Наскоро в голямо европейско изследване под наслов „Животът на Европа” беше констатирано, че по бедност на населението България заема трето място след Латвия и Румъния.
Защо 20 години след демократичните промени страната не може да се отлепи от дъното на своята сиромашия?
Ако има някаква „червена нишка”, която да преминава през новата и най-история на България, това е бедността. Тежкото икономическо наследството на Османското владичество незначително се компенсира в периода на двете Световни войни, като основни характеристики на по-голямата част от българското население си остават мизерията и недоимъка. В рекапитулацията на 45-годишната власт на комунистите се оказаха 11 милиарда долара външен, 26 милиарда лева  вътрешен дълг, милиард и половина долара дългове на фалирали „братски” държави от Близкия изток и Африка, източени финансово държавни предприятия, съсипано селско стопанство, похарчени спестявания на гражданите, неконтролируем лев, изкуствено подържани чрез дотации цени и инфлация, която никога не е била отчитана официално.

Бедност до гушата

Днес над милион и половина българи от намаляващото 7-милионното население на страната съществува на прага на официалната бедност, която според Икономическия и социален съвет е около 100 евро на месец. Близо 25 на сто от българите живеят под въпросния праг, като немотията сред безработните продължава да нараства главоломно. Според експерти недоимъка в страната има и етнически характер – над 75 на сто от най-бедните са роми.
Някога един поет беше нарекъл България „земя, като човешка длан”. Двадесет години след промените, „дланта” на едни от най-бедните европейци продължава да е протегната за милостиня по европейските улици и по света. Като най-малката причина за това положение е глобалната икономическа и финансова криза.

Да дрънкаш канчето за дребни…

Статистиката сочи, че от години наред българите свиват все повече потреблението си. Както пролича покрай споровете, свързани с новите стандарти за хранителните стоки, хората купуват по-малко или по-евтини, но некачествени продукти. Намаляват разходите си за облекло и обувки, за подържане и обзавеждане на жилището, за транспорт. Над половин милион са т.нар.”работещи бедни”, които са със замразени, забавени и драстично намалени работни заплати в държавния и частен сектор. Емиграционните нагласи на младите се засилват, нараства броят на възрастни хора, които предпочитат да сложат край на живота си пред перспективата да гладуват и мръзнат. Наскоро медиите съобщиха за разтърсваща постъпка на 85-годишен старец, който тайно погребал своя  син-инвалид, за да оцелее някак с неговата пенсия.
На кого следва да се сърди българина за масовата си  и постоянна сиромашия? На историческото наследство, на своите управници, за които чинно ходи да гласува, на често отсъстващата държава или на олигарсите, зад които се крият престъпността и корупцията? А може би на самия себе си?
Смислен  отговор, засега, засегнатите не са си дали. Едно от възможните обяснения е, че безрадостното статукво задоволява местните европейци и те не са охотни да го променят. Дали наистина е така? Вероятно европейските партньори на страната вече са си отговорили  и на този въпрос. С повдигане на веждата…

Отоплението през зимата от години е тежък екзистенциален проблем на огромна част от българите с високите и постоянно покачващи се цени, с лошото качество на доставките на топлина и с неуредиците в тяхното отчитане.
Цените на основните енергоносители в България напомнят на прогнозите за глобалните климатични промени  – неясни, непредсказуеми и  винаги застрашителни. Зад неуморната медийна шумотевица около безкрайните преговори и договорености с основния доставчик на газ и нефт за страната, Русия, както и покрай тягостните национални терзания да бъде построена или не АЕЦ „Белене”, прозира тъжният факт, че през предстоящата все още кризисна и според очакванията особено тежка зима, много българи ще се сблъскат за пореден път с огромни трудности трудности по осигуряване на топлината за своите домове.
Въпреки постигнатите договорености с Москва през юли, под които стои подписа на българския и руския енергийни министри, а премиерът Бойко Борисов дори запази използуваната за парафа писалка за историческата си колекция, държавният монополист „Булгаргаз” оспори договореностите, обяви, че прогнозите на правителството и Държавната комисия за енергийно и водно регулиране за намаление от 15 на сто на синьото гориво не са верни и, декларира, че ще поиска поскъпването му с нови три на сто. Перспективата изпрати нови шок-вълни на потребителите, след като от 1 юли беше обявено рекордното поскъпване на газа с почти 25 на сто, на парното в столицата с 19 на сто и с повишаване цената на тока с около 2 на сто.

Парно да ти сложат, дано! И да си го плащаш!

Известно е, че едно от най-големите проклятия за живеещите в столицата и големите градове българи е парното отопление, което мнозина наричат „изчадието на зрелия социализъм”. Освен напълно икономически неефективно и трупащо огромни загуби за креещата „Топлофикация”, централното отопление се е превърнало в непомерно скъпа и почти нетоплеща неизбежност за 40 на сто от населението. Сложното общо отчитане на консумацията и безкрайните доплащания към космически високите основни сметки принуждават все повече хора да свалят радиаторите си или просто да не плащат дължимото. С което спиралата на злото за оставащите ентусиасти продължава.

Клошари по принуда

Останалите домакинства в България продължават да се греят на дърва, въглища и ток, тъй като бариерно скъпото директно отопление с природен газ засега се използува от под 1 процент от населението. Фактът, че страната потребява два пъти по-малко електроенергия от средното ниво в ЕС, официално се обяснява със съзнателното студуване на хората и  ограниченото ползване на електроуреди заради високите цени на тока, както и на предприеманите от някои домакинства отчаяни мерки за енергийна ефективност – смяна на дограмата и допълнителна изолация на жилищата. Онези, които се отопляват с дърва и въглища също са принудени да плащат подържаните от т.нар.”дървена мафия” високи цени за твърдото гориво.
Факт е, че през последните 20 години нито един български политик не можа да обясни защо електроенергията, отоплението, водата и редица други жизнено важни услуги са значително по-скъпи от тези в други ,развити при това, европейски страни. Защо, например, нито веднаж при спад на цените на нефта и газта в международен план, цените на тези енергоносители в България не се намаляват? Как тези постоянно покачващи се цени се отразяват не само на пробития джоб на най-бедните европейци, българите, но и на националната промишленост, на дребния и среден бизнес, на услугите и търговията?
Вероятно някои ще продължават да търсят отговор на подобни въпроси с тракащи от студ зъби у дома в дългите зимни нощи. Въпреки, че други знаят този отговор, но нямат политическия кураж да го признаят.

В началото на септември, когато приключва туристическия сезон и започва новата учебна година, десетки хиляди български и чуждестранни автомобилисти отново попадат на бойното поле, каквото са българските пътища.
Предварително ли е  загубена битката върху четирите колела?
В средата на август българският премиер Бойко Борисов изпусна медийно искрения вопъл: „Ако това правителство беше по времето на излишъците, аз щях да залея с асфалт тази държава и въпреки всичко ще го направя!”. По същото време началникът на КАТ обяви, че най-малко 150 хиляди шофьори предстои да останат без книжки тази есен поради заснети с камера нарушения за превишена скорост. Между двете изявления, естествено, на пръв поглед няма никаква връзка, тъй като онези с превишената скорост, сред които и доста чужденци-смелчаци,  едва ли са допуснали нарушението по пътищата, които българският премиер мечтае да залее с асфалт. Просто защото подобна ситуация е технически е невъзможна. Освен това навсякъде, където българските пътища днес са в по-жалко състояние от надупчените от бомбардировките шосета в Европа през първите дни след края на Втората световна война, пътната полиция не поставя камери – просто е излишно.

“I have a dream !”

И все пак между голямата „асфалтова” мечта на г-н Борисов и нарушенията има нещо общо. При това скрито някъде дълбоко в местната национална психика, описана от Елин Пелин в неговия казусен разказ „Андрешко”.
Известно се, че от близо 19-те хиляди километра пътища в България, една трета са в трагично състояние. От тази ситуация, обаче, се печелят добри пари. Според сведения в печата, дори  ако някой се опита да запълни кратерите по шосетата около София и големите градове за да ги обезопаси, местните авто-сервизаджии, гумаджии, продавачи на резервни части, фелдшери от частни амбулатории и хотелиери тутакси ще пристигнат сами с кирки и лопати, за да ги изровят отново. Дори повече, ще направят всичко възможно случайните знаци за сигнализиране на опасните участъци да изчезват безследно! Колкото повече повредени автомобили, спукани гуми и човешки глави, толкова по добър  е крайпътният бизнес, особено в тъмните нощи, когато и цените на „услугите” скачат до небето!

Крадци или мародери?

Неотдавна столичен всекидневник съобщи, че пътя за Божурище край София се е превърнал в златна мина за местните ромски банди, които чакат някой да хлътне в изкопаните от тях ями и докато шофьора се суети около повредената си кола, тя бива надлежно „облекчавана” от по-ценните вещи. Е, някои пострадали наивници се опитват да съдят общините за немаркирани дълбоки пътни ями или да прехвърлят това занимание на застрахователите, но успехът е съмнителен. В началото на август нещастно семейство наистина осъди държавата да плати обезщетение от 80 хиляди евро за гибелта на своя шест годишен син, починал от счупен прешлен при неизбежно преобръщане на колата им в огромна 6-метрова пътна яма, но агенцията „Пътна инфраструктура” вече се  закани, че ще обжалва присъдата и вероятността тя да бъде отменена е голяма.
Както става ясно, дребният и среден бизнес, от които се очаква да издърпат България от кризата, както и правителството, което трябва „да бръкне” в бюджета, едва ли имат пряк интерес от ремонта на националната пътна мрежа. Затова идеята за заливането на цялата държава с асфалт придобива автентичния, почти реално-страховит, смисъл. Който вероятно отговаря на нечии интереси.