се допитва до гражданството по няколко пъти годишно по различни въпроси?

Отговорът е определено „Не!“. Защо?

В началото на април 61,1 на сто от холандците гласуваха на референдум против споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС. Което даде повод на Люксембургския министър на външните работи Жан Аселборн да коментира, че референдумът не е подходящ инструмент на парламентарната демокрация, когато трябва да се даде отговор на сложни въпроси. „Ако  някой иска да съсипе ЕС, просто трябва да организира няколко подобни референдуми“, отбеляза иронично люксембургският външен министър и думите му предизвикаха сериозен отзвук.

Всъщност Аселборн е безусловно прав. Поглед назад в близката европейска история ни припомня, как наскоро починалият любим политик на германците, социалдемократът  Хелмут Шмит, през1983 г. беше изоставен от коалиционните си партньори заради съгласието си за разполагане на първите американски ракети „Пършинг 2“ на германска територия. Ако тогава бившият канцлер на Западна Германия се беше обърнал към „пряката демокрация“ и беше допуснал референдум по този въпрос, по-голямата част от сънародниците му със сигурност щяха да го отхвърлят. Шмит сам пое отговорността за тази стъпка и така не само успя да ликвидира заплахата от разполагането на съветските СС-20 в някогашната ГДР, но и да потвърди недвусмислено принадлежността на страната си към Запада. Въпреки последвалите масови протести  и обществено недоволство тогава, Шмит остана в историята като един от най-големите германски политици след Бисмарк и Аденауер.

Народът срещу демокрацията ?

Редица политолози смятат, че тъкмо поради подобни ситуации в демократичните държави има действащ парламент, чиято задача е да пази демокрацията от народа, както и народа от самия него. Според Платон,  ръководената от закона демокрация е най-добрата от всички форми на управление, докато демокрацията, която е неограничена от закон /сиреч при своеволието на тълпата/, е най-ужасяващата.

Затова сме свидетели  и на парадокса, че всъщност народът никога не е обичал искрено  демокрацията. Факт е, че  изборите и референдумите съвсем не  водят до по-голямо равенство в обществото. В България например, избирателната активност сред по-ниските социални слоеве традиционно вече е санитарно ниска /дори и със срамното купуване на гласове!/, докато прослойките с лични интереси от постигането на определени политически цели са ангажирани по-активно в гласуването. Да не говорим, че резултатите от един или друг  референдум далеч не се подкрепят от цялото население, а само от сегмент по-просветени и разбиращи граждани, които се стремят да запазят своите позиции по един или друг въпрос.

Неравната битка за равенство

 

Все  пак как да си обясним защо през последните десетилетия социалното неравенство в Западния свят продължава да нараства /любим аргумент на социалисти и комунисти!/, след като там се произвеждат свободни избори? Или защо, например, в България въпреки парламентарната демокрация разделението между бедни-богати е вече хронично, а самата държава трайно окупира дъното във всички европейски класации?

Отговорът вероятно е в извода, че изборите и референдумите са само необходима съставна част, но не и достатъчно условие, за демокрацията. И тъкмо защото вотът не е такова условие, обикновено онези, които кресливо настояват за повече демокрация, са всъщност тези, които с удоволствие биха й забили ножа в гърба. Ако вникнете в същината на националистическите и левичарски екзалтации в българския политически дебат ще си отговорите на въпроса защо съпротивата срещу съдебната реформа и битката за запазване на статуквото в изборните закони са толкова неистови!

Някога, но не сега.

Всъщност нормалната функционираща демокрация задължително включва атрибути като спазване на Конституцията и законите, точно разделение на властите, функционираща съдебна система, независимост на държавни органи, свободни и авторитетни обществени медии, както и уважениекъм политическите опоненти. И още нещо важно. Истинската демокрация е никога несвършващ процес и оттук  обществените дебати около нея следва да бъдат перманентни. Едва тогава може да се появи възможността българската демокрация действително да се обогати, а „държавността да заработи в интерес на гражданите, по ефективна, по прозрачна и по-прогнозируема“, както се размечта публично тези дни държавния глава Плевнелиев.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *