15.12.12
През 2060 година българското население ще се стопи с приблизително два милиона души и тогава в страната ще живеят малко над 5 милиона българи – това гласят прогнозните данни, публикувани тези дни от НСИ. Успоредно с тях медиите цитираха и експерти от Центъра за демографска политика, които позовавайки се на данни на американското ЦРУ от юли 2012г. са установили, че за първи път след 1947 г. броят на българите вече е  под 7 милиона човека. Демографски апокалипсис или закономерен процес очертават въпросните данни? Георги Папакочев разговаря с двама академични експерти по проблема:

Данните на НСИ показват дълбочината и значимостта на негативното демографско развитие на страната, на което сме свидетели сега. Резкият спад на раждаемостта, равнищата на смъртност и високата емиграция ще оказват дългосрочно проявление и въздействието на тези процеси трудно ще бъде преодоляно в бъдеще, прогнозира доц.д-р Елица Димитрова от Института за изследване на населението и човека при БАН. Въпросът, обаче, е каква ще бъде скоростта на този спад? До голяма темповете ще зависят от социално-икономическото развитие на страната. При оптимистичен сценарий на едно стабилно социално-икономическо развитие намаляването на числеността на населението би било по-бавно. А това предполага подобряване условията на живот, увеличаване на доходите, гарантиране на социално-икономическа стабилност и сигурност, осигуряване на качествено образование и на по-добри възможности за реализация на пазара на труда на младите хора. Според последни данни България е сред страните с най-висока младежка безработица, а това означава не само липса на перспективи на пазара на труда, но и промяна на плановете и намеренията на младите хора да създават семейства и да раждат деца. Други фактори са преодоляване на хаоса в системата на здравеопазването, осигуряването на качествени здравни грижи както и на по-широк достъп до тях.

Скъпите бебета

Данните на НСИ говорят не  толкова за естествен, колкото социален процес, допълва доц.д-р Никола Чолаков от УНСС. Във всички развити страни по света през последните 50 години раждаемостта спада. Колкото по-развита е една страна, колкото по-високо е жизненото равнище в нея, толкова по-стръмна е спадащата крива на раждаемостта. Все по-малко бебета се раждат в Германия, Австрия, Швейцария, в силно индустриализираната Северна Италия, в Източна Европа, а  България е развита държава в сравнение с някои африкански страни, най-малкото в културно отношение! Спадът в раждаемостта не е свързан само с жизненото равнище, той по-скоро е тенденция, която се появява още в средата на 20 век, ако не и по-рано. Още в края на 19 век скандинавските държави бележат спад в раждаемостта и вече над 100 години те преживяват този процес. Става въпрос за социален феномен, чието просто обяснение дава нобеловият лауреат Гари Бекер: Колкото по-високо е културно-икономическото равнище в дадена държава, толкова по-скъпо излиза раждането и отглеждането на деца. Хората вече са с високо образование, кариера, професия, прекарват повечето време извън семейството, а отглеждането на децата свива тази възможност, ограничава ги в собственото им развитие и това води до относителното оскъпяване на отглеждането на дете.

  Демографският бумеранг
                      
Кои обаче  са най-тревожните последици от демографските промени и отразява ли се върху тях икономическата криза?
Прогнозираният спад на населението в трудоспособна възраст и увеличаването на хората в пенсионна възраст би имало отрицателен ефект върху пазара на труда, където се очертава недостиг на работна ръка и натоварване на системите на социално и здравно осигуряване. В резултат на миграцията, загубата на квалифицирана работна сила се отразява върху качеството на човешкия капитал, с който ще разполага страната в бъдеще. Така че ефектите са многопосочни и трудно могат да се степенуват, смята доц.Димитрова. А данните сочат, че дори при положително икономическо развитие населението на страната ще продължи да намалява.
Обезлюдяването на България датира от 50-те и 60-те години на миналия век, пояснява от своя страна доц.Чолаков.  Северозападна България, например, е напълно обезлюдена, селата там са останали без хора. Но така не е само у нас. Българското село не можа да се транформира в селище и си остана такова, каквото е било преди 50 или 100 години. И естествено младите избягаха оттам. Индустриализацията и екстензивното развитие през 50-те, 60-те и 70-те години прогониха младежите от селата, сиреч базата за раждаемост  неимоверно се сви. От друга страна юношите бяха „изсмукани” към гимназиите в градовете и оттам в университетите. Е, как как да се върнат обратно в селата? Друг фактор е кооперирането на земята – селяните бяха превърнати в наемни работници на т.нар.ТКЗС, които всъщност още през 60-те години с бяха онова, което днес наричаме ООД/Дружество с ограничена отговорност/. Затова сегашната криза е нищо в сравнение с 80-те години, когато магазините бяха практически  празни, констатира преподавателят от УНСС.
Ненамеса във вътрешно-семейните работи
От демографската литература е известно, че когато съществува постоянен режим на отрицателно възпроизводство на населението, след достатъчно дълго време все пак настъпва някакъв баланс и равнищата се стабилизират. В България този етап все още не е достигнат. Най-важното сега е да се гарантира възможността на хората да имат по-добра работа, по-високи доходи, да имат семейство, да създават повече деца за да се преодолеят негативните ефекти от кризата,  е убедена доц.Елица Димитрова.
Най -добре е държавата да не се меси в демографските процеси. Демографската политика, за която се говори от десетилетия,  е намеса във вътрешно-семейните работи между съпрузите и  никъде подобна политика не е успяла да повиши раждаемостта, смята  от своя страна доц.Никола Чолаков. В Китай, да речем, с жестоки ограничения раждаемостта беше леко понижена, но напоследък се чува, че и там нещата ще бъдат оставени да се развиват естествено.  Да, по времето на Дьо Гол преди 50 години за подпомагане на младите семейства във Франция повдигна раждаемостта малко повече, отколкото в съседните страни, но разликите бяха  незначителни.
Интереса клати феса
Малко вероятно е двата милиона българи в чужбина да се върнат в родината си. А като демографски резерв, който би могъл да компенсира свиването на българското население, това е невъзможно – измененията вече са прекалено дълбоки, е убедена доц. Елица Димитрова. Подобно е и мнението на доц.Никола Чолаков, за когото идеята за връщане на българите от чужбина е несериозна. „Хората са тръгнали да си търсят късмета в чужбина и ако са го намерили, как ще ги върнеш обратно?” – пита риторично преподавателят от УНСС и все пак си отговаря: „ Ще върнеш тези, на които късмета им се е изплъзнал, има и такива. Но онези, които са си уредили живота в чужбина няма да се върнат, просто логиката на живота е такава”.

Защо протестът на доматохвъргачите не може да промени България? Впечатляват ли се управляващите от показване на зацапано  долно бельо?

За кризисна Европа 2012 беше година на социалното недоволство. В мизерстваща България опитите за изразяване на социално недоволство бяха бързо и ловко овладявани от властта. Къде „со кротце , со благо и со малце кьотек” / по класическата рецепта на Ляпчев/, къде с „разделяй и владей” /по правилото на древноримските императори/ държавната машина съумя успешно да неутрализира спорадичното недоволство от управлението, престъпността, корупцията и хроничния недоимък. И има всечки основания да е доволна от това.
Факт е, че българите протестират често, по различни поводи, но обикновено изразяват несъгласието си боязливо, не много шумно и често разединени. Дали причина за това е все още съхранената посткомунистическата народопсихология или недостатъчно развитото гражданско самосъзнание е трудно да се каже, но е факт, че най-масов през годината се оказа партийния митинг в средата на ноември,  на който опозиционната левица успя да изкара на централен столичен площад няколко хиляди души за да протестират срещу бедността и корупцията.
Балканските мърморковци
А иначе имаше и други прояви. Още през март стотици шофьори в цялата страна вдигнаха глас срещу високите цени на горивата. През цялата пролет и лято от техните редици кънтяха предупреждения  за масови протести срещу скъпия бензин и дизел. И какво от това? Цените останаха високи с всичките последствия за икономиката, а възмутените шофьори кротко започнаха да се бъркат по-дълбоко в своите джобове.  През април се социално се оживиха недоволните пенсионери, потребителите на интернет-услуги и противниците на атомни електроцентрали на Балканите, но протестите им  отшумяха набързо  и скромно. През юни „експлодира” ефектното недоволство срещу поправките в Закона за горите с блокиране на кръстовището на софийския Орлов мост. Силовата намеса на полицията и манипулативното отразяване от проправителствените медии на тридневния протест успяха да изпуснат политическата пара от него, а решението на президента  Плевнелиев да върне закона за преразглеждане в парламента ликвидира окончателно общественото недоволство. Според данни на природозащитници от началото на годината до средата на ноември в страната са били организирани 38 протестни акции свързани с поправките във въпросния закон, но благодарение на организираните от  властта контрапротести и на използуваните други административни трикове, публично забележима остана единствено свиканата чрез социалните мрежи акция на Орлав мост. Което даде повод на швейцарския “Нойе Цюрхер Цайтунг” да отбележи иронично: „Българите предпочитат да мърморят помежду си срещу политиците, вместо да излизат на открит протест срещу властта. За опазването на природата обаче, те излязоха на улицата.”
Доматена салца за малката пица
След това дойдоха недоволствата на софиянци по повод т.нар.”данък паркинг”, протестите на варненци срещу строителните попълзновения в  тяхната морска градина, станалите хронични настоявания на полицаите за повече пари, битката на жителите на Девин, Борино и Доспат за въстановяване на тяхната закрита болница в района, на младите майки за повишаване на детските надбавки, за да се стигне до най-забавния протест, който беше наречен „доматената революция”. В края на ноември десетки полицаи арестуваха ексцентричния някогашен дисидент Николай Колев-Босия, който хвърли символично домат срещу парламента. На последвалата акция в подкрепа на индивидуалния протест, зад стотината „доматохвъргачи” застанаха почти толкова журналисти, а пред тях в кордони се изправиха няколкостотин полицаи. Към Народното събрание полетяха няколко домата, смелчаците се поснимаха, поприказваха и всичко приключи мирно и тихо с няколко кадъра във вечерните тв-новини. За да напише след това независимият британски „Гардиън”  в заглавие: „Гнила политика, гнили домати” и да припомни на читателите си, че преговорите за присъединяване на България към ЕС били прибързани и са оставили страната нереформирана, но че по Божията милост „София няма големи дългове и националната икономика е стабилна”.
Синдромът на мръсното бельо
През миналата година протурски националист се появи в ЦИК по долни гащи за да протестира, че отказали да регистрират партията му за президентските избори.  Миналата седмица протестиращи учени от БАН и университетите размахаха пред сградата на правителството зацапано долно бельо като израз на възмущение от безобразията около финансирането на Фонда за научни изследвания. Ден след това в декемврийския студ и на същото място разсъблечен възрастен мъж заедно със стотина пенсионери скандираха „Гладни сме!”, а няколко майки с детски колички бяха вкарани във фоайето на  българския парламент за да изплачат там, основно пред ресорните журналисти, недоволството си от мизерните детски надбавки.
Ефектно, впечатляващо и… безпредметно! Защото подобни камерни протести са наивна реплика на общественото недоволство, което разтърсва из основи кризисните европейски държави. И бледо подобие на високото гражданско достойнство, което би следвало да притежават едни свободни и горди граждани на Стария континент. Но такива са българските реалности, уви. При това броени месеци преди изборната 2013.

Според индекса на Трансперънси интернешънъл нито една страна от Западните Балкани не преминава четвъртото деление от скалата 0-10, като 0 означава “много корумпирана”. Как тази ситуация може да се проектира върху стремежа на повечето страни от региона за членство в ЕС? Как ще се отрази повторното въвеждане на визи върху евроентусиазма на някои балкански държави? Къде са корупционните прилики между България и Гърция? Георги Папакочев разговаря с  политолога-европеист Владимир Шопов, основател на компанията за анализи „София Аналитика”:

Дълбокият корен на корупцията в Западните Балкани се дължи на тежката симбиоза между власт и престъпност при разпада на бивша Югославия. Създаването на нови държави неизменно предполагаше допир до престъпен ресурс като елемент от държавното строителство и легитимиране на новите елити. Комбинацията от самия процес на разпад и превръщането на района в ембаргова територия създаде истинска лабораторна среда за дълбока корупция. Всичко това е вече дълбоко вкоренено и няма как да бъде преборено за няколко години, дори и за десетилетия. От тази гледна точка поставянето на въпроса за престъпността и корупцията в самата основа на диалога и преговорите с ЕС е логично последствия от тази ситуация. И това ще продължи до самото влизане на тези държави в съюза независимо кога ще се случи това. Погледнете например започващите преговори с Черна гора. Те стартираха с преговорните глави за правосъдието и вътрешните работи, те няма да бъдат затворени до последната минута и ще останат в центъра на вниманието до самия край. Урокът с България и Румъния бе полезен за всички и отсега е ясно, че без много дълбока и устойчива промяна останалите държави от региона просто няма да влязат в организацията, смята Владимир Шопов.
Визите като стимул?

От друга страна очакването за интеграция е сред малкото неща, които дават структура и динамика на процесите на промяна. В този смисъл отстъплението от възможностите за по-свободно движение ще бъде тежък удар за целия процес. Ние като българи знаем символната стойност на тази възможност, усещането за свобода и принадлежност, която тя носи. Това е един от най-работещите механизми за промяна и европеизация на тези държави и запазването на безвизовото пътуване има особена ценност в този план. В същото време обаче знаем добре, че много от западните общества имат силно нараснала несигурност както в по-общ план с имиграцията, така и с досегашните модели за тяхната интеграция. Икономическата криза допълнително внася и финансово измерение и прави обикновения западен човек още по-чувствителен. Това носи очевидното изкушение да се търсят знакови публични действия за ограничаване на свободата на движение. Има и още нещо обаче, за което самите хора от държавите в Балканския регион ще трябва да разберат. Възможността за многократно вдигане и пускане на визовите ограничения ще бъде използвана през идните години като инструмент на преговорите и за оказване на натиск за реални промени. Неслучайно сега се мисли как това да става по-лесно от юридическа гледна точка. Така че те ще трябва да свикнат с това и да намерят начини за противопоставяне, съветва политологът Владимир Шопов.
Съседски надпревари
Общото между България и Гърция е културата на корупционната допустимост и нефункциониращите институции. Това прави корупционното действие рационално, защото ви решава въпроси, проблеми, дава възможност да ударите конкурент. Срещу ниска вероятност за наказание. Да припомним по отношение на Гърция, че тя дълго време печелеше от геополитическия императив за подкрепа на всяка цена и това позволи допълнителното вкореняване на корупционното мислене и действие. Сега при промяната на средата виждаме ясно често дори комичните висоти, до който злоупотребите са стигнали. Виждаме и яростната реакция, когато трябва да бъдат направени съвсем разумни базови промени, свързано с това да се издават касови бележки например. Но това е уникална ситуация, смята Владимир Шопов, защото южната ни съседка е просто принудена пред перспективата за фалит да променя начина си на мислене и поведение. Колко устойчиво ще е това не можем да гадаем.
Къде се пресичат успоредните корупционни линии
Постигна ли назначаването на бившата шефка на българския клон на Трансперънси за правосъдна министърка целта да бъде повлияна положително борбата с корупцията в България? Подобен подход би ли решил проблема с тази обществена злина?
Не, не бих казал, смята Шопов. Няма видима индикация, че въобще назначението е направо с подобна идея – да се „прелее“ философията на тази организация върху поведението на управляващите. Идеята бе по-скоро да се търси някаква гражданска легитимация, но най-вече да се намери по-удобна фигура, която да не конкурира вътрешния министър на този терен. От това, което аз лично виждам, целта е постигната.
Но ние сме изправени пред по-обща трудност, допълва политологът. Пробвахме най-очевидните и предписвани стратегии срещу корупцията. Смяна на закони, на институции, създаване на нови институции, криминализация на деянието в отделните му части, обществени кампании и т.н. И въпреки всичко това културната устойчивост под явлението си стои непокътната, а ние като общество просто намираме нови и нови форми и пътеки за лошо управление и подозрително поведение. Погледнете, например, сложните въртели на последния най-актуален кандидат за конституционен съдия. Друг пример. Като политически анализ много от нас критикуваха корупционния потенциал на коалиционните формати, най-вече на „тройната коалиция“. Поделени територии, пакт на съгласие кой къде действа и т.н. Сега се оказа, че политическата противоложност на уж ясната отговорност и концентрираната власт ни води на същото място. Две пътеки, но една крайна точка. В този смисъл мисля, че цялостния разговор за корупцията е в задънена улица. Не знаем от кое следващо усилие можем да очакваме някакъв резултат, казва Владимир Шоопов.
Битак за българско гражданство?

Покупко-продажбата на българско /а то е и европейско!/ гражданство срещу 2 милиона евро инвестиции не е ли покана за корупционни практики в страната? Влагането на подобна сума в бедна България предполага, че инвеститорите бързо ще искат да я възстановят, при това с печалба и по всякакви начини?
Ние имаме поне две големи предизвикателства – да се справим с ускорената битка за инвестиции и с намаляващия интерес към нашия регион, пояснява политологът Шопов. Активност и дори известен риск са необходими и мисля, че по-високия праг се опитва да балансира в това отношение, но той не трябва да бъде и възпиращ. Точното число е за икономистите. По-общият въпрос е в регулацията около ангажиментите за придобитото по този начин гражданство или документ за постоянен престой. Насочване на инвестициите към тези сектори, където ще имат по-голям ефект и по-висок контрол върху тези сектори, които знаем, че традиционно привличат по-съмнителни ресурси, например финанси и недвижими имоти. Просто е нужно по-голямо внимание и контрол. Но не бих подценил спешността на търсене на нови пътища за растеж, защото сегашното статукво е на практика изчерпано и ние сме изправени през развития в глобалната икономика и политика, за които нямаме никаква готовност, обобщава политологът Владимир Шопов.

Какви подаръци направи България на мегаструктурата Газпром? Какви са последствията от договорките по Южен поток и сензационната „отстъпка” за цената на руския газ?

След две десетилетия отсъствие, в България отново се появи позабравеният дядо Мраз. Същият онзи с казашките бричове и червени ботушки, дето навремето беше съчинен от съветските другари като заместител на религиозния западен дядо Коледа. Вместо навръх Нова година, какъвто някога беше обичая, този път московският дядо престигна в София още в средата на ноември, пременен в марков костюм на висш чиновник от Газпром. От деловото си куфарче той извади книжата за тръбопровода „Южен поток” и 10-годишния договор за доставка на природен газ, получи набързо подписите на българските си „братушки”, изпълни пред телевизионните камери няколко артистични етюда на прегръдки с премиера и ресорните министри, след които поживо-поздраво се прибра в Москва.
Когато в България, обаче, еуфорията от визитата на руския газов Дядо Мраз поотшумя, неизбежно удари
часът за осъзнаване
Всъщност съмненията бяха породени от публикувания тези дни редовен доклад за пазара на газ през първото полугодие на 2012 година, изготвян от Главна дирекция „Енергетика” на ЕК. От документа стана ясно, че за година и половина увеличението на цената на руския газ за България е било с цели 50 процента, сиреч най-високо спрямо цените на различни други доставчици за всички останали 26 членки на ЕС. Просто задушевната руска поговорка „Кого люблю, того и бью”/”Когото обичам, бия най-много”/ е получила в конкретния случай пълното си потвърждение. От европейския доклад става ясно също, че цената на спотовите пазари /тези с незабавна доставка/ на природен газ е с близо една четвърт по-ниска от цените по дългосрочните договори. Както е известно, подписаният в София договор с Газпром е за срок от десет години и то по цена, която ще се изчислява по формула с индексиране цената на петролните деривати на световните пазари. Казано иначе, хем цяло десетилетие България ще плаща повече базисни пари, хем сумата йм ще зависи от колебливата и твърде рискова цена на петрола, която при евентуална криза някъде по света незабавно хвръква нагоре. От доклада на ЕК става ясно също, че парите, които примерно Италия плаща за доставките си на руски газ, са с една четвърт по-малко от българските, и което звучи почти невероятно, цената на газта от Русия за Гърция е чувствително по-ниска от тази за България и то при положение, че същото синьо гориво преминава по българска територия и върху него са начислени транзитни такси! Вярно е, че гръцките газови доставки са диверсифицирани, но не по-малко вярно е и това, че засега Газпром така е здраво е гушнал изцяло зависимите от него братушки-сиромаси, че те просто се задушават.
Ласките на монополиста
И за да не премалее държавата съвсем от мощната прегръдка, руската страна все пак склони на отстъпка в цената на газта със „сензационните” 20 процента, от които реални се оказаха едва 9, при това обременени със споменатата вече рискова зависимост от цените на петрола. В замяна на този щедър жест и със съгласието на правителството за преминаването през страната на особено важния за руснаците газопровод „Южен поток” на практика Газпром е на път да получи пълен монопол върху българските енергийни пазари. След като газовият пазар се озова изцяло в негови ръце, без забавяне руският гигант направи първите си стъпки в бъдещото производство на ток /по покана на управляващите вече са в ход проучвания за строеж на парогазови централи/, успя да навлезе в пазара на горивата /чрез дъщерна фирма вече интензивно се изкупуват местни бензиностанции/ и демонстрира нескрит интерес към придобиване на топлофикационните дружества, на които е основен газов доставчик. От друга страна ситуацията на вътрешния енергиен пазар в България вече породи наказателна процедура от страна на ЕК за недопускане на трети държави до газопроводите, и вероятността страната да бъде санкционирана за това от Брюксел е огромна.
Дечица веселушки, шейната спря при вас!
Така срещу двата си софийски договора, руският газов Дядо Мраз получи на тепсия възможността да се настани монополно върху енергетиката на европейска България. С всичките произтичащи от това последствия за нейната икономика, потребителски цени на вътрешния й пазар и оттам за благосъстоянието на нейните, иначе европейски, граждани. Както и с рисковете от постоянно засилващите се съмнения, свързани с нейната бъдеща външнополитическа ориентация.
Въпросните рискове, обаче, са предмет на отделен разговор. Който тепърва предстои да се води не само в Белия дом, но и в Брюксел. А дотогава дядо Мраз ще продължава да потропва с червените си ботушки, както се пееше в някогашната детска песничка.