Dec 18, 2015 г.
И сега ми е пред очите – с неизменното елегантно бомбе, със задължителните костюм и папийонка, с преметнат върху ръката тънък бастун и постоянно димяща цигара между пръстите. Същински двойник на Еркюл Поаро!
Разказвам за човека, към когото никой, дори най-отявлените партийци навремето, не смееше да се обърне с почти задължителното тогава „другарю”. Човек, който до последните си дни в края на 80-те носеше с особено достойнство девалвираната в България титла „инженер”.
Днес няма да откриете името на инженер Виктор Бойчев в глобалната мрежа, колкото и „търсачки” да пускате. Със сигурност обаче то фигурира под някои от най-трудните и сложни технически публикации в някогашно фотографско списание – с чертежи, математически формули и обяснения, обикновено неразбираеми за повечето щрак-ентусиасти.
Инженерът четеше в библиотеките единствено немска техническа литература в оригинал и правеше дори рутинните си изчисления не с популярните навремето калкулаторчета „Елка”, а с малка, сложно разграфена логаритмична линийка, която никога не напускаше вътрешния му джоб.
На пръв поглед инженер Бойчев беше екзотична, но иначе безкрайно интересна личност. Като студент по машинно инженерство в Мюнхенската политехника през 30-те години на миналия век, подобно на други млади българи в Германия, той се жени за хубавица от Бавария и въпреки смутните години в семейството се раждат 6 деца. Фамилията преживява войната в София, където е по-спокойно и сигурно, а в средата на 60-те съпругата, само с три от децата, успява да се завърне в родината си, тъй като „народната власт” не позволява на останалата част от семейството да емигрира от социалистическия рай. Което беше превърнало Виктор Бойчев в безпощаден и неприкрит критик на тоталитарния режим.
И въпреки всичко режимът го търпеше. По-скоро беше принуден да го търпи, тъй като Инженерът притежаваше уникални технически познания в област, за която тогава въобще липсваха специалисти. Това бяха модерните полиграфични машини и специална копирна техника, купувани основно от тогавашната ФРГ и други западни държави.
Изготвянето на подробните и сложни спецификации за внос и монтажът на тези високотехнологични за времето си устройства беше личен патент на достолепния мюнхенски възпитаник. Друга негова уникална квалификация беше техническият превод от немски и на немски език, което го правеше незаменим посредник в контактите със западногерманския машинен бизнес.
Така той успя сам да отгледа половината си деца в България и същевременно поддържаше на изумително ниво своя професионален авторитет. Неведнъж съм го питал защо не опита да се събере със семейството си в Германия. „Късно е вече за мен, дано тукашните ми деца поне имат късмет!”, отговаряше замислено той и дърпаше учестено от вечната цигара.
При една от последните ни срещи в центъра на София, през 1988-ма беше, инж. Бойчев ми подхвърли сякаш случайно: „Знаете ли, тези, партийците, няма да изкарат дълго. Просто не е възможно. Помнете ми думата!”.
„Тези” си тръгнаха от властта само година по-късно. И както обикновено, мюнхенският Инженер се беше оказал прецизно точен в своите изчисления и прогнози…