ЗАЩО БЪЛГАРИТЕ СМЕ ТАКИВА, КАКВИТО СМЕ?

Георги Тодоров – Елин е журналист, който от близо три десетилетия живее извън България. През последните 20 години  работи като  кореспондент на „Дойче веле” в Брюксел и служител в Европейската комисия, а преди това е бил редактор и водещ в българската редакция на  радио „Свободна Европа”в Мюнхен. Той е един  от основателите в Брюксел на Българо-белгийската културна асоциация АМАЛГАМА. По повод предстоящо излизане на български език на негова книга „Майстори на щастие”, с Георги Тодоров – Елин  разговаря Георги Папакочев:

Вие имате възможността от години да наблюдавате манталитета на днешния българин от Брюксел, столицата на обединена Европа, където живеете от дълги години. Какво е преимуществото на подобна “наблюдателница” и кои са нейните недостатъци?

Разбирането ми за националния манталитет вибрира в сентенцията: „Отдалече хората са дребни, а отблизо-дребнави!”. Това важи и за българина. Той умело създава образа на неразбран човек, на жертва, което изсмуква градивната му енергия и често го превръща в душманин на самия себе си. Нашенецът все пита, търси чуждо мнение и подкрепа, но това по-скоро води до полуялови  решения. Показателен в това отношение е и следния виц: Група нашенци попитали прословутото Радио Ереван:
„Защо ние българите сме такива, каквито сме?”. След кратка пауза отговорът бил: „ Ами, вие сте такива, каквито сте, защото питате!”.
Иначе преимущество на погледа от дистанция е, че виждаш по-ясно онова, което куца. А недостатъкът му е, че лесно могат  да те обвинят  в недоброжелателство.

Различни ли са брюкселското и българското национално “огледало”,  когато нашенецът се изправи пред тях? Кога той е автентичен и къде просто позира по европейски?

Българинът навсякъде носи пъстротата на националната си окраска, само че в чужбина успява по-лесно да я прикрие. Докато вайкането в родината не му носи дивиденти, в странство, когато умело дърпа тази тънка струна, печели симпатии, милосърдие, създава известно чувство на вина и това води до определени облаги.
Извън родината си българинът като че ли е по-старателен, целенасочен и нещо, което е особено важно – става
по-трудолюбив, а дори и по-добронамерен. С подобен подход би увеличил шансовете си и в България! Оставането в страната обаче често противоречи на родителската заръка, а е известно, че ние обикновено постъпваме така, както са ни внушили  родителите. Родители,  които смятат, че действат в интерес на децата си като ги провождат на гурбет решават едни, но създават други,  по-дълбоки духовни проблеми. Когато порастнат децата осъзнават, че са следвали друг импулс, че това не е бил техният избор. Този проблем е бомба със закъснител, която застрашава душата на българската нация. Подобен механизъм се задвижва и когато родители са емигрирали в чужбина и порасналите им деца ре-емигрират в други страни. Или, за ужас на родителите си, просто се връщат в България! Защо ли? Защото осъзнават, че щастието означава и собствен избор!
Българинът е най-автентичен в собствената си държава, затова той изпитва дълбоката необходимост да се завръща в нея, за да осъзнае и преосмисли това, което е направил. Това му носи равновесие. Българинът се прави на европеец най-вече в България. Това е роля, която той умира да играе.

Оказва се, че щастието не е характерна национална черта – проучвания и индикатори рисуват българина като личностен и национален песимист. Каква е причината? Генетична заложеност, трагичен исторически опит или обикновено регионално лукавство?

Песимизмът е общочовешка черта, но в България сякаш той умишлено се отглежда. Това явно върши работа някому, но изпива националното самочувствие. А без самочувствие нито се гради, нито се „лепи” държава. Песимизмът едва ли е генетично заложен, той по-скоро е привнесен, ашладисан към българина. Той идва от усещането на българина, че е жертва на обстоятелствата, че нещата немогат да се променят. Мъдрецът казва: „Проблемите не се решават на нивото,
на което са създадени ( или на материално ниво), а истинските им решения са духовните  решения”. Това изисква да бъдем умиротворени, добронамерени, вярващи. Далай Лама смирено също казва: „Моята религия е проста, моята религия е добронамереност”. Определено смятам, че добронамереността може да спаси  нас и света, както и драматично да намали общото ниво на песимизъм. Когато проумеем, че най-важното е невидимо, че активно участваме в драмата, която уж само наблюдаваме, че растем, когато имаме обща цел и осъзнаем силата на личната отговорност. Тогава оптимизмът ни ще отскочи  високо.

Как тълкувате завещаната от Христо Ботев поетична мантра “Силно да любиш и мразиш”? Как изглежда тя през европейската призма на 21-век?

Мисля, че българинът отдавна вече няма нужда силно да люби и мрази, а просто трябва да се научи да обича себе си. Защото ако не обича себе си, няма как да обича и другите. Казано е: „ За щастливо съжителство всеки трябва да направи  щастлив първо себе си!”. В Европейския съюз също е вградена подобна логика. Ако всеки си свърши работата, облагите ще са общи. Вярно е, че ние българите сме възпитавани по модела: „Или си с нас, или си срещу нас, или печелиш, или губиш!” Съществува обаче  и друг  вариант, при който всички печелим: от висотата на прошката, от дълбочината на извинението. И това е пътят, по който мъдро трябва  да тръгнем. Така ще имаме честота, на която да си сътрудничим, ще подскачаме  с успеха на другите, ще се отнасяме с респект един към друг.

Предстои излизането от печат на вашата книга “Майстори на щастие”. Какво е нейното основно послание, към кого е адресирано то?

Посланието е насочено към всички българи, където и да се намират по света. Но най-вече към онези сънародници, които са в България и които могат да бъдат основната градивна единица на едно по-различно и осъзнато бъдеще. Книгата иска да отвори врати към разбирането, че не сме просто наблюдатели,  а съавтори на нашия живот. Че за да си щастлив не зависи от това колко пари имаш или на коя географска ширина живееш. Да си щастлив е избор. Нашите решения, а не условията, определят съдбата ни. Тя мечтае да ни подскаже също, че ако наистина желаем да променим съдбата си на хора и нация, трябва да осъзнаем греховете към себе си и напълно и безусловно да приемем, че за всичко, което ни се случва в живота, сме отговорни само и единствено ние. Целта на книгата  също е да блеснат онези щрихи от характера на българина, които му пречат да подскочи по-високо. Да се израдва по-дълбоко. Да мисли по-широко. И да гради – днес. Тя иска да ни подскаже също, че целостта и стойността на живота зависят от проумяването на няколко високо трептящи в семантичния си разрез думи, като: вяра, прошка, благодарност, любов, алтруизъм. В тези думи е заровен целия смисъл, логика и драматизъм на живота. Според степента, в която ги разкодираме, ще ни се случват повече или по-малко драми в драмата на живота.
Книгата е съставена от три части. Първата описва „ Греховете на българина към себе си”. Втората „Квантови нашепвания” прави опит да разшифрова с езика на квантовата физика кодираната логика на живота, която непрекъснато ни убягва. Третата част „Подскок към промяна” предлага техники за постигане на желаното и отваря пътя към истинските решения в живота – духовните решения.
Сеизмично вярвам, че щастието не цъфти на никоя географска ширина, а в нас. Че то не се среща, а създава. Че ние не сме калфи, а майстори на нашия живот. Че сме създадени не за да имаме право, а за да вярваме и се обичаме. Българската нация обречено ще възкръсне. Но за да стане това, достойнството трябва да мине преди хляба!

Leave a Reply

Your email address will not be published.