03.02.2016

„Използването на историята по манипулативен начин, на което за жалост ставаме свидетели не за първи път, възмущава. И то не само защото така се неглижират достиженията на академичното знание, но и защото историята се превръща в инструмент за прокарване на изкуствени разделения в българското общество, които с нищо не допринасят нито за националното самочувстие, нито за изграждането на модерната българска идентичност“. Това е обобщението на з отвореното писмо на група историци от БАН, разпространено тези дни в български и чуждестранни медии. Поводът – публичния дебат за това как да се нарича в учебниците по история 5-вековния период, в който българите са били поданици на Османската империя. Групата от 8 хабилитирани специалисти, които от години се занимават с изследвания на периода от 15 до 19 век в българската история са категорични, че не „турско робство“, а терминът „османско владичество/власт/управление/господство“ е международно утвърден научен термин за обозначаване на режима, при който са живели подвластните на Османската империя народи и същата тази терминология се използва в историографията на съседните на България балкански държави.
Раята не е била роб
Всъщност терминологичната война между по-храбрите историци и новоизпечените български националисти започна през 2009 година, когато в серия интервюта и свои публикации проф.д-р Кръстьо Манчев от Института по балканистика при БАН първи се осмели да изрече какво точно е робство и да докаже с научни факти, че в „космополитната Османска империя такова нещо не е имало“. Тутакси върху беловласата глава на авторитетния балканист и автор на многобройни научни изследвания се изсипаха огън и жупел с отворени писма и заплахи от страна на различни националистически формации. Тезите му бяха окачествени като „циничи“, „атибългарски“ и „антинаучни“, а самият той беше обвинен, че се е поставил в услуга на „външни, враждебни на българщината интереси“. През 2011 г. проф. Манчев повтори пред Дойче веле: „ Раята е била зависима, но зависимост и робство са две различни неща. Раята не е била роб, роб е онзи, който няма собственост, той е собственост на някого, докато нашите селяни са имали собствени ниви, дворовете са били пълни с челяд и със стока, притежавали са имоти и са пътували по света. Османската империя се е простирала от Диарбекир до Виена, не е имало никакви граници. Нашият българин е можел да бъде в Букурещ, в Смирна, можел е да отвори дюкян, да развива някакъв занаят, да търгува. Имали сме много богати хора. Идете в Копривщица, погледнете старата част на Пловдив – възможно ли е това, което съществува там, да е било градено при робство?”
Провокация към националната памет?
През пролетта на 2007 г. по темата експлодира нов скандал. Тогава двама изкуствоведи – българката Мартина Балева и германецът Улф Брунбауер от Института за Източна Европа към Берлинския свободен университет се опитаха да представят резултатите от свое изследване свързано с изобразяването на клането в Батак в живописта. И по-специално в картината на полския живописец Антони Пиотровски, както и въпроса за ролята на кръвопролитията от 1876 г. в колективната памет на България. В изпреварваща събитието остра прокламация тогавашният президент, историк по образование и агент на ДС Георги Първанов обяви проекта на германския университет за „остра провокация към националната ни история и памет“, а научното му представяне тутакси беше забранено в БАН и Етнографския институт към научната академия с аргумент, че ставало въпрос за „антинаучна изява“. Междувременно тогава по този повод все още крайно националистическата партия „Атака“ внесе за гласуване в парламента проект за промени в НК, които да инкриминират „проповядването на антидемократична идеология“.
Вечно живия враг
Българската изкуствоведка проф. Мартина Балева, която от 2012 г. преподава в университета на швейцарския град Базел, сподели специално за Дойче веле: „На фона на актуалните дебати сега в страната се запитах, колко упорита фантазия е нужна за да бъде вписан един все пак успешен исторически период в непоклатимата представа за “робството”. Проф. Балева е убедена, че писането на национална история в България е противоречиво начинание, което изисква на първо място изобретяването на враг, от когото нацията да се разграничи, за да нарисува себе си в по-светли краски. Посредством различни „ритуали“ непрекъснато се напомня за този враг и така той остава винаги жив в съзнанието на нацията. „Според мен, казва проф. Балева, случващото се днес в България е такъв ритуал. Той се повтаря през редовни интервали от време, като един от последните беше скандала около темата „Батак“. В българската политика на паметта, ако можем въобще да наречем така случващото се в момента, все пак има някаква приемственост. Интересното в нашия случай с Батак е, че тогава ритуалът беше диктуван не от някакво желание за последователност, а единствено от политическата конюнктура. Както през 2007 -ма така и днес, образът на “врага” е активиран точно в момент, в който трябва да се отвлече общественото внимание от актуалните проблеми. Докладът на ЕК за състоянието на съдебната система и корупцията беше умело заглушен от виковете за опазване на историята. Така навремето и скандала „Батак“ беше опит за отклоняване на вниманието от други теми, но и същевременно използван умело за предизборната кампания за Европейски парламент тогава“, коментира проф. Мартина Балева.
Историческият ажиотаж
Доц. Йорданка Бибина от Института за Балканистика към БАН и преподавателка в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“ също открива прилика между скандалите около термините „робство“ и „съжителство“ и случая “Батак“. Според нея общото при тях е ажиотажът, който обикновено се развихря покрай лансирането на някаква историческа позиция, теза, дори хипотеза. „Тогава определени среди залагат на някакво псевдо-патриотарство, което няма нищо общо с истинския патриотизъм, казва доц.Бибина. Те обикновено обслужват нечии интереси, вероятно политически в даден момент и използват историята за свои не съвсем чистоплътни цели. За съжаление историческият ажиотаж намира много добра почва у нас, допълва доц.Бибина. Все още хората продължават да живеят с едни по-отживели „възрожденски“ представи за миналото, макар че в това няма нищо лошо – българското Възраждане като състояние на духа е едно от най-големите постижения на нацията. Но то е и тип романтично възприемане на историята, без да се съобразява с новите открития, факти и обогатената с документи база на историческите извори. Просто съществува разминаване със спечелилото гражданственост понятие „турско робство“, на което за съжаление, се гради българската идентичност в един героичен план. Казвам „за съжаление“, защото и досега не намирам логика в това да се гордеем, че сме били 500 години роби“, признава доц. Бибина пред ДВ.
Кой забърква политическите каши ?
Все пак можем ли днес да се говори за засилващ се безпросветен български национализъм?
„Да, в определен смисъл“, признава експертката от БАН, която преподава история в регион със смесено население. Тя твърди, че нейните контакти с млади хора, особено в университетските среди, говорят, че нищо не ни разделя, поне докато политиката и платените клакьори на някакви тези не се намесят. „Дори когато има такава намеса, студентите обикновено застават зад мен и моята позиция. Между обикновените хора няма етнически конфликти, нито напрежение, ако в техните отношения не започнат да се забъркват политически каши или както искате ги наречете. Мисля, че е крайно време да се спре запушването на устата на сериозната и истинска наука. От друга е много важна ролята на образованието. Все пак колкото по-необразована е дадена група от хора, толкова по-лесно тя се управлява“, допълва доц. Йорданка Бибина.