СТРАНА НА ПОБЕДИЛИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ

06.05.2017

Когато Европа най-сетне започна да се отърсва от крайния национализъм, в България настъпи неговото време. След като Австрия и Холандия казаха “не” на екстремната десница, а Франция със сигурност ще потвърди същото на втория кръг от президентския вот в неделя, новото правителство в София  даде повод на германския „Зюддойче цайтунг“ да отбележи, че „в управлението на България вече има расисти и националисти“. Световните осведомителни агенции също акцентираха върху този факт. В телеграмата си от София Ройтерс посочи, че „Обединените патриоти, които използваха остра анти-мигрантска и анти-турска риторика по време на предизборната кампания, значително приглушиха говоренето си с очакване да намалят тревогите в ЕС, който е изправен пред нарастващата подкрепа за десния популизъм“. АФП също потвърди, че „Обединените патриоти“ афишират проевропейска и пронатовска линия  и са смекчили риториката си срещу ромското и турско малцинство“, но  и отбеляза, че „те остават твърдо против приема на мигранти“ .

Право куме в очите

Нещо  повече. Левият „Световен социалистически уеб сайт“, списван от Международния комитет на Четвъртия интернационал, още в средата на април отчете, че новото българско правителство ще включва и фашистки партии. Авторът Маркъс Залцман написа: „ВМРО, най-голямата организация сред Обединените патриоти, произлиза от военизирана националистическа групировка, която в продължение на десетилетия използва терористични методи за установяването на Велика България, която включва и Македония. „Националният фронт за спасение на България“ също заема откровени фашистки и расистки позиции. През 2011 година той се отдели от „Атака“, която също е  в Обединените патриоти“. По-нататък Залцман посочва, че „Атака“ е открито антисемитска партия, известна с насилническите си провокации срещу мюсюлмани, роми и други малцинства. Нейният лидер Волен Сидеров е убеден отрицател на Холокоста“. В заключение авторът обобщава, че „членката на ЕС България, която ще поеме председателството на Съвета на ЕС през януари 2018 г., ще бъде управлявана от ултра-дясно правителство, чиито членове се придържат към фашизма и фашистките традиции“.

Кафявото „председателство“

Така независимо от „феноменалния успех“, с който германската канцлерка поздрави приятеля си Бойко Борисов по повод третото му избиране за премиер, кабинетът на ГЕРБ и ОП за първи път в най-новата политическа история на страната ще има кафяв оттенък в представите на нейните европейски и световни партньори. От друга страна  не особено високият авторитет на държавата е поставен под допълнителни рискове, особено преди предстоящото й председателство на Съвета на ЕС. Защото  въпреки интензивните ПР-усилия бъде поизгладен имиджа на тримата коалиционни партньори на ГЕРБ, една кратка опреснителна екскурзия назад през последните години бързо ще припомни някои от най-недостойните епизоди от тяхното политическо битие.

Живков, „Дончо“ и „Иван“

В края на ноември 2014  новоизбраният министър на отбраната и вицепремиер, тогава  само лидер на ВМРО Красимир Каракачанов, беше уважил поканата да участва в 15-тия конгрес на антиевропейския Национален фронт на Марин Льо Пен в Лион. Там той  естествено се озовава в обкръжението на фигури от европейската крайна десница като Ханс-Кристиян Щрахе и Хеерт Вилдерс, вече потъващи в политическа забрава както в Австрия, така и в Холандия.  През същата 2014 година Каракачанов, с агентурните си  псевдоними от ДС „Дончо“ и „Иван“, прави важно признание по български тв-канал. От екрана той заявява, че „Малко могат да бъдат като Тодор Живков, като политик“. И допълва, че „ако погледнеш и сравниш Живков с тези, които през последните 25 години управляваха, май сравнението е в негова полза“.

Отровният расизъм

2014 година се оказва твърде показателна и за другия нов вицепремиер и лидер на „Националния фронт за спасение на България“  Валери Симеонов. Мнозина помнят как през декември същата година от трибуната на 43-тия парламент Симеонов обяви, че „Преходът е превърнал ромите от работещи хора, които пращали децата си на училище в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати, без да работят, искащи болници по болест, без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки”. Изказване, което ДПС светкавично определи като „първобитна ксенофобия“, а в протестно писмо до председателя на НС и Главния прокурор БХК посочи, че „до този момент не сме се сблъсквали с подобно отровно расистко, подстрекателско и вулгарно изказване, направено от високата трибуна на Народното събрание“ и настоя за незабавно разграничаване на НС от расисткото заявление на Симеонов.

В разгара  на предизборните акции на негови активисти край българо-турската граница през този март, новият български вицепремиер Симеонов, който вече  отговаря за икономическата и демографската политика, направи следното изявление по телевизията по повод малтретирана възрастна изселничка в Турция, дошла да гласува в родината си: “Тая, пълничката баба, между другото, нямате представа колко нагла беше! Тя е единствената, която нямаше намерение да се върне и си знаеше правата.”

Антисемитът-русофил

Не по-малко знакови са многобройните „геройства“  и на днешния ръководител на ПГ на ОП и лидер на „Атака“ Волен Сидеров. През юни 2014 година, обаче, той присъства, според съобщение на швейцарския вестник „Тагес Анцайгер“ цитирано от българската преса, на тайна среща във Виена между представители на западноевропейски крайнодесни партии и ръководители на руското фундаменталистко евроазийско движение. Темата на дискусиите е : “Спасяване на Европа от либерализма и гей-лобитата”. Най-високопоставените гости на форума  са  главния идеолог на евразийското движение в Русия Александър Дугин и  лидера на Австрийската партия на свободата Хайнц Кристиян Щрахе. Малко преди това, в началото на май същата година, Сидеров се изявява и като естраден изпълнител. На тържествен концерт в НДК той  приглася от сцената на  небезизвестния московски певец Йосиф Кобзон при изпълнение на песента  „Моя страна, моя България“ и накрая, в знак на братска благодарност, демонстративно му целува ръката. Което пък  даде повод на вицепрезидента на Световния еврейски конгрес Емил Кало да констатира през смях в интервю за „Дойче Веле“: „ Беше много весело да се види по телевизията как най-шумният български националист и автор на двете най-известни антисемитски книги, публикувани в България след промените, целува ръка на един евреин по време на предизборната си кампания в София. Имам предвид ръката на “Йоска” Кобзон от Русия, разбира се…”.

Каквото било, било…

Днес всички тези „мили“ фигури  от българската политическа менажерия  вече са в изпълнителната власт – успех, немислим за европейските държави. През планирания пълен мандат на новото правителството те ще са знаковите фигури на българската демокрация, те ще моделират вътрешната и външна политика. И естествено нейния уникален образ като „Страната на победилия национализъм“.

БОСФОРЪТ КАТО РУБИКОН

18.04.2017

Ден след победата си в неделния референдум турският президент Ердоган обяви, че за него няма никакво значение, ако страната му прекрати преговорите си за членство в ЕС. Дори повече, АФП го цитира да казва, че е възможно организирането на нов референдум, на който да се реши окончателно дали Турция ще остане в Европа или не. Едва ли е трудно да се прогнозира какъв ще бъде резултата и от подобно допитване, след като Ердоган вече държи в ръцете си, при това напълно законно, цялата власт в своята страна и може да прави с нея каквото си пожелае. Затова може да се каже, че в неделя Турция де факто законно и доброволно се отказа от европейските ценности, завещани й от „Бащата на турците“ Ататюрк още през миналия век. Както и че в деня, в който християнска Европа отбелязваше Христовото възкресение, мюсюлманска Турция реши да прекрачи своя Рубикон.  Или да символично да премине от европейската към другата страна на Босфора.

Какво, всъщност се случи?

В крайна сметка турският президент успя да убеди едно незначително, но все пак „мнозинство“ турци да му връчат доброволно такава огромна власт, каквато Европа много отдавна не познава. И правомощия, с които трудно може да се съгласи за да продължи толерантната си оферта за договарянето на пълноправно място на Анкара  сред 28-те членки на своя съюз.

Какви изводи и констатации обаче  може да си направи средния европейския гражданин,  разсъждавайки върху резултатите от референдума ?

Първо, че Ердоган спечели допитването  с незначителните за огромното турско население 1 милион и 124 хиляди човека разлика, че  той беше подкрепен  основно турците населяващи бедните селски райони на Централен  Анадол и Черноморието. За разлика от тях обаче, жителите  на най-големите градове– Истанбул, столицата Анкара и Измир  – казаха категоричното си  „не“. Което поставя въпроса какво предстои да се  случи в турското общество при тази ситуация със заможните, образовани градски хора и най-вече с младежите, след като бедните, необразовани селски жители се оказаха с  политически превес?  Отговорът не е особено труден. Някои ще заминат за чужбина, други ще опитат да се приспособят към новата обстановка, а трети просто няма да направят нито едното, нито другото. Те ще се превърнат в активна опозиция, която без никакво съмнение ще бъде подложена на познатите преследвания и репресии, които  продължават да заливат страната  и днес след миналогодишния опит за преврат. Дори повече. Членовете на въпросната опозиция ще могат да бъдат съвсем законно окачвани  и на бесилките, ако  смъртното наказание бъде въведено отново в Турция. Отдавна вече е  ясно, че Ердоган и неговото обкръжение добре владеят репресивните практики и вероятно не е случаен факта, че  тъкмо в деня на референдума те решиха да удължат извънредното положение в страната с нови три месеца.  Което прави възможно, макар и малко вероятно, избухването на гражданска война. По-вероятна, обаче, остава опасността от тежкия  стопански срив в Турция, прогнозиран от все повече икономисти и анализатори.

 Кой командва парада?

Втория си извод обикновения европеец може да направи  от външнополитическите стремления  на Турция, които все повече сочат на изток. През годините си на власт  Ердоган успя да формира  силно мотивирана мюсюлманска държава, която има претенции за доминираща роля в целия Близкоизточен регион. Ангажиментите на Анкара  в Сирия илюстрират най- точно тези претенции. От друга страна постепенното ликвидиране на т.нар. “Ислямска държава“  и крайно нестабилното положение в Сирия създават своеобразен регионален вакуум, който една силна, религиозно мотивирана и относително стабилна държава като Турция се надява да запълни. Как? Както чрез влияние отвън, така и  с реално военно присъствие. Да, Турция е част от НАТО / поне все още!/ но другия въпрос е  желае ли всъщност Алиансът да бъде вкаран в подобно „приключение“  и то от своята стратегически важна членка на Проливите? Или казано иначе, охотна ли е НАТО да преглътне факта, че военните решения в Алианса  могат да се вземат от Ердоган?

Европа и етническата идентификация

Третият извод на объркания европеец  е свързан с турците в Европа. За щастие в България едва 17 на сто от гласувалите в неделя турски граждани подкрепиха Ердоган, но в Европа това са  59 на сто от гласувалите турци. И то живеещи основно в Германия, Австрия, Белгия, Холандия!

Което всъщност е огромно разочарование за една Германия, да речем. И то идва не от друго, а от факта, че  след като родените там турци от второ и трето поколение и дали официална клетва да се интегрират и социализират в сърцето на Европа, в крайна сметка гласуваха за Ердоган и фактически подкрепиха неговите антиевропейски позиции. В подобна  ситуация хората на Стария континент имат пълното право да попитат:  Означава ли всичко това, че въпросните турски граждани не се идентифицират с европейската си родина?

За съжаление отговорът на този въпрос е утвърдителен. Очевидно Европа вече е населявана от значително етническо малцинство, което не припознава европейските ценности и дори проявява охота да подкрепя настроен срещу  ЕС водач. Това вече подсказва, че може би е дошло време държавите от ЕС със значително турско малцинство да се замислят сериозно защо и как се е получило подобно тревожно разминаване.

Дотук следват няколко извода: Турция доброволно и законно се отказа от завещаните й от Ататюрк европейски ценности, което ще доведе до дефицити в нейното гражданско общество, а по-късно вероятно и до икономически срив. Все по-видими стават властовите амбиции на „Ердоганова“ Турция на изток, както и тихата подкрепа за тях на милионите турци, които населяват Стария континент.

И все пак…

Турция направи решаваща крачка през Босфора, при това на изток, към недемократични и автократични страни. Макар все още да липсва официално становище на София по резултатите от турския референдум, амбициозното и непарламентарно движение „Да, България“ призова българските институции да заемат активна позиция в рамките на ЕС и НАТО за формиране на общо отношение по въвеждането на „еднолична теократична диктатура“ в Турция.

Добрата новина  все пак е, че Ердоган все още не притежава цялата власт в региона. Освен това  НАТО едва ли ще му позволи да прекрачи Босфора по-надалеч, отколкото това е разумно.

Но въпреки всичко Ердоган действително става  силен. Дори прекалено и опасно силен!

ШЕРИФЪТ ТРЪМП И НЕГОВИТЕ ПОСЛАНИЯ

13 04 17

Тези дни телевизия „Фокс нюз“  излъчи коментар на журналиста Чарлз Краутхамър, който каза нещо твърде „американско“. Той посочи, че с ракетния си удар срещу базата, от която е била осъществена химическата атаката срещу сирийския град  Хан Шейхун, Белият дом е демонстрирал не само, че „новия шериф се е върнал в града, но и че САЩ отново имат шериф“. В интервю за български тв-канал дългогодишната посланичка на България в САЩ Елена Поптодорова , безспорна експертка по въпросите на американската политика, също потвърди, че „едва на 7 април тази година Тръмп действително е станал президент на САЩ“. Съвпадащите оценки на двамата познавачи, единият американски, а другият – български, се оказаха  и пророчески. Броени дни след удара с „Томахавките“  в Сирия Тръмп изпрати мощна военноморска група начело със самолетоносача „Карл Винсън“ в района на Корейския полуостров за да може в случай на нужда бързо  да „респектира“ ядрените безумства на режима в Пхенян. А тази сряда той ентусиазирано поздрави решението на Пентагона да вкара за първи път в бойна употреба гигантската 10-тонна бомба със страховитото име „Майката на всички бомби“, в операциите срещу главорезите от Ислямска държава, вкопали се в подземните тунели  на границата между Афганистан и Пакистан.

„Америка  Първа“ /”America First”

На фона на тези позабравени през последните години изяви на американската военна мощ редица наблюдатели побързаха  да признаят, че светът отново  е започнал  да изглежда нормално. И то не заради друго, а защото другият, по-лош вариант  щеше да бъде,  ако светът беше продължил да се вайка безпомощно около смъртоносните химически атаки в Сирия, да наблюдава дистанцирано безумните тоталитарни ядрени фантазии на  Севернокорейския водач Ким Чен Ун, както и да се затваря ужасено очите си пред фанатичните,  касапско-кървави, изстъпления на т.нар. „Ислямска държава“. Казано иначе,  действията на САЩ очевидно вече пробудиха  световната общност от досегашното й „политически коректно“ вцепенение  пред всички тези ужасни събития и са на път да я накарат да премине към конкретни действия за запазване на собствените си демократични ценности и хуманитарен морал.  И още нещо. Изглежда след събуждането от своята международна летаргия  САЩ също са на път да осъзнаят, че не могат да избягат от глобалните си отговорности на най-голяма  и мощна демокрация в света, както и да демонстрират, че новия президент Тръмп вече е готов да дава доказателства да това. Всъщност той вече започна да го прави. Противоречивият до днес стопанин на Белия дом бързо се захвана да  изпълнява всичко,  което беше обещавал в предизборните си речи и да доказва на избирателите си, че въобще не е забравил ангажимента си да бъде по-различен от своя предшественик Барак Обама, както и да следва твърдо заимствания през 40-те години на миналия век лозунг на летеца Линдбърг „Америка  Първа“ /”America First”/, който по същество го превърна в президент:

Какво, всъщност желаем?

Днес ставаме свидетели и на друг любопитен факт – шизофренните нагласи в общественото мнение за действията на САЩ. В какво, всъщност  се изразява тази раздвоеност?

И днес мнозина в самите Съединени щати твърдят, че  страната им трябва да продължи да се държи изолирано както досега, независимо от упреците на техните партньори, че са започнали да се превръщат в  „егоистична“ държава. Сега,  когато Америка вече започва да се държи по „тръмповски“, критиките към нея въобще не намаляват.  Вече се дори чуха гласове, че с ракетното нападение в Сирия Тръмп по същество подкрепял терористите. Изразени бяха и точно противоположни мнения, а именно, че който е против  нападението с „Томахавките“, всъщност подкрепя химическите атаки срещу невинното цивилно население. Всички тези поляризирани позиции една страна очертават рамките на политическата демагогия, но от друга поставят и  логичния въпрос какво, всъщност желае Америка, Европа, демократичния  свят, та дори и една България?

Макар отговора на този въпрос да е далеч от елементарен, фактите са налице. С ракетния си удар Тръмп защити най-уязвимите – хората, вкарани в  смъртоносния химически ад на Асад  и оцелелите от него. С това действие новата американска администрация всъщност издържа първия си международен изпит, на който, следва да признаем, че Тръмп се представи убедително. Как ? Просто бързо намери политическия кураж да накара режима на „демократично“ избрания социалистически диктатор Асад да разбере ясно, че химически „зверства“ като неговите няма да бъдат толерирани нито от свободния свят, нито от неговите лидери.

Предупреждението

С действията си в Близкия изток, Афганистан и Корейския полуостров Тръмп и неговата администрация изпратиха и друг важен сигнал, формулиран точно от израелския премиер Бенямин Нетаниаху. Като отчете, че президентът Тръмп е изпратил силен и ясен знак,  че използването и разпространяването на химически оръжия няма да бъде толерирано, само час след ракетния удар в Сирия израелският премиер поясни в декларация, че „това послание на решимост срещу ужасяващите действия на режима на Асад трябва да отекне не само в Дамаск, но и в Техеран, Пхенян, както и навсякъде другаде“.

Възниква въпросът какво по-точно се визира с използваното  от Нетаняху „послание на решимост“? Вероятно неговите трактовки в израелски, американски или европейски вариант могат да бъдат различни, но  със сигурност то е насочено навсякъде по света, където самозабравили се сатрапи се опитват да прокарват  мрачните си намерения за унищожение на всички, които те лично ненавиждат. И съответно заплашват човечеството с нови конфликти и войни. Това, впрочем, го знаят от собствен исторически опит е не само Израел и Европа, но и почти всички държави по света. Дори и България.

 

ОПАСНИТЕ ПРИМКИ НА ПОПУЛИЗМА

23.03.2017

В дните на безсъдържателната и  креслива предизборна кампания се наслушахме на партийни вещания, много от които дойдоха от най-високопоставени държавни персони. Разбрахме например,  че вече настъпва времето на силите, които ще ликвидират глобализацията, ще преформулират изцяло членството на България в НАТО и ЕС. Научихме също, че като оградим отново както до 1989 г.  с бодлива тел отвсякъде нашата „национална“ държава, „на сметището на историята“ тутакси ще бъдат изхвърлени миграцията, мултикултурализма и „политическа коректност“. Погледнато през призмата на казаното от една напориста партийна лидерка тези дни, всичко  това означава, че след като „демокрацията вече ни е отнела толкова много“, тя и нейните съмишленици се готвят да ни я върнат обратно, при това такава, каквато до болка си я знаем отпреди 28 години.

Под „навеса“ на национал-популизма

Всичко изречено от тези хора щеше да звучи разтърсващо революционно и убедително, ако обаче не съществуваха няколко дребнички факта станали вече осезателни както  на Стария континент, така и отвъд Атлантика . Например, че там, където защитаваните от националистите програми за антиглобализация и антиинтеграция все пак бяха приети /те се съдържат в  решението на англичаните да излязат от ЕС, както  и в американския избор на президента Тръмп /, та в тези държави започнаха да се случват едни непривлекателни неща, които европейците, в това число дори и ние българите, трудно бихме могли да прегърнем.

Известно е, че по време на своите „ефектни“ предизборни кампании  национал-поуплистите в САЩ и Великобритания успяха да внушат на значителни групи от избирателите идеите за огромната опасност от глобализацията и масовата миграция/ за САЩ/, както и пагубния ефект от  притока на източноевропейски „водопроводчици“ и навлеци  от целия ЕС върху социалните системи / за Великобритания/. И след като в крайна сметка с малко успяха да победят  съответно на президентските избори и референдума на Острова, изведнъж се оказа, че тези „победители“ не знаят какво да правят по-нататък! Национал-популистите просто много бързо осъзнаха, че почти всяко тяхно решение сега и в бъдеще ще причинява повече вреди, отколкото ще носи ползи за техните общества. От което   27-те членки на ЕС вече започнаха да си дават сметка, че „Брекзит“-ът и Тръмп едва ли могат да са  вдъхновяващ пример за политическо подражание. И резултатите не закъсняха!  За президент на Австрия беше избран умереният Александър Ван дер Белен въпреки опасенията,  че националистическата и антиевропейска вълна може издигне до този пост десния екстремист Норберт Хофер. А само преди две седмици, както се видя, холандските избиратели все пак спряха възхода на крайният  Геерт Вилдерс към властта.

Обратно към „златното минало“ ?

Независимо от тези многозначителни знаци, все още продължават да се чуват гласове, че въпросните две  „малки победи“  на умерените над радикалите в Европа са случайни и крайната победа /във Франция и Германия/ на национал-популистите е неизбежна. Да, обаче въпросните популисти подценяват нещо твърде важно, а именно способността на либералните демокрации да се учат от своите грешки. Безспорно, Брюксел е видимо тромав при вземането на решения по най-важните проблеми на ЕС в целия техен спектър  от ефектите на глобализацията, икономическите трудности та чак до проблемите с миграцията. Въпреки това обаче, макар и трудно, решения се вземат и те в крайна сметка дават своите резултати. Обратно, там където национал-популистите вече са  на  власт, засега цари единствено хаос и сериозна безпътица. Тъкмо това започнаха да усещат дори и  онези техни избиратели, които искрено бяха повярвали в популисткото твърдение, че за сложните проблеми в съвременния свят съществуват прости решения. Както и в това, че след като държавите се затворят  в националните си граници, кранчетата на миграцията автоматично здраво ще се затегнат, и което е най-лицемерното, хората ще заживеят отново в „златните времена“ на някогашното си минало. Всъщност подобни идеи прозират в обещанията на  напористата лява лидерка в България и местните крайни националисти. Само че онова, което виждаме, че национал-популистите във Великобритания и САЩ успяват да върнат досега, се оказаха само призраци на миналото. А с тях европейските държави, и в частност България, имат горчив исторически опит.

Между разума и бесовете

Да се вещае бъдещето в политиката по принцип е рисковано занимание. Въпреки това може да допусне, че след вотовете в Австрия и Холандия, мнозинството избиратели във Франция, а след това и в Германия, вече ще са си направили поуката, че спокойните  и умерени политически решения са по-правилния път за движение напред в сравнение с „пробуждането на бесове“ и хаоса. Естествено, същото се отнася и за нас, българите, стига да можем да го проумеем до края на тази седмица, а може би и при втория опит до края на годината. Защото примките на популизма са опасни за по-развитите демократично  общества, но за малки и неукрепнали посткомунистически демокрации като българската, те дори могат да се окажат фатални.

ТУРЦИЯ И НЕЙНИТЕ БЪЛГАРСКИ КРЕАТУРИ

15.03.2017

Точно преди половин година Върховният касационен съд /ВКС/ регистрира спорната до онзи момент политическа партия ДОСТ. Три месеца по-рано Софийският градски съд беше отказал да впише формацията в партийните регистри с аргумента, че повечето учредители били с турски имена, а думичката „дост“ , която в турско-персийски превод означава „приятел“, била чуждица в българския език. В окончателното решение на Върховните съдии се посочва, че „Демократи за отговорност, свобода и толерантност“, чиято абревиатура е ДОСТ, всъщност преследват цели, които са „общовалидни по отношение на всички граждани с избирателни права и партията е напълно отворена за членство“.  Освен това ВКС определи тезата на първоинстанционния съд за „най-вероятни действия на етническа или верска основа“ единствено като „ хипотетична“.

„Турция може да бъде от голяма помощ за нас“

Така спешно учредената след отстраняването на Лютви Местан от лидерския пост в ДПС през април 2016 г. партия ДОСТ  заплава в българското политическо море, но направлявана грижливо и отблизо от Турция. Известно е, че непосредствено преди появата на новата структура на бял свят, Местан направи официално посещение в Турция, където разговаря с тогавашния премиер на страната Ахмет Давутоглу.  А както информираха българските медии, гости на самата учредителна конференция на ДОСТ са били зам.-председателя на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието Фатма Бетюн Сеянкайъ, депутати от същата партия и от основната опозиционна партия в Турция, турският посланик в София  Сюлейман Гьокче, както и представители на изселнически организации. В първото си интервю пред Анадолската агенция лидерът Лютви Местан обяви, че ДОСТ е създадена в името на „три знамена – НАТО, ЕС и България“, но същевременно не пропусна да заяви изрично: “Ние постоянно казваме: Турция не представлява заплаха за националните интереси на България”, както и да отбележи, че „Република Турция може да бъде от голяма помощ за нас“ .

Безвизов изборен туризъм

Всички тези галещи ухото лозунги на невръстната 6-месечна партия ДОСТ щяха да останат в историята на нейния детски политически албум, ако предсрочните избори в България и предстоящия референдум за промяна в турската конституция не бяха дали кураж на управлението в Анкара да смени тактиката. И случките не закъсняха. На среща с представители на организации на българските изселници в Истанбул в началото на март, турският министър на труда и социалните грижи Мехмет Мюззеиноглу се обърна в прав текст към живеещите в страната български изселници с думите: „Ние, гражданите на Република Турция, трябва да осигурим излизането на коалицията ДОСТ на предни позиции в изборите в името на по-доброто бъдеще на сънародниците в България”. Дори повече. Както съобщи БТА, министърът е огласил и  решение на турското правителство, по силата на което българските граждани от турски произход без визи в Турция ще могат еднократно, без глоби, да отидат в България и да се върнат, за да гласуват на 26 март. Което принуди външното министерство в София  тутакси да обяви подобни действия за „директна намеса във вътрешните работи на България“ и да отправи остър протест до Анкара чрез посланика в София Гьокче.

Кандидати с „картончета“ от ДС

И самата партия  ДОСТ в България се сблъска с куп предизборни  неприятности. През миналата седмица ЦИК спря неин предизборен клип заради съдържащи се в него субтитри на турски език, както и присъстващ в агитацията образ на турския посланик Гьокче, което, според комисията, „накърнява добрите нрави“. От друга страна лидерът на Народната партия свобода и достойнство, която е част от предизборното обединение ДОСТ  и доскорошен заместник-министър на отбраната Орхан Исмаил призова „всички партии, абсолютно без изключение, да извадят от листите си кандидат-депутатите, оповестени от Комисията по досиетата като агенти на бившата ДС“. А само в коалицията „обединение ДОСТ“ броят им възлиза на 5 човека, като най-видния кандидат „с картонче“ е не друг, а самия лидер Лютви Ахмед Местан, агент  от Трето управление на ДС с псевдонима „Павел“.

„Под знамето на полумесеца и звездата…“

Докато вътрешните неразбории около ДОСТ си останаха техен партиен и вътрешно-коалиционен проблем, намесата на управлението на Ердоган в полза на една неукрепнала етническа партия в съседна държава в навечерието на парламентарни избори в нея, както   и тежката криза в отношенията на Анкара между Германия, Холандия и други страни от ЕС преди турския референдум, постави основателния въпрос докъде може да стигне  Турция  в опитите си да въздейства върху своята диаспора в Европа и на Балканите  и какви рискове крие всичко това?

Според бившrs военен министър Бойко Ноев принципните рискове са общи за целия ЕС и те се съдържат в агресивните опити на Ердоган да накара Европа да се съобразява с това, което той нарича „възхода на Турция като новопоявяваща се сила“. „Оттам произхождат и специфичните рискове за България като съседна страна, която днешното турско ръководство разглежда като „част от великата цел единна нация…“, която трябва да се опре на „тази млада Република Турция, под знамето на полумесеца и звездата…“, по думите на социалния министър Мехмет Мюззеиноглу. Турската държава открито застана зад създадената от нея партия ДОСТ, което е пряка намеса във вътрешните работи на България“, каза Бойко Ноев.

„Нахъсаните“ управници в Анкара

Политологът от Софийския университет Огнян Минчев от своя страна смята, че турската политика и дипломация никога не са се отличавали с особена деликатност, а тяхна „визитна картичка“ обикновено е арогантността. „Това, което се случва при управлението на режима на Ердоган, надхвърля и най-смелите очаквания за турско поведение в международните отношения. Неговите представители в България са особено безпардонни, тъй като не смятат, че тук биха могли да загубят каквото и да било. Това личи от поведението на турския посланик в София, както и от демаршите на турски министри, като споменатия вече Мюззеиноглу“, посочва Минчев. Според него обаче,  в кризата с  Германия и Холандия  нещата са по-различни. „Очевидно Ердоган и кръгът му са стигнали твърде далеч в самоубеждението, че Турция е велика сила, на която й предстои да диктува на Европа по какъв начин трябва да се развиват отношенията между Анкара и основни европейски столици и какъв трябва да бъде особено привилегирования статут на турските граждани, отишли на Стария континент да търсят работа и препитание, каквито не могат да намерят в Турция. За това убеждение на Ердоган и неговия кръг доста сериозен „принос“ имат и самите европейски политици и институции, които дълго време се отнасяха свръхделикатно към Турция и така излъчваха послания за уязвимост и слабост. Това още повече нахъса „новите-стари“ управници в Анкара да се държат по този естествен за тях начин“, коментира Огнян Минчев.

Сезонът на „новите правила“

В протеста на българското външно министерство по повод изявленията на турския министър се съдържа призив повече да не се допускат подобни „нарушения“, а „двете страни да се концентрират върху важни за двустранните отношения теми“. Естествено, това са темите за миграционната вълна, охраната на общите граници и енергийните проекти. В коя от тези области, обаче, България е най-уязвима? И какво ще е поведението при  определени ситуации на спонсорирана политически партия, каквато е ДОСТ?

Бившият военен министър Бойко Ноев е убеден, че вместо да предприеме своевременни мерки за укрепване на своите граници, България сама  е създала за себе си „уязвимост“, като разчита главно на турските власти за решаване на проблемите с мигрантския натиск. „По-точно тази уязвимост за страната създаде бившият премиер Борисов с илюзията, че ще умилостиви Ердоган. Като резултат получихме турското убеждение, че могат да ни изнудват с инструмента за мигрантската заплаха, че „ще пуснат потока“ през наша територия. Тази уязвимост обаче може да се неутрализира като България начертае своеобразни „червени линии“, пресичането на които би нанесло на Турция несъизмерими щети. ДОСТ няма отношение към тези въпроси и не може да изиграе никаква особена роля, е категоричен анализаторът. Казано най-общо, в българо-турските отношения настъпва етап на писане на нови правила, което надявам се да стане по един прагматичен и приятелски начин“, обобщава Ноев.

Партията-креатура

„Да добавим и още нещо важно“, допълва Огнян Минчев.  Въпреки, че лидерът и ръководството на ДПС имат своите корени в комунистическата ДС, а може би и в съветската КГБ, както и съхранените си връзки със сегашните служби в София и в Москва, те далеч не са партия, която е загърбила турския малцинствен интерес в България. Политологът уточнява, че под натиска на ДПС за изминалия четвърт век в България в решаваща степен са били автономизирани повечето региони с турско или смесено население, създадени са приоритетни условия за финансиране на социални и структурни дейности в  тези райони, както и са извоювани много добри условия за културен и  икономически живот на малцинствените общности в страната. „Появата на формацията ДОСТ като конкурент отразява факта, че Доган е разконспириран публично като човек на двойно подчинение, както и че в условията на новия  режим в Анкара е решено в България да бъде изградена партия, която е еднозначно зависима само от Турция, а не да представлява сегашния руско-турски кондоминиум в лицето на ДПС. ДОСТ е „партия – креатура“ и то не просто на Анкара. Тя е „партия – креатура“ на режима на Ердоган в Турция, който с ускорени темпове унищожава едновековното наследство на Турската република“, констатира Огнян Минчев.