ДЮКЯНЧЕТАТА НА УЛИЦА „БАЧО КИРО“

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Новото фотостудио на татко в семейното, вече собствено, жилище се намираха в красивата стара сграда към някогашна печатница на колекционера на книги Тодор Плочев на ул. “Бачо Киро“ 2. В края на 50-те години на миналия век центъра на София беше престижно място живеене – все пак адресът ти да е на стотина-двеста метра от гранитния триъгълник на властта означаваше много повече от удобство. За роящата неудържимо през тези години комунистическа номенклатура получаването на квартира в района беше признание за благонадеждност и осъществена  немислима столична мечта за доведените в София от села, паланки и провинциални градчета довереници на режима. Към средата на 60-те те вече си бяха въобразили, че са истински граждани, но това въобще не беше така. И този факт издайнически проличаваше сутрин, когато от балконите на техните жилища в столичния център сутрин се разнасяше бодрото кукуригане на някой отглеждан за празниците петел, а пред жилищните блокове, насясядали по набързо скованите дъсчени пейки до входовете можеха да се види как роднини на новопокръстените софиянци, често обути в шаечни потури и опинци на краката, възторжено зяпат завиващия от бул. „Дондуков“ трамвай.  По-късно петлите, цървулите и дъсчените пейчици изчезнаха за да отстъпят  място на  черните “волги” с еленче отпред и “москвичите” с каросерия от танкова стомана.

Естествено тези хора гледаха на останките от буржоазния „частен сектор“ в градския център с характерната си подозрителност и класово презрение. Въпреки това, освен фотостудиото на моя баща, което след края на войната винаги е било камуфлирано в семейното ни жилище, по нашата улица „Бачо Киро“ можеха да се видят и дюкянчетата на други „частници“. Непосредствено до входа на споменатата Плочева печатница се мъдреше малкото кожухарско магазинче на бай Киро. Страстен рибар /и до днес някъде пазя негова снимка как клечи с чепарето на созополския кей/ и неудържим гастроном, той шиеше от  парченца подплати за зимни палта, продаваше със затихващо търсене рунтави калпаци  и популярните от съветската мода тогава пухести ревери за дамските палта и астраганени яки за мъжките балтони. Срещу него, в една оцеляла като по чудо от бомбардировките сграда, натъпкана с наематели, се намираше музикалната работилничка на знаковия лютиер Франц Христодоров, увековечен от Виктор Пасков в неговата „Балада за Георг Хених“. По-късно синовете на Франц – Никола и Христо преместиха ателието по-надолу на същата улица, непосредствено до махленската бръснарничка на бай Борис. В тази малка, с един въртящ се стол за подстригване и три за чакащите клиенти стаичка, кварталният Фигаро  се бореше с тежката конкуренция на нароилите се по “Дондуков“ държавни бръснаро-фризиорски комбинати, от които по цял ден се носеше жужене на машинките и характерната миризма на спарена фризьорска къна. В тези „хигиенни предприятия“ посетителите трябваше да получат номерца за спазване на реда, а касиерка събираше парите за услугите задспециално гише над което обикновено се мъдреха казионни табелки с надпис: „Забранено е даването на бакшиш на персонала“ и „Миене с шампунь – 5 лв“. Да, конкуренцията за бай Борис наистина беше свирепа, но пък при него беше несравнимо по-уютно да почака човек, особено седнал до бумтящата пернишка печка, която бръснарят сам разпалваше в студените дни. А той знаеше  как  да поддържа  и лаф-мохабета за футбол, кино, и разказваше безобидните махленски клюки за приятели и клиенти. Никога обаче бръснарят  не си позволяваше да разказва вицове. Известно по какви причини.

Веднаж бай Борис звънна по телефона на баща ми за да го помоли за лична услуга – искал да си купи някаква модерна електрическа машинка за подстригване, та аз, който вече бях понаучил малко английския в подготвителния клас на гимназията, да му напиша писмото до американската фирма. След година чакане и тежки  разправии по митницата най-сетне отвъдокеанското  чудо  „запя“ само в меките от бръснарския сапун артритни пръсти на бай Борис. С тези пръсти той цял живот беше мачкал пружинените рамене на своята  механична  „Солинген“-ка, с която изхранваше семейството си. И в знак на признателност към  старата си машинка,  той помоли баща ми да го снима с нея. Така, просто за спомен.

Всъщност „частниците“, както партийците  наричаха тези работливи занаятчии, не само бяха обект на презрение, но и на перфиден тормоз от страна на властта. Омразата към тях се пораждаше от упоритата им неохота да се “колективизират” в държавния сектор с неговите ТПК и други подобни занаятчийски „колхози“. А истинските майстори-професионалисти бяха съвсем дефицитни там, поради което в сектора обикновено цареше напрегнат и безмислен труд. Освен това частните дюкянчета неприятно напомняха  на новите софиянци за всичко онова, коетоте  вече бяха идейно инструктирани да мразят – частната собственост, възможността да се печели от собствения труд, от личните умения и талант, а не да се краде от колективното. Тяхното съществуване беше и  видимото доказателство, че способният, предприемчивият и работлив човек, макар и частник , може да издържа семейството си сам, докато масовият социалистически труженик едва свързваше двата края дори когато и съпругата му беше принудена да работи. Не можеха да ги понасят защото частниците  бяха представители на онази средна класа, която т.нар. “работническо-селска” власт ненавиждаше неистово. А и обикновено частниците произхождаха от утвърдени занаятчийски фамилии, предавали майсторлъка от баща на син през цели поколения. Репресиите към занаятчиите бяха силни и заради подозрението, че в повсеместната социалистическа немотия те печелят едва ли не милиони като поставят каишки за часовници, ловят бримки на дефицитните тогава дамски  чорапи или обличат копчета в различни цветове. Тъкмо за това данъчните ги съсипваха с огромни налози, забраняваха им да наемат дори чираци, създаваха пречки в осигуряването на суровини и материали за своята частна манифактура, а в характеристиките на техните деца неизменно фигурираше заклеймяващото: „син/дъщеря на частник“.

И днес пазя аптекарската везна, с която майка ми измерваше до милиграм съставките за фотографските проявители на моя баща, които той сам си приготвяше. Няма да се разделя и с дървения пулт, върху който татко, а по-късно и аз ретуширахме заснетите от него негативи. Така беше с частниците – при социализма те можеха да разчитат единствено на членовете на своето семейство. И на никой друг.

One thought on “ДЮКЯНЧЕТАТА НА УЛИЦА „БАЧО КИРО“

Leave a Reply

Your email address will not be published.