ЗА ДОНОСИТЕ, ЗАВИСТТА И ОМРАЗАТА

Покрай трескавото издирване на укрити от държавата данъци, Националната агенция по приходите изнесе любопитни факти, открояващи някои неудобни черти на българина.
Укриването на данъци от векове е било най-предизвикателната дисциплина в надхитрянето между капитала и държавата. Макар и да напредва бързо, България все още е сред аматьорите в този рафиниран спорт. Просто в централизираната държавна икономика до 1989 г. проблемът практически не съществуваше с изключение на малцината частници, които въпреки финансовите репресии на властта все пак успяваха да заделят по нещичко и за себе си. Навремето с тази незначителна групичка „капиталисти”, обикновено дребни занаятчии и  хора със свободни професии, се занимаваше цяла армия от данъчни инспектори, „стопанската” милиция и, естествено, тайните служби с огромния си осведомителски апарат. Днес нещата не са много по-различни, само дето доносите вече не се подават на ухо на кварталния милиционерски отговорник или като неграмотно написани анонимки  до „ОФ”-то, а се съобщават открито по телефоните  на Информационния център на данъчното ведомство.
Ало, ало, две шишарки три листа…
Там, според публикации в печата, всекидневно няколко десетки уж загрижени за фиска на държавата граждани информирали властите за нечии укрити данъци, фалшиви декларации, финансови нарушения и злоупотреби и информаторите дори си съобщавали имената. При проверките обаче се оказвало, че повечето „осведомители” съвсем не се вълнували от попълване на дупките в държавния бюджет, а били ръководени от лична неприязън към „накиснатите”. Сред тях се оказали отмъстителни съпруги, които не могат да се примирят с мисълта, че мъжът им изплаща солидни месечни суми на любовничката си, водеща се  като „консултантка” в неговата фирма, закъсали наематели, които топят хазяите си основно за недекларирани наеми, завистливи съседи, понасящи трудно факта, че на жалкия „клек-шоп” в съседното мазе алъш-вериша май потръгвал и… какво ли още не! Което удивително съвпада с  разказите за първите следвоенни години, когато комунистическите служби били заливани не толкова с финансови, колкото с идеологически доноси, имащи за цел, например, да помогнат за получаване на допълнително помещение в комуналката, на няколко купона за храна и дрехи в повече, на софийско жителство, за по-бърза партийна кариера и други подобни неща!
„Любовна” история
Жилавите корени на тази  „спонтанна” българска склонност към доносничество, следва да се търсят в завистта и омразата, две от най-изпепеляващите и отблъскващи чувства, които изглежда са закодирани генетично в поколенията. Вярно, исторически българинът е бил принуден да завижда на всички и за всичко през дългите векове на чуждо владичество, и неслучайно Елин Пелин горчиво отбелязва, че „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта”. Но дори  бегъл поглед в интернет-форумите днес ще покаже, че освен завист към образования, можещия, умния, нестандартно мислещия човек,  съвременният българин изпитва към него и дълбока омраза. Както социалният антрополог Харалан Александров точно констатира, „нашият социален свят днес не е направен за да живеем щастливо, а е скроен с омраза от тайните архитекти на българския преход – озлобени отломки от репресивния апарат на тоталитарния режим – и трайно носи отпечатъка на душевното разстройство на своите дизайнери”. Тъкмо тази разяждаща като киселина омраза неусетно се просмуква в младите хора /мнозина открито наричат себе си „хейтъри”!/ и формира тежката диагноза на едно линеещо демографски общество от асоциални индивиди в  държава, която все по-слабо може да противодейства на престъпността и корупцията, в която се наблюдава тотално пренебрежение към институциите и все по-силна фрагментация на основните социални групи. А когато непрестанно натрупващата се омраза един ден започне да прелива в жажда за мъст, тогава много бързо понятия като демокрация, закони, плурализъм, свободна инициатива и тям подобни, могат да се озоват на боклука и да настъпи непредвидимото.
… и музиката да свири!
Неслучайно, впрочем, изследвания на местни лингвисти са констатирали, че в българския език съществували около хиляда благопожелания и над три хиляди люти клетви. Което илюстрира съотношенията в Ботевата формула „силно да любим и мразим” и може би обяснява защо  и днес телефоните на данъчната агенция продължават да загряват от доноси, зад които най-често прозира ненавистното шопско  „Нищо, че аз съм добре, важното е на Вуте да му е зле!”.

Leave a Reply

Your email address will not be published.