Author Archives: George Papakotchev

ЗАБРАВЕНАТА СВОБОДА

 

10 ноември 2017 г.

На днешния 10 ноември, но  преди 28 години, нещо в живота на българина действително се промени. За броени дни след рухването на авторитарния режим хората започнаха да осъзнават, че вече могат да мислят на воля и да говорят открито, сами да вземат решения свързани със собствената си личност, да правят планове за своето бъдеще, различно от „благоденствието“ в  развития социализъм или налудничавия комунизъм. На този ден през 1989-та в лепкавата миризма на тоталитарния  разпад започваше да се усеща озона на свободата.

Свободата… Днес все по-рядко се замисляме за тази основна човешка ценност. С течение на годините започнахме да я приемаме за даденост, каквато са слънцето и водата, въздухът и небето. В наши дни вече през ум не ни минава, че свободата всъщност не е естествена и природна даденост. Както и че  в условията на демократична среда е нужно постоянно да се грижим за своята свобода. Защото правото да мислим и постъпваме  в съответствие със собствената си воля, да действаме безпрепятствено според желанията и съвестта си, винаги може да ни бъде отнето. Просто неприлично бързо свободата може да ни бъде отнета, ако не я пазим и защитаваме.

Червените байраци и техния „Изгубен рай“

Това са го знаели големите исторически личности, знаели са го нашите предци и родители, знаем го и ние, които още помним времената преди 1989-та.  Нищо, че три десетилетия по-късно понякога се връщаме към битието си в тоталитарните години с насмешка и дори известна носталгия – все пак човек не може да зачеркне напълно част от своя живот, нали? Важното е, че не са забравени поразиите и травмите, причинени  от половинвековното еднолично управление на партия, чиито следовници и днес наричат народа си „дебилен“ и неприкрито мечтаят да си върнат отново своя „Изгубен рай“ с червените байраци, каскетите и кожените ботуши.

Всъщност през въпросните години битието беше много по-семпло. Когато някой те води вързан „на каишка“ и те мъкне накъдето той, сиреч Партията, пожелае, когато си живял от подаянията на уж общото социалистическо разпределение и си се радвал като хлапак, че в магазина са „пуснали“ банани или съветски телевизори. Тогава няма да е  никак чудно и днес да се усъмниш: „Ама, тогава май беше по-добре, а?“. Действително, през тези години животът беше по-елементарен и по своему сиромашки безгрижен, но когато оградите рухнаха, всичко бързо се промени. Гражданинът се превърна в ранимо същество, защото вече трябваше да се сблъсква с  непознати дотогава дилеми. Налагаше се да взема собствени решения и, което е по-отговорното, да носи последствията от тях. Вярно, след рухването на комунизма имаше хора, които навлязоха с летящ старт в новата обстановка и продължиха да ограбват обществото така, както го бяха правили и преди.  Но е вярно също, че от 1989-та насам „тънката“ разлика между тоталитаризма и демокрацията за мнозина започна да изчезва, а демокрацията и свободата постепенно  трансформираха в естествена даденост.

За Фукуяма и свободите

И ако ние днес вече сме свикнали с тях, положението в света е доста по-различно. Да вземем свободата на вероизповедание, например. Според изследване на американската агенция „Pew Research Center“  от 2014 година, три четвърти от хората на земята живеят в държави, в които религиознните свободи са  силно ограничени, а само през сегашната 2017 година броят на тези държави е нараснал с 12 процента. Вижте новините от чужбина и тези данни въобще няма да ви изненадат! Бирма, Северна Корея, Ирак, Сирия…нужно ли е да се продължава нататък? А това е една отнай- важните човешки свободи, ако сме забравили!

Друго,  да вземем годишните индекси за „Икономическата свобода по света“, които  се изготвят поотделно от канадския институт „Фрейзър“ и от американската фондация „Херитидж“ и вестник „Уолстриит джърнъл“. В тях ключови съставки на икономическата свобода са личният избор, доброволната размяна, неограниченото право да се конкурираш, защитата на личността и на собствеността. Данните сочат, че в световен, да не говорим в български мащаб, тази свобода се увеличава бавно, а пропастта между развитите и развиващите се държави продължава да е огромна. Дори повече. През 1992 година американският социолог и политолог Франсис Фукуяма обяви в своя труд „Краят на историята и последният човек“, че след падането на Желязната завеса историята вече е приключила. Днес самият автор вече призна, че това далеч не е така.

Статистиката сочи също, че в страните смятани за напълно демократични, живее едва около 11 на сто от световното население. Тогава ? Дали с всичките й икономически трудности, проблеми с корупцията, политически разногласия и непрестанни скандали, европейска България е наистина демократична и свободна държава? Отговорът определено е „Да“, страната ни принадлежи към групата свободни и  демократични държави. Българската демокрация  е далеч от идеалната, но нека  помислим за онези хора, за които дори българската демокрация и свобода е все още обикновена далечна мечта?

Уязвимата и  безценна свобода

Затова не трябва да свикваме със свободата като с естествена даденост. Тя просто е дар, който трябва да бъде съхраняван и защитаван, при това постоянно и навсякъде.  Нека да не си правим илюзията: нашият  посткомунистически свят все още е изправен пред риска от връщане на тоталитаризма и този риск е постоянен. И въобще не е задължително тази опасност да има чертите на отречената архаична комунистическа диктатура. Нима религиозния фанатизъм, екстремния национализъм, наркоманиите, хазарта и куп други зависимости не са своеобразен тоталитарен натиск върху отделната личност или  определени групи от хора? Нима пред очите ни в самата България  не се правят опити за реставриране на някои тоталитарни практики в обществения живот, политиката, медиите, свободното предприемачество, бизнеса?

Затова нека да знаем, че свободата всъщност не е това, което днес възприемаме естествено както въздуха, слънцето или водата. Просто тя не е била, не е, и никога няма да  бъде пренебрежима естествена даденост. Важното е никога да не забравяме това. И да си го припомняме по-често.

 

ЗА ВОСР И НЕЙНАТА ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКА РОЖБА

Сн.Тодор Славчев

06 ноември 2017 г.

Трескавата подготовка за отбелязване на 100-годишнината от т.нар. ВОСР /“Велика октомврийска социалистическа революция“/ в България едва ли изненада някого. Тя е неизменен ритуал от цикличния политически амок, в който през този сезон традиционно изпадат местните русофили. Този път обаче изглежда плановете им за мероприятията около кръглия юбилей могат да  засенчат дори празненствата в самата Русия. Само дни след като като печално известен радио-пропагандист прочете в ефир, че през 1917 година Ленин и партията му били застанали начело на събитие, определило историята на 20-ти век ,  защото не само той успял да вземе властта, но  и да я задържали напук на всички прогнози, в еуфорията побърза се включи и най-старото висше учебно заведение в България. По-точно неговата общност “via evrasia”, която  съобщи, че възнамерявала да се съсредоточава научно не само върху  „сблъсъка между империите и идеологиите от 1917 година до днес“, но най-вече на „битката на лявата болшевишка идеология с либералната идеология на руските дворяни“.

Синдромът „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ и „Мелор“

Във всичко това едва ли щеше да има нещо изненадващо, ако превъзбудените адепти на „Великия октомври“  не бяха забравили, че в наши дни историческите митовете отдавна не са желязна догма, а истината, която бавно, но  все пак излиза наяве, въобще не е повод за арести и репресии с клеймо „антисъветчик“. Затова в навечерието на „Червения октомври“ си струва да бъдат припомнени историко-пропагандни клишета за „ВОСР“ и страданията, които това събитие причини на част от човечеството. И то не само на родените след 1989-та млади хора, но и на онези онеправдани от родителите си индивиди, които продължават да носят имената „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ или „Мелор“/ от “Маркс, Енгелс, Ленин, Октомврийска революция”/.

Оперението на голямата измама

Както е известно „Великата октомврийска социалистическа революция“  въобще не е велика, нито е октомврийска, най-малкото е социалистическа и в крайна сметка дори не е революция. Клишето „велика“ е обикновен пропаганден етикет, а събитието се е разиграло не през октомври, а  през ноември според тогавашния руски църковен календар.  Освен това въобще не става въпрос за  революция, а банален държавен преврат, при това точно такъв, какъвто през 1944 година е  извършен и в България. Затова партийните  пропагандисти на БКП/БСП продължават да го определят като „революция“, но с патетичното обяснение, че тя била „деветосептемврийска“. Казано по християнски, в битката със злото през 1917  и 1944 година е победило  по-голямото зло, чиято голяма жертва /да отбележим това!/, се е оказала ни повече, ни по-малко, човешка свобода! На върха на някогашната руска империя се окопава незначителна група леви фанатици, наричащи себе си болшевики, чийто терор и  диктатура през следващите десетилетия  причиняват смъртта на десетки милиони човешки същества и съсипват живота на други милиони, хвърлени по затвори, каторги и трудови лагери. Подобен е случаят  и в България, където следвоенния хаос и съветската окупация изтласкват на върха на държавата малцинство следовници на Москва, които вече наричат себе си „комунисти“.

Всъщност руският болшевишки преврат от 1917 г. поставя началото на мрачно столетие в човешката история, увредено тежко от комунистическата /популярна и като „марксистко-ленинска“/ идеология и от нейната утопична илюзия, че един ден разпределението щяло да бъде „ Oт всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“. Тъкмо тази фантазия илюстрира точно наивно-идеалистическата представа на „другарите“ как щял да  изглежда финала на техния абсурден обществен експеримент.

Теория и практика на грабежа

Преди този триумфален финал обаче, съветските „Деца на Октомври“  и техните безмозъчни български следовници, предвиждаха да преведат народите си през две уникални фази. Първо трябваше със сила да се установи пълната „диктатура на пролетариата“, а след това да започне   „изграждането на социализЪма“. Поради непреодолимите трудности около постигането на двете цели, през 80-те години на миналия век втория етап беше отложен за неопределено бъдеще поради нуждата от построяване на „развития социализъм“. След преодоляването на тези фази, доктрината обещаваше на населението да се озове в т.нар. “безкласово общество“ и скоро след това, през някакво прекрасно слънчево утро, да се събуди в нирваната, наречена „комунизъм“. Естествено до това „единение с идеала“, внушавано  от фанатиците на  болшевишкия преврат в Русия, както и от българските Георгидимитровци, Вълкочервенковци и Тодорживковци, нямаше как да се стигне. Прави впечатлени, обаче, че през всичките десетилетия на този циничен обществен експеримент, тези „титани на мисълта и делото“ не говореха за нищо друго, освен за смазване на опозицията, за непримирима борба с „класовия враг“ и „вражеските елементи“. Зад цялата тяхна  революционна риторика всъщност се криеше само едно единствено намерение  – да „експроприират“. Сиреч да заграбят и национализират  дори и трохите на останалата частна  собственост. Неслучайно ключовата мантра на марксистко-ленинско-сталинската теория  беше, че „Средствата за производство принадлежат на цялото общество“, сиреч на болшевишката/комунистическа партия.

Да ограбиш на „босия цървулите“

И друго. Още в първите дни  след  25 октомври  1917-та  в Русия,  а и след 9 септември  1944-та в България, започва така наречения „Червен терор“ с поголовното ликвидиране на класовия враг, последвано от трескава национализация на неговите фабрики, заводи, машини, земеделска земя, на одържавяване на дребните работилници, дюкянчета, та дори на кварталните кръчми и бръснарничките. Просто частният собственик  следваше да бъде превърнат в пролетарий и работник на комунистическата държава. И за да бъде улеснен максимално този процес, пропагандата отвсякъде облъчваше населението с пророческите заклинания на Маркс и Ленин, че без тази насилствена социалистическа фаза, построяването на комунизма ще се забави, а най-големите негови врагове са кулаците, земевладелците,  фабрикантите, банкерите, частниците  и другите „дребнобуржоазни елементи“, които не желаят доброволно да се разделят със своята собственост и пари.

Изобретателят на  първите концлагери

За да бъде преодоляна  тази съпротива, бащите на комунизма използваха в т.нар. „класова борба“  своите най-свирепи оръжия и методи. Днес малцина знаят, че идейният предводител на болшевиките Ленин, чиято мумия продължава да се съхранява в  Москва, години  преди хитлеровите нацисти е успял да реализира своята идея за трудовите концентрационни лагери. В тях е трябвало да бъдат  изолирани /сиреч ликвидирани/ издънките на „класовия враг“. А това са били оцелелите след 1917 година в Русия  и отказали да емигрират в чужбина представители на руската аристокрация,  интелигенция,   индустриалци, предприемачи, търговци и дребните земеделци. По-късно, при управлението на сатрапа Сталин-Джугашвили, същите тези лагери са  използвани за въдворяване на  предателите,  враговете „с партиен билет“  и на всички други смятани за инакомислещи от тоталитарната съветска империя.  В случая сме свидетели на едно „продължаващо престъпление“, започнало в зората на „Великия Октомври“ и наричано от „другарите“ „изострящата се класова борба“.

 

Основен инструмент на въпросното „изостряне“ естествено  е бил страхът.  В болшевишките години на терор и  насилие, на духовно, икономическо и почти физическо робство, при липсата  на всякакви свободи и демокрация, пораждането на парализиращ ужас у хората е било ключов метод  за подчиняване на обществото. Отговорностите за прилагането на тази комунистическа инквизиция естествено са били възложени на тайните репресивни служби, предвождани от ВЧК, НКВД и КГБ в Русия, както и на българската ДС десетилетия по-късно. Впрочем, останките от техните разгърнати мрежи на агенти и доносници продължават да действат и днес, но вече сраснали се със системите  на корпоративната олигархия.

Трезорите на злото

Известно е, че тоталитарният комунистически режим по правило изключва правото  на хората да мислят свободно, да имат свои идеи. Индивидът е изцяло подчинен  на диктатурата на колектива и оттам на партията. Човек не може да постъпва така, както смята за добре, той не може да бъде свободен предприемач, да пътува където желае, да решава сам какво да работи, какво да учи, къде иска да живее. Така наречените „воля на народа“ и „обществени нужди“ в тоталитарната държава всъщност са дирижирани от болшевишко-комунистическата партия и от нейните практически несменяеми вождове, титуловани след смъртта си  и като „видни дейци на световното работническо и комунистическо движение“.

Така през годините потискането на  свободата на личността беше придобило чудовищни измерения. Задължително „разпределение за работа“, ограничаване   „жителството“  в големите градове, издаване на разрешителни под формата на „открити листове“ за посещение на определени райони на собствената държава, абсурдни  забрани за пътуване в чужбина, особено на Запад. И всичко това съставляваше  само малка част от „безценната съкровищница“ на болшевишката теория и практика, трупани  в Русия след 1917 година и превърнали се в зловещ тоталитарен „трезор на злото“, от който българските комунисти се надпреварваха да черпят знания и практически опит.

Възпитание по болшевишки

Възпитанието на младите поколения  също не беше забравено. За да се възпроизвеждат идеологически подкованите следовници на „Великия Октомври“,  комунистическото възпитание  трябваше да започва от крехка детска възраст. Свирепите „педагогически“ методи на Макаренко, създател на  първите  трудови колонии за безпризорни деца и непълнолетни престъпници след 1917 година , а през 30-те години на сталинския режим заемащ поста началник на отдел в централата на НКВД, започват да се прилагат масово в дресировката на младото поколение. Децата биват  обработвани идеологически /използваният термин е „оформяни“/ в политическите организации на „чавдарчетата“ /в България/, на пионерите, комсомолците, по-късно във военно обучение на средношколците и задължителната военна служба за момчетата.  Тази каскадна обработка на младите хора е  целяла насаждането  у тях  на дълбока „класова“ омраза към всичко различно от партийното, при това  на чисто национална, расова, духовна и културна основа

„Ленин всегда живой “…

Една от мантрите на комунистическата агитация в България до 89-та години гласеше, че „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“. Парадоксално, но този лозунг изглежда продължава да е актуален и днес.  Дори повече, той много  ловко продължава да се експлоатира от хибридната пропаганда на Москва. Нейните специалисти, които  точно са премерили шапките не толкова на  местните „русофили“, колкото на безмозъчните български  „съветофили“, и сега продължават да им пробутват исторически дивотии като тази, че по време на Втората световна война  българските евреи били спасени от Съветската армия, и други подобни. И то, горкото нашенско „съветофилство“, по традиция им вярва безрезервно.  Точно по начина, по който е вярвало на великите „червени ескадрони“  и е пяло в ОФ-клубовете песента „Ленин всегда живой“. Песен, в която се твърди, че вождът на ВОСР щял да бъде „винаги в мен и в теб“.

 

СИЛАТА НА ОБРАЗНИЯ ДОКУМЕНТ

16.08.2017

През 1992 година в Гейнсвил, щата Флорида, 60-тина супремасисти /това са бели хора, които вярват в превъзходството на своята раса над всички останали/ организирали поход. Известно е, че в ядрото на въпросното ултрадясно движение са позабравените допреди седмица качулати привърженици на Ку-клукс-клан. Членовете на тази организация, възникнала след премахването на робството в САЩ и даването на права на афроамериканците след края на Гражданската война, носят островърхи качулки и бели мантии за прикритие, а нейните членове отвреме навреме сформират наказателни отряди за сплашване и потискане на чернокожите американски граждани.

 

Така участничка в похода в Гейнсвил взела на мероприятието и двете си малки деца. Едното от тях се приближило до чернокожия полицай, един от многобройните служители на реда, които контролирали похода и явно било заинтригувано от отражението си в щита на униформения. Тъкмо този момент уловил с фотокамерата репортерът на местния всекидневник Тод Робъртсън и съвсем скоро кадърът обиколил света под заглавието: „Никой не се ражда расист“ и с коментара, че малките деца не осъзнават онова, в което са карани да участват и отговорност за тяхното възпитание и принципи носят техните родители.

 

Полицаят на снимката се казвал Алън Кемпъл, който по-късно разказва по повод снимката: „Въобще не видях това детенце, просто погледнах надолу за да разбера какво почуква по щита ми. И тогава разбрах, че това е малко момченце облечено в униформата на Ку-клукс-клан, стана ми ясно че е видяло образа си върху щита и е напълно неясно какво се случва около него. Аз бях там, защото така ми заповяда щатската полиция. А то беше там, защото неговите родители са го взели със себе си“, казал Кемпбъл.

 

Подобни много силни фотокадри обикновено имат огромен отглас сред обществото. Те, обаче освен, че документират точно дадено събитие, съдържат в себе си и сериозен повод за размишления. Особено на фона на събитията в Шарлътсвил от миналата седмица, когато САЩ отново си припомниха за съществуването на Ку-клукс- клан. И за своите отговорности като общество, което само допреди година имаше за президент тъмнокож американец, изкарал след убедително спечелени избори два мандата в Белия дом.

Георги Папакочев: Мечтата ми е да покажа снимките на баща ми в албум

24.07.2017

Георги Папакочев е радиожурналист и носител на званието „фотограф-художник”. Роден на 9 януари 1950 г. в София, завършва Международни отношения във ВИИ „Карл Маркс” и второ висше – журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Като  водещ в Българското национално радио, той е един от създателите на предаването „12 + 3”. От 1993 г. е редактор в радио „Свободна Европа” – София, а от 1995 г. работи за същата медия в Прага. В  продължение на 13 години е бил автор  и  на „Дойче Веле” в София.

Интервю на Румна Стефанова

– Стара ваша мечта е да съберете в албум снимки на баща ви с ликове на известни личности на 20-и век. Успяхте ли да я сбъднете, г-н Папакочев?

– Баща ми остави наследство от хиляди снимки, но няколко стотин от тях са особено ценни. Това са портрети на хора, които са представители на българския културен, музикален, творчески, ако щете и политически елит от годините след Втората световна война до средата на 90-те години. За съжаление все още не съм в състояние да намеря финансиране за един елбум. Просто това е последното, което интересува заможните меценати. А колко добре би било Столична община например сега, около председателството на България на Съвета на Европейския съюз, да раздаде на своите високопоставени участници в събитието  и по един фотоалбум с лица на хората, които са давали европейския и международен  облик на България през този период. Това се практикува навсякъде по света, у нас обаче такива неща няма.

– Казвате, че пред обектива му е заставал и политическият елит на България. Тодор Живков, който според приближените му е бил доста суетен, идвал ли е в ателието?

– Съвсем погрешно комунистите говореха, че навремето баща ми е бил „придворен“, сиреч „царски фотограф“. Нищо подобно не е имало, защото друг голям български творец от фамилията Карастоянови, Бончо Карастоянов, възпитаник на Мюнхенското кино и фото училище, е имал тази чест. Впрочем, през 1953 г.та година властта присъжда на Бончо Карастоянов званието „Лауреат на Димитровска награда“ за операторската му работа по филмите „Утро над родината“, „Под игото“, „Хитър Петър“, та дори и „Бъди щастлива, Ани“. Така или иначе набеденият за „придворен фотограф“ Петър Папакочев тъкмо поради тази причина не можеше по никакъв начин да снима Тодор Живков. Папакочев получи истинското си професионално признание след 1989 година

– Различни портрети през годините на Панчо Владигеров, Филип Кутев, Марин Големинов, Татяна Масалитинова, Катя Попова, Георги Калоянчев…  Какво привличаше тези хора във „Фото Папакочев”?

– Хубавите класически портретни снимки, разбира се, но с много от тези личности баща ми беше и приятел. Заставаха пред обектива му по всякакви поводи – награди, годишнини, творчески успехи, семейни събития. Снимката е исторически документ. Документ, който показва човека такъв, какъвто той иска да остане в паметта на близките си, обществото, почитателите си, а баща ми умееше да прави хората много красиви на снимките. Той успяваше да извади от тях вътрешната им красота, умееше да направи така, че снимките им да радват окото, а не да предизвикват коментари като  – това е снимка за паспорт, колко глупаво изглеждам. Такъв е и смисълът на студийната, ателиарна аналогова фотография, която за съжаление днес почти не съществува вече, тъй като цифровите фотоапарати я изместиха почти изцяло. Така че добрата работа, качеството и чувството за историчност на тези снимки очевидно е карало хората да се връщат в студиото на Папакочев отново и отново.

– Има една много популярна снимка на големия български футболист Георги Аспарухов, оригиналът на която, според градската легенда, бил продаден за 10 000 евро. Това истина ли е?

– Ще ви разкажа  историята. В края на 90-те години феновете на Гунди, за да подпомогнат финансово отбора на „Левски”, организирали някакъв вътрешен търг. Величка, съпругата на футболиста, предоставила оригинала на снимката, който бил купен за споменатата сума от богат колекционер. Това наистина са сериозни пари през 90-те години, но те никога не са стигали до нашето семейство. Аз тогава работех в чужбина и прочетох в български вестник, че е имало такъв търг. Страшно много се изненадах! Но това е комплимент за работата на баща ми. По-любопитна е историята как Гунди попадна в ателието на Папакочев. Баща ми беше голям фен на „Левски”, а семейството на футболиста е било близко с игумена на Бачковския манастир,  когото обаща ми също познаваше. Та той помолил игумена да покани Георги Аспарухов в ателието, за да му направи хубав портрет. Въпросният Гунди обаче се притеснявал и затова „на разузнаване“ била изпратена съпругата му Величка, която след това буквално замъкнала съпруга си при баща ми. И в крайна сметка какво се получи? Десетки фотографи бяха снимали Гунди на игрището, но най-добър остана неговият холивудски ателиерен портрет на Папакочев.

– А каква е историята с потртрета на Емил Димитров, за който навремето се биеха софийските девойки?

– Бащата на Емил, известният „Факира Мити”, беше добър приятел на баща ми.  Правеше му портрети, реклами за представленията и още с първите успешни изяви на Емил,  баща му го доведе в ателието на Папакочев. Резултатът отново е холивудски портрет, който беше отпечатан на обложката на първата дългосвиреща плоча на певеца. „Балкантон”, разбира се, изтри надписа на снимката на Папакочев, защото през тези години беше едва ли не срамота частник да направи симка на толкова популярен естраден певец.

– През 1944 г. баща ви е мобилизиран като  фотограф към Щаба на Първа българска армия. Каква е съдбата на снимките му от този период?

– Баща ми е бил фотограф в Първа българска армия към щаба на генерал Владимир Стойчев. С българската войска той достига до Виена, като през цялото време запечатва с фотокамерата си моменти от бойните действия, от живота на войниците, лобни места на паднали български герои. Демобилизиран, той се връща в София с два чувала  пълни с непроявени фото филми, които Военното министерство му заповядва да предаде изцяло. Филмите, естествено, изчезват. Сега полагам невероятни усилия по косвени признаци да ги издиря във военния архив във Велико Търново. Имам някакво вътрешно усещане, че все пак тези уникални снимки ще бъдат открити. Само трима фотографи са снимали по време на военните действия в края на Втората световна война и един от тях е баща ми. В крайна сметка всичко опира до това, доколко ние, българите, се интересуваме от своята историческа образна памет. Би трябвало военните историци да издирват  тези визуални документи, да ги съхраняват и изучават. Но, както се вижда, те обикновено потъват в някакви архив, най-вероятно непроучени. Това показва едно осъдително отношение към фотографията като исторически документ.

– „Лица от моите фотографски дневници”, „Лица от моята Прага” – това са наименованията на вашите изложби през последните години. Кои са следващите лица, които искате да ни покажете?

– Не се разделям с малкия си цифров фотоапарат и снимам постоянно. Оказва се, че доста мои изображения имат успех в социалните мрежи, защото са актуални и показват неща, които хората обикновено поглеждат, но не виждат… Затова ако някой ден, живот и здраве, почувствам, че има необходимост да покажа тези мои фотохроники в салон, ще се опитам да го направя. Смисълът на фотографията все пак е да бъде видяна от максимално много хора.

ВОЙНА, ДИКТАТОРИ И ДЕМОКРАЦИЯ

10.05.2017 г.

На 9 май държави от бившия Съветски съюз и България в това число, традиционно отбелязаха Деня на победата над хитлеристка Германия. Защо точно София чества този ден и защо по подобие на руснаците местни партийни ентусиасти организираха шествие на „Безсмъртния полк-България“,  е  отделна тема.  Обаче факта, че преди 72 години беше сложен край на  Втората световна война, най-страшният и кръвопролитен  конфликт в историята на човечеството, е безспорен и достоен за уважение.  Седемдесет и две години  не са малък период. Те съставляват времето на един нормален биологически човешки живот, а хората, които помнят и са участвали във различните фази на Втората световна война, за съжаление стремглаво намаляват.  И тъкмо поради това по-младите поколения и най-вече днешните политици, следва да са наясно за причините, довели до това  жестоко събитие, както и защо то не трябва да се повтаря. В случая не става въпрос за известните историко-политически причини, които са известни, а за едни други, за които се говори малко.

Невидимите пламъци

Известно е, че пожарът на военните конфликти много рядко избухва внезапно, изведнъж. Той обикновено започва незабележимо и се разгаря постепенно. Най-лошото обаче е, че когато огънят все още тлее и може лесно да бъде потушен, малцина си дават сметка, че пожарът вече е опасен. За разлика от кръвопролитията  преди сто или хиляда години, Втората световна война е документирана изключително подробно. Затова причините за нейното зараждане, за  кървавия й ход и нейния драматичен и победен финал са пределно ясни, а  поуките от нея са наложителни.

Криза и диктатори

Както знаем, Втората световна война лумва от една икономическа криза и един фанатизиран диктатор. Диктаторите обикновено се появяват в горящите кризи подобно на  птицата Феникс, просто изскачат от техните пламъци.  Затова въпросът днес е можем ли ние хората навреме да предотвратяваме кризите? Икономистите знаят отлично, че това е особено трудна и най-често невъзможна задача. Затова към проблема с диктаторите следва да се подходи другояче – просто  съвременната цивилизована  държава трябва да разполага с такива демократични механизми, с които във времена на икономическа, политическа или социална слабост, да се предотврати появата на диктаторите. Всичко това обаче, е лесно да се каже, но е сложно да се постигне. Защото въпросните диктатори и диктаторчета, се пръкват буквално пред очите на всички ни, в началото никой не ги забелязва  и не се вълнува от тяхната поява.  И когато те се развихрят, обикновено вече е късно.

Все  пак,  може ли да се направи нещо днес?

Отговор на този въпрос дава както историята на военните пожари, така и практиките на за тяхното потушаване с демократични механизми. За бъде успешна тази „огнеборческа“ дейност обаче,  въпросните механизми трябва да са функциониращи, сиреч да работят. За тази цел е нужна стабилна политическа атмосфера в държавата. Как, обаче, тя да бъде създадена?

За да бъдат забелязани на изборната сергия, повечето от младите кандидат- политици първоначално са досадно медийно натрапчиви, готови са да участват във всякакъв вид политически „водевили“ докато постепенно не преминат и към  прилагането на мръсни трикове спрямо опонентите си. Те тайно започват да се следят един друг, да послъгват леко всеки и навсякъде, дори да посягат, сиреч да „отклоняват“ някоя и друга сума към собствения си, официално „партиен“ джоб,  и в крайна сметка да се унижават пред обществото с горещата надеждата да бъдат харесани и припознати като лидери. Те разбира се отричат всичко това, без да си дават сметка, че разумните граждани вече са разбрали за какви „птици“ става дума и че за тях „защитата на демокрацията“ вече се е превърнала в „защита на собствената ми  нивичка“. И накрая, от неизбежните крясъци, заплахи, политически грубости  и разправии, стъпката към насилието става кратка. След което побеждава най-силният, сиреч най-безогледният и арогантен, потенциален диктатор.

А изборите?

Неизбежно се стига и до тях. Всеки нормален човек се надява, че пуска гласа си за партии и дори личности, които все пак не са засегнати от отровната политическа плесен. Как можем да ги открием, обаче? Най-правилно е да се вслушваме в гласовете на онези формации и политици, които предлагат наистина управление с демократични механизми – редовни допитвания до хората и най-вече търсене на лична отговорност от политиците. Така политическата среда може да се прочисти и култивира. След което тази среда може да стане трудна за превземането й от някакъв диктатор, сиреч истински демократична. Среда, в която хората категорично да могат да демонстрират отвращението си от политическата демагогия и корупция, от бързото разпространение на политическата плесен. Това би трябвало да стане на изборите, които следва да изпратят на общественото сметище всички, които се опитват да играят мръсни политически игрички.

 И така  –  решението !

Избираме нови партии, които не са засегнати от тази плесен. Най добре е за такива, които предлагат наистина демократични механизми, като референдуми и лична отговорност на политиците. За да може политическата среда да се прочисти и култивира. За да стане тя наистина демократична и да не може да я превземе някакъв диктатор. Ясно да се покаже отвращението от сегашното положение. И това може да стане по най-различни начини, но най-въздействащо е участието на изборите. А там би следвало всички, които участват в сегашните мръсни политически игрички да бъдат изпратени на сметището на историята.

Потушаването на огъня

В трактата си по военно изкуство „За войната“ германският генерал-майор Карл фон Клаузевиц формулира връзката между войната и политиката с определението: „Войната е продължение на политиката с други средства“.

47  години след края на пожара, наречен „Втора световна война“, може би е време да разберем, че политиката следва да бъде демократично култивирана така, че да не позволява и нейното страховито огнено „продължение“. Затова, когато в пушеците на криза и трудности започне да се очертава фигурата на диктатора, обществото трябва да реагира бързо и категорично. С „пожарогасителите“ на своята демокрация.