ИВАН КРЪСТЕВ: ЕС И РУСИЯ – ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ НА ТЕРЕНА НА ИКОНОМИКАТА, А НЕ НА ВОЕННАТА СИЛА

Ivan Krastev TED 08.05.2015

След състоялата се в София дискусия по темата „Какво се случва в Русия и как да реагира ЕС?“, известният политолог Иван Кръстев, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и член на борда на Европейския съвет по външна политика /ЕСВП/ разговаря с Г.Папакочев:

–    Сегашното напрежение между Запада и Москва изглежда някак „неподредено”. За какъв конфликт всъщност става дума между Русия и САЩ, между ЕС и Русия, а може би между САЩ и ЕС?

– И трите конфликта са реалност. От една страна Русия вижда всичко, което се случва в пост-съветското пространство като резултат от американската политика и поради това се опитва да си обясни всички действия на ЕС като резултат на американски натиск. По същата причина руската политика отказва да види ЕС като суверенен актьор, който има свои страхове, свои интереси и притеснения. От своя страна ЕС вижда в руската активност в Украйна и желанието на Кремъл да спонсорира крайно десни и крайно леви партии вътре в рамките на ЕС като стратегия за дезинтеграция на ЕС. Затова много европейски лидери, /това е изключително силно от гледна точка на поведението на Берлин/ виждат руската политика като насочена директно срещу ЕС. Колкото до американско – европейските отношения, проблемът при тях не е по какъв начин САЩ и ЕС оценяват дали е добро или лошо случващото се в Украйна, от тази гледна точка там разлика няма. Разликата е друга. ЕС е силно свързан с Русия – икономически, географски, а има страни, за които тя е ключов търговски партньор. Основният проблем, който САЩ виждат в Украйна, е създаването на прецедент за промяна на границите със сила, който може да бъде използван и в други части на света. Затова американците са склонни да гледат на случващото се като на военен конфликт и да търсят някакъв тип военно решение, главно превъоръжаване на Украйна. Русия не е толкова важна в икономически и стратегически план за САЩ, но става много важна в електорален план – за част от републиканците до голяма степен атаката срещу Путин е по-скоро атака срещу политиката на Барак Обама.

– Споменахте руската стратегия за дезинтеграция на ЕС с помощта на крайно левите и крайно десните в Европа. Как да си обясним странния парадокс, че в Европа на Путин симпатизират както крайно левите, така и крайно десните?

– Три са основните неща, които правят възможна тази невъзможна коалиция. Между другото, това е една от основните дефиниции на криза. Кризата е ситуация, в която виждаме раждане на коалиции, които преди сме мислели за невъзможни. Една от причините, която обединява крайната левица и крайната десница в Европа, е идеята за суверенитет. Левицата и десницата дефинират по различен начин кой е народа. Крайната левица, например испанската „ПОДЕМОС“, ще включат в народа и емигрантите. Крайната десница ще ги изключат. Идеята е, че суверенитетът, народът, политическият суверен е този, който трябва да взема решения и това е свързано с нежелание да се приемат ограниченията на една общоевропейска политика. Другото е антиамериканизма. И крайната левица, и крайната десница имат своите възражения по отношение на САЩ и ролята им в света. От тази гледна точка те харесват Путин не затова, което той е, а това, срещу което той стои. И двете крайни течения обаче имат своите проблеми с Путин. За крайната левица, например, руският капитализъм е една от най-отвратителните капиталистически форми – изключително високо социално неравенство, по-голямо от това в САЩ. Много от политиките, свързани със сексуални и други малцинства са напълно неприемливи за левицата, от друга. Десницата се радва на консервативното говорене на Путин. Първо, тя е много по „евро-центристка“ и не толкова склонна да приеме лесно Русия като европейска сила. Второ, тя се притеснява, че зад това консервативно говорене в Русия стои една много неконсервативна социална реалност – особено висок процент на аборти, огромен брой разводи. Така се поражда напрежението, при което крайната левица и крайната десница са готови да подкрепят някак Путин, но както се казва: „Да имат връзка с него, но не да живеят заедно на семейни начала“.

Агресивна ли е наистина политиката на Русия или тя по-скоро е отбранителна? Анексирането на Крим какво е –  разширяване или затваряне в „естествените граници”?

– Това, което наблюдаваме сега, е агресивен изолационизъм. Всъщност Русия се опитва не толкова да промени своите граници, колкото да промени техния характер. Руският елит и Путин гледат на тези отворени граници, през които минават капитали, идеи, идентичности, като пречка Русия да извърши своята национално-образуваща консолидация. Затова едно от основните неща е да се промени характера на границите, да се прекара чертата, да стане ясно „къде сме ние и къде не сме“. Поставянето на този тип черти обаче, крие проблеми. В известен смисъл Крим беше най-лесното, защото в продължение на години голяма част от руското общество е виждало полуострова като свой. Освен това Крим беше овладян без жертви, той изглеждаше като подарък от съдбата. Сега въпросът какво се прави в Източна Украйна, готова ли е Русия за издръжката на всичко това там създава друг тип проблеми. И изведнъж се оказва, че всъщност Крим е единичен случай, който не би могъл да бъде повторен от гледна точка на своя политически, а не толкова военен ефект.

Каква е продуктивната реакция на Европа към Русия : да води твърда политика, да следва САЩ и да дава повече пари за въоръжаване, или да търси възстановяване на диалога с Москва, да премахва санкциите и да търси сближаване с Евроазийския съюз?

– За ЕС най-важното в тази криза е да не позволи две неща. Първо, разпадането на съюза под натиск отвън и второ, запазването на ЕС, но с жертване на основните принципи, на които той е построен. От тази гледна точка Европа няма интерес от ескалация, най-малко военна по отношение на Русия. Общественото мнение на континента, с изключение на т.нар.“фронтови държави“, показва незаинтересованост от такава политика. В този смисъл Европа има нужда от политика на „студено отдалечаване“, която поставя отношенията й с Русия не на постоянно ескалираща реторика, а на това какво европейците сме готови да приемем, без да вярваме, че можем да променим Русия, например. Колкото до Евразийския съюз – той съществува. Не можем да забраним на страни като Казахстан, Белорусия или Армения да бъдат част от него. Ако Русия иска да приемем, че определени постсъветски държави желаят да се присъединят към ЕС, това означава Русия от своя страна да приеме, че други постсъветски страни, като Грузия, Молдова и Украйна желаят да влязат в съюза. Това е важно, тъй като Евразийският съюз има едно предимство пред други руски проекти, какъвто, например, е проблема за „Руския свят“. По своя характер Евразийският съюз е икономически проект, а за мен най-важното в политиката на ЕС по отношение на Русия е да се направи опит противопоставянето, което не може да бъде избегнато, да се разиграва на терена на икономиката, а не на военната сила.

Защо в Русия европейските ценности, либерализмът, свободата и човешките права срещат все по-малко разбиране? Каква роля отреждат там на православието?

– Това не е нещо, което ние българите не можем да си представим. По особен начин православната църква изглежда много силна, много популярна, но от друга страна руснаците, които редовно ходят на църква в неделя са само 1%. От тази гледна точка Русия е много по-малко организирано-религиозна. Православната църква, обаче дава на Русия онова, което тя преживява много драматично –липсата на национална идентичност и отговор на въпроса: „Кои сме ние след края на Съветския съюз? За Путин и руското ръководство проблемът с православието и неговите ценности не е лесен, защото Русия е многонационална страна с голямо ислямско малцинство. Колкото да е странно, една от особеностите на руската политика е, че се опитва да разглежда своите ценности не просто като православни, а такива, които позволяват православния дискурс да съществува заедно с радикалната ислямска позиция. По едно и също време, когато руският външен министър Лавров отиде Париж за да изрази солидарност с жертвите от „Шарли Абдо“, чеченският лидер Рамзан Кадиров организира половин милионен митинг в Грозни срещу антиислямското ругателство на карикатурите. Така тази двойственост винаги присъства. Руската държава е по-силна от своята църква и тя гледа на нея като на помощник, а не като духовен водач. Независимо от факта, че руският патриарх /Алексий II/ е достатъчно популярен, подкрепата за него зависи пряко от това доколко той подкрепя Путии.

Европа, макар с известно забавяне, си даде сметка за опасностите на асиметричните и информационни видове война. Кои са мерките за противодействие?

– Напълно не си струва Европа да се опитва да повтаря стратегии от годините на Студената война, от времето на общества изпитващи не само стоков, но информационен дефицит. Тогава можеше да им предоставяш информация, която хората нямаха и така да се опиташ да прокараш своята гледна точка. Проблемът е, че руската пропаганда днес е много различна от съветската. Русия не се опитва да убеди западноевропейците, че в Русия хората живеят много добре и тя е бъдещето на човечеството. Тя иска да ги убеди в нещо, в което голяма част от тях сами са убедени, а именно че техните елити са продажни, че не се интересуват от това, което мислят обикновените хора. В този смисъл посланието днес не е „Вярвайте на нас!“, а е „Не вярвайте на никого!“. Много трудно е да се противодейства срещу такъв тип послание, защото новите технологии, сами по себе си веднага водят до фрагментация на общественото и публичното пространство, всеки започва да получава информация от тези източници, които препотвърждават неговото мнение. Информационният натиск в наши дни е реалност, но за да бъде разбран и да му се отговори, много по-важно е да си представим как функционира цялото общество, отколкото да търсим някаква контрапропаганда. И нещо много важно: всяка пропаганда се проваля, когато започва да казва на хората нещо, което е свързано с техния личен опит. Огромният проблем на съветската пропаганда беше да твърди, че има хляб, когато всъщност хляб няма или има нещо друго. В момента, в който пропагандата навлезе на ниво икономически реалности, които хората виждат сами, тогава тя губи своята мощ. Силата на политическата пропаганда е когато тя казва на хората нещо, в което те искат да повярват. Какъвто е примерът, че „проблемите на Русия идват отвън, а не отвътре“, че „ние сме велика нация“, че ако имаме проблеми, причината е че „голяма част от света е срещу нас“.

Най-смешното е, че сегашната криза събуди носталгия по Студената война и от двете страни. У Русия – защото за нея СССР е бил супер-сила, у Запада – защото е спечелил Студената война. Изведнъж тази носталгия се превръща в създаване на идентичност. Информационно, обаче, ситуацията която наблюдаваме сега няма нищо общо с времето на Студената война.

Leave a Reply

Your email address will not be published.