СРЯДА, 27.02.08

Само месец след като посрещна възторжено в София руския президент Владимир Путин, на специален закрит пленум в София ръководството на БСП се опита да избегне капана на собствените си разногласия по повод признаването на независимостта на Косово.

В рубриката Евроатлантически седмичник – мнението на Георги Папакочев:

ГП: Точно преди две години, на погребението на починалия в затвора на Хагския трибунал за престъпленията в бивша Югославия някогашен югопрезидент, безпартийният депутат от БСП Велко Вълканов, сега пенсионер, изрече пророческите думи: „От днес Слободан Милошевич ще бъде един от най-мощните фактори в живота на сръбския народ и сръбската държава”. Очевидно тази „фраза брадва”, както казват психиатрите, се е врязала не само в съзнанието на сръбските националисти, колкото в мозъците на техните български „другари” от левицата, които и днес се разкъсват между поривите на своя остатъчен соц- интернационализъм и необходимостта от европейска политическа коректност.
На продължилия шест часа закрит за медиите пленум, социалистите решиха да препоръчат на управлението и парламента

да се изчака с признаването на Косово,

докато там не бъдат приети конституцията и някои закони, както и не се получат доказателства за спазването на плана „Ахтисаари.”
Очевидно дискусиите са били доста остри, тъй като още в началото на февруари, много социалисти изразиха безапелационната си подкрепа на запазването на териториалната цялост на Сърбия. Тогава евродепутатът от БСП Евгени Кирилов и членът на ВС на соцпартията Илия Божинов, единствен гласувал против решението на съботния пленум, се обявиха категорично срещу признаването на Косово напук на официалната позиция на партийния лидер Станишев и социалдемократа- вицепремиер и външен министър Калфин. Друг силен глас от Лявото крило на левицата, този на международния юрист Иван Генов, тогава повтори

тезата на Москва,

че легитимирането на Косово ще бъде „прецедент, който ще роди опасна практика от сблъсъци на регионално и глобално равнище”.
За трудното напасване на позициите в движение говори и разминаването между премиера Станишев, който е наложил признаването на косовската независимост с изпълнението на известни условия във времето и неговия заместник и външен министър Калфин, който настояваше акта на признаването да стане веднага.
Едва ли някой в България оспорва деликатната ситуация около европейския проблем Косово и съседските притеснения на страната. Но когато членството в ЕС пред страните от Западните Балкани е без алтернатива, когато основните страни от ЕС и САЩ вече признаха новата независима държава, в която България освен свое малцинство има и сериозни политико-икономически интереси, когато никой не вижда по-добра възможност за решаването на конфликта от плана „Ахтисаари”, някак странно са прозвучали тезите на социалистическата вътрешнопартийна опозиция за опасност от „дестабилизация и загуба на перспектива на Западните Балкани”.
Впрочем „дестабилизацията” е също дълбоко заложена „фраза брадва” в подсъзнанието на някогашните комунисти. От съветския идеолог Ленин, който навремето е твърдял: „Колкото по зле, толкова по-добре!”
Така че, когато българските социалисти провеждат дълги закрити пленуми и след това отбягват да говорят за случилото се на тях, това е знак за внимание! При това – за сериозно внимание!Youngblood on dvd

download Shao Lin san shi liu fang

26.03.2008
С високопарни изказвания и внушително мнозинство българските депутати ратифицираха Лисабонския договор, с което България стана 6-тата поред европейска държава, подкрепила този основен за бъдещото функциониране на ЕС документ. Но радост липсваше.

В рубриката Евроатлантически седмичник на радио “Дойче веле” слушаме Г.Папакочев:

Когато на 5 февруари кабинета внесе Лисабонския договор за ратификация в Народното събрание, повечето политици за първи път научиха за съществуването на този документ, а почти никой в държавата не знаеше за неговото съдържание. Тогава това стана ясно на конференция в София, организирана от Европейския и Дипломатически институт, на която само две на сто от участващите експерти, журналисти и политици са признали, че са прегледали набързо съдържанието на договора, а над половината анкетирани са констатирали, че разяснителните действия по документа не са достатъчни и са призовали националните институции да се запознаят задължително с него.
Едва ли ще стане известно колко от законодателите предварително са прочели клаузите на т.нар. Договор за реформи, както и

колко от тях са умопостигнали

тяхното съдържание, но е повече от ясно, че за огромното мнозинство българи то си остана непознато.
Документът беше внесен в парламента почти конспиративно, изчака в обществено неведение процедурния за ратификация срок, но в замяна на това беше гласуван след няколкочасови развълнувани изказвания на повечето депутати, с изключение на редовните опортюнисти от „Атака”, и беше ратифициран с ръкопляскания и обща снимка с усмивки пред парламента.
Официалната усмивка пред медиите е твърде относителен израз на задоволство от постигнат успех или добре свършена работа, а още по-малко е знак на радост, каквато по принцип липсва в общественото битие на българските политици. Често протоколната усмивка е онази инстинктивна маска, с която се прикриват лоши помисли, престъпни практики или гузна съвест.
В общата снимка пред парламента, зад усмивките на по-голямата част, предвождано от държавния глава и премиера, депутатско войнство,

се криеха основно срамът и некомпетентността.

Срамът от несекващата ендемична корупция във всички пластове на държавата, от мафиотизираната престъпност и управленския хаос, от постоянно влошаващото се икономическо положение на хората и непрестанно нарастващото социално напрежение. И некомпетентността, в резултат на която Договорът за реформи от Лисабон въобще не можа да бъде обяснен на обществото, а спирането на средствата от европейските фондове по трите програми беше обяснено със „слабата квалификация на чиновниците от Брюксел”.
Известно е, че разликата между усмивката и озъбването е малка и доколкото всеки ден в България се редуват неизменно скандали с трагедии и трагедии със скандали, а мандата на управляващото мнозинство върви към провал, възможно е „веселото” изражение на депутатите и политиците от общата снимка да бъде изтълкувано и като застрашително озъбване.
Поне при повечето от тях.

download Look Who’s Talking Now

• Southland Tales move

25.070.2008
Двата мониторингови доклада за България, огласени в сряда от говорителите на ЕК и тяхната интерпретация от страна на управляващите в България, илюстрират колко трудно политиците в най-бедната европейска членка вникват в европейския политически език.

Аферата с „изтеклите” не само към българските, но и към чуждестранните медии предварителни варианти на двата доклада на ЕК за България тепърва ще се разплита, макар че досега официален отговор на въпроса кой е изнесъл информацията липсва. Дори да се приеме най-естественото, че в техния „суров” политически и лексикално „остър” вариант текстовете са били умишлено изпуснати към любопитни журналисти в Брюксел, остава въпроса не толкова как, а защо е направено това?
Официалният отговор гласеше – ЕК е огорчена от изтичането на информация за тези „чернови”, но неофициалния вероятно следва да се потърси тъкмо в онова, което се случи в България непосредствено след огласяването на окончателните версии на докладите. А то е, че след безпрецедентния дипломатически натиск, оказан от българска страна вътре и вън от ЕК, след видимото с просто око „омекотяване” на текстовете и оценките,

управляващите в страната със самочувствието на белоснежни ангели

обявиха на две внимателно подготвени и умело режисирани пресконференции документите за „честни и обективни” и интерпретираха силно притъпените критики в тях като истински „партньорски механизъм” за коригиране на временно възникнали проблеми, сходни със същите проблеми в други членки на ЕС.
Ако българският министър-председател и президентът действително си вярват, че всичко това е така, те със сигурност са все още далеч от владеенето на европейското политическо „Есперанто” – изкуственият език на Стария континент, в който и най-тежките оценки се артикулират позитивно, дипломатически и градивно. Така, например, когато в текста се казва, че реформата в съдебната система е „отдавна очаквана”, това със сигурност означава, че тя е безнадеждно закъсняла. Когато в документа се посочва, че в Европейската комисия все още „няма достатъчно увереност, че може да прекрати замразяването на еврофондовете”, това подсказва, че става въпрос за откровено недоверие. Когато германската канцлерка Ангела Меркел заявява, че е обезпокоена от високата корупция в България, това е сигурен знак, че
германския бизнес, един от най-големите инвеститори в страната, е направо „ужасен”

от размерите на тази корупция.
Така, за да изучи основите на „работата с европейските пари” , както се изрази във Варна премиера Станишев, ръководената от неговото правителство администрация следва да понаучи езика, на който са формулирани инструкциите за тази работа.
Този важен европейски език, обаче, е непосилно труден както за кабинета, така и за подчинените му ведомства. Това пролича недвусмислено от местните интерпретации на констатациите досега. И от начина на мислене на онези, от които се очаква да са разбрали истинския смисъл от „изтичането” в медиите на черновите на докладите и на критиките в тях.