„12 + 30“ ИЛИ РАДИО СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

12 + 30“  ИЛИ  РАДИО-СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

Георги Папакочев

26 ноември 2018 г.  Признавам откровено – никак, ама никак не ми допадат юбилеи, чествания, годишнини, възпоменания и други подобни. Винаги ми се е струвало, че в тях има нещо не съвсем искрено, не много точно и най-вече – подобни „тържества“, както възторжено ги определят някои, създават усещане за нещо предпоследно, за някаква крайна права, обикновено водеща до неизбежния финал. И тъкмо заради това предпочитам да се върна към  появата на  „12+3“ по-скоро като към удивително събитие  в държавния  радиоефир, отколкото като към повод за кръгла годишнина. Макар че да се задържи цели три десетилетия в ефир в почти непокътнат вид и звучене до ден днешен,  предаването е постигнало рекорд, достоен за уважение. И това е факт, който дори най-големите завистници, опоненти и недоброжелатели на „12+3“ не могат да оспорят.

Между „Об уравне реки Дунай в сантиметрах“ и „Рекламния компас“

Не знам точно на кого и кога е хрумнала първоначалната идея да позапълни  информационно-музикалната програма „Хоризонт“  в ранните следобедни часове. Говори се, че просветлението осенило първо преподавателя във Факултета по журналистика на СУ  проф. Веселин Димитров и той го споделил с тогавашното ръководство на БНР. Има и други версии, но  е безспорен факта, че до началото на 1989-та  след новините в 12:00 освен музика, подбирана според ограниченията на тогавашните идеологически наредби, информационната програма на БНР излъчваше единствено интересуващия екзистенциално  българите „Бюлетин об уравни реки Дунай в сантиметрах“  на три езика, както и твърде странното през тези времена  предаване „Рекламен компас“. Странно, защото в него се четяха примитивни по съдържание и форма текстове, определяни като „реклами“, които всъщност съдържаха банална информация за някои социалистически предприятия, произвеждащи от десетилетия безконкурентните си две марки пасти за зъби  или предлагаха уникални телфери, електро и мотокари, които обикновения българин цял живот е мечтаел  да си купи. В крайна сметка тези послания логично допираха до известната  реклама за  сапун „Петел“, който „пере най-добре“. Естествено, на кръгъл час по „Хоризонт“ вървяха и задължителните новини.

Запълване на „кухите часове“

Това за новинарските емисии на кръгъл час е важно, защото тъкмо около тях  следваше да  бъде „ашладисано“ и бъдещото предаване.  Казано с други думи, обикновено безвкусните пропагандно-информационни „соени  кюфтенца“ на новините  следваше да бъдат украсени с някаква апетитна „радио-гарнитурка“, за по-лесното им консумиране от аудиторията. Друга идея за новото предаване вероятно е била изцяло „кухия“ отрязък до 15 часа  да бъде запълнен с нещо като сервизна информация с акцент върху кратките съобщения, рекламите и евентуално с някой и друг репортаж за успехите на „квадратно гнездовия метод“ при сеитбата на царевицата или за борбата срещу мишката „полевка“, оказала се бич за люцерната, детелината и посевите в полетата на ТКЗС.  Индиректното програмно изискване към новото предаване със сигурност е било то в никакъв случай да не конкурира контролираното изкъсо „модериране“ в естествено слушаните сутрешни часове, както и започващите след 16 часа „любими на драгия слушател“ блокове, заливани с кръшни музикални поздрави и изпълвани най-вече с материали за  успехите на трудовите колективи, както и, но само понякога, с дозирани критики към някои „самозабравили се другари“ в стопанската сфера или  срещу дребните  проблеми пред „изпълнението на петилетката в съкратени срокове“.

Махленско-съученическата афера

Такова, вероятно, е било заданието, поставено пред Йордан /Данчо/ Лозанов, един от най-авторитетните професионалисти в програма „Хоризонт“, израснал  в последствие  съвсем  естествено от заместник- шеф на вечерния информационен екип до позицията на  „ръководител, вдъхновител и организатор“ на новото предаване. Не ми е известно  с кого Йордан е водил предварителни преговори за включване в бъдещия екип, но сред първите откликнали на поканата му вероятно сме били  Чавдар /Чари/ Стефанов и моя скромност. Единственото обяснение за този светкавичен и безусловен консенсус около бъдещата ни съвместна дейност с Данчо най-вероятно се крие в чистата случайност, че всъщност  и тримата бяхме комшии на славната столична улица „Бачо Киро“ и почти връстници на години. Естествено имаше и друго. Освен съученици в някогашното 123-то училище на бул. „Сливница“, аз и вдъхновителят на „12+3“ бяхме изкарали заедно пет славни години  в Първа АЕГ-София, при това на един чин. Затова, погледнато през такава призма, спокойно може да се каже, че формирането на първоначалното ядро на „12+3“ си беше банална махленско-съученическа афера. Която съвсем естествено получи продължението си в току-що построения панелен квартал „О-2“/“Обеля-2“/, където  през 1988 година бях изселен като  „младо семейство с дете“. Тъкмо там, в двустайната панелка на втория етаж, с няколко възтлъсти свински пържоли и задължителната каса бира, през един ноемврийски ден на 1988 г споменатата по-горе  „Тристранка“ заседна малката кухничка за да  нахвърли първоначалната схема на бъдещото предаване. След като схемата беше уточнена делово, аз я разпечатих върху пелюр с помощта на  тракащата си „Континентал“ – ка, ценен подарък от скъпата ми майка, придобит от нея  почти на безценица от родственици на починал адвокат. После уточнихме деня на следващото „редакционно“ събирани, на което вече трябваше да предложим заглавие на бъдещия радиоексперимент.  Така съвсем естествено довършихме акта на зачеването на „12+3“ с касата бирички, пържолките  и музиката на „The Mamas & The Papas”. Въобще не помня как и защо ми е хрумнало да свържа началния час на предаването и неговите три часа със знака „плюс“, но когато на следващата сбирка „тристранката“ чу предложението, веднага започнаха едни почесвания по главите, промълвиха се  доста „Хммм…“ и „Ами…“, които скоро преминаха в „Добре де, ще видим“, за да се стигне до условното съгласие на Йордан:  „Засега да остане като работно заглавие, продължаваме да мислим“. В крайна сметка името оцеля, и то не заради друго, а просто защото вече нямаше време за нови предложения –  сигналното издание на новото предаване трябваше час по-скоро да влезе в 13-то студио на БНР със своето име, сигнали и рубрики.

Как киното се намеси в обедния блок

Преди да продължа с екскурзията назад във времето, непременно трябва да се върна към една важна за мен случка от този еуфоричен подготвителен период на предаването през есента на 1988 година, за която е дошло време да разкажа да първи път.

Тя е свързана с големия български кинорежисьор Едуард Захариев. В слънчев ден на ноември заварих „Едката“, както го наричахме приятелите, приседнал върху голям пън пред къщата на нашия общ приятел, Пламен Масларов, също режисьор. През тези години Пламен  и  съпругата му Ани живееха в симпатичната виличка на нейния баща Тодор Стоянов, друг известен кинотворец, до  „Симеоновското шосе“. Домакините все още ги нямаше и докато ги чакахме, от дума на дума споменах пред Едката, че подготвяме по „Хоризонт“ ново предаване. Не бях допускал, че думите ми щяха да  впечатлят толкова силно режисьора на филмите „Закъсняло пълнолуние“, „Мъжки времена“, „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“! Той тутакси ме засипа с въпроси, поиска да научи подробности около „неродения още радио-Петко“, дори ме попита дали началниците на радиото ще одобрят първоначалните ни  планове и как колегите от радиото ще погледнат на тях. Разговорът тогава се оказа дълъг и оживен, а седмици преди премиерата  на „12+3“  в ефир Едката редовно звънеше по телефона за да ме попита как вървят нещата, да предложи свои идеи за рубрики. Помня как преди първото излъчване той звънна в редакцията за да ни пожелае „На добър час!“, а по-късно, месеци след успешния старт, не пропускаше да припомни: „Казвах ти, че ще се получи, идеята ви беше чудесна, справяте се отлично !“. Така освен приятел, за мен  Еди Захариев  се оказа  и един от най-неочакваните  добри  орисници на „12+3“. Когато през 1994 година вече потеглях през Мюнхен за Прага към Радио „Свободна Европа“, на прощалната ни чашка кафе до хотел „Плиска“ той отново каза: „Жалко, че няма да те има в „12+3“, но поне направихте предаване за чудо и приказ!“.

Това всъщност беше последното ни виждане, малко след него Еди си тръгна за по-добрия свят. Сполай ти за всичко, Едка!

И колелото на „12+3“ шеметно се завъртя …

След експерименталното сигнално издание, на 4 януари 1989 година. предаването се появи официално в ефира на „Хоризонт“.  Негов първи водещ/ както и на сигналното издание/ по право беше Чавдар Стефанов, най-опитният и солиден глас пред микрофона. През първите дни  в студиото се редуваха двамата с Йордан Лозанов, по-късно в графика се включих и аз. Работният график беше много напрегнат – когато единият от екипа представяше обедния бюлетин и новините до 17 ч., вторият водеше „12+3“, а третият „играеше“  като редактор. На следващия ден ролите се сменяха и така колелото  бързо се завъртя в обичайните за „Хоризонт“ шеметни обороти. Атрактивните сигнали на „12+3“ ударно звучаха в ефир пет дни в седмицата и все повече слушатели след края на обедните новини оставяха включени приемниците си за да слушат предаването. Просто в „Хоризонт“  се беше появило нещо ново, много различно и за изненада на нас, неговите автори, то се възприемаше радушно от „драгия слушател“.

Днес малцина говорят за т.нар. „екипна система“, но динамиката на работа в „12+3“ през тези първи месеци на неговото битие, просто я налагаше. Естествено, всекидневната ротация зад микрофона в пряк ефир си беше изтощителна, но в тези изпълнени с адреналин и радостна еуфория първи седмици и месеци, едва ли някой  обръщаше внимание на умората. Независимо от всичко, без помощта, съдействието и точните съвети нашите прекрасни и високо професионални редакторки на новините, а по-късно и на самото предаване Радостина Русева, ласкаво наричана „Вождът на команчите“, Марги Шапкарова, Роси Байрямова, Стефчето Кафеджиева, малко след това и на Галя Спасова, Гита Минкова – без тяхната ключово важна подкрепа, ние водещите щяхме съвсем да се изприщим от работа. Така съвсем естествено екипът на предаването бързо следваше да се увеличи. Първоначалният скептицизъм и липсата на интерес към новото „радио шоу“ в доскоро заспалия и неслушан обеден отрязък отдавна се бяха изпарили и интересът към изява в него нарасна неимоверно, особено сред по-младите и амбициозни колеги. Скоро зад микрофоните на „12+3“ застанаха Петко Георгиев от „Нощния  Хоризонт“ и  Ивайло Малинов, тогава млад и ентусиазиран репортер. Със сигурност е имало и други мераклии, но за това вероятно повече могат да разкажат Йордан и вече официалния шеф на екипа Чавдар. Много скоро участията на  репортери, редактори  и  кореспонденти от страната и чужбина в „12+3“ започнаха да стават все по-престижни за тях. И причината беше  не само в  стремглаво увеличаващата се аудитория, но и в уникалната през тези тревожни месеци в началото и средата на 1989 -та възможност те да могат да представят материалите си на живо в студиото, а не с редактиран запис. Дотогава това беше много рядка практика дори за „Хоризонт! Преките телефонни включвания започнаха да се превръщат в рутинна практика. Много горещи новини и репортажи от събития през месеците преди ноември 89-та, заредени с опасно политическо електричество се излъчваха тутакси и директно в ефир.

И друго. БНР и новинарската програма „Хоризонт“ бяха едни от малкото в тоталитарната държава, на които беше разрешено да имат  не само денонощна служба за мониторинг на световните радиостанции, известната „Прослушвателна служба“, но и да получават пряко емисиите  основни световни осведомителни агенции като Ройтерс, АП,  АФП. Новинарските екипи в „Хоризонт“  бяха и едни от първите в България, които имаха привилегията в редакционните си стаи да гледат директно прохождащият тогава американски телевизионен гигант CNN. „Прослушватели“ бяха млади хора с по няколко езика, също както и редакторите на новините. Неслучайно първата солидна  група попълнения за българската редакция на ББС след 1989 година излетя именно от въпросната „Прослушвателна служба“ – Васко Велев, Андрей Владов, Веско Паунов, Вальо Илиев, Теди Христова/???/ и други. Помня как всеки от тях тичаше по време на дежурството си през глава в стаята на „12+3“ за да съобщи първи на екипа някоя „breaking news“ по агенциите или от световните радиа. Самите колеги-прослушватели често също участваха в предаването. Всичко това беше особено важно за бързината на информацията излъчвана по „Хоризонт“ и в „12+3“, колкото и контролирани от режима тогава все още да бяха новините. Благодарение на тази уникална като обем и актуалност световна информация, „новинарите-водещи“ на „12+3“, повечето минали преди през най-добрата новинарска школа на „Прослуша“, вече можеха да предложат на аудиторията доста по- различен начин за представяне на информацията, подплатена с по- задълбочени и интересни детайли, както и да демонстрират на практика познанията си за  професионалните стандарти на световната журналистика. Аудиторията на обедното предаване успя бързо да долови тези разлики и скоро екипът му получи нейното признание.

В навечерието…

Макар  все още скована от идеологическите ограничения , музиката до 15 часа също ставаше по-слушаема и освободена. Това се дължеше на специалните, често рисковани усилия на музикалните редактори, повечето от които не криеха желанието си да работят именно с „12+3“. Сергей Джоканов, Анна-Мария Тонкова, Гергана Лазарова,  Дарина Гълова, Христина/Ина/ Белчева, Тома Спространов, Живка Николова, Хелия Чавдарова, дори вечно усмихнатата Мария Градева с нейните неизвестни дотогава стари /“буржоазни“/ градски песни, опитваха всячески да прокарат през иглените уши на партийната цензура малко по-различна и „неизтъркана“ от слушане  музика. Е, все още липсваха новите западни хитове, но поне някои световни шлагери се промъкваха тук-таме в предаването, къде инструментално или в изпълнение на естрадни певци от „братските социалистически страни“. И понеже цялата тази радио-лавина се дирижираше от пулта в студиото, редно е да бъдат споменати с благодарност тоноператорите, с които обикновено работехме  най-весело – Боби Бобчев, Мария Ташева, Илонка Христова, Виктор Горнаков, дори  и с „палавника“ Димитър Цивнев, който редовно изпотяваше колегите си от притеснение, когато им разбъркваше съзнателно многобройните „копчалъци“ върху тонрежисьорския пулт. Казано направо, в месеците до ноември 1989 г. вече осезателно се усещаше разхлабената хватка на режима и за щастие новото, все още необременено от професионални комплекси обедно предаване по „Хоризонт“ се превръщаше в малка сензация в националния радиоефир. Трите часа на „12+3“ заповаха да се пълнят с нови дотогава рубрики, като „Криминална хроника“, „Валутна информация“, „Специален гост“, „Езикови справки“, „Стършел в аванс“ и други. Открито се заговори за екология, за замърсяването на въздуха и природата.  Появиха се музикално – рекламни клипове /в първите предавания те бяха  експериментално създавани от екипа с напълно измислени сюжети/, преките слушателски телефони ставаха редовна практика. И всичко това беше резултат от ентусиазираната работа на екипа и неговите сътрудници. Помня колко важно беше да убедим тогавашната говорителка на Столичното МВР Маруся Тошкова да се включва пряко по телефона с информация за текущите престъпления в София, което в тези неясни времена си беше чист  героизъм от нейна страна! Новинарските емисии ставаха все по-динамични и интересни, в предаването се появиха и първите зачатъци на т.нар. „breaking news“, особено от  външната политика, където разведряване между САЩ и тогавашния СССР набираше скорост. България също вече ставаше „врящо политическо гърне“, вътрешните събития ставаха все по-недвусмислени и рисковани за интерпретиране. Рисковани, защото през тези напрегнати месеци режимът, макар и разклатен, все още стискаше здраво за гърлото националното радио,  макар и да се усещаше, че „обедните пукнатини“ в “Хоризонт“ вече са се появили и започват да се разрастват

Очакване на Годо от ДС

За мен ноемврийските събития през 1989-та  започнаха на 8-ноември вечерта, и то извън радиото. Като журналист от „12+3“ бях поканен на някакво събрание на разтревожения преподавателски и студентски актив на ВХТИ-София, които очакваха повечко информация около набиращите скорост събития в Източна Европа. Помня напрегнатото мълчание, в което тъмната маса хора в амфитеатъра на аудиторията напрегнато слушаше някакъв непознат човек от радиото за „страхотиите“, които бяха започнали в тогавашните ГДР, Чехословакия, а вече и в съседна Румъния. „Неизбежното предстои и у нас, а на партийния пленум на БКП  утре предстоят любопитни събития, поне ние в „12+3“ очакваме сензационни новини от него“, изплюх камъчето аз и светкавично от залата прозвуча въпроса: „Какво, вие да не би да искате да кажете, че другарят Живков ще бъде свален?“.  „Да“, отговорих твърдо и ясно, и след кратко шумолене на ухо,  значителна група от присъстващите демонстративно започна да напуска аудиторията. И след като партийния и комсомолски актив опразни залата, лавината от въпроси се отприщи и споровете продължиха почти до полунощ в кафенето на института.

Още не знам с кой акъл тогава бях изприказвал такива неща пред толкова много хора, но на път към къщи бях уверен, че със сигурност ДС ще ме прибере „на топло“ още тази нощ.  Това, за късмет, не се случи. Просто тогава събитията явно вече са били в ход – на 9-ти ноември Тодор Живков тайно е подал оставката си, но това беше официално съобщено едва след края на пленума на ЦК на БКП на 10-ти, където всъщност  беше огласен вътрешнопартийния преврат. Месеци след тази случка напълно  непознати хора, участвали във въпросната среща, ме спираха по улицата за да ме поздравят за моята почти „самоубийствена“ тогава прогноза. Други директно ме упрекваха: „Вие, там в радиото, сте знаели предварително всичко за преврата, както за аварията в Чернобил преди това. Защо тогава продължавахте да мълчите, нали уж сте журналисти?“. Това бяха тежки и справедливи упреци, на които можех единствено да отговоря: „Тогава бяхме обикновени радиоработници, така ни и наричаха формално.  Сега вече трябва да станем  и журналисти“.

Можех, но не отговорих така, защото това беше излишно –  хората вече искаха да се уверят, че действително си вършим работата добре.

Десетоноемврийският преврат  и „Хоризонт“

Защо все пак се връщам към всички тези повече или по-малко известни събития? Годините са враг на паметта, а и професионалното човешко его често е склонно да преувеличава или омаловажава фактите. И затова все пак си струва усилието мозайката на спомените да се нареди внимателно и отговорно. Колкото и субективен вече да е този процес.

На 10 ноември 1989 г, беше петък, новината за оставката на Живков за „Хоризонт“ отдавна вече не  беше никаква новина. Още преди обяд световните агенции излъчваха с гриф “urgent” , сиреч „мълния“, съобщения за свалянето на българския комунистически лидер. Началниците на програмата нито отричаха, нито потвърждаваха  официално тази информация и само притеснено повтаряха: „Никаква новина в ефир  преди да  е дошла официална информация от БТА и ЦК!“. В този петък следобедните новини четеше Чавдар Стефанов, но повечето хора от екипа все  пак бяхме в радиото. Йордан Лозанов, като „отговорен редактор“, с трескав поглед блуждаеше между кабинетите на шефовете и редакционната стая и също повтаряше ядосано: „Чакаме, чакаме, чакаме!“.

Йордан – „Патилан“

В тези моменти всички съчувствахме на Данчо, защото броени  дни  по-рано, на 27 октомври, ден след погрома на „Народната милиция“ върху протестиращите в градинката пред „Кристал“, през неговата редакторска глава претърпя тежък  шок, който за дълго го постави в състояние на истински психически нокдаун. Две /!!!/ минути преди емисията новини в 13 ч.  пристигна писмо от МВР, в което тогавашния вътрешен министър Георги Танев по същество признаваше официално за побоя и арестите на екоактивистите от градинката на „Кристал“. Вярно, тогава в София се провеждаше международния Екофорум, но подобно признание от страна на режима беше безпрецедентно !С разтреперана ръка Йордан успя да драсне разкривено някакви букви върху текста на писмото, сложи го начело на емисията новини и задъхан се втурна към студиото. Помня, че в същото време започваше редовната „летучка“ в стаята на главния редактор на Хоризонт Мартин Минков, той беше пуснал радиото за да чуе началото на емисията. И тогава се случи страшното. След дълга пауза и тежко дишане в ефир, с натежал глас Йордан успя да съобщи само часа, след което отново спря да говори и да диша тежко до микрофона. Присъстващите и Мартин  тутакси се юрнахме към студиото да видим какво се  случва и тогава се чу гласа на Петко Георгиев, който подхвана четенето на обедния бюлетин. В този момент Петко случайно се намирал в апаратната и светкавично беше реагирал  – да влезе в студиото и поеме емисията от закъсалия водещ. Дълго след това Данчо не беше в състояние да застава  на микрофон, а след месец, когато лекарите го пооправиха, един от водещите на „12+3“ задължително влизаше с него в студиото за новините като дубльор, за всеки случай, просто.

Чавдар и лютата му попръжня

И така, безумното очакване на разрешението да съобщим за свалянето на Тодор Живков продължи почти до 18 часа.  Дотогава Чари все още се надяваше именно той да прекъсне програмата с очакваната “блага“ вест. Уви. „Височайшето“ потвърждение дойде няколко минути преди 18, когато започваше новинарското дежурство на Величко Конакчиев от вечерния екип. Така, съвършено случайно на него се падна „честта“ да съобщи  първата официална вест  за свалянето на Живков от власт. Което отвсякъде си беше лош късмет за новинаря от „12 + 3“, все пак! Затова почервенял от напрежение и гняв, Чавдар съвсем правилно, според мен, шумно попържи в редакцията страхливите големи началства, махна обидено с ръка и…пое към къщи за да се успокоява.

През същата петъчна вечер, но на път към квартала „О2“, аз също информирах, но този път успешно, вероятно последния българин, който все още не беше чул за падането на Тато. Това беше шофьора на таксито, с което със семейството пътувахме  към панелното ни жилище. След като мълча подозрително няколко минути, през които ме изучаваше трескаво в огледалото за задно виждане, шофьорът реагира на информацията предпазливо: „Е, това не може да бъде!“, промълви невярващо той, просто в раздрънканата му „Жигулка“ нямаше радио. След като някак все пак го убедих, таксиджията бързо изпадна в буйна радост и дори отказа да вземе пари за возенето. „Хайде, хаирлия да е !“, каза на изпроводяк той, махна с ръка той и отпраши обратно към центъра.

Спомени, спомени…

Промяната в комунистическата власт на 10 ноември очаквано премахна досадните ограничения в „Хоризонт“ и съответно в „12+3“. Доста преди вътрешната наредба за абсурдните квоти за музиката по радиото да изчезне, в обедното предаване свободно зазвучаха всички възможни и невъзможни забранени западни състави и хитови парчета от цял свят, а музикалните редактори започнаха просто да надминават себе си. В студиото говореха свободно в ефир събеседници, чиито имена до неотдавна предизвикваха нервни тикове пред изгубилата ума и дума тоталитарна власт. „Гости на предаването“ ставаха чуждестранни наблюдатели, западни политици, озовали се първи страната след промените, журналисти от световни медии. При това изобилие от събеседници често не успявахме да осигурим преводачи в ефир, та водещите се налагаше сами да вършим чудеса в студиото, като задаваме въпросите си на български, след това ги превеждахме на госта на съответния език и после представяхме казаното от него отново на български. Помня дребничкия  Стивън Ашли, една от легендите на британската ББС, който разказа в ефир потресаващи подробности за едногодишното пребиваване на Людмила Живкова в Кембридж,  за нейната неотлъчна охрана от УБО в кампуса на университета, каквато, по думите на Ашли, не са имали нито британския престолонаследник Чарлз, нито децата на милиардери. Веднаж в студиото се появи напористия Жорж Ганчев, неотдавна пристигнал от Америка. По време на разговора с него забелязах под сакото му огромен пистолет. „Как милиционерите на входа  те пуснаха в Радиото  с този „топ“ под сакото, бе Жорж?“, го попитах вече, извън студиото . „А смеят ли да ме спрат с него?“, беше неговия характерно палав отговор. Друг случай – след гастрол в предаването американски репортер  ме помоли да го разведа из етажа на „Хоризонт“, да види, сиреч, как и къде работи БНР. В стаята на машинописките, както обикновено, цареше напрегнат и шумен труд. Влязохме и американецът  тутакси включи  магнетофона си за да записва „арията“  на трите стари механични машини, които се задъхваха от тракане. Доловил недоумението ми, той обясни: „Такива звуци вече не могат да се чуят никъде. Записвам ги за нашия аудио фонд, това остава в историята“.

Не след дълго стана ясно, че от нашата „модераторска“ лексика в ефир обръщението „другарю“ или „другарко“ отпада за да бъде заменено с „господине“ или „госпожо“. Петко Георгиев, чешки възпитаник, първи се обърна към радио аудиторията  с „Дами и господа“, просто в тогавашна Чехословакия това обръщение си беше напълно естествено.

По този повод  помня, как един ден по телефона ми позвъни генерал , който настояваше да изнесе данни за разграбено военно имущество. Естествено го поканих да разкаже за какво  става въпрос, но преди да влезем в студиото го предупредих, че в ефир към него ще използвам думите „господин генерал“. Когато чу това, човекът изведнъж спря и притеснен ме попита: „Ама наистина ли така ще ме наричате?“. Потвърдих и поясних, че това обръщение вече е практика за цялото радио. Тогава „другарят генерал“ направи кръгом и без да каже нищо, закрачи към изхода. В което, всъщност, имаше нещо тъжно и доста символично.

 Епилог

Съзнавам, че разказаното дотук е незначителна част от спомените ми за началото и първите години на „12+3“. Давам си сметка също, че едва ли някой ще прочете този текст до края, ако въобще се захване да го чете. И все пак, в заключение съм длъжен да споделя още няколко важни, според мен, неща.

Обедният блок „12+3“ несъмнено беше най-успешния проект за радиопредаване на „Хоризонт“ и БНР в края на 80-те началото на 90-те години на миналия век. За това недвусмислено говорят наградите и мястото на предаването в първите медийни класации, които започваха да се появяват тогава. Вярно е, че предаването и неговия екип станаха известни „имена“ благодарение на липсата на конкуренция в националния ефир тогава. Нека обаче не се забравя, че от „Магнаурската школа“ на „Хоризонт“ и „12+3“ излязоха хора, които не само поставиха началото на първите частни радиостанции в България, но и прекопираха „творчески“, най-често буквално, схемата на предаването, неговите рубрики, маниерът на модериране, свободното и професионално поведение в ефир. През тези първи години на „12+3“ в неговото отворено за всички студио направиха първите си крачки много стажанти, репортери и журналисти, които и днес продължават да поддържат високо равнище в професията. Имена с участията си в „12+3“ направиха и мнозина колеги от програма „Христо Ботев“, колкото високомерно някои от тях да отричат това днес.

Освен огромна аудитория и прекрасни приятели, през тези първи години „12+3“  имаше и завистници в БНР, което беше  обяснимо. Предаването се правеше от хора, повечето от които дотогава бяха доста неизвестни в Радиото и за някои напористи колеги от „Хоризонт“, успехите му предизвикваха неприкрита неприязън. За тях вече се беше появила вътрешна конкуренция –  неочаквана и много сериозна.  Помня как мастита водеща на популярен следобеден блок, в който четях новините на кръгъл час, закри със средния си пръст нагоре копчето за „окъсяване“, когато усети, че по време на емисията получих хрип и трябваше да изключа за секунда микрофона за да се изкашлям. Помня как друга, хиперамбициозна водеща на подобно блоково предаване, грабна листчето с първата новина от новинарската ми емисия и почти ми изкрещя в ухото : „Това ще го прочета аз и никой друг!“. Е, прочете я и…какво от това? Нито стана по-известна, нито предаването й спечели кой знае колко. Вярно, това бяха напрегнати и нервни времена за радиото и някои не винаги успяваха да овладеят своите емоции, амбиции и нерви.

През 1994 година, когато  и аз се разделях с „12+3“, след като Йордан и Петко вече бяха поели по личните си професионални пътища извън радиото, се наложи да отнеса тежки упреци от оставащия на „Драган Цанков“  екип на предаването. „Как можахте да направите това, вие сте  дезертьори, защо съсипвате хубавото предаване, какво ще стане с него в бъдеще?“ – това бяха само част от обвиненията на обяснимо разочарованите колеги. Те имаха основания за своите упреци, още повече и защото в Радиото вече беше започнала да се завръща ледената атмосфера  отпреди 1989 година, по-късно започнаха уволненията, протестите…

Признавам, че страшно дълго се колебах тогава дали все да не променя решението си да напусна „Хоризонт“.  И когато посетих за някакъв рутинен  разговор един от тогавашните началници на БНР, излязъл от средите на „Хоризонт“ и впоследствие оказал се агент на ДС, и той грубянски се нахвърли върху мен, решението ми бързо беше взето. Окончателно, при това.

Спирам дотук, защото историята на „12+3“ след 1994 година принадлежи по право на Чавдар, Галя, Гита и на всички онези, които въпреки премеждията и трудностите, поне направиха опит да съхранят и продължат традицията на това чудесно като концепция, възторжено създадено  и ентусиазирано стартирано предаване. За неговото най-ново и днешно битие думата имат колегите, които продължават да „въртят педалите“ на предаването в ефир. Дано един ден и те успеят да разкажат своята история за „12+3“. И то  с възторга и обичта, с които са изпълнени моите спомени.

/ Георги Папакочев е един от създателите на предаването „12 + 3“ по „Хоризонт“ на БНР. През 1993 година работи в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от  1995 до 2004 година е щатен журналист в централата на РСЕ  в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор  на „Дойче веле“ в България.

През  1991 г. Г. Папакочев  става един от основателите на специалността “Художествена фотография” в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, където и преподава дисциплината “фотожурналистика” до 2017 г.

 Носител  е на редица награди за радиожурналистика и на званието “фотограф-художник” /1978 г./.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БРЕКЗИТ, ИЛИ НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

 

01 февруари 2020 г.

Георги Папакочев

След възторзите на лондонската „Даунинг стриит“ и емоционално-сълзливите сцени в ЕП на официалното прощаване с Великобритания по повод нейния „изход“ от Европейския съюз, не само международните наблюдатели, но и самите англичани все по-често започват да си задават въпроси като „Е, и?“, „Сега какво следва?“, „Трябваше ли да се стигне дотук ?“„Наистина ли Брекзит настъпи снощи?“. Нека не забравяме, че за голяма част от  британците датата 1 февруари 2020 г. е начало на обещаното  избавление от диктата на Брюксел, но за останалите / а мнозина смятат, че те всъщност са по-голямата част от населението/ датата е повод за сериозни притеснения свързани със щетите, които Обединеното кралство ще понесе след напускането на съюза и най-вече със смътното предчувствие за  срив в жизнения  им стандарт.

Континентът – откъснат !

Всъщност онези, които гласуваха за излизането на референдума през юни 2016 –та, бяха повярвали в обещанията на някои британски политици, повечето от които днес са в управлението, че е много по-добре Островът да се затвори в себе си, да бъде сложен край на свободното движение на работници, както гласи  член 45 от Договора за функционирането на Европейския съюз, правителството да може да сключва свободни търговски договори с целия свят и така да участва в изработване правилата на световната икономическа политика. И най-важното, естествено – да превърне Обединеното кралство, според думите на премиера Борис Джонсън, в една „Глобална Великобритания“, която да символизира Обетованата земя, която бившата вече членка на ЕС ще си възвърне отново славата на световен лидер. Впрочем, определението „Глобална Великобритания“ се оказа заимствано от Джонсън от доклад на депутата Боб Сийли и експерта по международни отношения Джеймс Роджърс, изготвен по поръчка на неоконсервния мозъчен тръст за външна политика  „Хенри Джаксън“ в Лондон, специално за  неговата предизборна кампания.

Тъкмо тази представа на Джонсън и значителна част от неговата Консервативна партия съвсем не съвпада с мнението на милиони британски граждани, сред които избиратели от Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Те  просто не желаеха Великобритания да хлопва търговските си порти пред Европа и други развити части на света, да не говорим, че самото Обединено кралство отдавна не притежава съответния индустриален капацитет и в сравнение със САЩ и Китай, например, то все пак е едно икономическо джудже. И още нещо. С излизането от ЕС, за разлика от очакванията на официален Лондон, относителната политическа тежест на Великобритания със сигурност ще намалее значително. Впрочем, още отсега се вижда, как по важни международни проблеми, като кризата с Иран или казуса с китайския  телекомуникационен гигант „Хуауей“,  страната не е в позиция сама да взема своите решения и продължава да координира действията си със САЩ и ЕС. А  подобни стъпки обикновено не са  присъщи на една категорична световна сила. Колкото до промяната на правилата в световната търговия, едва ли е реалистично да се очаква, че Великобритания сама е в състояние основно да ги промени. Да не говорим, че нейните намерения подсказват по-скоро стремеж към протекционизъм, отколкото към свобода на търговския обмен.

От другата страна на Ламанша

Влезлият  в сила официален развод между Обединеното кралство и Брюксел без съмнение ще причини и загуби за 27-те членки на ЕС в политическо, военно, така и в икономическо отношение. Затова е любопитно как Европа тепърва ще подходи при започващите дълги икономически преговори около реалното оттегляне на британците от съюза. Ето, например лидерът на либералите в Европейския парламент  и координитор за Брекзит Ги  Верхофстадт досега постоянно внушаваше, че отговора на Брекзит следва да бъде по-тясна интеграция на националните правителства във всички сфери, още по-голяма власт на Брюксел и в крайна сметка  федерализация на Стария континент. Да, обаче проучванията сочат, че европейските граждани не изпитват особен ентусиазъм в тази посока, поради което евентуален бъдещ натиск от страна на Брюксел би се оказал доста непродуктивен. Да не говорим, че самите еврофедералисти в Европейската комисия и Европейския парламент практически изчезнаха от политическото пространство, макар най-заклетите привърженици на европейската интеграция да продължават да  твърдят обратното. Особено показателно се оказа  изявлението на говорителя на германското правителство, който в самото навечерие на Брекзит  и въпреки често захаросаните послания на Брюксел, потвърди официално, че  излизането на Великобритания от ЕС е откровено  „разцепление на Европа“. От своя страна френският президент Макрон изрично посочи, че „Брекзит стана възможен, защото ние не променихме достатъчно нашата Европа”.

Така или иначе,  живота на Стария континент едва ли е замрял  на днешния 1 февруари  2020 година след нощните възторзи на брекзитиърите в Лондон. Впрочем, сериозните трудности около първия официален развод в ЕС  започват на 3 март, когато стартират преговорите за търговското споразумение между Великобритания и Брюксел. Дотогава все пак могат да се случат и променят доста неща, но едно е ясно – „краят на едно начало“, по думите на Рей  Бредбъри, е вече факт. Сега настъпва времето за размисли и преговори.

 

ТОДОР СЛАВЧЕВ: АЛАДИНОВАТА ПЕЩЕРА НА ФОТОГРАФСКИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА

14 юни 2019 г.

Днес, в рамките на станалия вече традиционен Европейския месец на фотографията, чието 10-то издание е под егидата на Фотографска академия „Янка Кюркчиева“, както и по повод 20-годишния юбилей на Академията, сме се събрали не само за да си спомним за един вечно усмихнат и неуморен фоторепортер, чиято личност в продължение на десетилетия беше знакова в журналистическите среди, но и да видим малка част от неговото творчество.  Всъщност, нашият  виртуален домакин е  Тодор Славчев, или „бай Тодор“, както го наричаха неговите приятели и колеги, а реална домакиня на експозицията е неговата уважаема внучка, г-жа  Яна Узунова. Тя  не само запази  архивите на своя дядо, но положи неимоверни усилия да разработи и популяризира  неговото фоторепортерско наследство.

През последните години, къде благодарение на интернет и социалните мрежи, къде поради гостуването в България на колекции на едни от най-известните имена на журналистическата и/ или репортерска фотография, забелязваме все по-засилващия се интерес  към автентичния фотографски документ, към образните доказателства не само за по- значими събития и личности от историята, но и към обикновения живот на хората през годините. В  рамките на по-малко от година видяхме, поне в София, част от творчеството на световно известни имена в жанра, като американките Мери Елън Марк и Вивиан Майер, на неподражаемият чех от „Магнум“ Йозеф Коуделка,  творци, чиито фотографски находки и документи се възприемат като еталонни.

За разлика от тези хора, чиито изображения  пълнят многотиражни луксозни фотоиздания, техни изложби обикалят света и  творчеството им е  обект на многобройни изследвания на изкуствоведи, теоретици и тълкуватели на фотографското изкуство, имената и  творчеството на  най-значимите български фотожурналисти от следвоенния период, са не само „световно“ неизвестни отвъд граничния  столичен булевард „Константин Величков“, но за съжаление потъват във все по-дълбока забрава и в собствената си родина.

А тези отдадени на професията си фотографи не заслужават подобна участ, повярвайте ми! Най-малкото защото в техните архиви могат да се открият ценни образни документи от най-новата ни история, много от които често са били старателно „премълчавани“ през годините на примитивния, а по-късно наречен странно защо „развит социализъм“, кадри, които са били игнорирани от печатните медии по куп идеологически и политически причини, или казано иначе – не са отговаряли на правилата на комунистическата пропаганда. А всъщност тъкмо тези кадри, които за щастие все по-често изплуват от забравата, макар и след десетилетия, са част от пъзела на истинската, а не идеологически митологизираната образна история на България от миналия и този век.

Затова днес за мен е особено удоволствие и чест след представянето на  колекциите на Георги Панамски и Никола Стоичков през последните две години, днес да кажа няколко думи и за уважаемия Тодор Славчев.

Всъщност аз отлично си спомням този, както вече споменах, вечно усмихнат, добронамерен мъж с гъста къдрава коса, характерни очила и с като че срасналия се към него репортерски „Контакс“, а по-късно и „Киев“ с неизменната фотосветкавица. Виждал съм го как снима събития, свързани с протоколните „мероприятия“ на СБЖ, организация, в която, признавам с известно неудобство, дори и аз някога съм членувал;  виждал съм го и  как следи с камерата си улични сюжети, манифестации, спортни прояви и други подобни „мероприятия“, които, както помним, изобилстваха в живота ни до 1989 година. А лично се запознах с Тодор Славчев, когато една вечер той дойде у дома в ателието на моя баща, и след като двамата приятелски си побъбриха повече от час, Петър Папакочев  му направи няколко портрета, сред които и един с двойна експонация /доста сложна техника за изпълнение върху  черна-бял планфилм и със студийна камера, впрочем!/. Днес този мулти портрет освен на сайта за фотографското наследство на Тодор Славчев, може да се види и в публикувания тези дни албум с фотографии на Петър Папакочев.

 

Впрочем, през 1990 г., в поздравление по повод 90-та годишнина на родения през 1900 година Тодор Славчев , тогавашният председател на СБЖ и главен редактор на в. “Култура“ Стефан Продев прави чудесен  комплимент-метафора, като пише:  „Навярно филмовата лента, която ти си заснел, опасва земното кълбо няколко пъти“, както и че „сътворените от Тодор Славчев фотографии, са давали облика на периодичния и ежедневен печат дълги години“.

И тези констатации на Продев съвсем не са лишени от основание!

Роденият в Пловдив Тодор Славчев през 1932 година първо членува в  Съюза на провинциалните журналисти, а след 1944-та и в СБЖ. Тук обаче има една много показателна подробност  – той никога през живота си  не е членувал в каквато и да е политическа партия! Бай Тодор просто следва репортерското си призвание – снима в Македония през 1941 г. след присъединяването й към Царството, регистрира върху филмите си разрушена бомбардирана  София през 43-44-та година, в началото на  септември 1944 година запечатва еуфорията около комунистическия преврат и окупацията на Червената армия на България. Тодор Славчев е един от първите фоторепортери, които заедно с Кольо Стоичков, Любен Антонов и  Михаил Ташев заминават за фронтовете на Първа българска армия, която воюва в Югославия, Унгария и Австрия  във финалния етап на битката срещу Хитлер.  След демобилизацията и завръщането в родината, Тодор Славчев насочва обектива си и  към завърналата се от фронта изцяло оредяла Парашутна дружина, повечето от чиито 800 членове са били убити в сражения и акции. Ето какво пише за тези „неудобни“ дори и днес мъже не друг, а покойния вече ляв историк Божидар Димитров: „Парашутната дружина, на която гледаха с недоверие, защото бе обучена в Германия, атакува смятания за непревземаем връх Стражин и го превзе в първата атака с цената на 54 убити. Единствено на парашутистите бе позволено да пренесат убитите си другари в София и да ги погребат във военното гробище.“  Снимките на хората от Парашутната дружина до неотдавна  бяха съвършено неизвестни. Или казано другояче – образно „премълчавани“ от властите. Сега благодарение на Тодор Славчев можем да видим лицата на тези храбри българи.

Впрочем, Продев се оказва прав –  през годините дължината на заснетата от фотографа лента наистина става километрична. Той запечатва върху нея  всичко, навсякъде и по всяко време в рамките на трескавата си репортерска дейност – регистрира с неистова страст „Нещата от живота“ на хората в социалната област, охраната на труда, селото и фабриките. Запомнящи се са кадрите на Тодор Славчев от т.нар. „Народен съд“, организиран от онези със съветските вече каскети, представете си, в сградата на Алма Матер! По-късно виждаме от снимките на фотографа как пожарникари гасят огъня на покрива на Университета. Алегорично, нали !

Обективът на бай Тодор регистрира жалките търлъци продавани на Женския пазар, които са били принудени да носят на краката си  хората на следвоенна,  купонна България. Той добросъвестно документира   ремонта на жълтите павета пред доскорошния Царски дворец, които вече покриват „Площад Девети Септември“, и в същото време портретира хлапаците от с. Елин Пелин и Самоков в края на 40-те с тяхната самоделна парцалена топка от парцали, обути в калта с кожени цървулки. Фотографът ни показва  продавачките от някогашния  пазар „Света Неделя“, да, там до известната софийска църква, кара ни да цъкаме с език на раздаването на айрян от цистерна в столичния център, да се чудим се на ентусиазма на зимния  мото-крос по калните софийски улици в началото на 50-те и…на какво ли още не! Обективът на Тодор Славчев улавя образите на културни дейци, партийни функционери, колеги журналисти, бригадирки, той не подминава дори и  „хубавите жени“ от плажа на станцията на Журналистите край Варна!  Мигове, преживявания, вълнения, хора всякакви и…образи, които говорят много, стига човек да може да ги разбере и „прочете“ вярно!

И тъкмо в тази  коректна и обилна документалност е силата на фотографията на Тодор Славчев, в нея са и каратите на образните му свидетелства. Тази уникална документалност, обаче, носи със себе си и голямата  отговорност към неговото фотографско наследство.

Да, това ценно наследство на Тодор Славчев  към днешна дата има  щастливата съдба да бъде събрано, обработено и представяно  от неговата ентусиазирана внучка Яна Узунова. Не такава, за съжаление, е съдбата на много други архиви, следите на доста от които вече са загубени. И към ден днешен продължавам да  изпитвам изгарящ срам от това, че невероятни документи и фотографски изображения се продаваха от вехтошарите за по долар парчето по време на кризата в началото на 90-те години! Подобна вакханалия се вихри и днес по битаците и в доста „антиквариати“. Позорно е и отношението на наследниците на някои български фототворци, които бързат да изхвърлят едва ли не на боклука кашоните с техни негативи и снимки! За съжаление бедната ни за подобни архиви държава не заделя средства за откупки, а и не демонстрира особена охота да издирва и съхранява особено важните и ценни колекции. Частният бизнес въобще не се интересува от всичко това! Да не говорим за заможните спонсори, които колчем чуят, че някои търси тяхната финансова подкрепа за издаване на фотожурналистика или художествена фотография в книга, албум или алманах, тутакси си нахлупват „шапката невидимка“. Същото е и с издателствата, които предпочитат да печатат оборотни каталози с атрактивни снимчици, отколкото да инвестират в издаването на  цялостна монография на отделен автор, да речем. Не говоря за техническата необходимост споменатите ценни документални архиви, какъвто несъмнено е този на Тодор Славчев, да бъдат сканирани висококачествено и съхранени цифрово, колкото и взискателен днес да е този процес.

Смисълът на фотографските изображения е те да бъдат виждани и осмисляни не само в пожълтелите семейни албуми и кашони, а в изложбените зали, на книжния пазар и, естествено, архивирани в „облачното“ интернет-пространство. Затова в ъзприемам прекрасната колекция с фотодокументи на Тодор Славчев, която тази вечер е пред нас, като своеобразен вход към Аладиновата пещера на неговия ценен фотоархив.  Убеден съм, че изненадите от тази пещера тепърва предстоят!

Затова – нека кажем „Сезам отвори се !“, да пожелаем „На добър час“ на изложбата и да поздравим отново г-жа Яна Узунова за онова, което тя е направила досега за наследството на своя дядо!

Г.Папакочев

„БРЕКЗИТ“ ПО ПЪТЯ КЪМ ЗАБРАВАТА?

29.03 2019

Все още помним, как след изненадващия референдум през юни 2016-та  ентусиазираните от минималното „да“ в допитването  британски вестници вече гърмяха със заглавия: „Англичаните взеха своето решение“, „Поемаме контрол върху страната си отново“, „Континентът – откъснат“  и други подобни, а наречените малко по-късно „брекзитиъри“ ударно започнаха да свалят звезди от небето за онези скептични британци, които все пак се опитваха да разсъждават реалистично.

И резултатите не закъсняха. Още в първия ден след референдума световните пазари реагираха бурно на решението за Брекзит, в резултат на което от борсите светкавично се „изпариха“ три милиарда долара, а бизнеса се озова на ръба на паниката. Тогава всички очакваха, че Брекзит ще се превърне в първостепенно глобално събитие, което ще детонира криза в световната икономика.  През следващите месеци обаче, събитието бързо се сви единствено до европейско, а към днешния ден то вече не изглежда дори и такова.

Разочарования

Очакванията от днешната съдбовна дата за напускане преди две години бяха, че курсът на британската лира вече ще е хаотичен, а валутните пазари, при отброяването  на последните минути от европейското битие на Острова, ще правят трескаво окончателните си изчисления за печалбите, а и загубите си около Брекзит. Днес обаче, не се наблюдава нищо подобно. Просто световните пазари и борси от дълго време гледат на британското напускане на ЕС по-скоро като на регионален европейски проблем. Защото сега върху обменния курс и цените на акциите много по-сериозно влияние имат доста по-сериозни фактори, отколкото е Брекзит. За това може да се съди от промяната в поведението на централните европейски, а и световни банки, които спряха да „затягат“ валутната си политика около напускането и вместо това започнаха да се занимават основно с овладяване спадовете в цените на държавните ценни книжа и засилващото се напрежение в търговските отношения между САЩ и Китай.

А и медийната шумотевица около Брекзит вече стана наистина  прекалена – медиите изглежда започнаха да разбират, че фактическото значение на самото напускане едва ли ще продължава да бъде толкова важно новинарско събитие.

Защо Брекзит стана пресилено събитие?

Първо – към днешна дата опасността от т.нар. „твърд Брекзит“ или „Брекзит без споразумение“ практически не съществува.  Сериозни икономисти прогнозират, че вероятността това да се случи е между пет и 10 на сто. Аргументите им са, че освен  част от британските Консерватори, нито една друга политическа партия  не подкрепя подобен вариант. Обратно, британският парламент е все по-склонен да приеме доста по-мек вариант от този на  министър-председателката Тереза Мей. От дебатите и гласуването на предложените от нея пет алтернативи тези дни, вариантът за напускането, или по-скоро за оставането в митническия съюз на Европа, загуби с най-малко гласове! При подобно положение, човек е трудно да си представи по-мек Брекзит, все пак. Затова борсите и пазарите вече се обзалагат върху прогнозите си за „мек“, „много мек“ или просто за „никакъв Брекзит“. И имат основания за това, защото състоялото се завчера гласуване в британския парламент говори за нарастване на вероятността от  втори  референдум или от предсрочни избори, които от своя страна ще предизвикат нов референдум.

И още.  През юни 2016 година пазарите и борсите се опасяваха, че Брекзит ще даде начало на т.нар.“ ефект на доминото“, сиреч след Великобритания и други членки на ЕС ще се наредят на опашка за напускане на съюза. Неслучайно тогава медиите вкараха в езикова употреба на нови съкращения като „Фрекзит“ за Франция, „Итекзит“ за Италия, а местните български медии дори допуснаха вербално и възможен „Булзит“. До днес нищо подобно нито се случи, нито ще се случи. Дори повече – ЕС не само не се разпадна, както очакваха крайно десните партии в Европейския парламент, но успя да демонстрира и завидно единство при отстояване на позициите в сложния преговорен процес за Брекзит. Не се случиха както „домино ефекта“, така и европейската „снежната лавина“ от напускащи страни. Просто 28-те си дадоха ясна сметка, че силата им е в единството. Което, всъщност, успя да превърне Брекзит от глобална заплаха в болезнен, но единствено континентален проблем.

Вероятната поука

Светът, всъщност, получи отговор на основния си  дали  напускането на Великобритания ще раздели и в крайна сметка ще съсипе ЕС.  До днес това не се случва. И затова, може би, Брекзит постепенно ще потегли към забравата.

 

Георги Папакочев, фотографът-журналист, който не иска да снима само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“!

Интервю | Marginalia

06 март 2019 г.
Автор: Юлиана Методиева
http://www.marginalia.bg/aktsent/georgi-papakochev-fotografat-zhurnalist-kojto-ne-iska-da-snima-samo-boklukchijski-kofi-i-tehnite-vsekidnevni-revizori/?fbclid=IwAR2Uy7FCYCRYhdfX5EJjkh5_M0nA9FEUsL615UTPPgrnq8V_MLFsmN7kCfM

Наскоро по БНТ излъчиха  филмово есе на Георги Лозанов за актовата фотография на Деяна Стаматова. Какво мислиш за нейното творчество?

Георги Папакочев:  С фотографската си изложба „Тя“ на голо тяло през 70-те години на миналия век, Деяна  хвърли камък в блатото на местната цензура. Тя снимаше тотално различно, и през тези години създаде много изискана актова фотография. Нещо, което малко фотографи в социалистическия лагер си позволяваха да правят. Да, в някогашната ГДР също се снимаше акт, но те имат все пак стари традиции с голото тяло. Докато Деяна направи от голото тяло художествена фотография. След 1944 година у нас тази традиция тотално беше прекъсната. Аз съм виждал великолепни неща на придворния фотограф и кинооператор Бончо Карастоянов, на един от основателите на Българския фотоклуб Георги Ст.Георгиев, дори и на баща ми  Петър Папакочев. За съжаление през тези следвоенни години за актовата фотография дори не се и  говореше, което не означава, че добрите майстори не снимаха голо тяло.

Деяна Стаматова, тяло, 1982

Кое смущаваше цензорите?

Деяна Стаматова, любов, 1985

Голото женско тяло и въобще актът като жанр, минаваха за идеологическа диверсия! Да не говорим, че и самата художествена фотография тогава беше възприемана от властите като нещо много презряно. Нека помислим само защо  цялата система на българската фотография – Клубът на фотодейците, списание „Българско фото“, Държавното предприятие  „Българска фотография“ с подразделенията му в страната, „Централфото“ и особено  „София прес – не само се ръководеха от кадрови офицери на ДС, но и бяха плътно „шпиковани“ с агенти на тайните служби? Ако бъде направена справка в Комисията по досиета ще стане ясно , че цялата система всъщност е била една разклонена мрежа от агенти. При подобна ситуация за каква актова фотография, може да се говори, а и за сериозна документална журналистика, дори? Всичко трябваше да бъде като за стенвестник в клуб на БКП.

Деяна Стаматова, Майчинство, 1986

Искали са да следят дали фотографите отразяват възхода на комунистическия живот?

 На фотографите винаги се е гледало като на естествени шпиони. В повечето „разузнавачески“ филми по социалистическо време най-големият злодей, естествено е местният фотограф! Да си спомним унгарския филм „Хомо Фабер“, а и не само него!  Тези персонажи обикновено бяха мрачни фигури, за които не се знаеше  какви ги вържат в студиото, на улицата или в  „тъмната лабораторна стая“… Всъщност проф. Костадин Грозев, светла му памет, иначе талантлив американист от Софийския университет , обясняваше: “ Разбираемо е защо фотографите са вербувани като шпиони – в студиото им идват всякакви хора, те получават много информация от професионалния си контакт с тях“. Същото е и с продавачите на вестници – през прозорчето на своите будки те  следят скрито всички, наблюдават кой кога минава, накъде отива, с кого разговаря, какво пазарува.  Неслучайно до някогашното американско посолство на ул. „Стамболийски“ в София  допреди падането на комунизма се намираше фотографски магазин. От неговите витрини се водеше идеологическата битка с изображенията във витрините на самото посолство.  Срещу  тях беше БНБ, където на един от етажите е било пълно с камери, които са снимали всички и всичко отсреща!

Е, Деяна Стаматова и ти не попадате в категорията шпиони!

Имам няколко чудесни спомени, свързан с Деяна. Единият е от Прага. В антикварна книжарница разглеждах стар брой на тяхното много хубаво списание „Чехословашка фотография“  и видях в него  великолепно интервю на Деяна, дадено някъде през 80-те години.  В него тя разказва какви емоции са я вълнували, когато е създавала актовата си фото колекция, колко много се е притеснявала как тези снимки ще бъдат възприети в България. Удивителното е, че през тези години тя работеше като репортерка в различни издания, а актовата фотография в повечето случаи е прецизно е студийно творчество, което говори за богатството на нейния фотографски талант. А другият ми спомен е от наш провинциален град, където се бяха престрашили да покажат да три дни нейната актова изложба и то след като колекцията беше обиколила доста държави от социалистическия лагер!  Отиваме група студенти- фотографи да я видим защото в София тя беше забранена за показване. Вратата на салончето охраняваше от „симпатични“ късо подстригани мъже с черни костюми и вратовръзки, които тутакси ни разпитаха кои сме и защо сме дошли чак от София! Оказа се, че те не охраняват изложбата, а имат нареждане да връщат всички ученици от местните училища за да не се покварят от голотиите. Всъщност тези гавази и началниците им не можеха да знаят, че актовата фотография на Деяна вече беше отприщила нещо, което се трупаше отдавна. И това пролича от  първите „Фотоваканции“  на къмпинг „Оазис“, където основния сниман  жанр от участниците беше фотографския акт. Все пак хората бяха на морето и снимките на гларуси и рибарски мрежи им бяха поомръзнали доста.

Да поговорим вече за теб, Георги Папакочев. Познавам те като радио журналист от Дойче Веле, преди  това от Радио Свободна Европа, а още по-рано и от БНР.  В това интервю няма да говорим за журналистика, макар че с теб често споделяме оценките си за оцветяващата се във все по-кафяво местни и световни медии. Като фотограф ти започна активно да качваш във фейсбук снимки. Те са толкова различни, но аз ще отделя три типа. Първата серия са твоите „чешки снимки“. Там видях заснети изключителни личности, като например Вацлав Хавел…

Вацлав Хавел ,1996

Истината е,че аз рядко съм се разделял със своята фотокамера, дори и в радиото . Когато работех  в някогашната „Свободна Европа“ за кратко в Мюнхен, а след това цели десет години в Прага, на път за работа, да не говоря за почивните дни, винаги се опитвах да снимам. Притежавам уникална колекция от снимки на един от най-красивите градове в света  – Прага! Освен това в централата на Радио „Свободна Европа“  в чешката столица идваха специални гости, които изнасяха беседи, даваха интервюта, водеха дискусии с журналистите и беше просто грехота да не ги снимаш! Елена Бонер, Булат Окуджава,  политици, интелектуалци. Имах щастието да задам журналистически въпроси и дори да направя няколко кадъра от пресконференцията на Сюзан Зонтаг и нейният син! Тоест, снимал съм една от най-влиятелните икони на фотографската теория и художествена естетика! А Зонтаг беше една от недостижимите представителки на американския интелектуален елит! Не случайно, нейна интимна приятелка до самия край на Зонтаг е  Ани Лейбовиц- и до днес легенда на американската фотография!/

Прага, 1996

А какво е правила Сюзан Зонтаг в Прага?Ти си я интервюирал, снимал?

Това беше по време на обсадата на Сараево при разпада на Югославия в през 1992 г. Сюзън Зонтаг участваше в  много интересен свой проект „Театър по време на война“. През всичките бомбардировки, тя e останала в града. Сараево. Заедно със сина си Дейвид Рийс обикаляха европейските медии за да говорят за безумството на тази война! /http://www.kultura.bg/media/file/phpmkmVoq7157.pdf – това е линк към броя на „Култура“ с интервюто.

Както говориш за това единство на фотографа и журналиста , може ли да се каже, че откакто си приключил с Дойче Веле, си се върнал към нещо, което ти винаги си обичал да правиш – да снимаш?

Никога не съм спирал да пиша, както и да снимам. В  изложбата „Лицата на моята Прага“ в Чешкия културен център в София през 2017 г. показах някои любопитни черно-бели портрети от моя чешки архив. До неотдавна мислех, че съм загубил огромния си архив от черно-бели негативи, още от студентските години, но за късмет го открих. През 1974 г. бях на тримесечен стаж в Прага с колеги от Икономическия институт и оттогава този град се превърна за мен в нещо като съдба! Тогава, през 74-та никога не съм предполагал, че градът в който се влюбих в крайна сметка  ще се превърне и  в моя съдба…

Но днес ти вече снимаш по друг начин. В снимките ти има изключително интересни интерпретации на банални на пръв поглед детайли. Но искам първо да те питам за снимката с доктор Желю Желев. Каква е историята й?

Желю Желев, Стоян Гяуров, Георги Папакочев

На разходка по популярната пътека Бистрица-Железница с моя съученик и колега Стоян Гяуров случайно срещнахме д-р Желев и си направихме една импровизирана снимка за спомен. А иначе по проект на „Дойче веле“ година преди да напусне този свят трябваше да го  интервюирам, да запиша разговора си на магнетофон, да филмирам всичко това на видеоклип и накрая – да го снимам с фотокамерата си. Въпреки предизвикателството, успях да се справя с всичко това, почти едновременно. И удоволствието беше огромно, защото д-р Желев беше първия демократично избран български и аз многократно съм отразявал неговата дейност по „Хоризонт“ и РСЕ. Без съмнение тази наша последна среща беше наистина вълнуваща за мен.

Да се върнем на фотографската ти „днешност“. Какви цели си поставяш?

Вече съм „пожизнен стипендиант на държавата“, но продължавам да работя. За късмет мога да върша работата си в движение, само с едни слушалки на ушите. Имам карта за целия градски транспорт. Или пък с колата си обикалям. Докато работех интензивно в радиостанциите и телевизиите, естествено нямах време, а и възможност да снимам толкова, колкото ми се щеше. Сега вече мога! Мога да се доближа до своите сюжети,  да ги „огледам“ по различен начин! Самото снимане днес  е елементарен процес , стига човек да има око и, както казват фотографите, да носи на раменете си и „зад камерното устройство“.

Владимир Висоцки, Таганка

Понякога правиш фото-сатира…Търсиш послания от друг порядък?

Да, като журналист винаги съм работел на живо в открит ефир, като водещ много рядко съм прибягвал до запис. Затова нали  не си представяш, че човек с изострени репортерски сетива като мен ще пропусне да представи този постоянен диалог със средата наоколо и  визуално?! Търся и откривам различни сюжети, с надеждата да предизвикам мисъл и разговор за тях. Отново подсъзнателно се стремя най-бързия и точен начин да достигна до хората. Получава се, изглежда. Впрочем – не знам…

Това си е репортерство. Познавам фотографи, които като будисти стоят в собствения си кадър, не допускат никакви асоциации освен самата красота, която са заснели. При теб е различно…

Юрий Щегочихин, 1988

Не съм професионален фотограф и винаги съм се представял като фотолюбител, въпреки че още през 1978 г. бях удостоен със званието „Фотограф-художник“. Това звание не е отменено и днес, макар че отдавна вече не се присъжда на талантливи фотографи, което е много жалко. Свидетелството за „Фотограф-художник“ с номер 10 от 1952 г. е присъдено на баща ми  Петър Папакочев, моето е някъде номер 300, ако не бъркам.  Та, да се върна на въпроса. Професионалните фоторепортери са програмирани от своя занаят. И от изискването да отразяват онова, което им е възложено и което виждат с очите си. Почти 90 на сто от тях правят тъкмо това. Художествената  фотография попада в друга категория. Освен на отлични професионалисти, тя  е любимо занимание за хора с различни професии, които подхождат към фотографските обекти, сюжети, по един по-артистичен, по-интелектуален, визуално по-сложен начин. И малко са случаите, когато дори  много добър фоторепортер, може да направи снимка от категорията на артистичната фотография. Макар че, никой не може да твърди,че журналистическата фотография не може да бъде художествена! Виждаме как  снимките на един Картие Бресон, на различни други знакови ловци на мига, на момента, са класика не само в репортажа, но носят белезите и на  художествена фотография!

Говориш като преподавател в НАТФИЗ! По-красива ли намираш София сега, отпреди онези години? 

Инерция, особено след 16 години преподаване на „фотожурналистика“ в Кинофакултета на НАТФИЗ! А София, за голямо мое съжаление, отдавна не е градът, който обичах и познавах преди да тръгна по чужбина. Когато се прибрах окончателно в България, се наложи отново да преоткривам родния си град. И хората в него, след всичките им изпитания, на които са били подложени през „преходните“ години на откровена сиромашия.

Но ти си снимал такава атмосфера!

Това е някакъв порив към съхраняване  на духовното. Не искам да снимам само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“! Естетическото чувство все пак се опитва да надделява.

И когато този порив не надделява, снимаш натюрморт със свински глави!

Такива  са реалностите, особено около Коледа ! Смятам, че за една сериозна фотография е недопустимо предварителното нагласяне на различни сюжети. Ако ти е направило впечатление в моите снимки липсва всякаква постановка!! Всичко е „telle qu’elle“, такова каквото е! В кадъра за който споменаваш съм регистрирал  един факт – в съботния пазар за животни до Подуенската гара. Там съм снимал и луканки от младо жребче! Поне така е написано на етикета. На същото място могат да бъдат снимани ужасяващи гледки на затворени или завързани животни за продан. Това си е чисто робство, но е факт, който дори не провокира вниманието на хората!

С подобни снимки отключваш в читателите/зрителите политически размишления. ..

Свободното пространство, интернетът, социалните мрежи, дават  възможност на всеки да тълкува и интерпретира изображенията както желае. Всеки възприема снимката по начин, по който са настроени неговите сетива, както и от вагоните книги, които е прочел. Или които въобще не е прочел…Това е радостното и демократичното в социалните мрежи. За съжаление, ако се върна отново на актовата фотография, един от най-големите майстори в жанра  Начо Каменов, е непрекъснато с блокиран профил във Фейсбук. Просто някои псевдо моралисти не разбират, че неговите голи тела са сериозно изкуство. И съответно, по стар тоталитарен обичай, го „докладват“ …

Познавам те много отдавна като остър, критичен, много модерно откликващ на проблемите журналист. Като евреин си – нали знаеш метафората за канарчетата? Умират като усетят газ-гризу в въгледобивната мина, та и евреите са такива – гледай от какво се тревожат, за да си сигурен какво зло се задава! И така пишеше, с остър усет особено за неофашистката вълна в Европа. Но в снимките си доста по-различен – метафизичен, тъжен…Много тъга има в твоите фотографии, защо?

Сравнението с евреин за мен е чест! Уважавам тези прекрасни хора не само защото съм отрасъл в т.нар. „еврейска махала“ между Синагогата  и Женския пазар в София, а защото и едни от най-близките приятели на моите родители бяха евреи, заминали по-късно за Израел. Вярно е, потиснат съм и за да го обясня, ще се отклоня малко. Моята фамилия е уникална. Бяхме трима  – баща ми, аз и сина ми с тази фамилия, сега сме само двама. „Папакочев“ в България е уникално име, просто няма други с такава фамилия! А това ме кара да се съобразявам с неподозирано много неща, не само преди 89-та година, но и днес. Просто не можеш да се скриеш зад някакво анонимно име Иванов, Петров, Василев и т.н. ! Ти вече си черната овца в стадото, не можеш да се скриеш и всеки, който е чул името ми вече знае  какви ги  говорил „този Папакочев“ !Имам мрачен спомен от Националното радио, когато след серия от курсове и препитвания, най-накрая ме пуснаха да чета новините по „Хоризонт“. Престрашиха се в началото на 1988 г. а както е известно, „Хоризонт“ беше орган на ЦК! Четях емисиите  най-неслушаното време – от 21 до 23 часа! На третото или четвъртото дежурство, при мен пристигна човек от радиото ръководството на Хоризонт, затворихме се в една стая и започна да ми разказва, как  в ЦК е постъпило оплакване, че човек с моята фамилия  е сложен в студиото да съобщава новините на Партията! Реагирах светкавично с думите: „ Ако искате да ме уволнявате, казвайте! Той обаче ми предложи да си сменя фамилията, с някоя геройска, като партизанско име, например. „Ето твои колеги вече си смениха имена и нямат проблеми“, поясни той. По-късно разбрах, че доста хора от БНР си бяха сменили фамилията, защото например пред тях е стояло грозното „Хаджи“, например! Естествено, отказът ми беше предаден на генералния директор, тогава беше Владимир Цаков , но той внезапно си отиде от този свят, а и „Вятърът на промяната“ вече беше задухал, та ме забравиха…

 Фамилията те задължава…

Как не! Във всяка от стотиците хиляди снимки на моя баща има печат с тази фамилия, а Петър Папакочев е формирал вкус, естетика!

Да се върнем към тъгата ти. Защо си тъжен?Твориш красота, откриваш я на неочаквани места

Моята красота е тъжна красота, за съжаление…

Една твоя великолепна фотография – зима, старовремски столове…В нея има меланхолия, но и по своему щастливо усещане за красотата на зимата!

Вече споменах – всеки има свое усещане за хубост. Транспонирането на онова, което фотографът усеща, избирането на онова, което иска да заснеме, е вече сложния творчески процес. Нека да не се лъжем. От многото снимки, които правя с даден сюжет, аз подбирам една или две. Лошото е,че не правя достатъчно много снимки, въпреки че съвременната цифрова технология дава такава възможност. Но избора, кадрирането, това е част от творческото удоволствие!

А светлината?

Светлината е основна за фотографията. Неслучайно наричат фотографията „светлопис“, фото-графиране. Тя не се докарва, тя се вижда. Днес фотокамерите имат техническия капацитет да заснемат всичко такова, каквото е при естествено осветление.

Мислил ли си някога да станеш комерсиален фотограф?

Никога, а не ми се е и налагало.  Бях добре платен журналист в БНР, в РСЕ, после в телевизиите. Уважавам професията на баща си и знам колко трудна е тя. Спомням си една среща с карикатуриста Борис  Димовски, който ми разреши да го снимам докато прави карикатура на моя баща. След „сеанса“ той ме попита /аз тогава бях студент по МИО във ВИИ“Карл Маркс“/:“ Вие професионално ли се занимавате с фотография? Казах не, просто съм любител. След което Димовски ме посъветва: „Никога не превръщайте хобито си в професия! То е същото като да се ожените за своето моментно гадже…“