ЗА ВОСР И НЕЙНАТА ДЕВЕТОСЕПТЕМВРИЙСКА РОЖБА

Сн.Тодор Славчев

06 ноември 2017 г.

Трескавата подготовка за отбелязване на 100-годишнината от т.нар. ВОСР /“Велика октомврийска социалистическа революция“/ в България едва ли изненада някого. Тя е неизменен ритуал от цикличния политически амок, в който през този сезон традиционно изпадат местните русофили. Този път обаче изглежда плановете им за мероприятията около кръглия юбилей могат да  засенчат дори празненствата в самата Русия. Само дни след като като печално известен радио-пропагандист прочете в ефир, че през 1917 година Ленин и партията му били застанали начело на събитие, определило историята на 20-ти век ,  защото не само той успял да вземе властта, но  и да я задържали напук на всички прогнози, в еуфорията побърза се включи и най-старото висше учебно заведение в България. По-точно неговата общност “via evrasia”, която  съобщи, че възнамерявала да се съсредоточава научно не само върху  „сблъсъка между империите и идеологиите от 1917 година до днес“, но най-вече на „битката на лявата болшевишка идеология с либералната идеология на руските дворяни“.

Синдромът „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ и „Мелор“

Във всичко това едва ли щеше да има нещо изненадващо, ако превъзбудените адепти на „Великия октомври“  не бяха забравили, че в наши дни историческите митовете отдавна не са желязна догма, а истината, която бавно, но  все пак излиза наяве, въобще не е повод за арести и репресии с клеймо „антисъветчик“. Затова в навечерието на „Червения октомври“ си струва да бъдат припомнени историко-пропагандни клишета за „ВОСР“ и страданията, които това събитие причини на част от човечеството. И то не само на родените след 1989-та млади хора, но и на онези онеправдани от родителите си индивиди, които продължават да носят имената „Владлен“, „Сталин“, „Пролетсин“ или „Мелор“/ от “Маркс, Енгелс, Ленин, Октомврийска революция”/.

Оперението на голямата измама

Както е известно „Великата октомврийска социалистическа революция“  въобще не е велика, нито е октомврийска, най-малкото е социалистическа и в крайна сметка дори не е революция. Клишето „велика“ е обикновен пропаганден етикет, а събитието се е разиграло не през октомври, а  през ноември според тогавашния руски църковен календар.  Освен това въобще не става въпрос за  революция, а банален държавен преврат, при това точно такъв, какъвто през 1944 година е  извършен и в България. Затова партийните  пропагандисти на БКП/БСП продължават да го определят като „революция“, но с патетичното обяснение, че тя била „деветосептемврийска“. Казано по християнски, в битката със злото през 1917  и 1944 година е победило  по-голямото зло, чиято голяма жертва /да отбележим това!/, се е оказала ни повече, ни по-малко, човешка свобода! На върха на някогашната руска империя се окопава незначителна група леви фанатици, наричащи себе си болшевики, чийто терор и  диктатура през следващите десетилетия  причиняват смъртта на десетки милиони човешки същества и съсипват живота на други милиони, хвърлени по затвори, каторги и трудови лагери. Подобен е случаят  и в България, където следвоенния хаос и съветската окупация изтласкват на върха на държавата малцинство следовници на Москва, които вече наричат себе си „комунисти“.

Всъщност руският болшевишки преврат от 1917 г. поставя началото на мрачно столетие в човешката история, увредено тежко от комунистическата /популярна и като „марксистко-ленинска“/ идеология и от нейната утопична илюзия, че един ден разпределението щяло да бъде „ Oт всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“. Тъкмо тази фантазия илюстрира точно наивно-идеалистическата представа на „другарите“ как щял да  изглежда финала на техния абсурден обществен експеримент.

Теория и практика на грабежа

Преди този триумфален финал обаче, съветските „Деца на Октомври“  и техните безмозъчни български следовници, предвиждаха да преведат народите си през две уникални фази. Първо трябваше със сила да се установи пълната „диктатура на пролетариата“, а след това да започне   „изграждането на социализЪма“. Поради непреодолимите трудности около постигането на двете цели, през 80-те години на миналия век втория етап беше отложен за неопределено бъдеще поради нуждата от построяване на „развития социализъм“. След преодоляването на тези фази, доктрината обещаваше на населението да се озове в т.нар. “безкласово общество“ и скоро след това, през някакво прекрасно слънчево утро, да се събуди в нирваната, наречена „комунизъм“. Естествено до това „единение с идеала“, внушавано  от фанатиците на  болшевишкия преврат в Русия, както и от българските Георгидимитровци, Вълкочервенковци и Тодорживковци, нямаше как да се стигне. Прави впечатлени, обаче, че през всичките десетилетия на този циничен обществен експеримент, тези „титани на мисълта и делото“ не говореха за нищо друго, освен за смазване на опозицията, за непримирима борба с „класовия враг“ и „вражеските елементи“. Зад цялата тяхна  революционна риторика всъщност се криеше само едно единствено намерение  – да „експроприират“. Сиреч да заграбят и национализират  дори и трохите на останалата частна  собственост. Неслучайно ключовата мантра на марксистко-ленинско-сталинската теория  беше, че „Средствата за производство принадлежат на цялото общество“, сиреч на болшевишката/комунистическа партия.

Да ограбиш на „босия цървулите“

И друго. Още в първите дни  след  25 октомври  1917-та  в Русия,  а и след 9 септември  1944-та в България, започва така наречения „Червен терор“ с поголовното ликвидиране на класовия враг, последвано от трескава национализация на неговите фабрики, заводи, машини, земеделска земя, на одържавяване на дребните работилници, дюкянчета, та дори на кварталните кръчми и бръснарничките. Просто частният собственик  следваше да бъде превърнат в пролетарий и работник на комунистическата държава. И за да бъде улеснен максимално този процес, пропагандата отвсякъде облъчваше населението с пророческите заклинания на Маркс и Ленин, че без тази насилствена социалистическа фаза, построяването на комунизма ще се забави, а най-големите негови врагове са кулаците, земевладелците,  фабрикантите, банкерите, частниците  и другите „дребнобуржоазни елементи“, които не желаят доброволно да се разделят със своята собственост и пари.

Изобретателят на  първите концлагери

За да бъде преодоляна  тази съпротива, бащите на комунизма използваха в т.нар. „класова борба“  своите най-свирепи оръжия и методи. Днес малцина знаят, че идейният предводител на болшевиките Ленин, чиято мумия продължава да се съхранява в  Москва, години  преди хитлеровите нацисти е успял да реализира своята идея за трудовите концентрационни лагери. В тях е трябвало да бъдат  изолирани /сиреч ликвидирани/ издънките на „класовия враг“. А това са били оцелелите след 1917 година в Русия  и отказали да емигрират в чужбина представители на руската аристокрация,  интелигенция,   индустриалци, предприемачи, търговци и дребните земеделци. По-късно, при управлението на сатрапа Сталин-Джугашвили, същите тези лагери са  използвани за въдворяване на  предателите,  враговете „с партиен билет“  и на всички други смятани за инакомислещи от тоталитарната съветска империя.  В случая сме свидетели на едно „продължаващо престъпление“, започнало в зората на „Великия Октомври“ и наричано от „другарите“ „изострящата се класова борба“.

 

Основен инструмент на въпросното „изостряне“ естествено  е бил страхът.  В болшевишките години на терор и  насилие, на духовно, икономическо и почти физическо робство, при липсата  на всякакви свободи и демокрация, пораждането на парализиращ ужас у хората е било ключов метод  за подчиняване на обществото. Отговорностите за прилагането на тази комунистическа инквизиция естествено са били възложени на тайните репресивни служби, предвождани от ВЧК, НКВД и КГБ в Русия, както и на българската ДС десетилетия по-късно. Впрочем, останките от техните разгърнати мрежи на агенти и доносници продължават да действат и днес, но вече сраснали се със системите  на корпоративната олигархия.

Трезорите на злото

Известно е, че тоталитарният комунистически режим по правило изключва правото  на хората да мислят свободно, да имат свои идеи. Индивидът е изцяло подчинен  на диктатурата на колектива и оттам на партията. Човек не може да постъпва така, както смята за добре, той не може да бъде свободен предприемач, да пътува където желае, да решава сам какво да работи, какво да учи, къде иска да живее. Така наречените „воля на народа“ и „обществени нужди“ в тоталитарната държава всъщност са дирижирани от болшевишко-комунистическата партия и от нейните практически несменяеми вождове, титуловани след смъртта си  и като „видни дейци на световното работническо и комунистическо движение“.

Така през годините потискането на  свободата на личността беше придобило чудовищни измерения. Задължително „разпределение за работа“, ограничаване   „жителството“  в големите градове, издаване на разрешителни под формата на „открити листове“ за посещение на определени райони на собствената държава, абсурдни  забрани за пътуване в чужбина, особено на Запад. И всичко това съставляваше  само малка част от „безценната съкровищница“ на болшевишката теория и практика, трупани  в Русия след 1917 година и превърнали се в зловещ тоталитарен „трезор на злото“, от който българските комунисти се надпреварваха да черпят знания и практически опит.

Възпитание по болшевишки

Възпитанието на младите поколения  също не беше забравено. За да се възпроизвеждат идеологически подкованите следовници на „Великия Октомври“,  комунистическото възпитание  трябваше да започва от крехка детска възраст. Свирепите „педагогически“ методи на Макаренко, създател на  първите  трудови колонии за безпризорни деца и непълнолетни престъпници след 1917 година , а през 30-те години на сталинския режим заемащ поста началник на отдел в централата на НКВД, започват да се прилагат масово в дресировката на младото поколение. Децата биват  обработвани идеологически /използваният термин е „оформяни“/ в политическите организации на „чавдарчетата“ /в България/, на пионерите, комсомолците, по-късно във военно обучение на средношколците и задължителната военна служба за момчетата.  Тази каскадна обработка на младите хора е  целяла насаждането  у тях  на дълбока „класова“ омраза към всичко различно от партийното, при това  на чисто национална, расова, духовна и културна основа

„Ленин всегда живой “…

Една от мантрите на комунистическата агитация в България до 89-та години гласеше, че „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“. Парадоксално, но този лозунг изглежда продължава да е актуален и днес.  Дори повече, той много  ловко продължава да се експлоатира от хибридната пропаганда на Москва. Нейните специалисти, които  точно са премерили шапките не толкова на  местните „русофили“, колкото на безмозъчните български  „съветофили“, и сега продължават да им пробутват исторически дивотии като тази, че по време на Втората световна война  българските евреи били спасени от Съветската армия, и други подобни. И то, горкото нашенско „съветофилство“, по традиция им вярва безрезервно.  Точно по начина, по който е вярвало на великите „червени ескадрони“  и е пяло в ОФ-клубовете песента „Ленин всегда живой“. Песен, в която се твърди, че вождът на ВОСР щял да бъде „винаги в мен и в теб“.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.