13.06.204

Помните ли най-забавното четиво, което кабинетът „Орешарски“ предлагаше за разтуха през тазгодишните Коледно-Новогодишни празници? Не? Тогава да припомним: на 21 декември за обществено обсъждане в интернет беше качен проекта на новия Наказателен кодекс, а срокът за това „популярно“ занимание беше ограничен точно на две седмици. Въпреки махмурлука и ваканционната инерция, в самия край на посочения срок бдителни юристи и правните хрътки от НПО все пак успяха да засекат купчината скандални текстове в новия текст и веднага биха тревога. Въпреки това още в средата на януари проектът беше одобрен от кабинета набързо и без много дебати с лаконичното обяснение колко важно било взетото решение за предстоящия доклад на ЕК за правосъдие и вътрешен ред. Тогава правосъдната министърка Златанова призна, че ако се допуснело забавяне с внасянето на проекта, критиките на Брюксел срещу нея щяли да бъдат за провал и неизпълнение на препоръките на комисията, след като НК е трябвало да влезе в сила до края на 2013г. Въпреки бързането, мониторинговият доклад на ЕК за пореден път се оказа унищожително критичен.

Гибелта на един проект

Според зам.-председателят на Движение България за гражданите и бивш директор на програмата за правна защита на БХК адв.Йонко Грозев проектът на новия НК е мъртъв и следващото правителство най-вероятно ще го върне за доработки на експертно ниво. Причините? Независимо, че под обществения натиск и възмущение на експертите от първоначалния текст на проекта все пак отпадна откровено цензурната забрана за непозволено фотографиране и филмиране извън публично събитие, за което дори беше предвидено наказание от 1 година затвор, както отпаднаха  и някои други юридически недомислици, в документа се съдържат все още много неясни и потенциално опасни формулировки, които въобще не биха се понравили на Брюксел, а още по-малко на местното гражданство. Затова докато поправките бъдат направни, в България продължава да се прилага сегашният НК, който беше подложен на съсипващи критики от страна на ЕК.

Добре охраняваните далавери

И не само от нея. Даниел Кадик, ръководител на проекта за Югоизточна Европа на фондация „Фридрих Науман“ посочва случаи, при които на журналисти от германски медии е било забранявано да заснемат отвън обществени сгради или публични места в София  просто защото на някой това му е било неприятно. „В Германия улица, сграда или публично пространство, които представляват обществен интерес, могат да бъдат снимани от журналистите. На екипа на германски тв-канал, например, беше забранено да снима отвън  сградата, в която се помещава централата на БСП в София. Според европейските стандарти това е скандално!“, признава шефът на фондацията „Фридрих Науман“.  Той е убеден, че сега българската медиа няма нужда от законови ограничения, още повече, че по отношение свободата на словото страната се е сринала  от 87 на срамното 100-място в тазгодишната класаця на „Репортери без граници“. „И това се случва с членка на ЕС!“, възкликва Даниел Кадик добавйки, че „не ограничения, а повече свобода е нужна на българските медии“. Според него забраната да се правят снимки на публични личности на обществени места без тяхно писмено съгласие, както  и изискването за  да се  получава изрично съгласие на разследваните лица от извършващите  разследвания журналисти пречи на българските медии. „И  затова също те имат нужда от повече свобода, а не от ограничения!“, е категоричен г-н Кадик.

„Скрита камера“ за очевадното

По силата на действащия досега НК в далечната 2004 година  на КПП Дунав мост шумно беше арестуван румънският тв-журналист Джордже Бухнич. Опитал се, представете си,  да заснеме със скрита в очилата камера нерегламентирано пазаруване в български безмитни магазини! След унизителна съдебна сага две години по-късно Бухнич все пак беше оправдан и дори му беше върната конфискуваната скрита камера, но инцидентът, внимателно наблюдаван в Европа, остави горчив посткомунистически привкус за нещо минало и недемократично.  През същата „славна“ 2004 –та,  журналисти от ББС, също със скрита камера заснеха в столичния хотел „Радисън“ пазарлъците на тогавашния шеф на Българския олимпийски комитет Иван Славков с фиктивни лобисти за кандидатурата на Лондон за Олимпиадата през 2012 г., което костваше пожизнения олимпийски пост на Славков, а  опитите за съдебно дело срещу журналистите от ББС се провалиха още в зародиш. Закани за съдебно преследване имаше и срещу авторите на филма на ББС „Изоставените деца на България“, които показаха злощастното съществуване на питомците от сиропиталището в с.Могилино, но те също не бяха  осъществени, въпреки жупела хвърлен от тогавашния президент и агент на ДС Георги Първанов, че филма бил „антибългарска пропаганда“.

Така с налагането на тактиката  „глад, бой и прелъстяване“, властимащите са превърнали повечето местни медии във свои „винаги готови“ политически държанки. Това очевидно не им се вижда достатъчно и за допълнителна гаранция час по час изсичат и по някоя  чепата правна „сопа“ срещу тях. За да се знае добре на кого служи т.нар.“четвърта власт“ в България и по чия свирка нейните танцьори потропван тъжната си медийна копаница.

11.06.2014

Тези дни изпепеляващият въпрос за българската политическа върхушка е как и кога точно ще падне правителството на Орешарски. За обикновените хора въпросът беше решен категорично, безкомпромисно и еднозначно точно преди година, когато на 14 юни десетки хиляди гневни мъже и жени спонтанно изпълниха улиците и площадите на страната с обърнат надолу палец за съдбата на едно от най-ненавижданите правителства от началото на прехода. На този ден българските граждани чуха разтърсващата новина за избора на Пеевски за шеф на ДАНС, претеглиха „аргументите“ на Станишев, че предложението на министър-председателя за този пост не било „стандартно“, но въпреки това той бил направил „правилния избор“ и точно  разшифроваха бръщолевенето на самия Орешарски, че външният специалист за ДАНС бил търсен „умишлено“, че изборът на Пеевски бил „удачен“ и той, видите ли, щял да възстанови „държавността“ в България. В следобедните часове на миналогодишния 14 юни общият вик „оставка“ всъщност беше смъртния акт на един мимолетен кабинет, преминал в политическото небитие само седмица след своето конституиране.

Живият мъртвец?

Противно на онези 70 на сто българи, за които леталният изход на кабинета вече беше факт и за които неговото изпращане в небитието трябваше да се случи час по-скоро, партийните орисници на правителството „Орешарски“ – БСП, ДПС и Атака – решиха да извършат най-отблъскващата некрофилска практика в съвременната българска история. С немислими парламентарни и властови прийоми, с брутално манипулиране на гладните и безгръбначни медии, с масираното използуване на усвоените  от времената на  АОНСУ и ДС техники за пропаганда и контрапропаганда, с невиждан парламентарен натиск върху опозицията, проруските левичари изправиха политическия труп на кабинета „Орешарски“ на националния прозорец  с намерението да внушат на Европа и демократичия свят, че мъртвецът всъщност е жив, шава и дори менажира изпълнителната власт.

     Пълни глупости!

Само месец след ритуалното самоубийство на правителството /парламентарното мнозинство и лидерът на ПЕС Станишев обикновено говореха вместо него/, възмутената зам.-председателка на ЕК Вивиан Рединг, пристигнала в София за да чуе тежненията на българите, категорично отказа да се срещне с Орешарски  и обяви, че симпатиите й са  към „гражданитете, които протестират срещу корупцията“. С изключение на няколкото протоколни пътувания до Брюксел, от една страна зомбираният премиер Орешарски не беше приет сериозен европейски или световен лидер, а от  друга  нито един авторитетен политик с международна  тежест така и не прекрачи прага на „Дондуков“ 1. Както при литературния „дядо Йоцо“,  безжизнения поглед на българският министър-председател гледаше единствено на изток, към Москва. И когато не друг, а  подчинените му външен и военен министър се опитаха да обяснят опасността, пред която е изправена България след анексирането на Крим и действията на Русия в Украйна и предизвикателствто за рехавата национална сигурност, което  поражда  тази криза, политически бежзизнения премиер повери проблема на тяхната БСП. И резултатът  не закъсня – посипаха се  заплахи за партийни санкции срещу Вигенин и Найденов за волунтаризъм и едва ли не паникьорство за отношението им към „святата“ дружба между „нашите два славянски народа“.

Йо, хо, хо, и бутилка ром!

Естествено скрити зад политическата мумия на премиера, политическите хитреци от парламентарното мнозинство успяха да свършат и други „велики дела“ през изминалата година. Те досъсипаха  националната енергетика, финансово замразиха  бедстващата социална сфера, снижиха до медицински маразъм общественото здравеопазване, блокираха още по-яко уж „независимата“ съдебна система, с „помощта“ на нискоквалифицираната си клиентелистка администрация успяха за пореден път да спрат евровондовете за ключово важни програми. Най-позорната им далавера, вкарала България в тежък принципен конфликт с ЕС и САЩ, се оказа представяният за европейски, а всъщност чисто руски проект „Южен поток“. Скритите врътки на поетите ангажименти и неизбежните корупционни практики около спорната газова тръба тепърва ще бъдат разследвани и  със сигурност, рано или късно, ще се появят наяве с надеждата прокуратурата да им обърне нужното внимание.

Голямото зомбиране

Мумифицирането на едно правителство за цяла година не можеше да не размърда и позабравената от комунистическия период „зомби култура“ на българина, който беше принуден реално да живее със „скъпия“ мъртвец в мавзолея. Отново започнаха да звънтят идеи за реиндустриализация / разбирай връщане от небитието на ръждясали грамади като „Кремиковци“, например!/, в лудостта си напорист политически параноик обяви, че ще връща комунистическата табелка „НРБ“ в сегашната конституция на държавата и ще възстановява наборната военна служба. На поклонение пред Паметника на Съветската армия фанатизирани русофили изгориха на клада от запалки „Зипо“ европейския флаг, окичиха се със странния за българската история  „Георгиевски трикольор“ и неясно защо изфабрикуваха лозунга „Братска победа“ с руския и български флаг      Каква „победа“, защо „братска“, срещу кого?

През 18 век италианецът Луиджи Галвани допрял медна и цинкова пластина до  ампутирания крак на жаба и бутчето започнало да шава.  През второто десетилетие на 21 век левичарските политически алхимици в продължение на цяла година галванизираха неживия кабинет „Орешарски“. Накрая бяха принудени да прекратят  отблъскващия си експеримент. Резултатът – пропиляни  по този престъпен начин 365 дни от живота на най-бедните, демографски сублимиращи, но все още съществуващи българи. Все още!

09.06.14

Съобщението за временно прекратяване строежа на „Южен поток“ направено в неделя от премиера Орешарски след срещата му в София  с трима влиятелни американски сенатори по-скоро постави нови въпроси, отколкото даде смислен отговор за съдбата на противоречивия газопровод.

Отиващият си от поста министър-председател прецени да хвърли своята „сензация-бомба“ в неделния следобяд, когато медиите обикновено изпитват информационен дефицит. Ден по-рано, с двучасова пропагандна „артилерийска подготовка“ в ефир, БНР със запенени уста постави уж на дискусия тезата, че  икономическата и външната политика на България не се правят в София, а във Вашингтон и Брюксел. Неочакваното на пръв поглед решение на  г-н Орешарски беше изстреляно в публичното пространство няколко дни след съобщението за оттеглянето на гигантската американска компания Шеврон от България и предупреждението на на американската посланичка  в София Марси Рийс към български компании да избягват да  работят с фирми и лица, санкционирани от САЩ , в навечерието на едноседмичната визита на опозиционния водач на ГЕРБ Борисов във Вашингтон, сред още пресните впечатления от лекцията на американския историк Тимъти Снайдър в София, в която той определи политиката на САЩ и ЕС  на свободния пазар като безалтернативна, и само три дни след като във Варшава президентът Обама обяви, че ще поиска от Конгреса един  милиард долара за засилване на американското военно присъствие в Източна Европа и района на Черно море във връзка с украинската криза.

Така възниква въпроса действитлно спонтанно ли беше изявлението на Орешарски след срещата му с амриканските сенатори в София или то е част от старателно подготвена пропагандна стратегия имаща за цел да внуши идеята за безцеремонния диктат на Вашингтон върху бившите сателити на Москва? Както и  дали  притиснато от ултиматума на ЕС за спиране на „Южен поток“ заради несъответствия с европейското законодателство, подкрепяният от БСП, ДПС и Атака кабинет не е изпълнил поредния си ангажимент към Кремъл? Неслучайно  Ивайло Калфин, бивш външен министър в кабинета „Станишев“, определи реакцията след срещата на Орешарски със сенаторите като „най-неподходящото място да се обяви каквото и да е решение по проекта „Южен поток“. Политологът Огнян Минчев от своя страна определи въпросното действие като „публична провокация“  и поясни, че американците могат да имат само косвена връзка с проблема за проектирания газопровод тъй като в качеството си на членка на ЕС, България не може да взема решения в разрез с Третия енергиен пакет на ЕС и нарушенията там се наказват със санкции.

Известно е, че събитията около Украйна и Крим катализираха до степен на кипене антиамериканизма, подклаждан от Кремъл. В България т.нар.“русофили“, съставляващи почти цялата електорална маса на БСП и на Атака, на практика са основните радетели на местния антиамериканизъм. Мразещи САЩ има и сред другите основни политически сили, но онова, което обединява всички е обичта им към  Русия, тяхното силно, безразсъдно  и жертвоготовно отношение към „великия славянски брат“ . Да си припомним нападките и тоновете вестникарски витриол, които се изливаха срещу предишния американски посланик в София Джеймс Уорлик за неговата подкрепа за проучване на евентуални находища на шистов газ и съветите му за разнообразяване на енергийните източници, с което тежко засегна руските енергийни интереси и плановете на проруското енергийно лоби в България. Още през 2007 политологът Иван Кръстев беше посочил и  една от най-яростно експлоатираните днес „опорни точки“ на българската левица: “Източноевропейците знаят как антидемократичните и антилибералните сили използват антиамериканизма…Омразата към американците се равняваше на омраза за либерализма. Това е проблем, който Западна Европа не иска да види.”

В средата на май в интернет се появи списък на децата на сегашните властимащи в Москва, които живеят на Запад. В публикацията беше спомената единствената дъщеря на руския външен министър Сергей Лавров / очаква се той да пристигне в София в началото на юли/, която  завършва Колумбийския университет в Ню Йорк и е  обяила, че възнамерява да остане да живее в САЩ. Споменат е  и синът на депутата в „Дума“-та  Ремезков,  завършил наскоро военния колеж във Валей Фордж, Пенсилвания /една година обучение в него струва 1.5 милиона рубли/ и подготвян по програма за офицери от американската армия. Списъкът е доста дълъг, но той показва важни тенденции. Показателен е и  факта, че сред 300-та хиляди българи, които живеят постоянно в САЩ, групата на деца и внуци на някогашната комунистическа номенклатура е неподозирано голяма, а броят на наследниците на днешните български властимащи отвъд океана продължава да нараства с ударни темпове.

Така в крайна сметка целият този криворазбран български антиамериканизъм е смешен и жалък. Защото от него могат да пострадат единствено неясните и хаотични национални интереси на най-сиромашката европейска държавица. Просто е неразумно да се бърка русофилията с неприязън към американците, колкото и далеч отново да са те от клатушкащата се българска демокрация. Подобна позиция е държавнически наивна и комплексарски глупава!

     05.06.14   Формулировката на  „смъртната присъда“ срещу кабинета „Орешарски“, беше произнесена от лидера на ДПС Лютви Местан, чиято партия заедно с БСП и Атака досега подкрепяше скандалното правителство. Всъщност присъдата беше произнесена много по-рано – на мощните общонационални протести  през цялата година на управление, както и през тези дни от авторитетни политолози и социолози:

Точно година след съставянето на кабинета „Орешарски“ в България вече открито  се говори за политическа криза, а основният въпрос след вота за Европарламент е не толкова дали, а кога ще бъдат следващите предсрочни парламентарни избори. За тези избори активно работи парламентарната опозиция в лицето на ГЕРБ, която само седмица след четвъртия вот на недоверие се готви да поиска пети за изминалата година, този път за водената от правителството финансова политика. Подкрепа на искането за смяна на правителството изрази и досегашният председател на групата на ЕНП в ЕП Жозеф Дол, който аргументирайки се с критиките на ЕК, с предприетите наказателни процедури и останалите европейски проблеми с България заяви директно: „Когато нещата не вървят, хората трябва да вземат отношение“. На практика всички политически формации с нови евродепутати без БСП са за предсрочни избори заради кризата на доверие в кабинета и невъзможността му да осъществява каквито и да е реформи.

Затегнатият политически възел

Според професорът по политология в НБУ  Евгений Дайнов загубата на легитимност на сегашното правителство е толкова мащабна, че води до сило напрежение в демократичната политическа система на страната, а това предполага неизбежни предсрочни избори. „Още преди няколко години стана ясно, че България влиза в сложен преиод, в който трябваше да се подпише нов обществен договор. Предпоставките за такъв все още липсват, което означава, че бързо решение няма да има. От друга страна политическата криза е свързана с друга криза – узурпирането на публичната власт от частни интереси. Затова възелът няма да се разплете нито лесно, нито бързо“, прогнозира проф. Дайнов.

Социологът от Галъп Живко Георгиев от своя страна споделя мнението, че онова, което може да се очаква след предсрочни избори от евентуален нов парламент, е той да бъде още по-пъстър, още по-труден за изграждането на достатъчно силни и стабилни коалиции, които да подкрепят един бъдещ кабинет на националното съгласие. „Давам си обаче сметка, че начина, по който работи сегашния парламент от година насам също не гарантира подобна възможност. Това е и проблема на България – страната поне от година и половина е в перманентна политическа криза“, отбелязва Живко Георгиев.

Друг професор от НБУ, политологът Антоний Тодоров припомня резултатите от евровота, които показват, че страната стремглаво върви към предсрочни избори, още повече, че за тях все повече се говори в средите на управляващата коалиция на БСП и ДПС. Според него големият въпрос, който сега си поставят наблюдатели и избиратели е дали след предсрочния вот политическия възел в страната ще се разплете. „Парадоксално, но евроизборите показаха, че всъщност липсва нова, различна управленска конфигурация. ГЕРБ може да се върне в управлението, но няма да има парламентарно мнозинство, ще трябва да преговаря с някой и кой ще е този някой ? Реформаторският блок е възможен партньор, само че дори и с него гласовете им не биха стигнали за мнозинство. С някой друг, като „България без цензура“ или с ДПС? Това са познати и твърде компромисни комбинации, в които освен всичко друго партньорите се гледат с подозрение, често дори с трудно прикрита ненавист. Просто в момента не виждам някаква очертаваща се развръзка на ситуацията“, констатира проф. Тодоров.

Европа или Евразия?

В подобна заплетена ситуация възниква въпросът кое би определяло следващите ходове на българските политици – партийните интереси, егото на отделните лидери, натискът на общественото недоволство или намесата на външни фактори, като ЕК, несигурността около Украйна и опитите за енергийно изнудване?

Проф.Евгений Дайнов е убеден, че българското общество трябва да препотвърди избора си да бъде европейско, а не някакъв тип евразийско общество. Според него повечето от значимите партии в страната сега са се ориентирали към евразийския проект, при който „зависимите, уплашенте, контролируеми хора трябва да стават все по-зависими и все по-уплашени“. Срещу тях се изправя европейски ориентираната част на българското общество, която обаче няма политическо представителство. „Затова процесът ще бъде труден и бавен, но съм убеден, че в крайна сметка ще надделее европейското начало и това ще се случи, когато европейската част на обществото излъчи своя значима политическа партия или когато някоя от сегашните формации  реши да стане представителка на въпросната европейска част на обществото“, казва проф.Дайнов.

Социологът Живко Георгиев засега не забелязва вътрешни ресурси за някакъв тип отговорно поведение от страна на партиите и техните лидери. „Винаги донякъде сме се уповавали на външен натиск, но в момента ЕС не е в по-добра форма от нас, поради което външните фактори са по-скоро дестабилизиращи. Ако не дай Боже външнополитическата ситуация се изостри, това би могло да породи по-отговорно поведение от страна на основните политически сили, но то би имало твърде висока цена за България. Затова съм песимист както за поведението на старите парламентарно представени сили, така и за възможностите на новите политически субекти и тяхното възможно политическо влияние в бъдеще“, признава Живко Георгиев.

Проф.Антоний Тодоров  е убеден, че българската политическа класа може да намери разумно решение за излизане от кризата стига да поиска това. „Заговори се за голяма коалиция. Да, германският опит може би предлага някакъв изход и за нас – за определен по-къс период от време, например до две години, би могло да се обяви, че бъдещото правителство ще изпълни програма за икономическа стабилизация и за завръщане на обществения оптимизъм. Това би дало време на политическите партии да се преустроят и реконструират. Защото като наблюдаваме положението в тях, те са или персоналистко-авторитарни формации без вътрешен демократичен живот, или са раздирани от вътрешни противоречия и имат огромни свои проблеми. Съмнявам се, обаче, че културата на българската политическа класа е толкова висока“, е скептичен проф. Тодоров.

Политически „изстрели“ напосоки

На този фон в публичното пространство тръгнаха спекулации около възможността лидерът на БСП Сергей Станишев да оглави  едно ново, чу се и варианта с мандатите на „България без цензура“ и БСП за бъдещ министър-председател да бъде предложен добре известен банкер.

„Станишев не притежава  необходимия кредит на  доверие, няма нужната тежест, а както разбирам няма и желание да поеме такава роля. Това само би наелектризирало в още по-голяма степен партизираната политическа ситуация“, казва социологът Живко Георгиев и добавя, че  идеята за банкера е „прекалено екзотична и би могла да дестабилизира още повече и без друго нестабилната ситуация в страната като отприщи нова вълна на обществено недоволство“.                                 Мнението на проф.Антоний Тодоров е, че обстановка, в която политическите лидери почти не разговарят помежду си и изобщо не общуват със своите привърженици, избиратели и  съпартийци показва, че  по същество диалогът е изчезнал от българското общество. „Всеки се е окопал в собствения си окоп и стреля напосоки. В подобна ситуация не е чудно, че се лансират абсолютно всякакви, дори напълно фантастични и невероятни идеи“, обобщава политологът.

05.06.2014

На днешният  5 юни, но през 1989 г. , при потушаването на студентските протести на пекинския площад Тянанмън, неизвестен мъж успява да спре за кратко време придвижването на колона танкове „Т-59“, движещи се към мястото на сблъсъците. Мъжът, дребен китаец в бяла риза, носи в ръцете си единствено две пазарски торби. През 1998 г. сп.“Тийм“ включи снимката направена от американския фотограф Стюарт Франклин  и станала известна със заглавието „Непознатият бунтовник“ в своята обзорна колекция „Най-важните хора на 20 век“.

Епизодът е запечатан и върху видеокадри, от които може да се види продължението на тази удивителна постъпка, но фотографски уловения кулминационен миг е наистина разтърсващ. Първият танк се е опитвал да заобиколи човека с торбите, но той ловко е заставал пред него. След това се покачил до купола и разменил реплики с войниците в машината. После отново застанал пред бронираната колона докато притичали случайни мъже не го отместили от пътя. До ден днешен никой не знае какво се е случило с мъжа от снимката, не е известна и неговата самоличност. Едни казват, че бил арестуван и разстрелян по бързата процедура  от наказателен взвод, други твърдят, че успял да изчезне в тълпата и  е жив до днес.

От видеокадрите също става ясно, че танкистите не са искали да прегазят мъжа, нещо което той е отчел и дори е успял да ги поразиграва известно време.

Какво, обаче, мотивирало участниците в тази невероятна случка?

От една страна при бурни демонстрации за повече свобода и достоен живот, какъвто е бил протеста на централния пекински площад преди 25 години, винаги ще се намерят индивиди, които изпитват нужда от повече адреналин в кръвта си или търсят някакъв драстичен начин да излеят натрупалият се гняв в тях. От друга страна не всички войници, участвали в потушаването на бунтовете с палки, стреляли по заповед срещу невъорежените цивилни или газили човешки тела с веригите на бронираните си машини са били непременно убийци и главорези. Мнозина  от тях, въпреки униформата, вероятно са искали да избягат от касапницата, но не са могли,  други, както е известно дори са успявали да изразят симпатии към протестиращите китайски студенти, колкото и рисковано да е било това при изпълнение на военна заповед.

И все пак удивителната фотоснимка и видеокадри показват, че постъпката на неизвестния китаец в бяла риза заслужава огромно уважение. Защото пред страховитата танкова колона се е изправил не мъж въоръжен с автомат „Калашников“ или насочен гранатомет, а дребничък човек с две голи ръце, които държат цветя, свещичка, плакат. Или само две пазарски торби.