08.01.2015

„Карикатуристите живеят благодарение на глупостите и това никога няма да се промени“ – тези думи принадлежат на 76-годишния Жан Кабю, един от тримата френски художници загинали при атентата срещу сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“.  80-годишният Жорж Волински, също жертва на екстремистката атака, е казвал : “Използувахме карикатурите за да говорим за времето, в което живеем, за обществото, за жените“. Третият убит при нападението, 47-годишният Бернар Верлак с пресводим „Тинюс“, е пояснявал: „Вестникарската карикатура е изключително трудно да се направи, защото всичко трябва да се вмести в една рамка. Тя е обратното на комикса“.

Бой по сатирата

Днес тези художници  вече ги няма. Фанатизмът взе поредните си жертви така както го е правил през годините винаги и навсякъде. В България също. През януари 1907-ма художникът Иван Славов е пребит жестоко и тежко ранен в главата заради карикатурите си срещу княз Фердинанд във в.“Балканска трибуна“. През 1937 година острото перо на в.“Щурец“ Райко Алексиев е нападнат пред редакцията от някакъв господин, който художникът-сатирик бил иронизирал в своя вестник. Месец след Деветосептемврийския преврат през 1944-та милицията публично арестува Алексиев и го пребива  в ареста до смърт. Само заради две стари карикатури на  Сталин. Подобна е съдбата и на младия кюстендилски художник Михаил Ваклинов – комунистите го погубват защото си позволявал да осмива съществуването на „македонска нация“. За „тежки престъпления“ към тоталитарния режим в затвора, заедно с голяма група художници, е хвърлен и карикатуристът Александър Добринов. За това, че бил създал множество „свръхфашистки картички“, публикувал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание.

Тайните рисунки

Главният редактор на сатиричния седмичник Стършел“ Михаил Вешим сравнява карикатурата с играта „дартс“ – хвърлянето на стрелички в мишена. „Поразяващата сила на това изкуство се дължи на таланта на художника –  с щрих и почти без думи да изрази своята позиция. С острия връх на своето перо той се стреми да уцели „десятката“, казва пред ДВ сатирикът.

Той припомня как дори в най-тежките тоталитарни години художникът Тодор Цонев тайно е рисувал карикатури на Тодор Живков, които само дни след промените през ноември 1989-та бяха показани на изложба в София. „Разпитвали са го в ДС, заплашвали са го, но тогава хората се увериха, че в България все пак е имало художници, които са казвали върху белия лист онова, което имат да казват“, продължава Вешим и разказва за репресиите, на които приживе беше подложен другия майстор на сатиричната рисунка Борис Димовски за илюстрациите му в „Лютите чушки“ на Радой Ралин.

Реакция на примитива

„Сатирата винаги е била трън в очите на фанатиците и ние, хората на перото, отдавна си знаем констатацията на Радой Ралин: „Що ти избере задника, туй ще ти е надника“. По никакъв начин, обаче, не трябва да се страхуваме и да въвеждаме собствена автоцензура заради това, че в съзнанието на някакъв фанатик дори безобидната шега може да стане опасна!“, възкликва Михаил Вешим и пояснява, че фанатиците не са само ислямисти. Такива, според него, са и футболните запалянковци, способни да пребият човек само защото носи червена фанелка и обратното.  „Това показва, че фанатизмът е опасно състояние и реакция на примитивния човек“, отбелязва сатирикът.

Карикатуристите на ДС?

По дефиниция истински ярките и остри сатирични пера в България никога не са служили на тайните служби или на режима. Те по-скоро са били контролирани и репресирани от тях. Изключения, обаче съществуват. „Имаше един навремето един, който беше кадрови полковник от ДС и неговите хора го хващаха да рисува карикатури срещу т.нар.“вражески радиостанции“, като „Свободна Европа“, например.  Пускаха му ги в партийния печат, но този човек беше пълен самодеец и очевидно е изпълнявал служебни поръчения“, си спомня с ирония Михаил Вешим и продължава: „ Добрият карикатурист разчита на интелигентността на своя зрител. Оказва се, че примитивния човек не е в състояние да възприема хумора, сатирата, той просто не може да ги понесе, да го осмисли. Затова  атентаторите в Париж са реагирали по такъв жесток начин, смятайки, че с калашник и куршуми можеш да спреш свободното слово. Това, обаче, е невъзможно, наистина!“, заключава главният редактор на „Стършел“ Михаил Вешим.