АКОРДЕОНЪТ И БИЙТЪЛС

Az-s-bial-Scandalli-1970  Майка ми, по образование аптекарка, беше складирала ученическата си цигулка върху големия семеен гардероб с вързоп стари ноти и задължителния сгъваем метален статив за тях. Като ученичка е ходела на уроци по цигулка и дори е свирила в някакъв оркестър. Татко, искрен почитател на певческото изкуство, можеше да му се възхищава единствено в операта и оперетата. Баба ми Сийка знаеше наизуст стотици македонски песни и дори Костадин Гугов, сладкогласен техен изпълнител през 70-те години, редовно идваше в къщи за да записва в тефтерчето си автентични текстове, които по памет му казваше на баба. Въобще ако не музикално, семейството ни силно обичаше музиката и мое „детско величество“ естествено не можеше да остане назад. Придобиването на пиано беше скъпо, сложно и ангажиращо жилищна площ занимание и затова беше изоставено като вариант. Цигулката, този мъчителен за околните във фазата на  изучаването му инструмент, също беше несъвместим с фотоателието на татко и постоянното присъствие на  клиенти у дома. Затова изборът на родителите ми падна върху популярния през тези години акордеон. И за моя собствена изненада и уж на шега в началото, този инструмент се превърна в неизменна част от юношеското и младежкото ми битие, та чак до студентските години.

Първите уроци взех в читалище „Природа и наука“, което заемаше няколко стаи в стара сграда на нашата улица „Борис първи“. След това музицирането ми продължи в школата на тогавашния ЦДНА, която се намираше в задната приземна част на Военния клуб. Попмя как моята преподавателка там, наскоро завършилата консерваторията изящна пианистка Лили Атанасова почти съзаклятнически ми написваше в нотната тетрадка някои „джазови“ американски мелодии, които можех да свиря само у дома и то след като съм „поработил“ здраво върху задължителните упражнения за дясната ръка и басовете. И съм изгладил детайлите от  поредния виртуозен валс, а по-късно и в немислимата  за изпълнение на акордеон „Токата и фуга“  от Бах!

Музикалната ми школа съвсем естествено се пренесе в акордеонния оркестър при тогавашния Дворец на пионерите. Репетициите, концертите, турнетата и преживяванията с този чудесен състав, оглавяван от незабравимия маестро Христо Илиев, акордеонист по любов и валдхорнист във филхармонията по професия, сами за себе си са  тема на малък роман. Не по-малко любопитните събития, обаче,  се случваха на друго място – в моята 114-та гимназия с изучаване на английски език, известна накратко като „Английската“.

Още към края на подготвителния клас учителката ни по музика и прекрасната преводачка в тогавашното „Архивно кино“/ днес кино „Одеон“/ Катя Гончарова съвсем строго ме беше задължила да изсвиря нещо на годишния „акт концерт“ на гимназията. Така и стана. Когато се появих на сцената с лъскавия си италиански акордеон с марката „Скандалли“, залата се разшумя, разнесоха се обичайните закачки и майтапчийски подхвърляния – малцина от хората дори в нашия клас знаеха за музикалните ми занимания, а по-големите по правило  не обръщаха внимание на така наречените „подготваци“. И тъй като всички очакваха ат сцената  да „изпраскам“ дежурнтите хоро или ръченица /каквито така и не се научих да свиря/, реших да ги изненадам с  любимата си около 10- минутна увертюра към оперетата „Ако бях цар“ на Тео Адам. Увертюрата не беше  трудна, бях я шлифовал до тънкости. По-сложното обаче се оказа да накарам цялата гимназия да преглътне факта, че на акордеон може да се изпълняване само фолклорна, но и класическа музика.

От продължилата необичайно дълго след последния акорд на пиесата тишина в залата, последвана от взрив  ръкопляскания все пак разбрах, че  съм се представил добре. Неочакваната оценка за изпълнението  обаче дойде седмица по-късно, по време на започналата  лятна ваканция. Тя се появи по формата на кратка бележка, написана  на английски език от нашата класна  тогава Бойка Пейчева. Просълзена от умиление, мама ми я връчи в „Пирогов“, където се възстановявах след неочаквана операция от апендицит. Освен пожеланията за бързо оздравяване, на бележчицата пишеше, че за чудесното акордеонно изпълнение на концерта, името ми е вписано в „Златната книга“ на Английската гимназия. Признавам,  едва не паднах от болничното легло от изненада и радост! И то не за друго, а защото още в подготвителен клас бях попаднал в престижния училищен регистър. И то не като победител в математическа олимпиада или  отличник на випуска, а за обикновено музикално изпълнение. При това – на акордеон…

В началото на 70-те години аз и връстнииците ми бяхме обсебени изцяло от една друга музика, особено заразна за назнайващите английски език възпитаници на елитната гимнация. „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“, „Питър и Гордън“, „Анимълс“ – това бяха магическите звезди на внасяните почти нелегално от чужбина /най-вече от бивша Югославия!/ младежки списания и техните изпълнения можеха да бъдат чути, при това едва-едва, единствено по старателно заглушаваните от властта и безкрайно далечни чужди радиостанции. Е, и от някоя промъкнала се тайно през процепите на „Желязната завеса“ западна грамофонна плоча. В гимназията, а и не само там, хората от моето поколение имаха нужда да слушат тези изпълнения, да се захласват от музикалните класации, да научават подробности за живота на своите идоли и просто да ги подражават!

Още пазя двете поомачкани тефтерчета с пружинки, в които с бърз разкрачен почерк съм регистрирал подреждането на хитовете от „Топ-20“ излъчвани всеки четвъртък в 20.30ч. по ББС. На първите места беше лесно – „Бийтълс“ обикновено бяха начело, следваха ги „Стоунс“ и други по- известни състави. Сложни бяха новопоявяващите се групи и изпълнители, чиито имена трябваше да бъдат допълнително уточнявани и сверявани – чудесно занимание за подрастващи пубери от английската гимназия. И понеже през тези години магнетофонът беше рядка, луксозна и почти непостижима за притежаване от обикновените хора вещ, хитовете просто трябваше да се запомнят наизуст. И да се интерпретират от някой , който можеше да ги „хване“ на някакъв инструмент или най-често на превръщащата се  тогава в масова мода китара. Понеже тогава всеки правеше това, което може, признавам: за целта  използувах акордеона. Докато  по пращящото радио върви изпълнението, улавях с клавиатурата на бърза ръка мелодията, записвах си „за подсещане“ някои акорди и се опитвах да след това с налучкване  да сглобя  чутото. Знаех, че колегите ми от акордеонния оркестър правеха същото и в неделя, след репетицията в коридора Семинарията успявахме да “докараме” някои парчетата почти до съвършенство, но как това можеше да стане в гимназията?

Решението се появи неочаквано. Всяка сутрин по училищната уредба в класните стаи с радиоточки се излъчваше задължителната през тези години физзарядка.  Учителката по физкултура, която се нуждаеше от музикален съпровод за упражненията се беше досетила за мен  и аз получих  нареждане да й акомпанирам.  Всяка сутрин, застанал до нея, започвах някакви импровизации в такт две четвърти зад нейния властен  глас. Свирех каквото ми дойде на ум – маршове, естрадни песни, всичко. Докато една петъчна сутрин, все още под въздействието на снощния хит от „Топ-20“, не подкарах по радиоуредбата знаменитата „Хело-гудбай“ на Бийтълс. Постепенно  класните стаи се разшумяха, започнаха да се чуват възгласи  и дори ръкопляскания! От което стана ясно, че гимназията снощи също беше слушала ББС. И най-новия хит на Бийтълс!

Leave a Reply

Your email address will not be published.