18.07.13

Полицейските видеокамери и изскачащите периодично от високите прозорци на Министерския съвет анонимни фотообективи вече са регистрирали присъствието на все повече нови млади хора, също с интелигентни физиономии, които се включват в протестите. Откъде се появяват, ли? Университетите по света вече са в лятна ваканция и част от българските студенти се завръщат в родината си. Онези, които работят, просто използуват отпуската си за да се приберат за седмица-две у дома. Често от летището те  директно се озовават в центъра на София за да се включат в скандиранията и демонстрациите преди дори да са се срещнали със своите близки. Или, както точно отбеляза на сайта на телевизия „Ал Джазира” живеещата в Кайро журналистка Мария Петкова, протестиращото днес поколение не е само на младите столични професионалисти от средната класа, а „и на стотиците хиляди млади емигранти, които са били принудени от липсата на перспективи у дома да потърсят работа и образование в чужбина”.

Бавноразвиващи ли сте?

Всъщност категоричната позиция на учещите и работещи в чужбина българи се оказа лош „сюрприз” за сегашното управление. Едва ли стратезите на кабинета „Орешарски” са допускали, че след цял месец засилващи се масови протести в страната „Поколението Facebook”, както го нарече американския Файненшъл таймс в репортаж от София, ще успее да обедини в инициативата ДАНСwithmeGlobal активната част от българските общности в 30 града на САЩ и Канада, Европа, Азия и Австралия, които изразиха недоволството си не само от сегашния кабинет, но и от цялата българска политическа класа докарала през годините страната до дъното на икономическата бедност и социалното отчаяние. Пред сградата на ООН в Ню Йорк десетки българи с национални знамена скандираха срещу сегашното управление, в Барселона стотици последователи на инициативата „Две секунди солидарност” изразиха съпричастност към недоволството в тяхната родина. „Докога, подавайте вече оставка!”,  „Бавноразвиващи ли сте?” – с такива лозунги българите в Торонто подкрепиха исканията в София за цялостна промяна на политическата система, в Карлсруе протестиращите скандираха „Вън мафията от България” и „Волен, вън!”. Подобна беше ситуацията в Лондон, Париж, Брюксел, Мюнхен, Берлин, Хамбург, Осло, Виена, Цюрих, та дори в Сидни и Сеул! И всичко това беше не само в подкрепа на българските протести, но и с цел привличане на общественото внимание в чужбина към безобразията в бившата комунистическа държава.

Идеали, принципи, доверие?

Без подобен прецедент в европейската практика  каузата на българските протести получи и дипломатическа подкрепа. Към публично изразените позиции на посланиците на Германия и Франция се присъединиха и техните колеги от Холандия и Белгия. Те се обединиха в мнението, че в основата на сегашното недоволство стоят накърнени идеали и принципи, че мониторинговият механизъм от страна на ЕК все още не трябва да бъде премахван, както и че влизането в Шенген, освен технически е и проблем на доверие. Съвсем показателно признателността на хилядите демонстранти в София към тази подкрепа се изрази в пресъздаването на символични сцени от Френската революция и събарянето на Берлинската стена, както и в ръкопляскания и аплодисменти пред посолствата на тези страни. И още нещо. Макар и да не съдържа политически оценки, днешният/ четвъртък, 18 юли/ устен доклад на ЕК със сигурност ще запознае Съвета на ЕС с фактологията на сегашния институционален хаос в България, в който проблемите, за които вече седем години Брюксел говори на София, трудно могат да бъдат решени.

Лети, отлита моят самолет…

Неотдавна  Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) обяви, че през следващата 2014 година почти 900 000 българи планират да емигрират от родината си след отпадане ограниченията на трудовия пазар в Европа. Паралелно с тези данни в българския печат се появи и ширещият се напоследък кандидат-емигрантски жаргонен израз „терминално ми е”, сиреч, хем ми е безнадеждно, хем еднопосочния полет  ме очаква. Уловените от социолозите нагласи проличаха и на сегашните протести –  млади хора лансираха идеята /къде на шега, къде не съвсем!/ шествието по „Цариградско шосе” да се насочи към летището, където с машини на прословутия „Авиотряд 28” недоволните българи да бъдат извозвани директно в чужбина. Така пилотите хем щяли трупат летателните часове, а управлението можело да реши бързо проблема с младежката безработица и майчинските добавки.

На пръв поглед всичко това може да изглежда гротескно, но нима случващото се в България през последните месеци не е грозна гротеска в европейска държава, отхвърлила комунизма преди цели 24 години?  Да, така е, казват младите българи в страната и чужбина, демонстрирайки своето омерзение и солидарност за промяна. Въпросът кой и кога ще ги разбере.

10.07.13 „Активните социални движения създават по-големи шансове да се родят реформаторски политически проекти и в ляво, и в дясно” – Боряна Димитрова, социоложка

Мислещи експерти с визия твърдят, че в резултат на социалния и обществен натиск в бъдещия следващ 43-ти парламент ще има ясно изразени ляв и десен блок, а политическото балансьорство значително ще намалее. Което за сетен път поставя главоломният въпрос какво всъщност е „левица” и „десница” в деформираната българска политическа система, особено в дните на масови протести и вулкан от обществено недоволство?

Отвратителният навик да се мисли в антитези и така да се подбират управленските кадри на държавата може да се илюстрира /парадоксално наистина!/ от повечето войни досега. Те, както е известно, са били класови, религиозни, национални и студени, и винаги са довеждали до едни и същи съдбовни последици. В този смисъл съвременната демокрация би следвало да е постоянно съпротивление към черно-белия подбор на управленците или казано другояче, мисленето в категории „приятел-неприятел”, „пролетарий-богаташ”, „християнин-мюсюлманин”, „българин-турчин” би трябвало да се възприема като фундамент на отдавна  отречени тоталитарни позиции. В противен случай хората престават да бъдат един за друг човеци и се превръщат в „приятели – неприятели”, а спорните проблеми между тях се израждат  в конфронтации, които се стремят към непременна „победа” и „да разбием неприятеля”.

Обърканите посоки

Разумно погледнато мисленето в понятия „левица” и „десница” е доста примитивно. И всъщност за какво са подобни разлики, които хвърлят в една каца да речем Иван Костов или Адолф Хитлер, които са от десницата или Ленин и Сергей Станишев – беспорни левичари? Подобни означения са лесен заместител на мисленето и са подходящи по-скоро за демагогия и пропаганда, отколкото за един демократичен подход.

За съжаление навиците на тоталитарното мислене са дълбоко вкоренени в посткомунистическия българин  и той  трудно би изличил понятията „левица” и „десница” от политическия си речник. А всъщност позиционирането вляво и вдясно произхожда още от Френската революция преди повече от двеста години! Там от едната страна са стояли богатите аристократи, които са се стремяли да запазят, или да „консервират”, старите добри навици и своите привилегии. В революционното Народно събрание те сядали в дясната страна и оттогава са се превърнали в синоним на монархически привилегии и общ  консервативен подход към обществените работи. Вляво се намирали  еснафи, земеделци, занаятчии, които претендирали за своя дял в управлението и икономическия живот. Така се е получила картината на желаещите да консервират привилегиите си десничари и аспириращите за дял от властта бедни левичари.

Много наляво дясно ли е?

През 19-век понятията се разместват. Срещу консервативната десница се изправя либералната опозиция, която започва да прокарва тезите си за индивидуалната свобода на отделния предприемач срещу монополните производители.  Тогава либералите представлявали „лява”, сиреч демократична,  опозиция срещу всичко консервативно. И до днес в САЩ „либерален” означава обратното на „консервативен”, а в Европа то по-скоро се определя като „социалдемократичен”.

В наши дни възниква въпросът откъде идва по-голямата заплаха за свободата на гражданина и на демократичното общество? Дали държавната власт е по-опасна от личната власт, бюрокрацията, олигарсите и мафията? Дали свободата на дребния предприемач /прословутата средна класа/  е повече застрашена от ненаситната държава, която непрекъснато го товари с данъци и ограничения, или по-опасни за него са олигарсите и мафията, които го рекетират по всевъзможни начини? В посткомунистическо общество като   българското хората имат опит с всякакви видове репресивни органи – комунистическа милиция, ДС, силови групировки, мафия – и за тях отговорът на пръв поглед изглежда еднозначен: неприятелят е държавата, която следва да се отслаби колкото е възможно повече. Никаква полиция, никакви разрешения, пълна свобода на стопанската инициатива, пълно народовластие! Да, обаче за да се осигури въпросната свобода, това означава гарантиране на ефективно законодателство, стабилни и некорумпирани правозащитни и правоохранителни органи, работеща съдебна система и действен контрол над групировките и олигархичните структури. Така излиза, че въобще не си струва малкият, изчезващ демографски народ като българския да си строши окончателно главата  препускайки по дясната стълба, която води наляво.

Какъв компромис?

В крайна сметка истинската демокрация не би следвало да е въпрос на десница и левица, а по-скоро на защита на гражданската свобода и свободното съжителство. Както и на добрата обща воля срещу всяка заплаха, като корупция, полицейско насилие или икономическа нищета. В този смисъл едва ли е продуктивно общество, което претендира за някакъв разум, да се ругае злобно на десни и леви, вместо да се опита да постигне някакво разбирателство. Особено във времена на съдбовна политическа и икономическа криза като сегашната, която заплашва да досъсипе и малкото демократичен капитал, натрупан с огромни усилия, трудности и лишения през последния четвърт век.

11.07.13  Какво чуха и разбраха българите от публично изразената позиция на германския и френски посланици в София? Различават ли се целите на гражданското общество в Европа и България?

Безпрецедентният ход на посланиците на Германия и Франция в София да изразят публично обща позиция по случващото се в България през тези дни разтърси болезнено правителството и подкрепящите го партии. Омаломощен от ескалиращите искания на улицата за оставка и от практически блокираното държавно управление, кабинетът на Орешарски така и не успя да разтълкува натрупващото се официално „мълчание” на Брюксел и оценката не закъсня – нетрадиционна, партньорски коректна и дипломатически неотразима. Оправомощените от своите правителства пратеници на Берлин и Париж в София заговориха остро за отказ от олигархичния модел /вицепремиерката и правосъдна министърка Зинаида Златанова побърза да поясни, че в този контекст „модел” означавало дълговременни проблеми в системата, които трябвало да се решават по системен път!/, за пълната несъвместимост на въпросния модел с европейския цивилизационен избор на страната, за необходимостта да се чуе гласът на гражданското общество / вече почти цял месец викът на улицата се разбива в плътно затворените прозорци на Министерския съвет и парламента!/, за нуждата да се щади ролята на президента в кризата, за плурализма на медиите, за  проявите на екстремизъм, ксенофобия и омраза. И за да придадат конкретна тежест на думите си, двамата дипломати припомниха, че почти половината от еврофондовете за България идват от данъкоплатците на техните страни.

По реакциите ще ги познаете  

               И въпреки че двамата посланици в общи линии припомниха всичко онова, което Европа се опитва да внуши  на България вече цели 6 години, обичайните реакции не закъсняха. Както можеше да се очаква, изданията на скандалният медиен могул Пеевски първи подскочиха  като ощипани.  „България, макар малка и бедна не е нито френска колония, нито германска провинция, а суверенна държава”,  националистически се сопна в анонимна статия една от печатните му многотиражки изливайки мъката си от „кухите фрази” каквито били плурализма на медиите, демокрацията и европейските ценности. Друг всекидневник, известен доскоро с крайно сервилното си отношение към режима на Бойко Борисов, помести удобния  и за сегашното управление патос на социолог, който запенен заявява, че „Европа не може да ни размахва пръст” и всичко това било „недопустима намеса във вътрешните работи”. Почти неизвестен депутат от БСП с афинитет към външната политика обяви по телевизията, че Германия и Франция се държали като „акционери” в България, а самият партиен лидер на червените Станишев, предвид деликатното си положение в ПЕС, предпочете да нападне директно президента Плевнелиев за това, че е мълчал за олигархичния модел при управлението на ГЕРБ.

 Европа си говори…

Всъщност днешните властимащи вероятно трябваше да се вслушат в предупреждението на председателя на ЕК Барозу на премиера Орешарски в Брюксел, че събитията в България предизвикват опасения „не само сред българското общество, но и сред европейските партньори на страната” и че ЕК ще продължи наблюдението си по Механизма за сътрудничество и оценка. Разтълкувани вярно тези предупреждения означават, че нищо в бедната европейска членка не се е променило от години насам. Със сигурност беше нужно да осмислят и посланията дошли от германския Бундестаг в началото на юли, където парламентарната фракция ХДС/ХСС чрез своя говорител Михаел Щюбген обяви, че България е изправена пред „завръщане в миналите времена на социалистическите своеволия”,  а „организираната престъпност и олигарси са на път да плячкосат държавата, като толерират българското правителство”. Още тогава те трябваше да вникнат добре в смисъла на оценката, че „за всеки демократ в Европа сътрудничество с партията “Атака” не е позволено, тъй като тя е сбор на крайнодесни радикали, расисти и антиевропейци”.

 Дипломатично подърпване на уши

Мнозина в България  все още се затрудняват да определят какво точно представлява общата позиция на германския и френския посланик. Някои я нарекоха „приятелско предупреждение”, други „размахване на пръст”, трети „писмо, след което дните на кабинета „Орешарски” са преброени”. Всъщност двамата дипломати представиха публично  официалната оценка на техните европейски държави за политическата криза в България, която на практика представлява предупредително и дипломатично подръпване на ушите на затъващото в политически хаос сегашно управление. Както сам посланик Матиас Хьопфнер поясни, той е неговият френски колега са искали да окуражат гражданското общество в България.

Всъщност протестиращите  десетки хиляди българи са представители на това гражданско общество и те всекидвевно поставят от улицата своите конкретни  искания. Същите, за които говорят германския и френски посланик, конкретизирани с настояването за незабавна оставка на кабинета, предсрочни избори с нов избирателен кодекс и рестартиране на провалената демокрация в страната. Нещо, което в крайна сметка българите заслужават.

  04.07.13

Заплахите на Волен Сидеров за гражданска война в България не са новост. По-скоро те са пореден епизод от неговия безвкусен и креслив политически сериал, в който от години самият той и партийните му щурмоваци се опитват да превърнат скандала, провокацииите и заплахите в норма на обществения живот. И продължават да си въобразяват, че го правят успешно.

Помните ли август 2008-ма,  когато записи на стари речи на Сидеров заглушаваха с издути докрай тонколони срещу президентството националните химни на встъпващите в длъжност тогава посланици на САЩ и на  Русия? Вероятно тогава ви е убегнал факта, че лагеруващите на площада атакаджии имаха специално разрешение за шумните си кампании от столичната община одобрено лично от кмета Бойко Борисов.  Със сигурност си спомняте как няколко месеца по-късно Сидеров и компания опитаха да нахлуят в студиото на „Панорама” на БНТ  за да се разправят със същия гостуващ в студиото кмет Борисов, но бяха допуснати едва до антрето на телевизията въпреки лавината от словесни заплахи и обиди? Е, през май 2011 Сидеров взе своя реванш като  нападна с юмруци в студиото на БНР независимия тогава депутат Корман Исмаилов след разправия в ефир кой точно е предизвикал сбиването пред софийската джамия „Баня Баши”. Вероятно в паметта ви още стоят кадрите от скандалната и  окървавена провокация в центъра на столицата, които обиколиха светкавично  световните медии за да илюстрират прословутата българска „етническа толерантност” в неподправено националистическо изпълнение!

Националистическият поп и мирното село?

Мнозина вероятно още се чувстват неудобно от случката през 2010г. когато „любимецът” на петимните за зрителски рейтинг медии лидер на „Атака” успя да забърка истински международен скандал, като обвини от екрана държавата Израел и нейни представители за връзки със съмнителна фигура от българския престъпен свят. Резултатът –  израелското посолство в София нарече официално лидера на „Атака” човек, който е доказал достатъчно последователно своите „расистки, антисемитски и  антиизраелски нагласи”  и изрази съжаление, че страна като България има за водач на партия и член на парламента фигура като Волен Сидеров. А помните ли как през същата година неуморният „баш-националист” прогони с грозен скандал от площад „Св.Александър Невски” екип на Турската обществена телевизия, опитващ се да покаже в пряко предаване забележителностите, местната култура и облика на София? Само месец след тази проява, издокаран в черна тениска с надпис „Не на Турция в ЕС!” водачът на „Атака” засипа от парламентарната трибуна с огън и жупел южната съседка на страната и нейния министър-председател Ердоган заради посещението му в София, а онемялите в този момент депутати от ДПС по-късно поискаха от тогавашния премиер Борисов „да се разграничи от политическите изстъпления на Сидеров”. В края на същата година лидерът на „Атака” постигна връх с резоньорската си изповед, в която по примера на Бойко Борисов обяви, че „като държавник, като поведение Тодор Живков е направил доста неща за България” и което е още по-впечатляващо, призна чистосърдечно, че е мислел същото още в началото на 90-те години в качеството си на главен редактор на в.”Демокрация”.

Бумерангът се завръща

В първите дни на  2011-та след преиздаването на двете откровено антисемитски книги на Сидеров „Бумерангът на злото” и „Властта на мамона”, БХК с писмо призова парламента да се обяви срещу разпространяването на подобен тип подстрекателска книжнина, в която Холокоста е определен като “сюжет” и представен като лъжа, изфабрикувана от американците, които са управлявани от еврейския капитал. Всуе! Ръководството на 41-то НС тогава предпочете  удобното мълчание и ударът на „бумеранга” не закъсня. На 10 март при едноминутното мълчане в памет на жертвите на Холокоста депутатите от Атака демонстративно напуснаха залата напук на целия цивилизован свят и делото на българския народ по спасяване на своите евреи. Само два месеца по-късно Сидеров успя да издебне американският посланик Уорлик в столичен ресторант и му представи сметка за 2 милиарда лева неплатени наеми за използуването на американските бази в България. След инцидента „Вашингтон таймс” нарече действията на националиста „евтин политически шарж” и припомни на читателите си по света, че в своя дипломатическа грама от 2005 г. посолството на САЩ е описало партия “Атака” като “силно антиамериканска”, а нейния лидер Сидеров – като “открито антисемитски настроен”.

Колкото по-зле, толкова по-добре?

Изброеното дотук едва ли е неизвестно на сегашните политически „аркадаши” на „Атака”, камо ли на европейските и световни партньори на страната. По-скоро се прави опит то да бъде  удобно забравено. Както вероятно ще бъде отминато знаковото напускане на залата от чуждестранните дипломати по време на хистеричната реч на Сидеров при откриването на 42-рия парламент. Или безобразният му  опит пред цяла България  да провали заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност с недопустими нападки към държавния глава. С чувство на изгарящ срам вероятно ще бъдат заметени под килима и заплахите му да извършва граждански арести, да наказва полицаи и питащи журналисти, да се движи нагло в парламента с палка и пистолет…

Докато умните се наумуват, лудите се налудуват

Ще му мине, биха казали великодушно някои, сега Сидеров е в еуфория от възможността да разиграва БСП и ДПС с парламентарния си трик „тук ме има, тук ме няма”. Няма въобще да му мине, смятат разгневената българска улица и Европейският парламент и настояват писналите на всички газирани войни на крайните националисти и техния водач да бъдат незабавно прекратени. Тъй като са опасни, вредни и срамни. Не само за българите, но и за всички около тях.

03.06.2013

Вероятно сте гледали великолепният американски уестърн „Тъмбстоун” и помните неговият легендарен стрелец Уайът Ърп? Ако не сте– жалко, защото някои сюжети от София през тези дни удивително напомнят за обстановката и персонажите във филма.

За разлика от Тъмбстоун, малък градец в Дивия запад, българската столица е двумилионен град, което съвсем не пречи  и в нея да царят хаоса и престъпността, а различни банди да вилнеят, например, пред Българския футболен съюз, около Националната опера, по стадионите или около протестиращото срещу корупцията население.  В паянтавото дървено градче живеят авантюристи, комарджии, крадци на добитък и други престъпници от необуздания период на американската история, а човешкият живот там няма никаква стойност. Днес столицата на най-бедното европейско население е обитавана от политици, местни олигарси, държавни служители, бабаити от провинцията, човешкият живот  и частната собственост в нея също нямат особена стойност, поне ако се съди по размерите на криминалната престъпност, равнището на общественото здравеопазване и социалните системи. В кръчмата, основното социално средище на Тъмбстоун  е можело да се влиза с оръжие и там, обикновено след третото уиски, неизбежно започвала стрелбата. В наши дни в сградата на българския парламент, където се коват законите на страната, също се влиза със законно притежавано оръжие и само по едно чудо досега отвътре не се е чула пукотевица.

Най-бързата ръка

От американския уестърн не става ясно колко от жителите на Тъмбстоун са притежатели на пистолети и пушки, но постоянната стрелба и нескритата любов на американците към огнестрелното оръжие подсказват, че практически всички в градчето са имали поне по няколко пушкала.

Официални данни за броя на носените от българските депутати лични оръжия също липсват, но ако се съди по откровенията в печата на бивш офицер от НСО, знакови политици са се  разхождли свободно пистолетите си из кулоарите на парламента, разхождат се и днес. Сред тях са един доскорошен министър-председател и бивш главен секретар на МВР, както и неговият министър на транспорта и информационните технологии. Тези дни за главен депутат-пищовджия се води лидерът на крайните националисти, който освен със своя скъп скорострелен „Глок” и сгъваем нож в джоба, при влизане в НС обича да се фука пред журналистите и с черната си полицейска палка.

Кой за какво се стреля?

В американския Тъмбстоун се стрелят след пиене, загуба на карти, за жени, срещу грабежи и в защита на частната собственост. В българския парламент биха се гърмяли единствено по идейни причини и то след изпадане в тежък политически амок. По думи на националистическия лидер-депутат той от години носел оръжието си навсякъде, защото заплашван с SMS-и се притеснявал за своя живот. Вероятно и други негови колеги от останалите парламентарни групи биха имали подобни притеснения. Това означава, че  ако при по-остър политически дебат или след неудобен журналистичеси въпрос някой от законодателите-стрелци загуби нерви и посегне към кобура, тогава той със сигурност няма да се различава от персонажите в уестърна за Дивия запад.

                   „Кажи на другите страхливци, че справедливостта идва. Кажи им, че аз идвам и водя ада след себе си!” – това са думи на легендарния стрелец от Дивия запад Уайът Ърп, главен герой във филма „Тъмбстоун”.

„След като не може да бъде въведен ред в държавата, партията ще го въведе чрез граждански ред, което включва и арести на провокатори” – това са думи на Волен Сидеров, водач на партия „Атака”, казани тези дни в българската столица София.

Задачата: окрийте разликата между двете изказвания от три пъти!