16.01.2015
След шока от кървавите убийства в Париж настъпи времето за размишления и въпроси. Все повече европейци, в това число и някои българи, вече започнаха да се питат: „Сега накъде? Какво предстои по-нататък?
Първият отговор на тези въпроси, който се налага след убийството на 17-те французи в Париж е категоричен: „Продължаваме напред, без никакъв страх!“. Европа и демократичният свят вече се солидаризираха с убитите журналисти и карикатуристи, важно е подкрепата за тяхното дело да продължи. Защото те бяха екзекутирани заради правото да се изразяват и творят свободно, да бъдат творчески и интелектуално независими. Тъкмо върху този вид свободи се крепи европейската цивилизация и никой на Стария континент няма право да отстъпва от тях.
Всъщност свободното общество трудно би открило дори една причина, поради която да бъде забранено някаква религия, идеология, нейните създатели и апологети, да бъдат подлагани на репресии и публична сатира. От друга страна католическият християнски папа Франциск обяви, че има „граници в слободата на изразяване“ и „хората не могат да се подиграват с вярата“, независимо чия и каква е тя. Това просто не приляга на демократичните народи. Натискът да живеем с лепенки на устата и да сме „опаковани“ в собствената си автоцензура беше част от идеологическата тактика на комунистическите режими. Дори и тогава, обаче, всеки лично решаваше дали да мълчи сервилно или да отстоява своите идеи. Писателят Георги Марков заплати с живота си правото да говори и пише свободно, други творци изпадаха в мизерия и забвение, а трети предпочетоха изгнанието в чужбина. Само за да запазят свободата да пишат и говорят онова, което мислят. Затова нека свободата на изразяване и верската толерантност да не изключват правото на всеки да изповядва религията и убежденията на своя етнос и произход.
Магнитът на ИДИЛ
Вторият отговор на въпроса „А сега накъде?“ със сигурност е свързан с радикалния ислям. Специалните служби отдавна предупреждаваха, че европейски граждани, отишли в Сирия и Ирак за да се бият на страната на т.нар. „Ислямска държава“, след завръщането си на Стария континент представляват непосредствена терористична заплаха. И това беше потвърдено по безспорен начин. Известно е, че въпросната групировка, известна също с инициалите „ИДИЛ“, представлява своеобразен идеологически, пропаганден и вербовъчен магнит за привличане ислямистите на Стария континент. След кървавите убийства в Париж, осъществени от хора свързани с нейните мрежи, съществуването на „Ислямска държава“ вече е напълно неприемливо. И доколкото тя се доказа като реална екзистенциална заплаха не само за Европа, но и за целия демократичен свят, нейното съществуване стана смъртоносно опасно. Затова тя трябва да бъде неутрализирана и нейният военен потенциал следва да бъде безкомпромисно унищожен.
Мирни и размирни ислямисти
Третият отговор на въпроса „Какво следва по-нататък“ може би се нуждае от едно важно уточнение. Да се повтаря безкрайно мантрата, че „ислямът е мирна религия“, едва ли помага на някого. Повечето мюсюлмани, всъщност по-голямата част от тях, са мирни и толерантни хора. В широката рамка на исляма, обаче, съществува малцинство, което защитава съвършено други идеи и позиции. Хората в него също са мюсюлмани, но изповядват вид ислям, който е по-скоро религия на насилието и смъртта. Лошото е, че решаващи за определяне профила на изповядващите исляма се оказват не идеите на мнозинството мюсюлмани, а практиките на тяхното твърдолинейно малцинство. Това е страховито, защото се случва в вътре в самата им религия.
Американският историк и познавач на исляма Даниел Пайпс припомни неотдавна данни от социологическо проучвание сред мюсюлмани, които живеят в Европа. Те сочат, че 85 на сто от европейските мюсюлмани са спокойни хора, които дори не им хрумва идеята за насилие; 15 на сто от анкетираните са ислямисти, които искат да се спазва ислямския закон „шариат“ /от арабски – „пряк“, „правилен“/, при това не само от техните едноверци, а и от немюсюлманите; само 5 на сто от анкетираните са се обявили за насилственото въвеждане на „шариата“ и са изразили готовност да избиват онези, които не са съгласни с това
Изводът? В Европа има огромно мнозинство мюсюлмани, които са миролюбиви и обявяващи се срещу насилието хора. Там, обаче, живее и ограничено малцинство, което изпитва ненавист и презрение към неизповядващите нормите на исляма. И в тази малка общност битува една още по-малка група, която е готова да пролива кръв и да проявява насилие за налагане на своите възгледи. Заключение: тъкмо върху членовете на тази екстремистка група трябва да се наложи забрана да се връщат обратно в Европа, преминавайки съответно през България.
Бойкот на арабския дюнер?
Поуките дотук могат да бъдат няколко. Първо, справедливо е мирните мюсюлмани да получат уверение, че могат да живеят спокойно и без страх сред европейците, както и да ползуват от правата и свободите, на които се радват всички граждани на Стария континент. В замяна на това, обаче, от тях ще се очаква не само да се дистанцират категорично от кървожадните действия на радикалните си единоверци, но да ги осъдят както в контекста на общата им религия, така и по всички други приемливи за тях начини. Какво ще е в бъдеще лицето на исляма зависи от самите мюсюлмани, а не от изповядващите други религии европейци, все пак!
Проблемът е твърде важен, дори екзистенциално важен за Европа, както се оказва! Затова нека се запитаме – трябва ли е той да бъде поставян директно за решаване или отново да се позволи на европейския „истаблишмент“ да го замете гнусливо под килима и да сведе дебата до наивните призиви: „ Бойкот на арабския дюнер!“ и „Хапвайте свинско месо!“ ? Въпросът за исляма в Европа няма лесен отговор. Той трябва да се решава сериозно от разумни и отговорни хора.
Какво „нашепва“ европейската цивилизация?
И още нещо. След като мнозинството мюсюлмани декларира, че е срещу насилието и само незначително тяхно малцинство обявява, че е готово да мрази и убива, трябва ли Европа да въвежда пълна забрана всички те да влизат на нейна територия? Преминали нелегално българската граница или получили закрила и статут? При това без да е ясно кой точно в тези мигриращи общности е искрено е бягащ от войната бежанец или вече е радикализиран и обучен за терористични акции човек? Могат ли Шенгенската информационна система и другите гранични европейски комуникации да гарантират стопроцентово, че измъчената бежанка с няколко дечица около нея не е готова във всеки момент да се самовзриви на публично място или тя действително е тежък хуманитарен случай на човек, който спасява собствения и на децата си живот?
Елементарната логика подсказва, че колкото повече имигранти от Близкия изток влизат в Европа, толкова повече се увеличава и броят на радикалните елементи сред тях. Какво, обаче, „нашепват“ вековната европейска цивилизация и нейните демократични принципи? Може би това, че Европа ще продължи да бъде „врящото гърне“/ по Зола/ на световната култура и еталон за етническа и религиозна толерантност? Или нещо друго? Ще запази ли Старият континент своето историческо демократично реноме? В каква среда ще се развиват неговите традиции отсега нататък?
Денят „след Шарли“ вече посказа някои отговори. И техните отправни точки започнаха с „разум“ и „отговорност“.