След 21-дневна коледно-новогодишна ваканция, българският парламент подновява своята работа в атмосфера на скандали и напрегната политическа обстановка.

Ще бъде ли в състояние законодателният орган да подготви предстоящите през есента президентски и местни избори?

Парламентарната статистика сочи, че през изминалите четири сесии на 41-то НС, най-много изказвания от депутатската трибуна са направили съпредседателката на групата на ГЕРБ Искра Фидосова, която по процедурни и всякакви други теми е говорила близо 20 часа, следвана непосредствено от шефката на бюджетната комисия Менда Стоянова с подобно впечатляващо постижение. Сега и за двете ситуацията претърпя обрат – вместо те да говорят пред народното представителство, то заговори за тях по повод поредната порция подслушани и публично огласени телефонни разговори, този път не от журналисти, а от блюстителите на „Ред, законност и справедливост”, обявили себе си за ожесточена парламентарна опозиция. Разпространените в медиата разпечатки сочат, че диалозите отново се въртят около одиозната личност на шефа на митниците Танов, който храбро отказва да назначи протежета на двете партийки от управлението за шефове на митниците в Пловдив и респективно в Лом. Защо? Защото, според МВР-генерала от резерва и бивш агент на ДС Танов, едното протеже било „бандит”, за когото „три затвора играят на търг кой да го прибере”, а другото се оказало тройкаджия на конкурсния изпит…

Ръждясали коловози

Всичко това е само детайл от шизофреничната обстановка, в която българската върхушка навлиза през новия политически сезон, който, по прогнозата на авторитетния експерт проф.Михаил Константинов, щял да бъде „гадна изборна година”. Гадна, защото икономиката продължава да бере душа в кризисен колапс, основните партии драматично губят подкрепа, а действията на законодателния орган стават все по-зависими от ниската компетентност на мнозинството, постоянните скандали в управлението и отблъскващо слабата опозиция. Според експерти на Института за модерна политика, който анализира работата на депутатите, досега никой парламент не е приемал толкова некачествени, ограничаващи гражданските права закони, както 41-то НС. В мониторингов доклад от края на декември изследователите отбелязаха, че парламентът е влязъл в най-лошия коловоз на своите предшественици, страда от дефицит на компетентност, от засилено влияние на частни и корпоративни интереси, упражнява лош контрол върху МВР и службите за сигурност, в резултат на което парламентарното мнозинство е изчерпало своя морален кредит.

Мушкатото говори?

Дори повече. Изследователката на парламентарната дейност доц. Лилия Методиева от Философския факултет на СУ”Св.Климент Охридски” констатира, че за първите три сесии на сегашния парламент са били приети 195 закона без необходимия кворум, че само в българското Народно събрание депутати могат да получават заплата без да ходят на работа, че близо 30 народни представители нито веднаж не са се изказали от парламентарната трибуна, или както отбеляза пресата „мълчат като мушкато”. Да не говорим за срамната сцена с 16-те законодатели, които с със сиромашка надежда се втурнаха да получат за подарък скъпи мобилни телефони на фиктивна медийна промоция…

По всичко личи, че върнатият за ново обсъждане Изборен кодекс ще бъде най-тежкото препятствие в началото на новата парламентарна сесия, която следва да подготви есенния президентски и местен вот. Какво, обаче, представляват подобни препятствия пред послушно парламентарно мнозинство, което се осланя изцяло от гласовете на партия, чийто лидер продължава да преиздава антисемитските си книги, в които холокоста е представен като лъжа изфабрикувана от американците?

Никакви препятствия не са това за местните парламентарни хърделисти, естествено. Засега важното е минават за европейски демократи или поне да се преструват на такива.

Аферата с подслушаните телефонни разговори между министри и високопоставени служители в кабинета на ГЕРБ още в началото на годината нажежи  предизборните страсти. Встрани, обаче, остават някои ключови въпроси, свързани с манипулирането на т.нар.”Специални разузнавателни средства”.
За какво, всъщност, става дума?
Слухтенето и доносничеството, закодирани дълбоко в същината на посткомунистическия българин, отбелязаха нов връх в първите януарски дни на 2011-та и се оказаха естествено продължение на отблъскващия скандал с посланиците – агенти на комунистическата ДС. В публичното пространство с новинарски хъс бяха изстреляни някакви анонимни записи на телефонни разговори между ключови играчи на управляващата партия, от които от пръв поглед личи какви страсти и омраза кипят сред управленския екип на премиера Борисов  и колко корумпирана продължава да бъде средата, в която той управлява. Което принуди поотделно външният министър и, разбираемо държавният глава, да признаят троснато пред медиите, че скандала със СРС-тата щял да се отрази доста негативно на българската кандидатура за Шенген.
Страната на бръмбарите
Всъщност кучето на поредния скандал е заровено тъкмо във въпросните „Специални разузнавателни средства”, които от дълги години са се превърнали в начин на живот не само за специалните служби и политиците, но и на цялото общество. Дори правителствените участници в най-новите подслушани диалози са били наясно, че думите им се записват  и факта, че въпреки всичко са продължили да ръсят скандални откровения, подсказва умишленото им намерение казаното да достигне до когото трябва.  Дали тези елементарни игрички са постигнали целите си и действително са създали убеждението у премиера, че контролира изкъсо хората си, едва ли е толкова важно, тъй като това допира до коректността и морала в дейността на управленския екип.
Живот в манипулирана действителност
По-интересни, може би, са начините, с които въпросните записи биха могли да бъдат манипулирани, при това толкова перфектно, че дори година след тяхното осъществяване едва ли някой би се усъмнил в автентичността им. Цифровите технологии и съвършеният компютърен софтуеър за обработка на записи, независимо дали става въпрос за файлове със звук, документ, видео или изображение, дават възможност както за съхраняване на огромни обеми от информация, така и за нейната лесна и напълно незабележима промяна или изтриване.  Зрителните магии във видео клипчетата на YouTube или фантастичните фотографии, обработени с програмата „Фотошоп”, да речем,  са същата манипулирана действителност, каквато са повечето произведения на съвременна електронна музика. Манипулирането на записан по цифров път човешки глас е още по-лесна дейност, което поставя стриктни условия пред използуването на СРС за подобен запис – специално разрешение от прокуратурата и съда, специфична апаратура управлявана от специално упълномощено лице, маркирани файлове върху сигнирани носители и други законови тънкости, чиято единствена цел е осъщественият запис да послужи в съда като автентична улика /а не като доказателство!/, за предотвратяване и разкриване на тежко престъпление или нарушение.
„Ало, ало, повтаряме и двама…”
Е, тогава каква е гаранцията, че подхвърлените файлове на правителствените разговори не са били „пипнати” от изгладнялата за власт опозиция или от  самите тайни служби? Кое дава сигурност на храбрите медии, че публикуваните стенограми на въпросните разговори са автентични и достоверни? Единствено познатите гласове на този или онзи? Това е лековато и натрапчиво непрофесионално. Впрочем, то е точно толкова наивно, колкото и неуморно въртяните по телевизиите видеокадри от въздуха на богаташки къщи с внушението, че те са непременно незаконни.
Тежкият проблем е друг. Той е във видимо безконтролната вече мания на управляващите да следят и слухтят всичко живо наоколо, включително и самите себе си,  както и в уплашеното мълчание на митичното все още гражданско общество в България. Уплашено, защото макар и цифровизирани, днешните тайни служби на властта  продължават да действат със старите похвати и традиции на „славната” ДС и на нейните юнаци в „сиви шлифери”.

Отложеното влизане на България и Румъния в Шенген през пролетта на тази година обтегна отношенията между двете европейски съседки на Балканите. По медиите бяха разменени упреци за неподготвеност, за липса на единна позиция, чуха се и заплахи от страна на Букурещ за едностранен отказ от Механизма за сътрудничество и проверка с ЕС.
Какво прозира, обаче, зад медийната врява от двете страни на Дунава?
„Белите вълци от Турну Мъгуреле” /по Радичков/ новогодишно прецапаха Дунава и припалиха отново поредната „суматоха”, която този път на тема Шенген. В припряно интервю за печата, румънският външен министър посочи България като причина за отлагане приемането на двете съседки в мечтаната зона. Намерение, което  София и Букурещ очакваха с еднакво висок европейски ентусиазъм с надеждата да го трансформират в така нужният им в кризата и задаващите се избори вътрешнополитически успех. Уви. Това не се случи и вероятността Франция и Германия да променят позицията си по въпроса в близко бъдеще е минимална. И изложените от тях основания далеч не са за подценяване.

Реформи насила?
Случайно или не, в първите дни на Новата година испанският вестник „Ел паис” публикува поредната порция на Уикилийкс от шифрограми на американското посолство, в които през лятото на 2009 година тогавашната американска посланичка в София и сега високопоставена служителка в Държавния департамент на САЩ г-жа Макълдауни прави забележителното наблюдение, че „ЕК  е пробвала всичко за да накара българите да реформират правораздаването си, но е  заключила накрая „Как да ги накараме да се реформират, когато те не искат!”. Как опровергава това заключение сегашния български премиер Борисов, който на брифинг в София в края на декември сам признава, че „има корупция и недобра съдебна система”, че във времето до следващия междинен доклад през тази пролет България щяла спешно да приеме законите за съдебната система и да изпълни препоръките по отношение на границата при положение, че почти цялата 2010 година премина в хвалби за успешно осъществената съдебна реформа и пълната готовност на страната да стане външна граница на Шенген? Да не говорим за многозначителното изявление на говорителя на ЕК, който отказа да посочи датата за публикуване на въпросните междинни доклади за България и Румъния, дори и да потвърди, че тяхното писане е започнало.
Напиши писмо на граничаря

И още нещо. Дезориентираната от финансовия си колапс Гърция се осъзна и навреме се отказа от издигането на гранична преграда по дългата 206 километрова граница с Турция, по която през миналата година от турска територия са преминавали нелегално по 200 бежанци дневно за да поемат след това към Западна Европа. Засега е трудно да гадаем какъв ще бъде напливът по 260-километровата българска граница с Турция, но след като  само през мърлявия КПП „Капитан Андреево” всекидневно в двете посоки пресичат почти 1000 тира, 300 автобуса и 2000 леки коли, които при ваканционното преселение на гастарбайтерите набъбват на 20 000 автомобила в денонощието, не е трудно да си представим какво чудо ще бъде в пространството между реките „Резовска”,„Тунджа” до „Марица” на Запад!  Едва ли има трезвомислещ западноевропеец, който да си представи, че най-бедната, корумпирана и затънала в беззаконие европейска държава, може да удържи емигрантския наплив дори да възстанови отново граничните си кльонове и полоси от времето на Студената война и да пусне покрай тях войничетата с „калашници” и кучета. Което е абсурдно.
Всъщност това е големият Шенгенски проблем на България, а и на Румъния. Другото е само джафкане на „белите вълци от Турну Мъгуреле”  или хорови изпълнения на модерния български шлагер „Нашата полиция ни пази”.