06.10.16

Лайтмотив на всяка предизборна кампания обикновено са призивите всички масово да застанем край урните в изборния ден и да упражним правото си на глас. По стар обичай официалният старт на тазгодишната кампания за президентския вот на 6 ноември отново беше изпреварен от повсеместните и  настойчиви вопли от типа на „Обещай, че ще гласуваш!“, въпреки приетите промени в Изборния кодекс за задължителното гласуване. Очевидно тези нововъведения имат за цел да компенсират трайно сриващото се доверие на българските граждани в изборната демокрация и техния избледняващ интерес към нейните проявления. И понеже предвидените в Изборния кодекс санкции за негласуване са по-скоро смехотворни, отколкото императивни, пропагандно-агитационните машини на регистрираните 22 –ма кандидат-президенти в продължение на  цял месец ще фокусират медийните си мегафони  тъкмо върху „обществената съвест“, „партийната лоялност“ и  най-вече върху масовото участие на гражданството в „демократичния процес“.

Изборът да избираш или не

На този емоционален  предизборен фон обаче възникват някои въпроси.  Като, например, какво се крие зад намерението на част от избирателите в деня на вота да си останат у дома, да идат в планината за гъби, да се отдадат на кротък риболов или на „консервационни“ мероприятия свързани с подготовката на зимнина? Или дали това тяхно лично намерение е проява на обществена безотговорност и липса на чувство за граждански дълг? А може би на естественото несъгласие с политическите програми на кандидатите, които те обещават да изпълнят след като се  възкачат в органите за управление на държавата?

Отговорът на тези въпроси се крие в простата истина, че решението да не гласувате е ваше лично право, което няма нищо общо с упреците за вашата липса на отговорност или за осъдителната ви  аполитичност! И още – това дали ще се въздържите от вот защото не сте  направили своя избор  или категорично  сте решили да прекарате изборния ден сред природата, всъщност е напълно едно и също! Дори повече, тези две ваши решения  също са избор, но напълно личен и вътрешно мотивиран.

И друго. Неохотата ви да участвате в изборите в повечето случаи се дължи на грешките и провалите на  самите политици и кандидати в листите. А нима не става въпрос за същите хора, които ви агитират да гласувате и твърдят, че се нуждаят от вашия глас? Тогава нека се запитаме какво отгоре искат тези личности, които в крайна сметка не са успели да спечелят вашето доверие?

Агитацията като натиск

Каквото и да се говори в предизборната кампания, както и да се манипулира с напомпани изрази като „безотговорност“ и „граждански дълг“, в крайна сметка става въпрос единствено за приказки. По-лошото е, че подобни  „приказки“ всъщност са начин за изнудване и натиск върху вас, опакован със силни слова. Когато обаче кандидатите се принизят  до използването на подобно вербално насилие за да  си осигурят подкрепа, това недвусмислено показва, че те  не са в състояние да убедят по никакъв друг начин избирателите в своята правота. Което е тъжно и поставя резонния въпрос как след подобни атаки може да се спечели доверието на хората? Отговорът е елементарен –  никак.

Най-честата причина, поради които хората отказват да застанат пред избирателните урни, все пак е тяхното разочарование и усещане за безсилие. Неслучайно дни преди началото на предизборната кампания социолози констатираха, че броят на гласувалите на предстоящия на 6 ноември президентски вот и референдум вероятно ще достигне едва 40 на сто, докато онези, които категорично няма да гласуват ще надхвърлят 20 на сто от имащите право на глас. Което е доста показателно!

Правото да избираш

От друга страна, чл.42 (1) на българската Конституция гласи, че  „ Гражданите, навършили 18 години, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода, имат право да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа.“ .

След като основният закон на държавата изрично определя „правото да избираш“, а не задължението да осъществяваш това свое право, личното решение на гражданина да не гласува далеч не го превръща в нарушител на конституционния ред. Затова неучастието в изборите е по-скоро ярко послание към политиците, което  ако бъде правилно разбрано, би могло да ги накара да се замислят сериозно и да предприемат нещо доста по-различно и в полза на гражданския интерес. Това, за съжаление, обикновено не се случва в най-новата българска политическа история.

Съществува, естествено и трети, компромисен вариант, свързан с вечната надежда на избирателя, че все пак нещо може да се промени. Затова в последния момент някои все пак се запътват към урните за да пуснат гласа си за някой нов кандидат с вярата, че подобно усилие вероятно си струва. И понякога се оказват прави.