15.02.2019

Още „12+3“ започна битка с фалшивите новини. Започна я, но…

Интервю на Митко Новков за сайта Култура

Георги Папакочев (9.І.1950 г., София). Възпитаник на Първа английска езикова гимназия. Завършва „Международни икономически отношения“ във ВИИ „Карл Маркс“ и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1987 г. след конкурс става новинар в програма „Хоризонт“ на БНР. Един от създателите на радиопредаването „12+3“. През 1993 г. започва работа в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от 1995 до 2004 г. е щатен журналист в централата на РСЕ в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор на „Дойче веле“ в България. Син на фотограф-художника Петър Папакочев. Един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1991 г.) Преподава „Фотожурналистика“ до 2017 г. Носител е на редица награди за радиожурналистика, сред които европейската награда „Робер Шуман“ за изключителни постижения в радиожурналистиката през 2005 г. и на званието „фотограф-художник“ (1978 г.). Има 4 самостоятелни фотоизложби.

От нещата, които разказвате за предаването „12+3“ в началните му години, излиза, че то по някакъв начин е инкубатор на свободната журналистика в България. Инкубатор обаче, появил се преди 10 ноември. Как всъщност е било възможно това?

Концепцията за програмен „пълнеж“ на рехавите откъм информация ранни следобедни часове по „Хоризонт“ е била лансирана още в средата на 1988 г., за да може новинарската радиопрограма на БНР („Хоризонт“ тогава се водеше като орган на ЦК на БКП, подобно на БНТ, БТА, в. „Работническо дело“, в. „Йени яшък“ и дори в. „Стършел“) да засили пропагандното си въздействие на фона на ставащите страховити за режима процеси в т.нар. „социалистически лагер“. „Перестройката“ в бившия СССР, събитията в Унгария, Полша, тогавашна Чехословакия вече бяха започнали да генерират сеизмични идеологически трусове, заради които АОНСУ е препоръчало монополните медии на Тодор-Живковия режим да преминат към активна „контрапропаганда“. Задачата е била да се запълни всяка празнина в програмите на двете единствени тогава електронни медии – БНР и БНТ. Така по държавната телевизия започват да се появяват първите т.нар. „дискусионни публицистични предавания“, в които загрижени за съдбата на комунистическия строй икономисти, ветерани комунисти и граждани дават отчаяни съвети как да бъде спасен той (един от тях, например, беше Иван Костов ). По БНР и най-вече по „Хоризонт“, в наблюдаваните зорко от ЦК и ДС информационни блокове и публицистични предавания все по-често започва да звучи т.нар. „градивна критика“ към стопански ръководители (но само до определено равнище на стопанско-партийната йерархия!), а за по-голяма слушаемост на тази псевдо-перестроечна политика в ефир зачестяват не само персоналните музикални поздрави от типа: „А сега песента „Полегнала е Тодора“ за всички, които я пожелаха!“, но и политически неутралните западни шлагери и изпълнители, които дотогава можеха да се чуят единствено по чуждите радиостанции. Междувременно тъкмо в този период тихомълком изчезна заглушаването на предаванията на ББС на български език, а посланията на радио „Свободна Европа“ от Мюнхен и „Гласът на Америка“ от Вашингтон все по-често успяваха да „пробият“ местния късовълнов радиоефир през шума на заглушителните устройства, известни като „вършачките“.

И още нещо: комунистическият режим в България беше допуснал един фатален пропуск. От десетилетия езиковите гимназии в София и страната всяка година „произвеждаха“ стотици „идеологически обременени“ с ползването на чужди езици млади хора. Наистина приемът в тези гимназии се осъществяваше основно по различни параграфи за предимство на учениците уж с „правилен работническо-селски комунистически произход“, но всички те в крайна сметка напускаха „елитните езикови училища“ с естествената привилегия да разбират новините на чуждите радиостанции на съответния език. Да не забравяме, че любим сюжет в доносите на агентите на ДС е било обвинението „слушане на западни радиостанции“. Ръководителят и двама от първоначалните водещи на „12+3“ бяха възпитаници тъкмо на известната софийска Английска гимназия.

Естествено, много още други фактори тогава култивираха „инкубаторната“ среда за появата на новата по-разкрепостена, по-нормална и по онова време вече опитваща се да заобикаля догмите на режима журналистика. А и времената се променяха бързо. Тихо презираните мрачни хора с каскети и тежки сиви балтони бяха започнали безнадеждно да остаряват. И – което е парадоксално, същите тези фанатизирани крепители на режима все по-често се затваряха тайно вкъщи със съветските си „ВЕФ“-чета и „Селени“ и започваха да премятат тихичко нощем скалата на „късите вълни“. Дори и те вече искаха да чуят какво се случва не само по света, но и около тях, на собствената им тоталитарна територия.

Идеите за гласност, за перестройка доколко повлияха върху концепцията и направата на предаването? Имаше ли въздействие от тогавашния СССР например – спомням си колко беше популярно предаването „Взгляд“ – телевизионно, но сякаш с доста сходни нагласи като българското „12+3“?

В по-голямата си част първоначалният състав на „12+3“ включваше журналисти, които свободно владееха и най-вече ползваха западни езици. Такива бяха и повечето новинари в „Хоризонт“, откъдето всъщност беше подбран и авторският състав на обедното предаване. От друга страна, към информационната програма на БНР функционираше 24-часовата „Прослушвателна служба“, която осъществяваше мониторинг не само на основните глобални радиостанции (ВВС, VOA, RFE, DW, московското радио „Маяк“), но и на световни агенции като Ройтерс, Асошиейтед прес, Агенция „Франс прес“, германската ДПА, ТАСС). След появата на американския информационен тв-феномен CNN през 1980 г. и създаването на неговата глобална новинарска мрежа към края на 80-те, в редакционните стаи на „Хоризонт“ вече можеше да се следи на живо CNN с емисии новини на всеки половин час. Поради това едва ли ретранслираните единствено в петък по БНТ съветски тв-програми са оказвали особено влияние върху водещите на „12+3“ или на техните професионални нагласи. Да, перестройката в бившия Съветски съюз несъмнено беше впечатляващо явление в местния обществен застой, но погледите на „медийно зрящите“ хора, особено на младите тогава журналисти, отдавна вече бяха насочени далеч отвъд столичния булевард „Константин Величков“…

Зная, че на този въпрос може да се отговори и дълго и кратко, но: дали пък не точно политическото – бих казал, главните сюжети на „12+3“, не направи така, че предаването да се превърне в журналистическия феномен, който е? И в този смисъл разбиването му, разнебитването му, ако щете, да е било неминуемо, бидейки толкова тясно свързано тъкмо с политическото?

Макар и създадено като информационно-музикален блок, чиято основна задача бяха новините и блиц-репортажите на събития, свързани с тях, „12+3“ едва ли можеше да се размине с политиката. През бурните времена в края на 80-те и началото на 90-те в България всичко вече беше станало политика, включително и трамвайните билетчета по 6 стотинки! Затова новото обедно предаване, чиято аудитория още след първата година беше надхвърлила немислимите и рекордни над милион слушатели, съвсем естествено „задълба“ в хаотичната през тези години политическа ситуация в страната. Естествено, че пристрастията на хората от предаването тогава бяха на страната на промените, на новото, на опитите за възстановяване на многопартийната система. Отстояването на демократичните принципи за плурализъм и прозрачност в журналистиката обаче съвсем не бяха лесна работа. През тези години на ентусиазъм така изглеждаха и настроенията в цялата програма „Хоризонт“, дори в цялото БНР. Впоследствие обаче се оказа, че хората от миналото, повечето зависими от ДС, със стиснати зъби само са се „снишавали“ пред ветровете на промяната. След като се опомниха от внезапните промени, те бързичко започнаха да вършат онова, което винаги са знаели най-добре. А именно да налагат отново „реда и контрола“ в Старата къща, да уволняват масово най-активните журналисти и да репресират перфидно техните предавания. Резултатите от този първи опит за реставрация в БНР тогава се оказаха жалки – все пак Радиото винаги е следвало своите професионални традиции. От друга страна обаче, въпросните фигури усетиха, че не всичко е загубено за тях. Не всичко и не все още. И просто промениха тактиката.

Продължавам в тази посока и ще ме извините за неудобния въпрос: не се ли оказа в някакъв момент, че вместо да търчиш след политическото и неговите мимолетни персонални проявления, без да не знаеш какви ще са реакциите на тези персонални мимолетности – понякога доброжелателни, но сякаш по-скоро зловредни, е по-удобно, по-престижно и дори по-лесно и финансово осигурено да се напусне журналистиката за сметка на други позиции – експертни, но отново въртящи се около властовото?

Естествено, че се оказа тъкмо така! Голям брой журналисти, водещи и редактори от „Хоризонт“, а и от цялото БНР бързо забелязаха, че частният бизнес е много по-доходен и независим през онези години, затова изтупаха от праха университетските си дипломи и заработиха по своите специалности – юристи, инженери, икономисти-бизнесмени. Други потърсиха професионална реализация в българските редакции на чуждестранните медии и агенции. Тежката финансова криза в средата на 90-те прогони и много радиожурналисти от Старата къща към частните медии, но въпреки всичко в нея все пак останаха млади и талантливи журналисти. Повечето от тях днес са познатите гласове на „Хоризонт“ и БНР.

А не е ли тъкмо това – прехвърлянето от едното поле в другото (примери много, да не се спирам на тях, че много пространство ще отнеме) в основата на днешното лесно съгласие за служене на една или друга политическа сила, на една или друга идеологическа доктрина? Прочее, Бурдийо говори, че всъщност журналисти, социолози, политолози и политици са все актьори от едно и също поле, съвсем не действащи лица от различни сцени на обществената реалност. Струва ми се вярно на мен, а на вас?

Всъщност прелъстяването на журналистите от политиката е двустранен процес. Привлечени от възможността за докосване до заможните слоеве на властта, много хора на микрофона, камерата и перото станаха политически ПР-и (сиреч платени партийни рекламисти), говорители на политически формации или на държавни ведомства, прес-секретари (разбирай писачи на речите и статиите на прекалено заетите партийни функционери и министри). Някои дори осъществиха детските си мечти, като станаха водещи в многобройните тв-кабеларки, а по-късно и онлайн менажери на всякакви сайтове. След като се поопариха от „благините“ на властта, част от тези хора се върнаха към първоначалната си професия, но повечето от тях се оказаха изгубени за журналистиката. За добро или лошо.

Не е ли журналистиката – въпреки биенето ? в гърдите, идеологически обагрена, независимо в каква посока ще е тази идеология – дали лайфстал, дали путинизация, дали либерална, или националистическа? И тази да е причината (по-скоро осъзнаването на това като истина) за толкова нароилите са напоследък (че и отпреди) партийни телевизии?

Партийните медии винаги са привличали като магнит своите съмишленици, нещо, което не може да се каже за т.нар. обществени медии, където все пак се изискват баланс, неутралност и свързания с това професионализъм. Впрочем какво по-добро за една партийна медия от това да използва пропагандния ентусиазъм на своите единомишленици за идеологическите си цели, а те, единомишлениците, от своя страна, да имат възможността да изливат партийните си емоции и пристрастия в ефир! В това просто няма никаква изненада. По-опасното е друго. Неслучайно в популярни и комерсиални електронни медии, често оцветени ярко партийно, журналистическите „звезди“ се оказват фигури с още по-ярко минало в агентурата и системата на някогашната Държавна сигурност. Тези фигури, които в страните, извършили лустрация в своите общества, отдавна са забравено минало, в България днес продължават да вършат онова, което са правили с тайните си псевдоними, и то открито в ефира! Тези несменяеми някогашни ДС „рицари на плаща и кинжала“ продължават да са любимци на аудиторията, а за младите журналисти са едва ли не пример за професионално подражание. Защо? Ами защото политици, политолози, анализатори и всякакви други мераклии за медийни изяви търпеливо чакат ред да им гостуват в студиото, за да получат своите 15-ина минути слава. Напълно забравили или преструващи се на забравили кой всъщност се възползва от техните участия.

Накрая: традиционните електронни (и всякакви още медии) не се ли превърнаха точно поради необходимостта от един, нека го наречем, „амвонен“ глас в нещо, на което широката публика не вярва и съответно търси алтернативата му в социалните мрежи? И тъкмо тази предпоставка на „глас от олтара“ да е дълбоката – може би скрита, може би не докрай видима, а за някои дори невидима, база на т.нар. „фалшиви новини“?

Вярно е, че фалшиви новини заливат онлайн пространството днес, но по-тревожен е фактът, че те често бликат и от другите медии, умело камуфлирани зад привидно убедителния изказ на авторитетни водещи, на талантливи „пера“ в печата, на високообразовани събеседници, експерти и естествено на неизбежните политици. Всъщност едва ли има някакво значение дали ще погълнеш невярната информация през социалните мрежи, от тв-екрана или радиостудиото. Вирусът на фалшивата новина прониква бързо и подобно на грипа върши своите поразии. Така „болният“ може бързичко да се озове в някоя партийна централа, на безумен митинг или глуповат протест, да издига безсмислени лозунги или да е готов сляпо да следва новия си идол или водач. И когато „оздравяването“ евентуално настъпи, обикновено е доста късно. Затова битката срещу вирусите на фалшивата информация е важна. Битка, която преди 30 години „12+3“ също започна, но…

26 ноември 2018 г.

Признавам откровено – никак, ама никак не ми допадат юбилеи, чествания, годишнини, възпоменания и други подобни. Винаги ми се е струвало, че в тях има нещо не съвсем искрено, не много точно и най-вече – подобни „тържества“, както възторжено ги определят някои, създават усещане за нещо предпоследно, за някаква крайна права, обикновено водеща до неизбежния финал. И тъкмо заради това предпочитам да се върна към  появата на  „12+3“ по-скоро като към удивително събитие  в държавния  радиоефир, отколкото като към повод за кръгла годишнина. Макар че да се задържи цели три десетилетия в ефир в почти непокътнат вид и звучене до ден днешен,  предаването е постигнало рекорд, достоен за уважение. И това е факт, който дори най-големите завистници, опоненти и недоброжелатели на „12+3“ не могат да оспорят.

Между „Об уравне реки Дунай в сантиметрах“ и „Рекламния компас“

Не знам точно на кого и кога е хрумнала първоначалната идея да позапълни  информационно-музикалната програма „Хоризонт“  в ранните следобедни часове. Говори се, че просветлението осенило първо преподавателя във Факултета по журналистика на СУ  проф. Веселин Димитров и той го споделил с тогавашното ръководство на БНР. Има и други версии, но  е безспорен факта, че до началото на 1989-та  след новините в 12:00 освен музика, подбирана според ограниченията на тогавашните идеологически наредби, информационната програма на БНР излъчваше единствено интересуващия екзистенциално  българите „Бюлетин об уравни реки Дунай в сантиметрах“  на три езика, както и твърде странното през тези времена  предаване „Рекламен компас“. Странно, защото в него се четяха примитивни по съдържание и форма текстове, определяни като „реклами“, които всъщност съдържаха банална информация за някои социалистически предприятия, произвеждащи от десетилетия безконкурентните си две марки пасти за зъби  или предлагаха уникални телфери, електро и мотокари, които обикновения българин цял живот е мечтаел  да си купи. В крайна сметка тези послания логично допираха до известната  реклама за  сапун „Петел“, който „пере най-добре“. Естествено, на кръгъл час по „Хоризонт“ вървяха и задължителните новини.

Запълване на „кухите часове“

Това за новинарските емисии на кръгъл час е важно, защото тъкмо около тях  следваше да  бъде „ашладисано“ и бъдещото предаване.  Казано с други думи, обикновено безвкусните пропагандно-информационни „соени  кюфтенца“ на новините  следваше да бъдат украсени с някаква апетитна „радио-гарнитурка“, за по-лесното им консумиране от аудиторията. Друга идея за новото предаване вероятно е била изцяло „кухия“ отрязък до 15 часа  да бъде запълнен с нещо като сервизна информация с акцент върху кратките съобщения, рекламите и евентуално с някой и друг репортаж за успехите на „квадратно гнездовия метод“ при сеитбата на царевицата или за борбата срещу мишката „полевка“, оказала се бич за люцерната, детелината и посевите в полетата на ТКЗС.  Индиректното програмно изискване към новото предаване със сигурност е било то в никакъв случай да не конкурира контролираното изкъсо „модериране“ в естествено слушаните сутрешни часове, както и започващите след 16 часа „любими на драгия слушател“ блокове, заливани с кръшни музикални поздрави и изпълвани най-вече с материали за  успехите на трудовите колективи, както и, но само понякога, с дозирани критики към някои „самозабравили се другари“ в стопанската сфера или  срещу дребните  проблеми пред „изпълнението на петилетката в съкратени срокове“.

Махленско-съученическата афера

Такова, вероятно, е било заданието, поставено пред Йордан /Данчо/ Лозанов, един от най-авторитетните професионалисти в програма „Хоризонт“, израснал  в последствие  съвсем  естествено от заместник- шеф на вечерния информационен екип до позицията на  „ръководител, вдъхновител и организатор“ на новото предаване. Не ми е известно  с кого Йордан е водил предварителни преговори за включване в бъдещия екип, но сред първите откликнали на поканата му вероятно сме били  Чавдар /Чари/ Стефанов и моя скромност. Единственото обяснение за този светкавичен и безусловен консенсус около бъдещата ни съвместна дейност с Данчо най-вероятно се крие в чистата случайност, че всъщност  и тримата бяхме комшии на славната столична улица „Бачо Киро“ и почти връстници на години. Естествено имаше и друго. Освен съученици в някогашното 123-то училище на бул. „Сливница“, аз и вдъхновителят на „12+3“ бяхме изкарали заедно пет славни години  в Първа АЕГ-София, при това на един чин. Затова, погледнато през такава призма, спокойно може да се каже, че формирането на първоначалното ядро на „12+3“ си беше банална махленско-съученическа афера. Която съвсем естествено получи продължението си в току-що построения панелен квартал „О-2“/“Обеля-2“/, където  през 1988 година бях изселен като  „младо семейство с дете“. Тъкмо там, в двустайната панелка на втория етаж, с няколко възтлъсти свински пържоли и задължителната каса бира, през един ноемврийски ден на 1988 г споменатата по-горе  „Тристранка“ заседна малката кухничка за да  нахвърли първоначалната схема на бъдещото предаване. След като схемата беше уточнена делово, аз я разпечатих върху пелюр с помощта на  тракащата си „Континентал“ – ка, ценен подарък от скъпата ми майка, придобит от нея  почти на безценица от родственици на починал адвокат. После уточнихме деня на следващото „редакционно“ събирани, на което вече трябваше да предложим заглавие на бъдещия радиоексперимент.  Така съвсем естествено довършихме акта на зачеването на „12+3“ с касата бирички, пържолките  и музиката на „The Mamas & The Papas”. Въобще не помня как и защо ми е хрумнало да свържа началния час на предаването и неговите три часа със знака „плюс“, но когато на следващата сбирка „тристранката“ чу предложението, веднага започнаха едни почесвания по главите, промълвиха се  доста „Хммм…“ и „Ами…“, които скоро преминаха в „Добре де, ще видим“, за да се стигне до условното съгласие на Йордан:  „Засега да остане като работно заглавие, продължаваме да мислим“. В крайна сметка името оцеля, и то не заради друго, а просто защото вече нямаше време за нови предложения –  сигналното издание на новото предаване трябваше час по-скоро да влезе в 13-то студио на БНР със своето име, сигнали и рубрики.

Как киното се намеси в обедния блок

Преди да продължа с екскурзията назад във времето, непременно трябва да се върна към една важна за мен случка от този еуфоричен подготвителен период на предаването през есента на 1988 година, за която е дошло време да разкажа да първи път.

Тя е свързана с големия български кинорежисьор Едуард Захариев. В слънчев ден на ноември заварих „Едката“, както го наричахме приятелите, приседнал върху голям пън пред къщата на нашия общ приятел, Пламен Масларов, също режисьор. През тези години Пламен  и  съпругата му Ани живееха в симпатичната виличка на нейния баща Тодор Стоянов, друг известен кинотворец, до  „Симеоновското шосе“. Домакините все още ги нямаше и докато ги чакахме, от дума на дума стана споменах пред Едката, че подготвяме по „Хоризонт“ ново предаване. Не бях допускал, че думите ми щяха да  впечатлят толкова силно режисьора на филмите „Закъсняло пълнолуние“, „Мъжки времена“, „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“! Той тутакси ме засипа с въпроси, поиска да научи подробности около „неродения още радио-Петко“, дори ме попита дали началниците на радиото ще одобрят първоначалните ни  планове и как колегите от радиото ще погледнат на тях. Разговорът тогава се оказа дълъг и оживен, а седмици преди премиерата  на „12+3“  в ефир Едката редовно звънеше по телефона за да ме попита как вървят нещата, да предложи свои идеи за рубрики. Помня как преди първото излъчване той звънна в редакцията за да ни пожелае „На добър час!“, а по-късно, месеци след успешния старт, не пропускаше да припомни: „Казвах ти, че ще се получи, идеята ви беше чудесна, справяте се отлично !“. Така освен приятел, за мен  Еди Захариев  се оказа  и един от най-неочакваните  добри  орисници на „12+3“. Когато през 1994 година вече потеглях през Мюнхен за Прага към Радио „Свободна Европа“, на прощалната ни чашка кафе до хотел „Плиска“ той отново каза: „Жалко, че няма да те има в „12+3“, но поне направихте предаване за чудо и приказ!“.

Това всъщност беше последното ни виждане, малко след него Еди си тръгна за по-добрия свят. Сполай ти за всичко, Едка!

И колелото на „12+3“ шеметно се завъртя …

След експерименталното сигнално издание, на 4 януари 1989 година. предаването се появи официално в ефира на „Хоризонт“.  Негов първи водещ/ както и на сигналното издание/ по право беше Чавдар Стефанов, най-опитният и солиден глас пред микрофона. През първите дни  в студиото се редуваха двамата с Йордан Лозанов, по-късно в графика се включих и аз. Работният график беше много напрегнат – когато единият от екипа представяше обедния бюлетин и новините до 17 ч., вторият водеше „12+3“, а третият „играеше“  като редактор. На следващия ден ролите се сменяха и така колелото  бързо се завъртя в обичайните за „Хоризонт“ шеметни обороти. Атрактивните сигнали на „12+3“ ударно звучаха в ефир пет дни в седмицата и все повече слушатели след края на обедните новини оставяха включени приемниците си за да слушат предаването. Просто в „Хоризонт“  се беше появило нещо ново, много различно и за изненада на нас, неговите автори, то се възприемаше радушно от „драгия слушател“.

Днес малцина говорят за т.нар. „екипна система“, но динамиката на работа в „12+3“ през тези първи месеци на неговото битие, просто я налагаше. Естествено, всекидневната ротация зад микрофона в пряк ефир си беше изтощителна, но в тези изпълнени с адреналин и радостна еуфория първи седмици и месеци, едва ли някой  обръщаше внимание на умората. Независимо от всичко, без помощта, съдействието и точните съвети нашите прекрасни и високо професионални редакторки на новините, а по-късно и на самото предаване Радостина Русева, ласкаво наричана „Вождът на команчите“, Марги Шапкарова, Роси Байрямова, Стефчето Кафеджиева, малко след това и на Галя Спасова, Гита Минкова – без тяхната ключово важна подкрепа, ние водещите щяхме съвсем да се изприщим от работа. Така съвсем естествено екипът на предаването бързо следваше да се увеличи. Първоначалният скептицизъм и липсата на интерес към новото „радио шоу“ в доскоро заспалия и неслушан обеден отрязък отдавна се бяха изпарили и интересът към изява в него нарасна неимоверно, особено сред по-младите и амбициозни колеги. Скоро зад микрофоните на „12+3“ застанаха Петко Георгиев от „Нощния  Хоризонт“ и  Ивайло Малинов, тогава млад и ентусиазиран репортер. Със сигурност е имало и други мераклии, но за това вероятно повече могат да разкажат Йордан и вече официалния шеф на екипа Чавдар. Много скоро участията на  репортери, редактори  и  кореспонденти от страната и чужбина в „12+3“ започнаха да стават все по-престижни за тях. И причината беше  не само в  стремглаво увеличаващата се аудитория, но и в уникалната през тези тревожни месеци в началото и средата на 1989 -та възможност те да могат да представят материалите си на живо в студиото, а не с редактиран запис. Дотогава това беше много рядка практика дори за „Хоризонт! Преките телефонни включвания започнаха да се превръщат в рутинна практика. Много горещи новини и репортажи от събития през месеците преди ноември 89-та, заредени с опасно политическо електричество се излъчваха тутакси и директно в ефир.

И друго. БНР и новинарската програма „Хоризонт“ бяха едни от малкото в тоталитарната държава, на които беше разрешено да имат  не само денонощна служба за мониторинг на световните радиостанции, известната „Прослушвателна служба“, но и да получават пряко емисиите  основни световни осведомителни агенции като Ройтерс, АП,  АФП. Новинарските екипи в „Хоризонт“  бяха и едни от първите в България, които имаха привилегията в редакционните си стаи да гледат директно прохождащият тогава американски телевизионен гигант CNN. „Прослушватели“ бяха млади хора с по няколко езика, също както и редакторите на новините. Неслучайно първата солидна  група попълнения за българската редакция на ББС след 1989 година излетя именно от въпросната „Прослушвателна служба“ – Васко Велев, Андрей Владов, Веско Паунов, Вальо Илиев, Теди Христова/???/ и други. Помня как всеки от тях тичаше по време на дежурството си през глава в стаята на „12+3“ за да съобщи първи на екипа някоя „breaking news“ по агенциите или от световните радиа. Самите колеги-прослушватели често също участваха в предаването. Всичко това беше особено важно за бързината на информацията излъчвана по „Хоризонт“ и в „12+3“, колкото и контролирани от режима тогава все още да бяха новините. Благодарение на тази уникална като обем и актуалност световна информация, „новинарите-водещи“ на „12+3“, повечето минали преди през най-добрата новинарска школа на „Прослуша“, вече можеха да предложат на аудиторията доста по- различен начин за представяне на информацията, подплатена с по- задълбочени и интересни детайли, както и да демонстрират на практика познанията си за  професионалните стандарти на световната журналистика. Аудиторията на обедното предаване успя бързо да долови тези разлики и скоро екипът му получи нейното признание.

В навечерието…

Макар  все още скована от идеологическите ограничения , музиката до 15 часа също ставаше по-слушаема и освободена. Това се дължеше на специалните, често рисковани усилия на музикалните редактори, повечето от които не криеха желанието си да работят именно с „12+3“. Сергей Джоканов, Анна-Мария Тонкова, Гергана Лазарова,  Дарина Гълова, Христина/Ина/ Белчева, Тома Спространов, Живка Николова, Хелия Чавдарова, дори вечно усмихнатата Мария Градева с нейните неизвестни дотогава стари /“буржоазни“/ градски песни, опитваха всячески да прокарат през иглените уши на партийната цензура малко по-различна и „неизтъркана“ от слушане  музика. Е, все още липсваха новите западни хитове, но поне някои световни шлагери се промъкваха тук-таме в предаването, къде инструментално или в изпълнение на естрадни певци от „братските социалистически страни“. И понеже цялата тази радио-лавина се дирижираше от пулта в студиото, редно е да бъдат споменати с благодарност тоноператорите, с които обикновено работехме  най-весело – Боби Бобчев, Мария Ташева, Илонка Христова, Виктор Горнаков, дори  и с „палавника“ Димитър Цивнев, който редовно изпотяваше колегите си от притеснение, когато им разбъркваше съзнателно многобройните „копчалъци“ върху тонрежисьорския пулт. Казано направо, в месеците до ноември 1989 г. вече осезателно се усещаше разхлабената хватка на режима и за щастие новото, все още необременено от професионални комплекси обедно предаване по „Хоризонт“ се превръщаше в малка сензация в националния радиоефир. Трите часа на „12+3“ заповаха да се пълнят с нови дотогава рубрики, като „Криминална хроника“, „Валутна информация“, „Специален гост“, „Езикови справки“, „Стършел в аванс“ и други. Открито се заговори за екология, за замърсяването на въздуха и природата.  Появиха се музикално – рекламни клипове /в първите предавания те бяха  експериментално създавани от екипа с напълно измислени сюжети/, преките слушателски телефони ставаха редовна практика. И всичко това беше резултат от ентусиазираната работа на екипа и неговите сътрудници. Помня колко важно беше да убедим тогавашната говорителка на Столичното МВР Маруся Тошкова да се включва пряко по телефона с информация за текущите престъпления в София, което в тези неясни времена си беше чист  героизъм от нейна страна! Новинарските емисии ставаха все по-динамични и интересни, в предаването се появиха и първите зачатъци на т.нар. „breaking news“, особено от  външната политика, където разведряване между САЩ и тогавашния СССР набираше скорост. България също вече ставаше „врящо политическо гърне“, вътрешните събития ставаха все по-недвусмислени и рисковани за интерпретиране. Рисковани, защото през тези напрегнати месеци режимът, макар и разклатен, все още стискаше здраво за гърлото националното радио,  макар и да се усещаше, че „обедните пукнатини“ в “Хоризонт“ вече са се появили и започват да се разрастват.

Очакване на Годо от ДС

За мен ноемврийските събития през 1989-та  започнаха на 8-ноември вечерта, и то извън радиото. Като журналист от „12+3“ бях поканен на някакво събрание на разтревожения преподавателски и студентски актив на ВХТИ-София, които очакваха повечко информация около набиращите скорост събития в Източна Европа. Помня напрегнатото мълчание, в което тъмната маса хора в амфитеатъра на аудиторията напрегнато слушаше някакъв непознат човек от радиото за „страхотиите“, които бяха започнали в тогавашните ГДР, Чехословакия, а вече и в съседна Румъния. „Неизбежното предстои и у нас, а на партийния пленум на БКП  утре предстоят любопитни събития, поне ние в „12+3“ очакваме сензационни новини от него“, изплюх камъчето аз и светкавично от залата прозвуча въпроса: „Какво, вие да не би да искате да кажете, че другарят Живков ще бъде свален?“.  „Да“, отговорих твърдо и ясно, и след кратко шумолене на ухо,  значителна група от присъстващите демонстративно започна да напуска аудиторията. И след като партийния и комсомолски актив опразни залата, лавината от въпроси се отприщи и споровете продължиха почти до полунощ в кафенето на института.

Още не знам с кой акъл тогава бях изприказвал такива неща пред толкова много хора, но на път към къщи бях уверен, че със сигурност ДС ще ме прибере „на топло“ още тази нощ.  Това, за късмет, не се случи. Просто тогава събитията явно вече са били в ход – на 9-ти ноември Тодор Живков тайно е подал оставката си, но това беше официално съобщено едва след края на пленума на ЦК на БКП на 10-ти, където всъщност  беше огласен вътрешнопартийния преврат. Месеци след тази случка напълно  непознати хора, участвали във въпросната среща, ме спираха по улицата за да ме поздравят за моята почти „самоубийствена“ тогава прогноза. Други директно ме упрекваха: „Вие, там в радиото, сте знаели предварително всичко за преврата, както за аварията в Чернобил преди това. Защо тогава продължавахте да мълчите, нали уж сте журналисти?“. Това бяха тежки и справедливи упреци, на които можех единствено да отговоря: „Тогава бяхме обикновени радиоработници, така ни и наричаха формално.  Сега вече трябва да станем  и журналисти“.

Можех, но не отговорих така, защото това беше излишно –  хората вече искаха да се уверят, че действително си вършим работата добре.

Десетоноемврийският преврат  и „Хоризонт“

Защо все пак се връщам към всички тези повече или по-малко известни събития? Годините са враг на паметта, а и професионалното човешко его често е склонно да преувеличава или омаловажава фактите. И затова все пак си струва усилието мозайката на спомените да се нареди внимателно и отговорно. Колкото и субективен вече да е този процес.

На 10 ноември 1989 г, беше петък, новината за оставката на Живков за „Хоризонт“ отдавна вече не  беше никаква новина. Още преди обяд световните агенции излъчваха с гриф “urgent” , сиреч „мълния“, съобщения за свалянето на българския комунистически лидер. Началниците на програмата нито отричаха, нито потвърждаваха  официално тази информация и само притеснено повтаряха: „Никаква новина в ефир  преди да  е дошла официална информация от БТА и ЦК!“. В този петък следобедните новини четеше Чавдар Стефанов, но повечето хора от екипа все  пак бяхме в радиото. Йордан Лозанов, като „отговорен редактор“, с трескав поглед блуждаеше между кабинетите на шефовете и редакционната стая и също повтаряше ядосано: „Чакаме, чакаме, чакаме!“.

Йордан – „Патилан“

В тези моменти всички съчувствахме на Данчо, защото броени  дни  по-рано, на 27 октомври, ден след погрома на „Народната милиция“ върху протестиращите в градинката пред „Кристал“, през неговата редакторска глава претърпя тежък  шок, който за дълго го постави в състояние на истински психически нокдаун. Две /!!!/ минути преди емисията новини в 13 ч.  пристигна писмо от МВР, в което тогавашния вътрешен министър Георги Танев по същество признаваше официално за побоя и арестите на екоактивистите от градинката на „Кристал“. Вярно, тогава в София се провеждаше международния Екофорум, но подобно признание от страна на режима беше безпрецедентно !С разтреперана ръка Йордан успя да драсне разкривено някакви букви върху текста на писмото, сложи го начело на емисията новини и задъхан се втурна към студиото. Помня, че в същото време започваше редовната „летучка“ в стаята на главния редактор на Хоризонт Мартин Минков, той беше пуснал радиото за да чуе началото на емисията. И тогава се случи страшното. След дълга пауза и тежко дишане в ефир, с натежал глас Йордан успя да съобщи само часа, след което отново спря да говори и да диша тежко до микрофона. Присъстващите и Мартин  тутакси се юрнахме към студиото да видим какво се  случва и тогава се чу гласа на Петко Георгиев, който подхвана четенето на обедния бюлетин. В този момент Петко случайно се намирал в апаратната и светкавично беше реагирал  – да влезе в студиото и поеме емисията от закъсалия водещ. Дълго след това Данчо не беше в състояние да застава  на микрофон, а след месец, когато лекарите го пооправиха, един от водещите на „12+3“ задължително влизаше с него в студиото за новините като дубльор, за всеки случай, просто.

Чавдар и лютата му попръжня

И така, безумното очакване на разрешението да съобщим за свалянето на Тодор Живков продължи почти до 18 часа.  Дотогава Чари все още се надяваше именно той да прекъсне програмата с очакваната “блага“ вест. Уви. „Височайшето“ потвърждение дойде няколко минути преди 18, когато започваше новинарското дежурство на Величко Конакчиев от вечерния екип. Така, съвършено случайно на него се падна „честта“ да съобщи  първата официална вест  за свалянето на Живков от власт. Което отвсякъде си беше лош късмет за новинаря от „12 + 3“, все пак! Затова почервенял от напрежение и гняв, Чавдар съвсем правилно, според мен, шумно попържи в редакцията страхливите големи началства, махна обидено с ръка и…пое към къщи за да се успокоява.

През същата петъчна вечер, но на път към квартала „О2“, аз също информирах, но този път успешно, вероятно последния българин, който все още не беше чул за падането на Тато. Това беше шофьора на таксито, с което със семейството пътувахме  към панелното ни жилище. След като мълча подозрително няколко минути, през които ме изучаваше трескаво в огледалото за задно виждане, шофьорът реагира на информацията предпазливо: „Е, това не може да бъде!“, промълви невярващо той, просто в раздрънканата му „Жигулка“ нямаше радио. След като някак все пак го убедих, таксиджията бързо изпадна в буйна радост и дори отказа да вземе пари за возенето. „Хайде, хаирлия да е !“, каза на изпроводяк той, махна с ръка той и отпраши обратно към центъра.

Спомени, спомени…

Промяната в комунистическата власт на 10 ноември очаквано премахна досадните ограничения в „Хоризонт“ и съответно в „12+3“. Доста преди вътрешната наредба за абсурдните квоти за музиката по радиото да изчезне, в обедното предаване свободно зазвучаха всички възможни и невъзможни забранени западни състави и хитови парчета от цял свят, а музикалните редактори започнаха просто да надминават себе си. В студиото говореха свободно в ефир събеседници, чиито имена до неотдавна предизвикваха нервни тикове пред изгубилата ума и дума тоталитарна власт. „Гости на предаването“ ставаха чуждестранни наблюдатели, западни политици, озовали се първи страната след промените, журналисти от световни медии. При това изобилие от събеседници често не успявахме да осигурим преводачи в ефир, та водещите се налагаше сами да вършим чудеса в студиото, като задаваме въпросите си на български, след това ги превеждахме на госта на съответния език и после представяхме казаното от него отново на български. Помня дребничкия  Стивън Ашли, една от легендите на британската ББС, който разказа в ефир потресаващи подробности за едногодишното пребиваване на Людмила Живкова в Кембридж,  за нейната неотлъчна охрана от УБО в кампуса на университета, каквато, по думите на Ашли, не са имали нито британския престолонаследник Чарлз, нито децата на милиардери. Веднаж в студиото се появи напористия Жорж Ганчев, неотдавна пристигнал от Америка. По време на разговора с него забелязах под сакото му огромен пистолет. „Как милиционерите на входа  те пуснаха в Радиото  с този „топ“ под сакото, бе Жорж?“, го попитах вече, извън студиото . „А смеят ли да ме спрат с него?“, беше неговия характерно палав отговор. Друг случай – след гастрол в предаването американски репортер  ме помоли да го разведа из етажа на „Хоризонт“, да види, сиреч, как и къде работи БНР. В стаята на машинописките, както обикновено, цареше напрегнат и шумен труд. Влязохме и американецът  тутакси включи  магнетофона си за да записва „арията“  на трите стари механични машини, които се задъхваха от тракане. Доловил недоумението ми, той обясни: „Такива звуци вече не могат да се чуят никъде. Записвам ги за нашия аудио фонд, това остава в историята“.

Не след дълго стана ясно, че от нашата „модераторска“ лексика в ефир обръщението „другарю“ или „другарко“ отпада за да бъде заменено с „господине“ или „госпожо“. Петко Георгиев, чешки възпитаник, първи се обърна към радио аудиторията  с „Дами и господа“, просто в тогавашна Чехословакия това обръщение си беше напълно естествено.

По този повод  помня, как един ден по телефона ми позвъни генерал , който настояваше да изнесе данни за разграбено военно имущество. Естествено го поканих да разкаже за какво  става въпрос, но преди да влезем в студиото го предупредих, че в ефир към него ще използвам думите „господин генерал“. Когато чу това, човекът изведнъж спря и притеснен ме попита: „Ама наистина ли така ще ме наричате?“. Потвърдих и поясних, че това обръщение вече е практика за цялото радио. Тогава „другарят генерал“ направи кръгом и без да каже нищо, закрачи към изхода. В което, всъщност, имаше нещо тъжно и доста символично.

        Епилог

Съзнавам, че разказаното дотук е незначителна част от спомените ми за началото и първите години на „12+3“. Давам си сметка също, че едва ли някой ще прочете този текст до края, ако въобще се захване да го чете. И все пак, в заключение съм длъжен да споделя още няколко важни, според мен, неща.

Обедният блок „12+3“ несъмнено беше най-успешния проект за радиопредаване на „Хоризонт“ и БНР в края на 80-те началото на 90-те години на миналия век. За това недвусмислено говорят наградите и мястото на предаването в първите медийни класации, които започваха да се появяват тогава. Вярно е, че предаването и неговия екип станаха известни „имена“ благодарение на липсата на конкуренция в националния ефир тогава. Нека обаче не се забравя, че от „Магнаурската школа“ на „Хоризонт“ и „12+3“ излязоха хора, които не само поставиха началото на първите частни радиостанции в България, но и прекопираха „творчески“, най-често буквално, схемата на предаването, неговите рубрики, маниерът на модериране, свободното и професионално поведение в ефир. През тези първи години на „12+3“ в неговото отворено за всички студио направиха първите си крачки много стажанти, репортери и журналисти, които и днес продължават да поддържат високо равнище в професията. Имена с участията си в „12+3“ направиха и мнозина колеги от програма „Христо Ботев“, колкото високомерно някои от тях да отричат това днес.

Освен огромна аудитория и прекрасни приятели, през тези първи години „12+3“  имаше и завистници в БНР, което беше  обяснимо. Предаването се правеше от хора, повечето от които дотогава бяха доста неизвестни в Радиото и за някои напористи колеги от „Хоризонт“, успехите му предизвикваха неприкрита неприязън. За тях вече се беше появила вътрешна конкуренция –  неочаквана и много сериозна.  Помня как мастита водеща на популярен следобеден блок, в който четях новините на кръгъл час, закри със средния си пръст нагоре копчето за „окъсяване“, когато усети, че по време на емисията получих хрип и трябваше да изключа за секунда микрофона за да се изкашлям. Помня как друга, хиперамбициозна водеща на подобно блоково предаване, грабна листчето с първата новина от новинарската ми емисия и почти ми изкрещя в ухото : „Това ще го прочета аз и никой друг!“. Е, прочете я и…какво от това? Нито стана по-известна, нито предаването й спечели кой знае колко. Вярно, това бяха напрегнати и нервни времена за радиото и някои не винаги успяваха да овладеят своите емоции, амбиции и нерви.

През 1994 година, когато  и аз се разделях с „12+3“, след като Йордан и Петко вече бяха поели по личните си професионални пътища извън радиото, се наложи да отнеса тежки упреци от оставащия на „Драган Цанков“  екип на предаването. „Как можахте да направите това, вие сте  дезертьори, защо съсипвате хубавото предаване, какво ще стане с него в бъдеще?“ – това бяха само част от обвиненията на обяснимо разочарованите колеги. Те имаха основания за своите упреци, още повече и защото в Радиото вече беше започнала да се завръща ледената атмосфера  отпреди 1989 година, по-късно започнаха уволненията, протестите…

Признавам, че страшно дълго се колебах тогава дали все да не променя решението си да напусна „Хоризонт“.  И когато посетих за някакъв рутинен  разговор един от тогавашните началници на БНР, излязъл от средите на „Хоризонт“ и впоследствие оказал се агент на ДС, и той грубянски се нахвърли върху мен, решението ми бързо беше взето. Окончателно, при това.

Спирам дотук, защото историята на „12+3“ след 1994 година принадлежи по право на Чавдар, Галя, Гита и на всички онези, които въпреки премеждията и трудностите, поне направиха опит да съхранят и продължат традицията на това чудесно като концепция, възторжено създадено  и ентусиазирано стартирано предаване. За неговото най-ново и днешно битие думата имат колегите, които продължават да „въртят педалите“ на предаването в ефир. Дано един ден и те успеят да разкажат своята история за „12+3“. И то  с възторга и обичта, с които са изпълнени моите спомени.

    24 декември 2018 г. Преди време чух духовник да казва, че всъщност Бог е несправедлив. Полазиха ме тръпки и веднага се запитах –  как така не е справедлив, щом като той е най-висшата сила, към която се обръщаме за помощ при тежко изпитание или за благодарност при успех или щастие?

Хилядолетия вече ние, хората, си задаваме въпроса каква ще е Божията воля когато се сблъскаме с някакво предизвикателство в нашето човешко битие? Всъщност през вековете тъкмо този въпрос е бил не само същина на богословските спорове, но и най-често е бил използван като повод за войни, за гонения на друговерците, за изгаряне на клади или освобождаване на Светите земи. Днес ние човеците, обикновено благодарим за добрата Божия воля и молим всемогъщия да бди над нас.

И все пак как Всемогъщият разпределя и раздава тази своя воля? Върху едни хора той  изсипва с пълни  шепи ум, красота, чар, талант, обгръща ги със златно покривало от глава до пети, дарява ги с добър живот.

А от други отнема всичко. Не става дума непременно за бездомниците и бедните, които се прехранват от кофите за боклук, макар, че когато срещнем такива люде, понякога в дъното на нашето съзнание присветва една червена лампичка, която ни кара да се запитваме: „Наистина ли този злочестен човек е бил толкова без късмет, за да се озове на самото дъно“ ? След което вероятно си казваме: „Да, животът е много крехко нещо и границата между успеха и провала в него често е незабележима. Затова и  ние човеците цял живот се опитваме да укрепим тази условна граница срещу изпитанията, които битието ни поднася.

И така се изправяме пред въпроса за съдбата, онази висша сила, която предопределя нашия живот, онова стечение на обстоятелствата, което не зависи от човешката воля. Някои провиждат в съдбата  всемогъщия Бог, който като светлина ни води по неведомите пътища на живота.  Други са убедени, че всевишният държи всичко в своите ръце и единствен решава какво и как ще се случи в бъдеще с нас. Има дори и  хора, които смятат, че Бог притежава чувство за ирония, щом е внушил формулираната афористично от Петър Дънов мисъл: „Помогни си сам за да ти помогне и Господ“.

Всъщност онова, което ние, човеците очакваме , е справедливост. Къде обаче да я търсим тази справедливост? Когато човешките закони ни обърнат гръб, тутакси се обръщаме към Божията справедливост. А ако и тя действително липсва, тогава какво ни остава?

Обикновено ние хората, подсъзнателно се опитваме да постигнем някаква вътрешна договореност с Бога. Ако не го гневя, си казваме, ще бъда опростен, след което формулираме личните си желания и мечти. А те могат да бъдат среща голямата любов, спечелването на достатъчно пари, създаването на голямо семейство или намирането на добра работа. Без изключение обаче, всички си пожелаваме основното – здраве, защото то е най-голямото благо на живота. Без здраве всичко останало става безсмислено.

Затова, ако съществува несправедливост, тя едва ли е Божия! Несправедлив по-скоро е животът. Тъкмо той щедро раздава всичко на някои, той превръща други в просяци, той се присмива с ирония  на трети. Затова единственото успокоение  вероятно е в приписваната мисъл на Питагор, че „Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и малко горчиви сълзи“.

09 май 2018 г

Днес през Червения площад в Москва ще преминат 12 хиляди човека и 120 единици военна техника, сред която най-новите образци оръжие. Всички те ще участват в поредния грандиозен, според официалните съобщения, военен парад. На 9 май Русия отбелязва своя „Ден на победата“ в  личната си  „Велика отечествена война“, приключила  през 1945 г.

За това  събитие се говори трудно, особено 73 години по-късно. Въпреки всичко, заради  паметта на милионите човешки същества, изгорели в пожарищата на  Втората световна, такова говорене е знак на почит. То е и важно за онези, които  не помнят, а и не искат да знаят нищо от фактологията и измеренията на тази колосална човешка трагедия.  Затова истината за миналото има значение и днес, особено когато в Москва отново и отново плющят червени знамена сред  грохота на военната техника и чаткането на солдатските чизми по паважа. Защото тъкмо на 9 май, еуфоричната в своята „победомания“ Русия е склонна упорито да забравя редица исторически факти

Неудобните свидетелства

Днес Русия със сигурност  ще забрави, че войната срещу хитлеристка Германия далеч не е била нейна собствена „Отечествена война“, а още  по-малко „Велика“, както помпозно я е нарекъл генералисимуса Сталин. Просто повечето днешни руснаци ще пропуснат да си спомнят, че въпросната война всъщност е била „Световна“, както и втора поред през драматичния 20-ти век. Война, в която срещу националсоциализма и фашизма са воюавли над 40 държави, глобален титаничен сблъсък, от който тогавашният Съветски съюз едва ли щеше да излезе победител без помощта и подкрепата на своите  мощни съюзници Великобритания и САЩ. За пореден път днес Русия  също удобно ще забрави, че не тя, а  Великобритани и Франция първи обяват война на Хитлер през септември 1939 г. след нападението му над Полша. Русия доста гузно ще пропусне и други показателни факти. Като например, че в навечерието на световния конфликт  Сталин също е анексирал част от Полша, окупирал е трите  балтийските държави,  а на 30 ноември през същата 1939-та, е нахлул и в съседна Финландия, която все пак е успяла да го отблъсне.

„Товарищ, товарищ! В труде и в бою…“

Русия днес едва ли ще си спомни, че чак до съдбовното нападение на Хитлер срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 година, нейният  параноичен тиранин Джугашвили-Сталин всъщност  е  най-близкия „геносе-товарищ“ в партийното строителство на нацистите и е изнасял за военната им промишленост огромни количества стратегически важни суровини – натоварените влакове пътуват за Германия дори дни след нахлуването на нацистите в Съветския съюз.  Руснаците  днес едва ли ще си спомнят, а още по-малко  ще се замислият, защо до самото навечерие на войната общите символи на  СССР и нацистката държава са били важен  общ елемент в паралелната партийна пропаганда на двете държави. И в крайна сметка защо, а и как така,  наричащата себе си най-демократична и човеколюбива „Люлка на световния комунизъм“ е пожертвала без да й мигне окото живота на над 25 милиона свои граждани при съотношение 1:7 в полза на загиналите нацисти ?

Срамът на победителя

Естествено, Русия днес ще забрави не само  чуждестранните антифашисти, сражавали се на нейна страна, но и собствените си невръстни младежи, които директно от училищната скамейка са били изпращани да  воюват „За родину, за Сталина“  с по една единствена стара пушка на двама или трима човека. Момчетата просто тичали невоъоръжени под куршумите, докато някой не паднел  убит, за да грабнат негова пушка. Русия трудно ще си спомни и зверставата, извършвани от нейни войници при окупацията на Източна Европа, в това число и на България. Да не говорим за победената вече Германия и столицата Берлин – изнасилвания, безразборни убийства и грабежи на цивилното население.

Покаяние?

И все пак защо на  9 май  Русия  и нейните сегашни фанатични следовници изпадат в амнезия през този ден, а и не само през него?

Отговорът не е сложен.  В продължение на десетилетия руснаците, а с тях и ние, източноевропейците от бившия „соцлагер“, съзнателно бяхме лъгани за войната с пропагандни митове и откровени исторически измами. Тъкмо затова руснаците и днес предпочитат да не си спомнят за  неудобните факти и събития.  А покаянието и осъзнатата вина могат действително да се окажат най-прекия път към Храма, както им посочи в своя прекрасен филм от  1984 г грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе.

Не празник, а траурен ден

И още нещо. На 9 май намаляващите по биологически причини действителни съветски участници във Втората световна война никога не танцуват, не крещят  от радост и не се  усмихват на този ден. Скупчени край братските могили те обикновено си припомнят лицата и последните думи на своите загинали другари. Затова истинските ветерани много рядко застават пред микрофоните и камерите на медийната пропаганда, а когато все пак решат да кажат нещо, трудно намират думи за да опишат касапницата. Просто и днес, както и в тоталитарното минало, те се страхуват да разкажат истината за тази война, истина която  премълчават вече цели 73 години. Вместо това предпочитат да  стоят мълчаливо един до друг, с чаша водка и парче черен хляб в ръката, потънали в спомени. И то по-далеч от шумната бутафория на издокараните във военни униформи млади хора,  които никога през живота си не са помирисвали барут и кръв, но бият здраво крак върху паважа.

Всъщност днешна Русия забравя най-важното. 9 май не е празник  на младите, а траурен ден за онези малцина останали ветерани, които наистина са оцелели в огъня на войната. Траурен ден за хората, чиито старчески души продължават да крият скръбта и неизменната мъка.

19 март 2018 г.

На пръв поглед в политическата система на днешна Русия съществуват институции, които наподобяват на техните демократични аналози. Подобно  сходство обаче, е само привидност. Институцията „Президент на Русия“  е ярък пример за такова разминаване. Просто руският президент, освен че е държавен глава според класическото възприемане на тази длъжност, по силата на руската конституция той има правомощията на абсолютен  управник на страната.  Както стана ясно след вчерашните президентски избори, през последното столетие съветската държава, а по късно Руската федерация, освен от Путин, са били управлявани най-дълго от Йосиф Сталин. Последствията от деспотичният абсолютизъм на „генералисимуса“  и днес продължават да предизвикват леден ужас  и се измерват единствено с 20-те милиона избити и репресирани невинни човешки същества през десетилетията  на неговия режим.

Програмата  мираж

На вчерашните избори един от първите, застанали пред избирателната урна, беше самият Путин. След като пусна бюлетината си в зданието на Руската академия на науките в Гагаринския район на Москва, старият-нов президент на страната заяви пред журналисти: „Уверен съм в правилността на програмата, която предлагам за развитие на страната.“. Цялата работа обаче е в това, че такава предизборна програма просто липсва. Няма я нито в изявленията на самия Путин, нито на официалната уеб-страница на Руския президент. В един от малкото предизборни клипове в YouTube, обаче гърми лозунгът: „Силен президент, силна Русия“ /Сильный президент- сильная Россия!“. Затова е твърде възможно Владимир Владимирович да е имал предвид тъкмо този предизборен лозунг, когато е споменал пред журналистите за своята несъществуваща „програма за развитие на страната“.

Всъщност…

Вчера Путин беше преизбран за четвърти път за президент на Русия, при това със зашеметяваща и непостижима за днешните демократични представи електорална подкрепа. Това явление със сигурност има своите обяснения, но то едва ли е най-важното, особено когато дори и ние в България все още помним с какви резултати биваха „преизбирани“ машинално  Живков и БКП начело на държавата. По-любопитното е друго и то кара мнозина руски и чуждестранни политолози да си блъскат главите над енигмата какво ще се случи в Русия  през 2024 година, когато по силата на действащата руска Конституция Путин вече няма да може да се кандидатира за президент?

Това, всъщност е ключовата загадка. А дотогава – кой знае какво може да хрумне в главата на преизбрания с огромно мнозинство абсолютен владетел на страната? Нищо чудно Владимир Владимирович да потърси пример и вдъхновение от съседен Китай, където отскоро президентският пост стана пожизнен. Или да измисли нещо, което да е хем по „императорски“  руско, хем по „сталински“ твърдо , за безкомпромисно упражняване на властта?

Наистина, казва ли ти някой нещо определено днес и сега? Не, за жалост. Единствено само от Изток  продължава да звънти  известното и примиренческо : „Ще поживеем, ще видим…“