06.02.2014
Кое различава българското слухтене от световните практики в тази област? Кои са националните елементи в изкуството на „дългите уши“?
За своя изненада през последните години българите разбраха, че незаконното подслушване далеч не е тяхна запазена марка. Оказа се, че то се практикува почти навсякъде по света, всяка държава има собствен стил в слухтенето и обекти на този нездрав интерес са президенти, премиери, политически опоненти, известни личности и кой ли още не! Какво, обаче, характеризира „културата“ на местното слухтене, около което се вихрят всички значими публични скандали от началото на прехода до днес?
В търсене националния образ на подслушването, социалният антрополог Харалан Александров констатира пред ДВ, че както всичко останало в държавата и то представлява „сеир с елемент на комшийско любопитство, завист и лека проклетия“. В битов аспект този акт е движен не толкова от желанието да контролираме и манипулираме, колкото от необходимостта да разберем как я кара комшията и на какъв хал се намира той в момента. „Така нашето подслушване е донякъде за незлобливо. То е горе-долу същата култура, както да си долепиш ухото до вратата или до панела, за да разбереш какво се случва при комшиите, дали има скандал, дали се прави любов и как въобще как вървят нещата при тях“, обобщава Александров.
Аз знам, че ти знаеш, че аз знам
Журналистът Явор Дачков е убеден, че върху този въпрос може да се напише дисертация, тъй като местния стил на слухтене издава манталитета на българина от половин век насам. По времето на „соца“ подслушването беше масово, защото властта се страхуваше да не падне, но след това то започна да компенсира пълната липса на доверие между хората. „Когато двама българи се срещнат те непременно трябва да се излъжат един друг и затова с напредъка на технологиите се появи масовото подслушване – просто хората гледат да се подсигурят с някой и друг запис от разговорите помежду им. Именно така си обяснявам многобройните разговори на политици, които се появиха в публичното пространство, и които в по-голямата си част са правени от самите участници“, смята Дачков.
Подслушвайте ме, аз съм чист!
Подслушването като държавна политика съдържа елемент на институционална безпомощност, е убеден Харалан Александров. Той смята, че причина за шеметните размери на явлението в България е генерализираното допускане, че властта корумпира и всеки, който е в позиция на социална власт, ще се опита да се „облажи“. Хората на върха на властовата пирамида, знаейки горе-долу собствения си морал, се опитват да контролират останалите за да не се разграби изцяло държавата без тях и съответно ги подслушват. „Това е обречена и отчаяна работа, но за мен тя е израз на комбинация от клюкарско-селска култура и административна безпомощност“, казва социалният антрополог. Според него основният разрушителен ефект на подслушването е прекрачването на границите, ликвидирането на частното пространство. За да може човек да развие някакви морални качества, той трябва да е уверен, че разполага с една територия, върху която той е автор на автономни и лични решения. Ако знае, че е постоянно подслушван, контролиран и наблюдаван, той изразходва целия си талант в това да надхитри този, който го следи под лупа. „В този смисъл най-шашардисващото и потресаващото за мен през последните години не е самият факт на слухтенето, а готовността на популярни обществени и политически фигури да бъдат подслушвани. Поредица от хора, сред които ако не се лъжа и сегашния президент, тогава министър на регионалното развитие, казваха, че не са срещу подслушването, защото нямало какво да крият. Това е потресаващо и изразява дълбока липса на елементарни демократични рефлекси, както и липса на гражданска култура!“, възкликва Харалан Александров.
Всички са маскари!
Явор Дачков също смята, че подслушането нарушава човешката интимност. Според него човек има нужда от личен свят и той е истински човек тъкмо в този свой интимен свят. Когато в там навлязат микрофоните и този свят стане достояние на цялата публика, самата интимност се разрушава, атакувана е същината на човешката природа. Дачков признава, че е участвал в разпространяването на записи, които обаче засягат политическата и икономическата власт в България. Правил го е с убеждението, че когато обществото в една затворена система няма достъп до законна информация, то трябва да я получи по друг начин. „Подслушването ще отмре когато в България се създаде истинска демокрация, когато институциите заработят нормално и когато политиците говорят и правят същото, което обещават на своите избиратели“, коментира журналистът.
Основните похвати, с които се блокира възможността за развитие и прогрес в българското общество е обезценяването и деоторизацията – механизма, чрез който се атакува всеки авторитет, поясява Харалан Александров. На практика подслушването плюс жълтите медии, са едни от многото начини цялото общество да бъде превърнато в потенциално корумпирани, заподозряни, презрени и съмнителни хора, което прави съвършено невъзможно възникването на каквато и да е морална йерархия в него. „Общност, която избере по този начин да се отнася към ближния си, на практика се отказва от развитие и се обрича на нищета и посредственост“, казва социалният антрополог.
Обществена потребност или сензация?
Много е важно да се преценява кое трябва да се публикува в медиите и кое не, е категоричен Явор Дачков. Той дава пример с вестник „Галерия“ и покойният Мишо „Бирата“, когато е ставало въпрос за министър-председателя на България, предотвратил митническа проверка в склад с контрабандно производство на алкохол. Този запис влезе в доклада на ЕК за корупцията в раздела за България, като комисията се позова на случаите публикувани във в. „Галерия“. „Когато става въпрос за лични мейли, записи, както стана във Великобритания и в САЩ, когато държава съюзник подслушва министър-председател на друга приятелска страна, това е недопустимо. Медиите би следвало да преценяват всеки случай според тежестта и важността му, да са наясно за онова, което обществото ще научи от въпросната публикация, а не просто да задоволяват жаждата за пикантерии и скандали“, казва журналистът.
Претръпналото общество
Все пак какво изпитва българина, когато разбере, че някой е бил подслушван, следен или наблюдаван? Според бившият главен секретар на МВР, сега експерт по сигурността доц.д-р Николай Радулов, това днес не прави никому впечатление, тъй като обществото вече години наред е насред непрестанни скандали със записи, флашки и слухтене. „Българинът е претръпнал и днес той по-скоро очаква такива неща да се случват, отколкото да не се случват. Това, обаче, е свързано и с пълното недоверие на хората към държавата и държавността. Просто българинът не вярва, че държавата спазва правилата, както и не вярва, че тя ще го защити срещу престъпниците“, заключава мрачно някогашният Главен секретар на МВР.