ТУРИСТИЧЕСКИ ПАЦИФИЗЪМ ИЛИ ГЛУПОВАТА НАИВНОСТ ?

Capture 1 13.07.2016

Още Тукидид  е идентифицирал причините,  които карат човеците да воюват помежду си. Това са страхът, интересите и честта. Въпреки точните изводи на древногръцкият историк и военачалник днес все още има хора, които приемат, че войните са резултат единствено от натрупването на оръжия.  Или казано иначе, когато хората започнат прекомерно да се въоръжават, тогава избухва война.

Българският министър-председател Бойко Борисов, например, който е и  генерал-лейтенант, се размечта при неотдавнашното си посещение в Иран, че “вместо да се въоръжаваме с ракети и подводници, трябва да се направи опит за намаляване на напрежението в региона“ и дори поясни, че милиардите, които се харчат за въоръжаване, могат да се използват за „инфраструктура, за пенсии“. Непосредствено след срещата на върха на НАТО във Варшава г-н Борисов внезапно беше поискал демилитаризиране на Черно море и превръщането му в зона „без военни, без кораби, без подводници“. Причината?  Там е мястото,  където се очаква „да се добива газ, където всички държави да имат туризъм, то дава възможности за голям стокообмен. Какво ще донесат ракети, кораби и подводници за благосъстоянието на народите ни ?”- риторично попита тогава министър-председателят.

Войнстващ пацифизъм

Разбиранията на пацифизма естествено не са от вчера и днес те продължават да се споделят от хора с различни политически убеждения по целия свят. Когато обаче подобни идеи започнат да се превръщат в символ-верую на действащ премиер с висше военно звание,  и то във времена на засилени военни приготовления на изток от  поверената му държава, тогава припомнянето  на някои основни принципи на войната става наложително. При това със същата обикновена простота, с която пацифистите обичат да защитават своите позиции.

Известно е, че за да има мир, необходимо е да го желаят всички. Обратно, за да избухне война е достатъчно желанието само на един – агресорът. И тогава, въпреки преобладаващите настроения за мир, войната изведнъж става факт. По този повод веднага възникват редица въпроси. Като, например, кога потенциалният агресор се превръща в реален и в кой момент той се решава да започне военни действия? Или доколко войнолюбецът си е направил сметка, че цената на започнатата от него авантюра ще е по джоба му и в крайна сметка ще му се изплати? Или обратното – кога завоевателят все пак няма да се осмели да направи съдбовната стъпка, която рискува да съсипе не само собствената му държава, но да причини масова гибел както на неговите съграждани, така и на неговото му семейство?

Какво съдържа „поканата за нападение“?

Горчивият исторически опит на човечеството до днес учи, че за да бъде принуден да се замисля по тези въпроси, агресорът все пак трябва да се бои от нещо. И това нещо  е мощта на възпиращата военна сила на неговите противници. Тъкмо поради това смислените политици и военни в съвременния цивилизован свят са разбрали добре нещо много важно, а именно, че основната цел на въоръжените сили  не е воденето на военни действия, а възпирането срещу евентуална агресия. Както са направили и логичния извод, че войната ще започне почти веднага, след като възпирането се провали. И ако подобно нещо, не дай Боже се случи, тогава основна задача на въоръжените сили вече става най-бързото постигане на военна победа.

Обратната концепция, че разоръжаването непременно води към сигурен мир, от своя страна е дълбоко заблуждаваща.  Да, държавите, които водят традиционно мирна политика и не воюват, са склонни да редуцират или поддържат в  по-малък обем отбранителните си способности. Когато обаче военният им капацитет се свие под разумния минимум, тогава тяхната възможност за сдържане намалява  и по същество те започват да демонстрират военната си слабост. Опасното е, че изпадането в подобна ситуация фактически се превръща в сигурна „покана за нападение“ на евентуалния агресор.

Изводът е само един – стабилен мир може да се постигне единствено чрез посредничеството на силата. Никакви международни договори, камо ли „обещания на хартия“, не са в състояние  да гарантират какъвто и да било мир и сигурност, ако зад тях не стои собствената или на вашите съюзници военна мощ.

Полезните военни хегемони

Известно е, че след края на Студената война САЩ играеха ролята на глобален хегемон и със своята армия налагаха международния ред. Благодарение на което светът като цяло все пак остана безопасен. Да,  при агресия от страна на свои съседки или нечии усилия за регионална хегемония, редица държави можеха да разчитат на американското военно присъствие и охрана в техния регион. Поради това, например, Япония, Тайван или Южна Корея при заплахите от Китай и Северна Корея досега си позволяваха лукса да не притежават ядрено оръжие. Ако САЩ решат да се оттеглят военно от техния Тихоокеански регион, те със сигурност ще се опитат да придобият такова оръжие. Същото важи за Израел. Докато има доверие към Вашингтон, еврейската държава може да си позволи спазването на сдържаност към ядрените намерения на съседни страни. Ако обаче въпросното доверие изчезне, тогава Израел без съмнение ще поеме сигурността изцяло в собствените си ръце. И последствията от това ще са съвсем очевидни.

Казано другояче, без активното военно присъствие на либерална военна сила, каквато са САЩ и НАТО и на тяхната обединена военна мощ, кръвопролитията по света със сигурност щяха да бъдат много по-големи.

Морето, бизнесът и насмешките

Тъкмо тези факти трябва  да се помнят от умножаващите се миролюбци сред българския политически елит. А управляващите следва да преосмислят много сериозно концепцията за военното сдържане, най-вече в контекста на сиромашкото дередже на собствените въоръжени сили, както и на съюзническите задължения на страната в Северноатлантическия алианс. Защото „туристическите пацифисти“, които си представят българското Черноморско крайбрежие единствено като плацдарм за луд бизнес, богати гости от чужбина, плажни чадъри и безброй увеселителни платноходки сред морските вълни, по същество демонстрират една трогателно глуповата регионална наивност. А може би и нещо много по-опасно.  Което и в двата случая предизвиква съзаклятнически насмешки и ирония от другата страна на българския плажен Черноморски хоризонт.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *