БЪЛГАРСКИТЕ ТЪРГОВЦИ НА ВЛИЯНИЕ

Броени минути преди огласяването в Брюксел на петгодишния мониторингов доклад на ЕК за България, при специализирана операция на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност” и ДАНС под ръководството на Софийска градска прокуратура беше арестуван депутатът от управляващата партия ГЕРБ Димитър Аврамов. Причина  за задържането му, според държавното обвинение, е търговия с влияние – народният представител е поискал и получил на ръка 25 хиляди евро за да упражни влияние върху държавно длъжностно лице във връзка със земи, за които се отпускат субсидии.
Доколкото търговията с влияние е престъпление по чл.304 б на НК в глава “Подкуп”, възниква въпроса какви са измеренията на тази „търговия” в най-бедната европейска членка България и защо юристите смятат това престъпление за толкова трудно доказуемо? Георги Папакочев потърси отговор от двама експерти по темата:
Юристката Емилия Недева, експертка към „Асоциация за европейска интеграция и права на човека” в Пловдив  пояснява, че това престъпление може да бъде извършено от всяко лице, което разполага с някакви лостове за въздействие върху длъжностни лица или от  хора, които вземат определени решения  в местната или държавна администраци. Не  е задължително да си министър или депутат за да осъществиш търговията с влияние, твърди юристката и посочва най-баналния пример –  близка, интимна приятелка на министър, която е в състояние да търгува с влиянието си въръху него. Онзи, който иска да плати за да получи опека или лобиране от влиятелен човек, също носи наказателна отговорност ако не уведоми веднага властите, а не да стори това не когато бъде разкрит. В случая с бившия вече депутат от ГЕРБ Димитър Аврамов беше съобщено, че неговият подкуп бил на два транша, и едва след вторите 25 хиляди евро той  е съобщил на властите. Въпросът е защо не е съобщил за първия подкуп? – пита риторично Емилия Недева.
Доц.д-р Иво Христов, преподавател в пловдивския университет „Паисий Хилендарски” и  главен експертен сътрудник на комисиите по правни въпроси в трите последни българския парламента, е убеден, че както корупцията, така и търговията с влияние не са невъзможни за доказване престъпления. Но предвид не особено високия професионализъм на разследващите органи, съчетан с липсата на воля и интерес от разкриването на подобен тип престъпления не е чудно, че проблемът беше фиксиран и в най-новия мониторингов доклад на ЕК за България, посочва доц.Христов.
Ти на мене, аз на тебе!

По въпроса за връзката между българското разбиране за лобизъм и търговията с влияние и как разпространения местен “бартер на услуги”, известен още и като “връзкарство” се вписва в тази схема доц. Христов смята, че лобизмът в неговата англо-саксонска версия е дълбоко чужд на местните политически и обществени нрави. Проблемът на общества като българското е, че то действа по силата на дълбоко залегнало лицемерие и интересите за неговата политическа класа всъщност не са действителните й интереси. Оттам се появяват сделките на тъмно с техните криминални и полукриминални измерения и с всичко свързано с неясното отстояване на различни интереси. Днес съществува много добро европейско законодателство и безобразна българска социална практика. И това не е случайно – досега нямаше никакъв интерес това добро законодателство да се нотифицира в страната по някакъв начин, обобщава експертът.
Лобистите от „Орлов мост”
Според Емилия Недева връзкарството, „бартерът” или „банката” на услуги са изконно свързани с българския бит още от годините на тоталитаризма, когато проблемът беше не толкова в даването на пари, колкото използуването на влияние. Понятието лобизъм днес в България е изключително изкористено и то не може да бъде свързвано единствено с влияние на корпоративни и меркантилни интереси. Лобизмът може да се упражнява и от формации на гражданското общество – протестиращите неотдавна екоактивисти на софийския Орлов мост защищаваха обществено значими интереси, но тази страна на влияние е все още непозната за българина. От 2002 година досега се правят опити за регламентиране на лобизма и регистрация на лобистите, но няколко поред парламента упорито отхвърлят проектозакони предлагани от различни партийни формации. Защо ли?  Изглежда съществува някакъв корпоративен, групов интерес тази дейност да остане на тъмно  и там да се използуват незаконните механизми за влияние върху депутатите и администрацията, допуска Емилия Недева.
Пари-власт-пари „прим”
След като в България беше унищожена изискващата наука промишленост, останаха единствено отрасли с бърз оборот на капиталите и висока норма на печалба. И тъкмо в тях търговията с влияние започна да играе централна роля, пояснява доц.Христов.  Макар българската икономика официално да се води за пазарна, тя има малко общо с пазара. Всъщност се наблюдава  сложна симбиоза на няколко интегрирани вертикално корупционни клана, които са монополизирали основните доходоносни пера на икономиката и могат да се възпроизвеждат единствено чрез държавния бюджет, а това означава чрез реалната политическа власт. За да се прави сериозен бизнес в България, човек задължително трябва да е свързан с властта. Тя от своя страна, се възпроизвежда икономически именно чрез споменатите монополни картели. Те паразитират върху основни оборотни дейности, като например, производството и търговията с алкохол, зърнени храни, цигари, горива,електроенергия и така картелната мафиотска симбиоза се възпроизвежда и по политическите канали, обобщава доц. Иво Христов.
Монополна медийна пропаганда?
Особено опасна е търговията с влияние, която  упражняват медиите, е категорична Емилия Недева. Не знам дали записът, който беше разпространен за разговора на медийния магнат Любомир Павлов е истински, но той звучи страшно от гледна точка на начина по който чрез медиите може да се въздейства не само върху гражданското общество, но и върху политическата система в страната, върху избора на лидери, смята юристката.  През 90-те години журналисти и правозащитници бяхме против създаването на Закон за печата, защото мислехме, че това ще бъде цензура върху свободата на словото. Защо, обаче,  има Закон за радиото и телевизията, който не се възприема като форма на цензура? Днес един Закон за печата би елиминирал появата на монополи в печата, каквито сега упражняват силно влияние и  формират общественото мнение в определена насока.
Не е тайна, че в по-голямата част от медиите в България сега  изпълняват слугинска роля, е категоричен доц. Иво Христов. Те също са продукт на споменатата олигархическа класа и не могат да съществуват в друго битие освен като такива. Това  се вижда от сблъсъка на няколкото медийни групировки напоследък, който е специфично изражение на очертаната вече социална картина. Всъщност излиза, че медиите са своеобразни „момчета за изпълнение на мръсни поръчки” и те вършат работатата си със завиден слугинаж към властта, обобщава юристът.
„Панелният” срещу патриархалния балканец
Българската специфика в търговията с влияние не е точно балканска, продължава поясненията си доц.Иво Христов.  На Балканите тази търговия обикновено е продължение на няколко образувания и структури, какъвто е сучаят например  в Гърция, Черна гора, Македония, Сърбия , отчасти в Румъния. Този  тип кланово-патриархални отношения бяха разбити в условията на българския комунизъм тъй като селската структура на българското общество беше променена и то беше заместено от атомизираната социална маса от типа на т.нар.”панелен човек”, сиреч от бившите селяни набутани в панелките на големите градове за да обслужват тежката индустрия на тоталитарната държава. Днес това население няма никакъв ресурс да се противопоставя на овладялата всички икономически и властови ресурси върхушка, която се възпроизвежда не по родови, а по-скоро по икономическо-милиционерски канали. А  те са доста по-стабилни, отколкото патриархалните обвързаности на гръцкия тип олигархия, характерна за тамошния социален модел, да речем. Тази специфика има и своите продължения – българските политически партии, например, не са нищо друго освен клиентелистки групи, които сами по себе си не представляват никой друг освен определен кръг икономически и най-вече политически играчи, за да участват в очертания вече механизъм.
Европа, ама не съвсем…
Правозащитничката Емилия Недева припомня  груповата оставка на цялата ЕК преди няколко години заради корупционни практики на нейни членове и липсата на подобно мислене в България.  В страната беше създаден някакъв инспекторат който да се занимава с имуществото на високопоставените служители в изпълнителната власт и да прави оценка на риска от корупция. Но тази система е задължителна само за изпълнителната власт, докато парламента, съдебната власт, кметовете и общинската администрация, държавните агенции и институции не са длъжни да се съобразяват с нея. Не само ЕК в последния си доклад задава въпроса защо това е така?  През последните дни в интервю на премиера Борисов се прокрадна негово „извънсъдебно признание” / казано юридически/ за това, че в случая с Мишо Бирата е ставало дума действително за недопустима търговия с влияние. Е, има ли значение дали е лобирал тогавашния президент, някой от министрите или самият Мишо Бирата е лобирал за собствената си кауза при положение, че премиера евентуално също е упражнил влияние? Просто нашето общество не е дорасло дотам, че когато такъв скандал стане публичен, по европейски пример  уличения да каже: „Аз вече нямам доброто име, каквото имах когато се явих пред вас на изборите” и  да си предложи оставката. Такова нещо случвало ли се е в България? Досега не помня подобно нещо, заключава юристката Емилия Недева.

Leave a Reply

Your email address will not be published.