Георги Папакочев, фотографът-журналист, който не иска да снима само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“!

Интервю | Marginalia

06 март 2019 г.
Автор: Юлиана Методиева
http://www.marginalia.bg/aktsent/georgi-papakochev-fotografat-zhurnalist-kojto-ne-iska-da-snima-samo-boklukchijski-kofi-i-tehnite-vsekidnevni-revizori/?fbclid=IwAR2Uy7FCYCRYhdfX5EJjkh5_M0nA9FEUsL615UTPPgrnq8V_MLFsmN7kCfM

Наскоро по БНТ излъчиха  филмово есе на Георги Лозанов за актовата фотография на Деяна Стаматова. Какво мислиш за нейното творчество?

Георги Папакочев:  С фотографската си изложба „Тя“ на голо тяло през 70-те години на миналия век, Деяна  хвърли камък в блатото на местната цензура. Тя снимаше тотално различно, и през тези години създаде много изискана актова фотография. Нещо, което малко фотографи в социалистическия лагер си позволяваха да правят. Да, в някогашната ГДР също се снимаше акт, но те имат все пак стари традиции с голото тяло. Докато Деяна направи от голото тяло художествена фотография. След 1944 година у нас тази традиция тотално беше прекъсната. Аз съм виждал великолепни неща на придворния фотограф и кинооператор Бончо Карастоянов, на един от основателите на Българския фотоклуб Георги Ст.Георгиев, дори и на баща ми  Петър Папакочев. За съжаление през тези следвоенни години за актовата фотография дори не се и  говореше, което не означава, че добрите майстори не снимаха голо тяло.

Деяна Стаматова, тяло, 1982

Кое смущаваше цензорите?

Деяна Стаматова, любов, 1985

Голото женско тяло и въобще актът като жанр, минаваха за идеологическа диверсия! Да не говорим, че и самата художествена фотография тогава беше възприемана от властите като нещо много презряно. Нека помислим само защо  цялата система на българската фотография – Клубът на фотодейците, списание „Българско фото“, Държавното предприятие  „Българска фотография“ с подразделенията му в страната, „Централфото“ и особено  „София прес – не само се ръководеха от кадрови офицери на ДС, но и бяха плътно „шпиковани“ с агенти на тайните служби? Ако бъде направена справка в Комисията по досиета ще стане ясно , че цялата система всъщност е била една разклонена мрежа от агенти. При подобна ситуация за каква актова фотография, може да се говори, а и за сериозна документална журналистика, дори? Всичко трябваше да бъде като за стенвестник в клуб на БКП.

Деяна Стаматова, Майчинство, 1986

Искали са да следят дали фотографите отразяват възхода на комунистическия живот?

 На фотографите винаги се е гледало като на естествени шпиони. В повечето „разузнавачески“ филми по социалистическо време най-големият злодей, естествено е местният фотограф! Да си спомним унгарския филм „Хомо Фабер“, а и не само него!  Тези персонажи обикновено бяха мрачни фигури, за които не се знаеше  какви ги вържат в студиото, на улицата или в  „тъмната лабораторна стая“… Всъщност проф. Костадин Грозев, светла му памет, иначе талантлив американист от Софийския университет , обясняваше: “ Разбираемо е защо фотографите са вербувани като шпиони – в студиото им идват всякакви хора, те получават много информация от професионалния си контакт с тях“. Същото е и с продавачите на вестници – през прозорчето на своите будки те  следят скрито всички, наблюдават кой кога минава, накъде отива, с кого разговаря, какво пазарува.  Неслучайно до някогашното американско посолство на ул. „Стамболийски“ в София  допреди падането на комунизма се намираше фотографски магазин. От неговите витрини се водеше идеологическата битка с изображенията във витрините на самото посолство.  Срещу  тях беше БНБ, където на един от етажите е било пълно с камери, които са снимали всички и всичко отсреща!

Е, Деяна Стаматова и ти не попадате в категорията шпиони!

Имам няколко чудесни спомени, свързан с Деяна. Единият е от Прага. В антикварна книжарница разглеждах стар брой на тяхното много хубаво списание „Чехословашка фотография“  и видях в него  великолепно интервю на Деяна, дадено някъде през 80-те години.  В него тя разказва какви емоции са я вълнували, когато е създавала актовата си фото колекция, колко много се е притеснявала как тези снимки ще бъдат възприети в България. Удивителното е, че през тези години тя работеше като репортерка в различни издания, а актовата фотография в повечето случаи е прецизно е студийно творчество, което говори за богатството на нейния фотографски талант. А другият ми спомен е от наш провинциален град, където се бяха престрашили да покажат да три дни нейната актова изложба и то след като колекцията беше обиколила доста държави от социалистическия лагер!  Отиваме група студенти- фотографи да я видим защото в София тя беше забранена за показване. Вратата на салончето охраняваше от „симпатични“ късо подстригани мъже с черни костюми и вратовръзки, които тутакси ни разпитаха кои сме и защо сме дошли чак от София! Оказа се, че те не охраняват изложбата, а имат нареждане да връщат всички ученици от местните училища за да не се покварят от голотиите. Всъщност тези гавази и началниците им не можеха да знаят, че актовата фотография на Деяна вече беше отприщила нещо, което се трупаше отдавна. И това пролича от  първите „Фотоваканции“  на къмпинг „Оазис“, където основния сниман  жанр от участниците беше фотографския акт. Все пак хората бяха на морето и снимките на гларуси и рибарски мрежи им бяха поомръзнали доста.

Да поговорим вече за теб, Георги Папакочев. Познавам те като радио журналист от Дойче Веле, преди  това от Радио Свободна Европа, а още по-рано и от БНР.  В това интервю няма да говорим за журналистика, макар че с теб често споделяме оценките си за оцветяващата се във все по-кафяво местни и световни медии. Като фотограф ти започна активно да качваш във фейсбук снимки. Те са толкова различни, но аз ще отделя три типа. Първата серия са твоите „чешки снимки“. Там видях заснети изключителни личности, като например Вацлав Хавел…

Вацлав Хавел ,1996

Истината е,че аз рядко съм се разделял със своята фотокамера, дори и в радиото . Когато работех  в някогашната „Свободна Европа“ за кратко в Мюнхен, а след това цели десет години в Прага, на път за работа, да не говоря за почивните дни, винаги се опитвах да снимам. Притежавам уникална колекция от снимки на един от най-красивите градове в света  – Прага! Освен това в централата на Радио „Свободна Европа“  в чешката столица идваха специални гости, които изнасяха беседи, даваха интервюта, водеха дискусии с журналистите и беше просто грехота да не ги снимаш! Елена Бонер, Булат Окуджава,  политици, интелектуалци. Имах щастието да задам журналистически въпроси и дори да направя няколко кадъра от пресконференцията на Сюзан Зонтаг и нейният син! Тоест, снимал съм една от най-влиятелните икони на фотографската теория и художествена естетика! А Зонтаг беше една от недостижимите представителки на американския интелектуален елит! Не случайно, нейна интимна приятелка до самия край на Зонтаг е  Ани Лейбовиц- и до днес легенда на американската фотография!/

Прага, 1996

А какво е правила Сюзан Зонтаг в Прага?Ти си я интервюирал, снимал?

Това беше по време на обсадата на Сараево при разпада на Югославия в през 1992 г. Сюзън Зонтаг участваше в  много интересен свой проект „Театър по време на война“. През всичките бомбардировки, тя e останала в града. Сараево. Заедно със сина си Дейвид Рийс обикаляха европейските медии за да говорят за безумството на тази война! /http://www.kultura.bg/media/file/phpmkmVoq7157.pdf – това е линк към броя на „Култура“ с интервюто.

Както говориш за това единство на фотографа и журналиста , може ли да се каже, че откакто си приключил с Дойче Веле, си се върнал към нещо, което ти винаги си обичал да правиш – да снимаш?

Никога не съм спирал да пиша, както и да снимам. В  изложбата „Лицата на моята Прага“ в Чешкия културен център в София през 2017 г. показах някои любопитни черно-бели портрети от моя чешки архив. До неотдавна мислех, че съм загубил огромния си архив от черно-бели негативи, още от студентските години, но за късмет го открих. През 1974 г. бях на тримесечен стаж в Прага с колеги от Икономическия институт и оттогава този град се превърна за мен в нещо като съдба! Тогава, през 74-та никога не съм предполагал, че градът в който се влюбих в крайна сметка  ще се превърне и  в моя съдба…