Category Archives: Общество

ДЕВЕТОМАЙСКАТА РУСКА АМНЕЗИЯ

09 май 2018 г

Днес през Червения площад в Москва ще преминат 12 хиляди човека и 120 единици военна техника, сред която най-новите образци оръжие. Всички те ще участват в поредния грандиозен, според официалните съобщения, военен парад. На 9 май Русия отбелязва своя „Ден на победата“ в  личната си  „Велика отечествена война“, приключила  през 1945 г.

За това  събитие се говори трудно, особено 73 години по-късно. Въпреки всичко, заради  паметта на милионите човешки същества, изгорели в пожарищата на  Втората световна, такова говорене е знак на почит. То е и важно за онези, които  не помнят, а и не искат да знаят нищо от фактологията и измеренията на тази колосална човешка трагедия.  Затова истината за миналото има значение и днес, особено когато в Москва отново и отново плющят червени знамена сред  грохота на военната техника и чаткането на солдатските чизми по паважа. Защото тъкмо на 9 май, еуфоричната в своята „победомания“ Русия е склонна упорито да забравя редица исторически факти

Неудобните свидетелства

Днес Русия със сигурност  ще забрави, че войната срещу хитлеристка Германия далеч не е била нейна собствена „Отечествена война“, а още  по-малко „Велика“, както помпозно я е нарекъл генералисимуса Сталин. Просто повечето днешни руснаци ще пропуснат да си спомнят, че въпросната война всъщност е била „Световна“, както и втора поред през драматичния 20-ти век. Война, в която срещу националсоциализма и фашизма са воюавли над 40 държави, глобален титаничен сблъсък, от който тогавашният Съветски съюз едва ли щеше да излезе победител без помощта и подкрепата на своите  мощни съюзници Великобритания и САЩ. За пореден път днес Русия  също удобно ще забрави, че не тя, а  Великобритани и Франция първи обяват война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението му над Полша. Русия доста гузно ще пропусне и други показателни факти. Като например, че в навечерието на световния конфликт  Сталин също е анексирал част от Полша, окупирал е трите  балтийските държави,  а на 30 ноември през същата 1939-та, е нахлул и в съседна Финландия, която все пак е успяла да го отблъсне.

„Товарищ, товарищ! В труде и в бою…“

Русия днес едва ли ще си спомни, че чак до съдбовното нападение на Хитлер срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 година, нейният  параноичен тиранин Джугашвили-Сталин всъщност  е  най-близкия „геносе-товарищ“ в партийното строителство на нацистите и е изнасял за военната им промишленост огромни количества стратегически важни суровини – натоварените влакове пътуват за Германия дори дни след нахлуването на нацистите в Съветския съюз.  Руснаците  днес едва ли ще си спомнят, а още по-малко  ще се замислият, защо до самото навечерие на войната общите символи на  СССР и нацистката държава са били важен  общ елемент в паралелната партийна пропаганда на двете държави. И в крайна сметка защо, а и как така,  наричащата себе си най-демократична и човеколюбива „Люлка на световния комунизъм“ е пожертвала без да й мигне окото живота на над 25 милиона свои граждани при съотношение 1:7 в полза на загиналите нацисти ?

Срамът на победителя

Естествено, Русия днес ще забрави не само  чуждестранните антифашисти, сражавали се на нейна страна, но и собствените си невръстни младежи, които директно от училищната скамейка са били изпращани да  воюват „За родину, за Сталина“  с по една единствена стара пушка на двама или трима човека. Момчетата просто тичали невоъоръжени под куршумите, докато някой не паднел  убит, за да грабнат негова пушка. Русия трудно ще си спомни и зверставата, извършвани от нейни войници при окупацията на Източна Европа, в това число и на България. Да не говорим за победената вече Германия и столицата Берлин – изнасилвания, безразборни убийства и грабежи на цивилното население.

Покаяние?

И все пак защо на  9 май  Русия  и нейните сегашни фанатични следовници изпадат в амнезия през този ден, а и не само през него?

Отговорът не е сложен.  В продължение на десетилетия руснаците, а с тях и ние, източноевропейците от бившия „соцлагер“, съзнателно бяхме лъгани за войната с пропагандни митове и откровени исторически измами. Тъкмо затова руснаците и днес предпочитат да не си спомнят за  неудобните факти и събития.  А покаянието и осъзнатата вина могат действително да се окажат най-прекия път към Храма, както им посочи в своя прекрасен филм от  1984 г грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе.

Не празник, а траурен ден

И още нещо. На 9 май намаляващите по биологически причини действителни съветски участници във Втората световна война никога не танцуват, не крещят  от радост и не се  усмихват на този ден. Скупчени край братските могили те обикновено си припомнят лицата и последните думи на своите загинали другари. Затова истинските ветерани много рядко застават пред микрофоните и камерите на медийната пропаганда, а когато все пак решат да кажат нещо, трудно намират думи за да опишат касапницата. Просто и днес, както и в тоталитарното минало, те се страхуват да разкажат истината за тази война, истина която  премълчават вече цели 73 години. Вместо това предпочитат да  стоят мълчаливо един до друг, с чаша водка и парче черен хляб в ръката, потънали в спомени. И то по-далеч от шумната бутафория на издокараните във военни униформи млади хора,  които никога през живота си не са помирисвали барут и кръв, но бият здраво крак върху паважа.

Всъщност днешна Русия забравя най-важното. 9 май не е празник  на младите, а траурен ден за онези малцина останали ветерани, които наистина са оцелели в огъня на войната. Траурен ден за хората, чиито старчески души продължават да крият скръбта и неизменната мъка.

 

 

„АБСОЛЮТНИЯТ“ УПРАВНИК И „СИЛНИЯТ“ ПРЕЗИДЕНТ

19 март 2018 г.

На пръв поглед в политическата система на днешна Русия съществуват институции, които наподобяват на техните демократични аналози. Подобно  сходство обаче, е само привидност. Институцията „Президент на Русия“  е ярък пример за такова разминаване. Просто руският президент, освен че е държавен глава според класическото възприемане на тази длъжност, по силата на руската конституция той има правомощията на абсолютен  управник на страната.  Както стана ясно след вчерашните президентски избори, през последното столетие съветската държава, а по късно Руската федерация, освен от Путин, са били управлявани най-дълго от Йосиф Сталин. Последствията от деспотичният абсолютизъм на „генералисимуса“  и днес продължават да предизвикват леден ужас  и се измерват единствено с 20-те милиона избити и репресирани невинни човешки същества през десетилетията  на неговия режим.

Програмата  мираж

На вчерашните избори един от първите, застанали пред избирателната урна, беше самият Путин. След като пусна бюлетината си в зданието на Руската академия на науките в Гагаринския район на Москва, старият-нов президент на страната заяви пред журналисти: „Уверен съм в правилността на програмата, която предлагам за развитие на страната.“. Цялата работа обаче е в това, че такава предизборна програма просто липсва. Няма я нито в изявленията на самия Путин, нито на официалната уеб-страница на Руския президент. В един от малкото предизборни клипове в YouTube, обаче гърми лозунгът: „Силен президент, силна Русия“ /Сильный президент- сильная Россия!“. Затова е твърде възможно Владимир Владимирович да е имал предвид тъкмо този предизборен лозунг, когато е споменал пред журналистите за своята несъществуваща „програма за развитие на страната“.

Всъщност…

Вчера Путин беше преизбран за четвърти път за президент на Русия, при това със зашеметяваща и непостижима за днешните демократични представи електорална подкрепа. Това явление със сигурност има своите обяснения, но то едва ли е най-важното, особено когато дори и ние в България все още помним с какви резултати биваха „преизбирани“ машинално  Живков и БКП начело на държавата. По-любопитното е друго и то кара мнозина руски и чуждестранни политолози да си блъскат главите над енигмата какво ще се случи в Русия  през 2024 година, когато по силата на действащата руска Конституция Путин вече няма да може да се кандидатира за президент?

Това, всъщност е ключовата загадка. А дотогава – кой знае какво може да хрумне в главата на преизбрания с огромно мнозинство абсолютен владетел на страната? Нищо чудно Владимир Владимирович да потърси пример и вдъхновение от съседен Китай, където отскоро президентският пост стана пожизнен. Или да измисли нещо, което да е хем по „императорски“  руско, хем по „сталински“ твърдо , за безкомпромисно упражняване на властта?

Наистина, казва ли ти някой нещо определено днес и сега? Не, за жалост. Единствено само от Изток  продължава да звънти  известното и примиренческо : „Ще поживеем, ще видим…“

МЕТАМОРФОЗИТЕ НА ВИТЛЕЕМСКАТА ЗВЕЗДА

25 декември /Коледа/ 2017 г.

Звездата над Витлеем, един от най-загадъчните символи на Христовото Рождество, се е появила преди две хиляди години. Тя е сочела пътя на тримата влъхви до мястото на новородения Исус. Небесното знамение винаги е присъствало в църковните фрески, иконите, коледните елхи, поздравителните картички, филмите с библейски сюжети и в рекламите, естествено.

Обаче…

Първоначално Витлеемската звезда е била изобразявана с шест и повече лъчи. След 1917 до  1989 година лъчите й неизменно бяха пет.  В наши дни най-масово тя свети само с четири лъча. Защо?

Да, Исус е бил евреин. Затова съвсем естествено е първоначалната Витлеемската звезда да бъде шестоъгълна и да напомня на Звездата на Давид /в наше време/. Някои са я наричали и Звезда създателка, защото Господ е създал света за 6 дни. По-късно през вековете ореолът на знамението нараства на 8 лъча, които символизират рождения  ден на Дева Мария на 8 септември, а и  нейното непорочно зачатие, което се отбелязва на 8 декември. След това лъчите вече стават 12, в чест на 12-те Апостоли и 12-те еврейски племена на Израел. Броят на лъчите обаче продължава да расте – звезда с 14 лъча се превръща в  символ на църквата Рождество Христово във Витлеем.

Червената петолъчка

В годините на комунизма „Витлеемската“ или „Коледната“ звезда вече са подменени задължително от Новогодишната „звезда“ на Дед Мороз, която задължително следва да бъде с пет лъча.  Обяснимо защо. Просто за да се идентифицира със знака на комунистическото движение, който символизира петте континента на земята и т.нар. „международна солидарност“. Всъщност, новосъздадената „червена петолъчка“ е стар военен символ, който  от 20-те години на миналия век започва да  фигурира върху съветските флагове и гербове, както и по официалните символи на останалите комунистически държави, в това число и на България след 1944 година

Шоколадовата звезда

Редукцията на Витлеемския знак обаче продължава. В наши дни Звездата вече е с четири лъча. Някои  я „Рождественска звезда“ по рождението на Христос. Обикновено единият й лъч сочи надолу към пещерата, в която се е родил младенецът. Лъчите следва да напомнят и  за кръста. Естествено, това е и звездата Орион, изобразявана  най-често е върху син фон. И може да се види върху опаковките на най-известните марки шоколади и сладкиши

Насладата и още нещо

Както се оказва, астралният символ на Христовото Рождество през хилядолетията е имал различно битие. И то както и  за местните български географски ширини, е било в зависимо от това дали сме вярвали в Христовата любов и неговото спасение, или в червената звезда на комунистическия интернационализъм. Днес, както става „рекламно“ ясно, изглежда продължаваме да предпочитаме  насладата и неясните „шоколадовите удоволствия, вместо вместо автентичната вяра. Сиреч  сладките вкуснотии за стомаха, вероятно.

И все пак, дали наистина „шоколадената“ Витлеемска звезда е по-добра от онази, автентичната еврейска? Ха, де…?

Всъщност едва ли има някакво значение колко са лъчите на Коледната звезда. Просто защото нейната основна цел е да ни припомни казаното от Исус Христос: „Аз съм светлината на света, който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота.“ (8:12).

 

ЗАБРАВЕНАТА СВОБОДА

 

10 ноември 2017 г.

На днешния 10 ноември, но  преди 28 години, нещо в живота на българина действително се промени. За броени дни след рухването на авторитарния режим хората започнаха да осъзнават, че вече могат да мислят на воля и да говорят открито, сами да вземат решения свързани със собствената си личност, да правят планове за своето бъдеще, различно от „благоденствието“ в  развития социализъм или налудничавия комунизъм. На този ден през 1989-та в лепкавата миризма на тоталитарния  разпад започваше да се усеща озона на свободата.

Свободата… Днес все по-рядко се замисляме за тази основна човешка ценност. С течение на годините започнахме да я приемаме за даденост, каквато са слънцето и водата, въздухът и небето. В наши дни вече през ум не ни минава, че свободата всъщност не е естествена и природна даденост. Както и че  в условията на демократична среда е нужно постоянно да се грижим за своята свобода. Защото правото да мислим и постъпваме  в съответствие със собствената си воля, да действаме безпрепятствено според желанията и съвестта си, винаги може да ни бъде отнето. Просто неприлично бързо свободата може да ни бъде отнета, ако не я пазим и защитаваме.

Червените байраци и техния „Изгубен рай“

Това са го знаели големите исторически личности, знаели са го нашите предци и родители, знаем го и ние, които още помним времената преди 1989-та.  Нищо, че три десетилетия по-късно понякога се връщаме към битието си в тоталитарните години с насмешка и дори известна носталгия – все пак човек не може да зачеркне напълно част от своя живот, нали? Важното е, че не са забравени поразиите и травмите, причинени  от половинвековното еднолично управление на партия, чиито следовници и днес наричат народа си „дебилен“ и неприкрито мечтаят да си върнат отново своя „Изгубен рай“ с червените байраци, каскетите и кожените ботуши.

Всъщност през въпросните години битието беше много по-семпло. Когато някой те води вързан „на каишка“ и те мъкне накъдето той, сиреч Партията, пожелае, когато си живял от подаянията на уж общото социалистическо разпределение и си се радвал като хлапак, че в магазина са „пуснали“ банани или съветски телевизори. Тогава няма да е  никак чудно и днес да се усъмниш: „Ама, тогава май беше по-добре, а?“. Действително, през тези години животът беше по-елементарен и по своему сиромашки безгрижен, но когато оградите рухнаха, всичко бързо се промени. Гражданинът се превърна в ранимо същество, защото вече трябваше да се сблъсква с  непознати дотогава дилеми. Налагаше се да взема собствени решения и, което е по-отговорното, да носи последствията от тях. Вярно, след рухването на комунизма имаше хора, които навлязоха с летящ старт в новата обстановка и продължиха да ограбват обществото така, както го бяха правили и преди.  Но е вярно също, че от 1989-та насам „тънката“ разлика между тоталитаризма и демокрацията за мнозина започна да изчезва, а демокрацията и свободата постепенно  трансформираха в естествена даденост.

За Фукуяма и свободите

И ако ние днес вече сме свикнали с тях, положението в света е доста по-различно. Да вземем свободата на вероизповедание, например. Според изследване на американската агенция „Pew Research Center“  от 2014 година, три четвърти от хората на земята живеят в държави, в които религиознните свободи са  силно ограничени, а само през сегашната 2017 година броят на тези държави е нараснал с 12 процента. Вижте новините от чужбина и тези данни въобще няма да ви изненадат! Бирма, Северна Корея, Ирак, Сирия…нужно ли е да се продължава нататък? А това е една отнай- важните човешки свободи, ако сме забравили!

Друго,  да вземем годишните индекси за „Икономическата свобода по света“, които  се изготвят поотделно от канадския институт „Фрейзър“ и от американската фондация „Херитидж“ и вестник „Уолстриит джърнъл“. В тях ключови съставки на икономическата свобода са личният избор, доброволната размяна, неограниченото право да се конкурираш, защитата на личността и на собствеността. Данните сочат, че в световен, да не говорим в български мащаб, тази свобода се увеличава бавно, а пропастта между развитите и развиващите се държави продължава да е огромна. Дори повече. През 1992 година американският социолог и политолог Франсис Фукуяма обяви в своя труд „Краят на историята и последният човек“, че след падането на Желязната завеса историята вече е приключила. Днес самият автор вече призна, че това далеч не е така.

Статистиката сочи също, че в страните смятани за напълно демократични, живее едва около 11 на сто от световното население. Тогава ? Дали с всичките й икономически трудности, проблеми с корупцията, политически разногласия и непрестанни скандали, европейска България е наистина демократична и свободна държава? Отговорът определено е „Да“, страната ни принадлежи към групата свободни и  демократични държави. Българската демокрация  е далеч от идеалната, но нека  помислим за онези хора, за които дори българската демокрация и свобода е все още обикновена далечна мечта?

Уязвимата и  безценна свобода

Затова не трябва да свикваме със свободата като с естествена даденост. Тя просто е дар, който трябва да бъде съхраняван и защитаван, при това постоянно и навсякъде.  Нека да не си правим илюзията: нашият  посткомунистически свят все още е изправен пред риска от връщане на тоталитаризма и този риск е постоянен. И въобще не е задължително тази опасност да има чертите на отречената архаична комунистическа диктатура. Нима религиозния фанатизъм, екстремния национализъм, наркоманиите, хазарта и куп други зависимости не са своеобразен тоталитарен натиск върху отделната личност или  определени групи от хора? Нима пред очите ни в самата България  не се правят опити за реставриране на някои тоталитарни практики в обществения живот, политиката, медиите, свободното предприемачество, бизнеса?

Затова нека да знаем, че свободата всъщност не е това, което днес възприемаме естествено както въздуха, слънцето или водата. Просто тя не е била, не е, и никога няма да  бъде пренебрежима естествена даденост. Важното е никога да не забравяме това. И да си го припомняме по-често.

 

ЗА ВОСР И НЕЙНАТА ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКА РОЖБА

Сн.Тодор Славчев

06 ноември 2017 г.

Трескавата подготовка за отбелязване на 100-годишнината от т.нар. ВОСР /“Велика октомврийска социалистическа революция“/ в България едва ли изненада някого. Тя е неизменен ритуал от цикличния политически амок, в който през този сезон традиционно изпадат местните русофили. Този път обаче изглежда плановете им за мероприятията около кръглия юбилей могат да  засенчат дори празненствата в самата Русия. Само дни след като като печално известен радио-пропагандист прочете в ефир, че през 1917 година Ленин и партията му били застанали начело на събитие, определило историята на 20-ти век ,  защото не само той успял да вземе властта, но  и да я задържали напук на всички прогнози, в еуфорията побърза се включи и най-старото висше учебно заведение в България. По-точно неговата общност “via evrasia”, която  съобщи, че възнамерявала да се съсредоточава научно не само върху  „сблъсъка между империите и идеологиите от 1917 година до днес“, но най-вече на „битката на лявата болшевишка идеология с либералната идеология на руските дворяни“.

Синдромът „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ и „Мелор“

Във всичко това едва ли щеше да има нещо изненадващо, ако превъзбудените адепти на „Великия октомври“  не бяха забравили, че в наши дни историческите митовете отдавна не са желязна догма, а истината, която бавно, но  все пак излиза наяве, въобще не е повод за арести и репресии с клеймо „антисъветчик“. Затова в навечерието на „Червения октомври“ си струва да бъдат припомнени историко-пропагандни клишета за „ВОСР“ и страданията, които това събитие причини на част от човечеството. И то не само на родените след 1989-та млади хора, но и на онези онеправдани от родителите си индивиди, които продължават да носят имената „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ или „Мелор“/ от “Маркс, Енгелс, Ленин, Октомврийска революция”/.

Оперението на голямата измама

Както е известно „Великата октомврийска социалистическа революция“  въобще не е велика, нито е октомврийска, най-малкото е социалистическа и в крайна сметка дори не е революция. Клишето „велика“ е обикновен пропаганден етикет, а събитието се е разиграло не през октомври, а  през ноември според тогавашния руски църковен календар.  Освен това въобще не става въпрос за  революция, а банален държавен преврат, при това точно такъв, какъвто през 1944 година е  извършен и в България. Затова партийните  пропагандисти на БКП/БСП продължават да го определят като „революция“, но с патетичното обяснение, че тя била „деветосептемврийска“. Казано по християнски, в битката със злото през 1917  и 1944 година е победило  по-голямото зло, чиято голяма жертва /да отбележим това!/, се е оказала ни повече, ни по-малко, човешка свобода! На върха на някогашната руска империя се окопава незначителна група леви фанатици, наричащи себе си болшевики, чийто терор и  диктатура през следващите десетилетия  причиняват смъртта на десетки милиони човешки същества и съсипват живота на други милиони, хвърлени по затвори, каторги и трудови лагери. Подобен е случаят  и в България, където следвоенния хаос и съветската окупация изтласкват на върха на държавата малцинство следовници на Москва, които вече наричат себе си „комунисти“.

Всъщност руският болшевишки преврат от 1917 г. поставя началото на мрачно столетие в човешката история, увредено тежко от комунистическата /популярна и като „марксистко-ленинска“/ идеология и от нейната утопична илюзия, че един ден разпределението щяло да бъде „ Oт всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“. Тъкмо тази фантазия илюстрира точно наивно-идеалистическата представа на „другарите“ как щял да  изглежда финала на техния абсурден обществен експеримент.

Теория и практика на грабежа

Преди този триумфален финал обаче, съветските „Деца на Октомври“  и техните безмозъчни български следовници, предвиждаха да преведат народите си през две уникални фази. Първо трябваше със сила да се установи пълната „диктатура на пролетариата“, а след това да започне   „изграждането на социализЪма“. Поради непреодолимите трудности около постигането на двете цели, през 80-те години на миналия век втория етап беше отложен за неопределено бъдеще поради нуждата от построяване на „развития социализъм“. След преодоляването на тези фази, доктрината обещаваше на населението да се озове в т.нар. “безкласово общество“ и скоро след това, през някакво прекрасно слънчево утро, да се събуди в нирваната, наречена „комунизъм“. Естествено до това „единение с идеала“, внушавано  от фанатиците на  болшевишкия преврат в Русия, както и от българските Георгидимитровци, Вълкочервенковци и Тодорживковци, нямаше как да се стигне. Прави впечатлени, обаче, че през всичките десетилетия на този циничен обществен експеримент, тези „титани на мисълта и делото“ не говореха за нищо друго, освен за смазване на опозицията, за непримирима борба с „класовия враг“ и „вражеските елементи“. Зад цялата тяхна  революционна риторика всъщност се криеше само едно единствено намерение  – да „експроприират“. Сиреч да заграбят и национализират  дори и трохите на останалата частна  собственост. Неслучайно ключовата мантра на марксистко-ленинско-сталинската теория  беше, че „Средствата за производство принадлежат на цялото общество“, сиреч на болшевишката/комунистическа партия.

Да ограбиш на „босия цървулите“

И друго. Още в първите дни  след  25 октомври  1917-та  в Русия,  а и след 9 септември  1944-та в България, започва така наречения „Червен терор“ с поголовното ликвидиране на класовия враг, последвано от трескава национализация на неговите фабрики, заводи, машини, земеделска земя, на одържавяване на дребните работилници, дюкянчета, та дори на кварталните кръчми и бръснарничките. Просто частният собственик  следваше да бъде превърнат в пролетарий и работник на комунистическата държава. И за да бъде улеснен максимално този процес, пропагандата отвсякъде облъчваше населението с пророческите заклинания на Маркс и Ленин, че без тази насилствена социалистическа фаза, построяването на комунизма ще се забави, а най-големите негови врагове са кулаците, земевладелците,  фабрикантите, банкерите, частниците  и другите „дребнобуржоазни елементи“, които не желаят доброволно да се разделят със своята собственост и пари.

Изобретателят на  първите концлагери

За да бъде преодоляна  тази съпротива, бащите на комунизма използваха в т.нар. „класова борба“  своите най-свирепи оръжия и методи. Днес малцина знаят, че идейният предводител на болшевиките Ленин, чиято мумия продължава да се съхранява в  Москва, години  преди хитлеровите нацисти е успял да реализира своята идея за трудовите концентрационни лагери. В тях е трябвало да бъдат  изолирани /сиреч ликвидирани/ издънките на „класовия враг“. А това са били оцелелите след 1917 година в Русия  и отказали да емигрират в чужбина представители на руската аристокрация,  интелигенция,   индустриалци, предприемачи, търговци и дребните земеделци. По-късно, при управлението на сатрапа Сталин-Джугашвили, същите тези лагери са  използвани за въдворяване на  предателите,  враговете „с партиен билет“  и на всички други смятани за инакомислещи от тоталитарната съветска империя.  В случая сме свидетели на едно „продължаващо престъпление“, започнало в зората на „Великия Октомври“ и наричано от „другарите“ „изострящата се класова борба“.

 

Основен инструмент на въпросното „изостряне“ естествено  е бил страхът.  В болшевишките години на терор и  насилие, на духовно, икономическо и почти физическо робство, при липсата  на всякакви свободи и демокрация, пораждането на парализиращ ужас у хората е било ключов метод  за подчиняване на обществото. Отговорностите за прилагането на тази комунистическа инквизиция естествено са били възложени на тайните репресивни служби, предвождани от ВЧК, НКВД и КГБ в Русия, както и на българската ДС десетилетия по-късно. Впрочем, останките от техните разгърнати мрежи на агенти и доносници продължават да действат и днес, но вече сраснали се със системите  на корпоративната олигархия.

Трезорите на злото

Известно е, че тоталитарният комунистически режим по правило изключва правото  на хората да мислят свободно, да имат свои идеи. Индивидът е изцяло подчинен  на диктатурата на колектива и оттам на партията. Човек не може да постъпва така, както смята за добре, той не може да бъде свободен предприемач, да пътува където желае, да решава сам какво да работи, какво да учи, къде иска да живее. Така наречените „воля на народа“ и „обществени нужди“ в тоталитарната държава всъщност са дирижирани от болшевишко-комунистическата партия и от нейните практически несменяеми вождове, титуловани след смъртта си  и като „видни дейци на световното работническо и комунистическо движение“.

Така през годините потискането на  свободата на личността беше придобило чудовищни измерения. Задължително „разпределение за работа“, ограничаване   „жителството“  в големите градове, издаване на разрешителни под формата на „открити листове“ за посещение на определени райони на собствената държава, абсурдни  забрани за пътуване в чужбина, особено на Запад. И всичко това съставляваше  само малка част от „безценната съкровищница“ на болшевишката теория и практика, трупани  в Русия след 1917 година и превърнали се в зловещ тоталитарен „трезор на злото“, от който българските комунисти се надпреварваха да черпят знания и практически опит.

Възпитание по болшевишки

Възпитанието на младите поколения  също не беше забравено. За да се възпроизвеждат идеологически подкованите следовници на „Великия Октомври“,  комунистическото възпитание  трябваше да започва от крехка детска възраст. Свирепите „педагогически“ методи на Макаренко, създател на  първите  трудови колонии за безпризорни деца и непълнолетни престъпници след 1917 година , а през 30-те години на сталинския режим заемащ поста началник на отдел в централата на НКВД, започват да се прилагат масово в дресировката на младото поколение. Децата биват  обработвани идеологически /използваният термин е „оформяни“/ в политическите организации на „чавдарчетата“ /в България/, на пионерите, комсомолците, по-късно във военно обучение на средношколците и задължителната военна служба за момчетата.  Тази каскадна обработка на младите хора е  целяла насаждането  у тях  на дълбока „класова“ омраза към всичко различно от партийното, при това  на чисто национална, расова, духовна и културна основа

„Ленин всегда живой “…

Една от мантрите на комунистическата агитация в България до 89-та години гласеше, че „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“. Парадоксално, но този лозунг изглежда продължава да е актуален и днес.  Дори повече, той много  ловко продължава да се експлоатира от хибридната пропаганда на Москва. Нейните специалисти, които  точно са премерили шапките не толкова на  местните „русофили“, колкото на безмозъчните български  „съветофили“, и сега продължават да им пробутват исторически дивотии като тази, че по време на Втората световна война  българските евреи били спасени от Съветската армия, и други подобни. И то, горкото нашенско „съветофилство“, по традиция им вярва безрезервно.  Точно по начина, по който е вярвало на великите „червени ескадрони“  и е пяло в ОФ-клубовете песента „Ленин всегда живой“. Песен, в която се твърди, че вождът на ВОСР щял да бъде „винаги в мен и в теб“.