Кой и как в България определя хората, поставяни начело в държавните структури? Отговор на този въпрос, макар и частичен, може да се потърси в някои актуални примери от седмицата.
Става дума за принципния спор между изпълнителната власт, в лицето на военния министър Аню Ангелов, и президента Първанов, свързан с определянето на нов шеф на военното разузнаване. Случаят с предложените кандидатури в крайна сметка допря не толкова до въпроса „чий e човекът” предложен от министъра и от президента, колкото до дилемата дали това да бъде вътрешен от службата човек, или да е външна фигура, която отговаря на специфичните изисквания, предлага нещо ново и различно, като е готов да носи отговорност за съответния пост. Военният министър твърди, че е добре човекът, който ще извършва промените, „да не е сраснат с тази служба и да е обърнат повече към външния свят”, докато върховният главнокомандващ говори за „приемственост на вътрешен за системата човек”. Кой от двамата е прав? И как, при идентичен казус, биха постъпили партньорите на страната от НАТО? Въпроси, въпроси…
Българският Хамлет: „Съм ли съм, или не съм?”
В подобна ситуация изпадна и Съветът за електронни медии/СЕМ/, който след избора на генерални директори на държавните радио и телевизия обяви, че се е съобразил с решаващото условие кандидатите да са от съответната медиа, да имат подкрепата на „трудовите колективи” в лицето на техни „най-изявени представители”, както и да се ползуват с доверието на някакви обществени организации. Зад подобни формулировки, наподобяващи удивително говоренето през развития социализъм, обикновено се прикриват политически поръчки, неохота за радикални промени, запазване на удобното за момента статукво, съгласие ръководството да се превърне в заложник на онези, които го подкрепят и какво ли още не! Възниква, обаче, и въпроса – кой всъщност определя ръководните фигури и органи на едно публично звено на бюджетна издръжка – държавата, чрез своя представител – регулаторния орган, или вездесъщият „трудов колектив” в комбинация с обществени /смятай приближени на кандидата/, организации? И кой, в крайна сметка, носи отговорността при евентуален провал на избраните шефове и посочените от тях управителни органи? Държавата или „трудовия колектив”?
Друг особено отблъскващ случай, свързан с наричаната в България „шуробаджанащина”, се оказа поведението на подалата вече оставка зам.-председателка на парламентарната здравна комисия от ГЕРБ Геновева Алексиева, която участвала в жури, избрало на първо място собствената й дъщеря за доцентка по медицинска специалност. Извън пренебрегнатите морално-етични норми от любящата майка-депутат, под въпрос е поставена квалификацията на млада детска офталмоложка, чиито доцентски отговорности многократно надхвърлят тези на общопрактикуващ педиатър, както и цялостната професионална и политическа дейност на амбициозната родителка!
Фокус-мокус препаратус
Още в края на 90-те години бивш премиер и сегашен партиен лидер подробно беше обяснил в медиите, че „всяка политическа сила трябва да се грижи за кадровия си потенциал, че с това не се създава номенклатура, но й трябват верни хора, с които „да сподели гласуваното от избирателите доверие”, и се беше застраховал с констатацията, че „ България наистина е малка държава, много хора се познават, а много хора са и в роднински връзки”. Резултатите от подобен начин на мислене са бреме и днес с тежката нищета откъм сериозни специалисти и управленци във всички досегашни кабинети, грижили се за добруването около държавната трапеза основно на своя „потенциал” от съпартийци, или изфабрикували от бартерния контингент вечните дребни началници-пионки.
Така, за разлика от развитите държави в Европа и по света, които се управляват и функционират по демократично изчистени във времето правила и закони, в България продължават кадровите практики на „правата и сребърна” роднинска линия, личат остатъците на „демократическия централизъм” от времето на социализма и често решаващи се оказват конюнктурните партийни и лични политически интереси.
Какво да се прави, българинът продължава да спазва своите съмнителни традиции и приемственост при селекцията на по-малките си началници. И, както е ясно, се опитва да ги брани тези практики упорито.