09 май 2018 г

Днес през Червения площад в Москва ще преминат 12 хиляди човека и 120 единици военна техника, сред която най-новите образци оръжие. Всички те ще участват в поредния грандиозен, според официалните съобщения, военен парад. На 9 май Русия отбелязва своя „Ден на победата“ в  личната си  „Велика отечествена война“, приключила  през 1945 г.

За това  събитие се говори трудно, особено 73 години по-късно. Въпреки всичко, заради  паметта на милионите човешки същества, изгорели в пожарищата на  Втората световна, такова говорене е знак на почит. То е и важно за онези, които  не помнят, а и не искат да знаят нищо от фактологията и измеренията на тази колосална човешка трагедия.  Затова истината за миналото има значение и днес, особено когато в Москва отново и отново плющят червени знамена сред  грохота на военната техника и чаткането на солдатските чизми по паважа. Защото тъкмо на 9 май, еуфоричната в своята „победомания“ Русия е склонна упорито да забравя редица исторически факти

Неудобните свидетелства

Днес Русия със сигурност  ще забрави, че войната срещу хитлеристка Германия далеч не е била нейна собствена „Отечествена война“, а още  по-малко „Велика“, както помпозно я е нарекъл генералисимуса Сталин. Просто повечето днешни руснаци ще пропуснат да си спомнят, че въпросната война всъщност е била „Световна“, както и втора поред през драматичния 20-ти век. Война, в която срещу националсоциализма и фашизма са воюавли над 40 държави, глобален титаничен сблъсък, от който тогавашният Съветски съюз едва ли щеше да излезе победител без помощта и подкрепата на своите  мощни съюзници Великобритания и САЩ. За пореден път днес Русия  също удобно ще забрави, че не тя, а  Великобритани и Франция първи обяват война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението му над Полша. Русия доста гузно ще пропусне и други показателни факти. Като например, че в навечерието на световния конфликт  Сталин също е анексирал част от Полша, окупирал е трите  балтийските държави,  а на 30 ноември през същата 1939-та, е нахлул и в съседна Финландия, която все пак е успяла да го отблъсне.

„Товарищ, товарищ! В труде и в бою…“

Русия днес едва ли ще си спомни, че чак до съдбовното нападение на Хитлер срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 година, нейният  параноичен тиранин Джугашвили-Сталин всъщност  е  най-близкия „геносе-товарищ“ в партийното строителство на нацистите и е изнасял за военната им промишленост огромни количества стратегически важни суровини – натоварените влакове пътуват за Германия дори дни след нахлуването на нацистите в Съветския съюз.  Руснаците  днес едва ли ще си спомнят, а още по-малко  ще се замислият, защо до самото навечерие на войната общите символи на  СССР и нацистката държава са били важен  общ елемент в паралелната партийна пропаганда на двете държави. И в крайна сметка защо, а и как така,  наричащата себе си най-демократична и човеколюбива „Люлка на световния комунизъм“ е пожертвала без да й мигне окото живота на над 25 милиона свои граждани при съотношение 1:7 в полза на загиналите нацисти ?

Срамът на победителя

Естествено, Русия днес ще забрави не само  чуждестранните антифашисти, сражавали се на нейна страна, но и собствените си невръстни младежи, които директно от училищната скамейка са били изпращани да  воюват „За родину, за Сталина“  с по една единствена стара пушка на двама или трима човека. Момчетата просто тичали невоъоръжени под куршумите, докато някой не паднел  убит, за да грабнат негова пушка. Русия трудно ще си спомни и зверставата, извършвани от нейни войници при окупацията на Източна Европа, в това число и на България. Да не говорим за победената вече Германия и столицата Берлин – изнасилвания, безразборни убийства и грабежи на цивилното население.

Покаяние?

И все пак защо на  9 май  Русия  и нейните сегашни фанатични следовници изпадат в амнезия през този ден, а и не само през него?

Отговорът не е сложен.  В продължение на десетилетия руснаците, а с тях и ние, източноевропейците от бившия „соцлагер“, съзнателно бяхме лъгани за войната с пропагандни митове и откровени исторически измами. Тъкмо затова руснаците и днес предпочитат да не си спомнят за  неудобните факти и събития.  А покаянието и осъзнатата вина могат действително да се окажат най-прекия път към Храма, както им посочи в своя прекрасен филм от  1984 г грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе.

Не празник, а траурен ден

И още нещо. На 9 май намаляващите по биологически причини действителни съветски участници във Втората световна война никога не танцуват, не крещят  от радост и не се  усмихват на този ден. Скупчени край братските могили те обикновено си припомнят лицата и последните думи на своите загинали другари. Затова истинските ветерани много рядко застават пред микрофоните и камерите на медийната пропаганда, а когато все пак решат да кажат нещо, трудно намират думи за да опишат касапницата. Просто и днес, както и в тоталитарното минало, те се страхуват да разкажат истината за тази война, истина която  премълчават вече цели 73 години. Вместо това предпочитат да  стоят мълчаливо един до друг, с чаша водка и парче черен хляб в ръката, потънали в спомени. И то по-далеч от шумната бутафория на издокараните във военни униформи млади хора,  които никога през живота си не са помирисвали барут и кръв, но бият здраво крак върху паважа.

Всъщност днешна Русия забравя най-важното. 9 май не е празник  на младите, а траурен ден за онези малцина останали ветерани, които наистина са оцелели в огъня на войната. Траурен ден за хората, чиито старчески души продължават да крият скръбта и неизменната мъка.