Monthly Archives: December 2015

БЪЛГАРИЯ КАТО „ТАНЦУВАЩИЯТ С ВЪЛЦИ“

 

Wolfs 30.12.2015 г.

Основна причина за вътрешнополитическата схизма в ДПС, детонирана предколедно от почетния председател на движението Ахмед Доган, изненадващо се оказа конфликта между Москва и Анкара по повод свалянето на руския бомбардировач. Досегашният лидер на етническата партия в България Лютви Местан беше свален от всичките си партийни постове и дори изключен от политическата си формация с обвинението, че прекалено прибързано е подкрепил Турция от парламентарната трибуна след обтягането на отношенията й с Русия. „За мен беше гаф тази декларация, г-н Местан“, обяви Доган пред елита на своята партия и предупреди , че „ такава ще бъде съдбата на всеки, който се изправи срещу българските национални интереси“. С което се опита да постави скандала във външнополитическата сфера и дори го позиционира върху геополитическа плоскост. В единствената официална реакция на управляващите досега в телефонния разговор с турския си колега Ахмет Давутоглу, опитал се да ходатайства за Местан, премиерът Бойко Борисов каза: „Пред Местан и Доган аз избирам България“ и предупреди, че битката в ДПС „не бива да е заложник на отношенията България-Турция, както и българите не трябва да страдат от отношенията Турция-Русия“.

Комшулукът

Само седмица преди драматичните събития с ДПС на път за Брюксел турският премиер Давутоглу се отби за няколко часа в София. Целта на разговорите му с Борисов и президента Плевнелиев беше да чуе отново за подкрепата на България за турското членство в ЕС. Отново, защото в средата на октомври в Истанбул българския премиер гарантира на турското ръководство пълната си подкрепа за това членството и дори благодари на турския президент и министър-редседател за помощта, която тяхната страна оказва с бежанците. След тази визита Борисов коментира в социалните мрежи, че двете съседки ще работят и за „либерализиране на визите между тях, тъй като това е важно както за туризма, така и за бизнеса като цяло“. Не е тайна, че всяка година близо 2 милиона българи посещават Турция, а търговският стокообмен между двете страни надхвърля 5 милиарда долара. В интервю за печата тези дни директорката на Европейския съвет за външна политика в България Весела Чернева прогнозира, че на фона на сприхавия конфликт между Москва и Анкара, „Турция има нужда от съюзник в лицето на ЕС и това ще направи стратегически важни отношенията между ЕС и Турция“.

Московското „разделяй и владей“

Неотслабващ е и интереса на Русия към България. В средата на август руският президент Владимир Путин обяви, че Москва е готова на сътрудничество с България „въпреки всички сложни въпроси, свързани с реализацията на „Южен поток“. Думите му подсказаха също, че Русия изпитва все по-голяма необходимост от съмишленица в опитите си да смекчи ефекта от тежките икономически санкции срещу нея. Според бившия български посланик в Москва Илиян Василев обаче, Русия има интерес да откъсне България от ЕС и НАТО и да премине към двустранен режим на взаимодействие при който да доминира Москва. „Примери много, припомни пред Дойче веле Василев, последният от тях е т.нар. „ голям енергиен шлем“, по думите на бившиятпрезидент Първанов. Такива проекти са възможни единствено при двустранна дипломация, която не отчита ангажиментите на България към съюзите, в които тя членува“. Анализаторът далеч не смята, че отношенията на България с Русия и Турция могат да се изчерпят със случващото се в ДПС. Той уточнява, че привнесената в речта на Доган геополитика съвсем не е философска концепция, а е много по-прагматична теза. „Тя трябва да обслужи съвършено конкретни материални и финансови интереси на съответните групи в ДПС, които имат интерес от реализацията на руски проекти или са свързани с турския бизнес и неговите икономически намерения. В подобен тип отношения България не може да бъде на равни разстояния, защото е членка както на НАТО, така и на ЕС. Обаче да се извежда тезата, че НАТО автоматически застава зад всяко действие на Ердоган, в това число зад отношенията му с Русия, също е прекалено обобщаващо за да е вярно“, коментира Василев.

Геополитика през призмата на ДПС

В дебата се включи и намиращият се за празниците в София координатор на ООН за Близкия изток и бивш външен министър Николай Младенов. Той определи като опасен за България опита един вътрешнопартиен конфликт да се оправдава с геополитика и обтегнатите отношения между две държави, макар че страната е съюзник на Турция в НАТО и има сериозни икономически отношения с Русия. По телевизията Младенов поясни, че съществува серия от приоритети, които България трябва да реализира с Анкара и Москва – контролът по югоиизточната граница, бежанската вълна, изграждането на газовия хъб, който да стане разпределител за цяла Югоизточна Европа. “Реализацията на тези приоритети не може да минава през една партия”, уточни българският служтел на ООН и допълни, че „отношенията между държавите са въпрос на политика на правителството“, както и че „никой не трябва да кара българите да избират между Русия и Турция“.

Тишина, спокойствие и дистанция

Може ли все пак мълчаливата засега официална София да извлече някакви дипломатически и икономически ползи и да изиграе най-правилно картите си в създалата се ситуация?

„Тишина, спокойствие и дистанция в сегашната гореща фаза на конфликта „Москва-Анкара“, смята Илиян Василев. Според него големият проблем не е в това, че Българи няма да отразява официалните нападки на двете страни, а във факта, че в повечето случаи става въпрос за натиск чрез местни „проксита“/ заместници, плномощници/, каквито са българските русофили и други ангажирани хора, което превръща външния конфликт във вътрешен. “Затова най-голямото предизвикателство е България да съумее да осигури такива условия, в които да може сама да дефинира своите интереси, а не прави това под натиска на едни или други вътрешни лобита. Да не забравяме, че голяма част от въпросните лобита са функция на собствените си материални интереси и зависимости“ , обобщава Илиян Василев.

МЕДИЙНАТА ЦЕНЗУРА И РОХКИТЕ РАДИО ЯЙЦА

Volgin 23.12.2015

След близо двегодишни колебания в навечерието на Коледните и Новогодишни празници, ръководството на БНР се реши да преустанови излъчването на конфликтното предаване „Деконструкция“ по програма Хоризонт. Аргументите – поради едностранчиво представяне на фактите от водещия Петър Георгиев /по-известен с псевдонима си „Волгин“/ и неговия екип се стигнало до „липса на обективност и многообразие на гледните точки“, както и до „ограничаване на свободата на словото и налагане на цензура“, което отнемало „възможността на слушателите да изказват свое мнение“. Генералният директор на БНР Радослав Янкулов поясни, че предаването е свалено от ефир по силата на Закона за радио и телевизия, а председателят на СЕМ Георги Лозанов допълни, че БНР може да бъде глобено и с 3 000 лева, защото авторите на „Деконструкция“ системно отказвали да спазват изискването за плурализъм на мненията, което е задължително за обществените медии. Новината за спирането породи емоции в социалните мрежи, предизвика скромен протест на симпатизанти на БСП пред сградата на бул.“Драган Цанков“ в София и опресни боята върху разделителната линия между русофили и русофоби в българското общество.

Ето някои от по-любопитните изявления, направени след обявения край на конфликтното радиопредаване:

Авторите и съмишлениците

Петър Волгин, водещ: „Предаването „Деконструкция“ винаги е критикувало управляващите – в момента това са ГЕРБ, президента Росен Плевнелиев. Този конфликт ще продължи, защото ще говорим и мислим така, независимо от всичките цензурски мераци. Спирането на едно предаване е форма на тежка цензура. Центрове на властта нареждат на председателя на СЕМ какво да направи“.

Калина Андролова, редакторка „Срещу войнстващата посредственост думите са безсилни. Но не към войнстващата посредственост е адресиран този текст. А към малкото останал нормалитет в тази държава. Хора, свалянето на „Деконструкция” от ефир е поредният напън за ликвидиране на изговарянето на истината. Не виждате ли това, не го ли разбирате! Това /държавата – б.а/ е протекторат, в който медиите са фиктивни. В който истината е смазана“.

Атанас Мерджанов, говорител на БСП: „В БСП сме възмутени от решението на УС на БНР да свали от ефира си предаването „Деконструкция” с водещ Петър Волгин. Взето под груб натиск от страна на председателя на СЕМ и след заплаха от глоба, подобна цензура не прави чест нито на регулатора, нито на общественото радио. Обвиненията в липса за плурализъм звучат абсурдно за предаване, което в голямата си част предоставя свободна линия за граждани.”

Михаил Миков, председател на БСП във Фейсбук: „Днес граждани излязоха на протест в защита на правото да говорим свободно. Нали още имаме право да мислим, да се изказваме без цензура, да критикуваме без страх? Ако някой го ограничава – да каже поне на какво основание, по кои правила! Или в България вече няма нито права, нито правила?”

Позиция на СБЖ: „Решението на УС на БНР за спиране на предаването „Деконструкция” издава страх и безсилие. Страх от истината и безсилие да я отстоиш  пред силните на деня. Срамно и недостойно е поведението на СЕМ, който вместо да защитава  демократичните ценности  в журналистиката, се превърна в цензор на свободното слово“.

Критиците

Георги Лозанов, председател на СЕМ: “Волгин е най-устойчивият нарушител в сферата на обществените медии години наред. Спорът е ясен – той изразява своето мнение, но като водещ трябва да дава достъп и на други гледни точки. Ако ще да е критика на марсианците, ако има друга гледна точка, тя трябва да се чуе в ефира”

Проф. Огнян Минчев, политолог, фейсбук: „На “Деконструктора” /Волгин – б.а./ му беше дадена неограничена възможност да клевети, да лъже, да манипулира, да пуска в ефир “правилните” гласове, да отсвирва поради “несъстоятелност” критичните мнения и да си създава една по същество радио-Атака. Разликата с уличния фюрер е, че “Деконструкция” не бие французойки, не насилва студенти и не цъкли безумен поглед по площадите. Но върши – и то по-добре – същата работа: да истеризира обществото, да сее омраза и да рисува светло евразийско бъдеще, маскирано като “лява” алтернатива. БНР трябваше да намери начин на този човек – и на екипа му – да му бъдат задавани в пряк ефир въпроси. Неудобни въпроси, които Волгин прекъсваше с нервен жест върху вилката на телефона, когато поредния слушател-събеседник се оказваше “костелив орех” сред ентусиазираната атакистка – “деконструктивистка” тълпа слушатели“.
Проф. Евгений Дайнов, политолог: „Днес, 12 декември 2015 година, в предаването „Деконструкция” г-ца Андролова /редакторка и коментаторка в „Деконструкция“- б.а./ нарече (цитирам) „Лумпени!” онези граждани, които снощи, 11 декември, протестираха за възстановяване на правото и справедливостта в Република България. Г-ца Андролова не беше на протеста и няма как от собствени наблюдения да е стигнала до констатацията, че става дума за лумпени. Аз обаче бях. Сред протестиращите граждани забелязах философа проф. Христо Тодоров, антрополога доц. Васил Гарнизов, публициста и преподавател д-р Тони Николов, както и други наши колеги от академичния свят. … Аз и горепосочените ми колеги, както и всички данъкоплатци, издържаме БНР със своите данъци и не очакваме от неговия ефир да ни наричат „лумпени”. Всяка обществена медия, каквато е и БНР, е длъжна да спазва добрите нрави. Ръсенето на обиди и сквернословие от ефира на БНР не е признак на добър нрав, а напротив“.

Експертите

Мария Черешева, Асоциация на европейските журналисти-България: „Позволихте си /авторите на „Деконструкция“ – б.а./ да присвоите претенциите за ново ляво в България, с което допълнително допринасяте за това да се чувствам непредставена. Лявото не е и не може да бъде расистко, хомофобско, ислямофобско. Всеки нормален или радикален ляв извън България не би повярвал, ако чуе за какво става дума. Но и ние, слушателите, не сме някакви идиоти. Обидно е да се свири на русофилската струна, или пък да се използва носталгията на българите по социализма за прокарване на про-путинска пропаганда. За проповядване на външнополитическите интереси на руската държавна машина. (нарочно не казвам държава). За отявлена защита на партньорите му, масови убийци като Башар Асад, който изтребва систематично невинните си граждани“.

Бойко Боев, медиен юрист в Лондон, фейсбук: „BBC има нещо общо с БНР (колкото и да е невероятно понякога това). Става дума за това, че те са по закон обществени. Тоест, трябва да служат на цялото общество и затова дори да спазват по-строги правила за съдържанието си. Ако сте слушали и гледали ВВС, сигурно ви е направило впечатление, че много български радио и телевизионни предавания, включително това на Волгин, са меко казано “пропагандни” в сравнение с предаванията на Би Би Си. Обяснението ми е, че във Великобритания спазват правилата за съдържание, а в България позволят на журналисти от националното радио и телевизия да не се спазват правилата“.

Началникът

Радослав Янкулов, Генерален директор на БНР: „Ако има цензура, то тя беше в предаването “Деконструкция“. Лично аз повече от две години крепя Волгин като “рохко яйце” и опитвах с аргументи, търпение и разбиране да го защитавам срещу тези, които го нападаха. Няколко хиляди лева ще бъде глобата, която ще ни бъде наложена. Кой да я плати?! Петър Волгин ли ще я плати? Тя е към Радиото и то ще я плати”.

Послеслов

Повредата едва ли е във вашия радиоприемник! Затова – извинете за неудобството…

 

Ние се срамуваме!

Me&Jordan-1--Sofia-020715-WEB 04 януари 2015 г.

Отворено писмо от Георги Папакочев и Йордан Лозанов до програма „Хоризонт“ на БНР

На 4 януари 1989 година за първи път се в радиоефира се появи „12 плюс 3”, обедното предаване на програма „Хоризонт”, което продължава да звучи вече четвърт век – с актуалните новини, информации и теми, с познатите си сигнали, а и с високите изисквания  на своите многобройни слушатели. От самото начало на демократичните промени в България екипът на „12 плюс 3“ е отстоявал професионалните стандарти на независимата журналистика, плурализма на мненията, политическата безпристрастност. На тях учехме и новото поколение радиожурналисти – пред микрофоните на предаването израснаха много радио и телевизионни звезди, професионално укрепнаха чудесни репортери, а през стажантската школа на „12 плюс 3“ преминаха журналисти, които доказаха качествата си в Би Би Си, Си Ен Ен и други световни медии.

Ние, като част от неговите създатели, първи водещи и редактори, се гордеем с юбилея на своята професионална рожба. Наред с това, обаче, днес се срамуваме:

  • От това, че напълно основателно повече от половин година протестиращите срещу правителството на антиевропейската, русофилска олигархия освиркват шумно и с нескрито презрение името на шефа и един от водещите на предаването Петър Волгин.
  • От това, че от студиото на „12 плюс 3“ в ефира все по-често се лее неприкрита и целенасочена политическа пропаганда в полза на силните на деня.
  • От това, че в опит да се манипулира аудиторията се използват перфидните агитационни методи на ЦК на БКП и ДС, за да се лансират груби антиевропейски и антизападни нападки за сметка на проруските и евразийски тези – нещо, което е далеч от официалната /засега поне в нейната видима част/ политика на България и което е несъвместимо с националните й интереси.
  • От това, че авторитетът на „12 плюс 3“ постепенно се срива, нещо, което други талантливи журналисти, изпълняващи коректно своята работа като водещи и редактори в предаването, не заслужават.

Наистина е тъжно, че вместо с радост отбелязваме четвъртвековния юбилей на „12 плюс 3“ с подобни неприятни размисли. Правим го, обаче, с ясното съзнание, че обедното предаване на „Хоризонт”, което е надживяло и други неспокойни времена, отдавна принадлежи на своите слушатели.

Затова заставаме зад аудиторията, която създадохме с труда и професионалните си журналистически усилия и на която благодарим, че остава такава, каквато я виждахме в мечтите си на 4 януари 1989 година – рождената дата на „12 плюс 3” преди четвърт век!

Йордан Лозанов  и Георги  Папакочев – двама от създателите и първи водещи на „12 плюс 3“.

4 януари 2014 г.,
София

МЮНХЕНСКИЯТ ИНЖЕНЕР

Boitchev 1987 И сега ми е пред очите – с неизменното елегантно бомбе, със задължителните костюм и папийонка, с преметнат върху ръката тънък бастун и постоянно димяща цигара между пръстите. Същински двойник на Еркюл Поаро!

Разказвам за човека, към когото никой, дори най-отявлените партийци навремето, не смееше да се обърне с почти задължителното тогава „другарю”. Човек, който до последните си дни в края на 80-те носеше с особено достойнство девалвираната в България титла „инженер”.

Днес няма да откриете името на инженер Виктор Бойчев в глобалната мрежа, колкото и „търсачки” да пускате. Със сигурност обаче то фигурира под някои от най-трудните и сложни технически публикации в някогашно фотографско списание – с чертежи, математически формули и обяснения, обикновено неразбираеми за повечето щрак-ентусиасти.

Инженерът четеше в библиотеките единствено немска техническа литература в оригинал и правеше дори рутинните си изчисления не с популярните навремето калкулаторчета „Елка”, а с малка, сложно разграфена логаритмична линийка, която никога не напускаше вътрешния му джоб.

На пръв поглед инженер Бойчев беше екзотична, но иначе безкрайно интересна личност. Като студент по машинно инженерство в Мюнхенската политехника през 30-те години на миналия век, подобно на други млади българи в Германия, той се жени за хубавица от Бавария и въпреки смутните години в семейството се раждат 6 деца. Фамилията преживява войната в София, където е по-спокойно и сигурно, а в средата на 60-те съпругата, само с три от децата, успява да се завърне в родината си, тъй като „народната власт” не позволява на останалата част от семейството да емигрира от социалистическия рай. Което беше превърнало Виктор Бойчев в безпощаден и неприкрит критик на тоталитарния режим.

И въпреки всичко режимът го търпеше. По-скоро беше принуден да го търпи, тъй като Инженерът притежаваше уникални технически познания в област, за която тогава въобще липсваха специалисти. Това бяха модерните полиграфични машини и специална копирна техника, купувани основно от тогавашната ФРГ и други западни държави.

Изготвянето на подробните и сложни спецификации за внос и монтажът на тези високотехнологични за времето си устройства беше личен патент на достолепния мюнхенски възпитаник. Друга негова уникална квалификация беше техническият превод от немски и на немски език, което го правеше незаменим посредник в контактите със западногерманския машинен бизнес.

Така той успя сам да отгледа половината си деца в България и същевременно поддържаше на изумително ниво своя професионален авторитет. Неведнъж съм го питал защо не опита да се събере със семейството си в Германия. „Късно е вече за мен, дано тукашните ми деца поне имат късмет!”, отговаряше замислено той и дърпаше учестено от вечната цигара.

При една от последните ни срещи в центъра на София,  през 1988-ма беше, инж. Бойчев ми подхвърли сякаш случайно: „Знаете ли, тези, партийците, няма да изкарат дълго. Просто не е възможно. Помнете ми думата!”.

„Тези” си тръгнаха от властта само година по-късно. И както обикновено, мюнхенският Инженер се беше оказал прецизно точен в своите изчисления и прогнози…

 

СОЦИАЛИЗМЪТ НА ВИИ “КАРЛ МАРКС“

Karl Marx

Радостите ми от започналото през 1969 година следване във ВИИ „Карл Маркс“ основно бяха две. Първата, че влизането в казармата се отлагаше с цели четири години, което си беше сериозен успех. Втората, че с много от моите съучениците от „Английската“ се прехвърлихме някак си пакетно от тогавашния бул.“Йорданка Николова“ на ул.“Стефан Караджа“, където се намираше ректората на Икономическия институт. Това означаваше, че досадата от попадане в напълно непозната среда щеше бъде минимална , още повече, че „колежанските“ гимназиални традиции в общуването имаха своите малки предимства, особено на първо време. На редовните купони участваха познати хора, които пригласяха под акомпанимента на кухата китара любимите на всички английски парчета, „светваха“ те за клюките около изпитите и, което беше най-важното, евентуално те запознаваха с някоя загадъчна колежка от „потока“, на която от дълго време си хвърлил око и все нямаш кураж да заговориш.

До 1989 година ВИИ“Карл Маркс“ се славеше като безспорен идеологически стожер на комунистическия режим. Това означаваше, че почти цялата  програма на учебното заведение беше построена върху двата основни стълба на „политическата икономия“ – единия на капитализма, а втория, според тогавашните идейни представи, на социализма. И ако все пак зубренето на томовете на Маркс и Енгелс можеше да даде някаква идея за капиталистическата икономика, усвояването на „социалистическата“ политикономия беше пълна загуба на време поради тоталната теоритическа несъстоятелност на въпросната наукообразна измишльотина. Въпреки това дисциплината беше въздигана в култ, почти толкова висок, колкото прословутия „култ към личността“ и благодарение на нея куп комсомолско-партийни натегачи успяха да направят своите академични кариери. След 1989 година същите тези апологети на “развитото социалистическо общество” и СИВ, без никакви идейни угризения прегърнаха  пазарната икономика и доскоро презираното от тях капиталистическо стопанство. Резултатите от тази тяхна концептуална „конвергенция“ днес най-добре личат от безрадостното дередже на българската икономическа мисъл и нейното практическо  приложение.

Въпреки лепкавата идеологическа атмосфера в Икономическия институт, оттам съм запазил няколко много весели студентски спомени. Единият е свързан със самия другар Тодор Живков, който щеше да участва лично в някакво юбилейно университетско събрание в началото на 70-те години. С ултимативен тон факултетното комсомолско ръководство ми беше вменило  в дълг да заснема за бъдещите поколения  незабравимото събитие. Презумпцията на институтските комсомолски натегачи беше, че след като баща ми е фотограф, аз задължително трябва да съм също такъв. Какво да правя, в крайна сметка приех, защото един евентуален отказ можеше да ми навлече куп неприятности при дипломирането, а и при намирането на работа след това. Бедата обаче беше, че известното ми фотографско семейство не притежава  важната за такъв вид снимки принадлежност, наречена фотосветкавица. Просто татко искрено ненавиждаше „светлинната белина“ с която този уред буквално „изпираше“ лицата на сниманите и вместо него използуваше  в своето студио силни лампи с рефлектори.

Фотографското ми спасение дойде от чичо Станчо Джиджев, колега на татко и собственик на „Фото Луна“, което се намираше на „Патриарха“ до Френската гимназия. Преди години на втора ръка той беше придобил  германска професионална светкавица „Мултиблиц“, с която понякога снимаше сватби и кръщанета в гражданското. Взех назаем тежичкото съоръжение с рефлекторна лампа и акумулаторна чанта и без никакъв опит с подобно чудо на техниката дотогава, почти гордо се изправих зад кулисите в Партийния дом готов за фоторепортерски подвизи. След обстоен обиск охраната подозрително все пак ми разреши да направя само една снимка на президиума, тъй като не ме беше виждала никога досега. Приклекнах пред трибуната съвсем близо пред Тодор Живков и геройски натиснах спусъка на камерата. Мощният блясък на „Мултиблиц“-а обаче така заслепи височайшия докладчик, че той започна да примигва на синкопи, а аз почти не разбрах как светкавично бях изнесен почти във въздуха от сцената и после с ритници и приглушени ругатни бях изхвърлен навън. Просто чичо Станчо, светла му памет, бил нагласил светкавицата си на пълна мощност и  беше пропуснал да ме предупреди. Естествено снимката не се получи, ръководството остана без скъпия си спомен с другаря Живков, а аз завинаги се дискредитирах като институтски фотограф.

Вторият знаменателен инцидент се случи на тържествената „първа копка“ за новата институтска сграда в Дървеница. С нейното построяване трябваше да се реши тежкия “жилищен” проблем на стожера на българския икономически комунизъм с името на Карл Маркс, тъй като аудиториите му бяха разпръснати в различни сгради столичния център. Освен на ул. “Стефан Караджа“ и бул.“Раковски“/ сега там се намира кинофакултета на НАТФИЗ/, учебни  аудитории и стаи  имаше на “Граф Игнатиев“ в сегашната сградата на ВСС, на “Искър“ до Пожарната команда, дори и в една съмнителна стара постройка на тогавашния бул.“Георги Димитров“ преди Лъвов мост, за която се говореше, че някога е била обикновен публичен дом,  както  и мнозина къщи в района. Тази разпокъсаност, която допринасяше за добрата физическа кондиция на препускащите из столичния център студенти, се беше превърнала в тежест за застарелия преподавателски състав и за все по-натежаващите от хапване и пийване млади преподаватели.

Така въвеждащите церемонии и почерпки около очакваната с нетърпение „първа копка“ бяха започнали отрано още в ректората на ул.“Стефан Караджа“. След това академичното ръководство беше натоварено на черните „Волги“, които час по час докарваха в Дървеница и останалите височайши гости на милото тържество. Ректор на ВИИ“Карл Маркс“ през тези години беше проф. Кирил Григоров, когото ние студентите незлобливо наричахме  „Кики“. Възрастният професор беше верижен пушач, в устата му постоянно стърчеше догарящ фас, чиято пепел обикновено декорираше  реверите на протритото му сако. Изглежда този славен ден другарят ректор не е бил безразличен и към хубавия коняк, защото и с просто око можеше да се забележи как застрашително се люшка на място докато се изливаха дежурните речи на партийните  велможи. И когато настъпи сюблимния момент на ритуалната „първа копка“, професор „Кики“ изплю гнусливо фаса от устата си, надигна юнашки връчената му кирката и…полетя след нея стремглаво към земята. Сред бурния кикот и иронични ръкопляскания на публиката черната „Волга“ го набързо го отведе някъде. А ние, студентите, веднага си казахме, че на новия институт ще му върви не  по вода, а  „по коняк“. Както и се случи по-късно, впрочем.