Featured post

„БРАТУШКИ-ОСВОБОДИТЕЛИ“ ПРЕЗ 1944- та?

Capture  29.04.2015 г.

Отказът на повечето европейски и световни лидери да присъстват на Парада на победата в Москва на 9 май, към които се присъедини и българският президент Росен Плевнелиев, постави за пореден път въпроса за доста премълчавани досега исторически факти, свързани с периода непосредствено преди и по време на Втората световна война.

Д-р Георги Боздуганов, бивш съветник по националната сигурност в правителството на Филип Димитров и автор на книгата „България – военният трофей на Сталин“ смята, че още през ноември 1940 г. Сталин е търсил съгласието на  Хитлер да получи България, да изгради военни бази и да се устреми към Босфора и Дарданелите. В замяна дори е предлагал СССР да влезе в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен. „Сталин съвсем категорично инструктира Молотов за преговорите с фюрера в Берлин с нареждането: “България трябва да бъде главният въпрос на преговорите”, разказва пред ДВ изследователят. Също по негови указания, през юни 1943 г. съветското външно разузнаване приема план, който изрично предвижда “да не се допусне сключване на сепаративен договор на България със Западните съюзници.” С помощта на дипломатически маневри и манипулиране на отделни български политици, през 1944 г. е попречено да се подпише примирие преди Червената армия да окупира страната. „Така че списъкът на вече известните, но неудобни факти, се оказва доста дълъг“, твърди д-р Боздуганов. Според него спасяването на българските евреи е едно от чудесата на Втората световна война. България може да се гордее, че въпреки натиска на нацистката върхушка, е единствената държава от Тристранния пакт, която е съхранила своите евреи. “В официалната статистика на Яд Вашем в Ерусалим е посочен броят на жертвите на Холокоста във всяка европейска държава. За България цифрата е нула!“, припомня изследователят.

Молотов и бомбардировките над българските градове

Професорът по история от Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“ Пламен Павлов също твърди, че вече влязла във войната на страната на Оста, България на практика е продължила да пази неутралитет. „Редица български правителства имат грехове през този период, но ако България е откажела да се присъедини към Тристранния пакт, тя е щяла да бъде прегазена от германската армия, която от Румъния е търсела коридор да излезе на Бяло море. Когато се разсъждава за събитията от онези далечни години не бива в главите ни да е матрицата на днешното статукво”, допълва проф. Павлов.

Д-р Бозудганов стига в разкритията си по-далеч. Позовавайки се на разсекретени документи, той доказва, че съветският външен министър Молотов е настоявал пред американския посланик в Москва Аверил Хариман за продължаване и засилване на съюзническите бомбардировки над български градове, търсейки развитие на съветската политика в два аспекта. Първо – създаване на лош образ на Западните съюзници в очите на българите, които не следва да очакват нищо добро от тях, а да гледа с надежда за “братска” помощ към Москва. „Дори съветската радиопропаганда и  легацията в София са били натоварени със задачата да засилват тези настроения“, допълва изследователят. И второ – с бомбардировките е трябвало да бъде разстроена работата на правителството и държавната администрация, като по този начин се даде възможност за мащабни въоръжени акции на контролираното от Кремъл комунистическо партизанско движение. „Въпреки това, през януари 1944 г. бомбардировките са спрени за почти два месеца по нареждане на президента Рузвелт, за да може България да пристъпи към сключване на примирие“, допълва д-р Боздуганов.

Кой убива цар Борис III?

Изследователят смята също, че вероятно Сталин е наредил да бъде отровен цар Борис III, в чието лице е виждал най-сериозната пречка към завладяването на България. Убийствата на неудобни политически дейци в чужбина са били обичайна практика на съветското разузнаване, докато западните съюзници са нямали никакъв интерес да бъде отстранен от политическата сцена българския държавен глава. „По това време царят започва тайни преговори със САЩ за излизане на страната от Пакта. А ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя „План за изваждане на България от войната”, получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт“, допълва д-р Боздуганов.

Преоценка на историческите факти

Според проф. Пламен Павлов България е загубила много от участието си във финалната фаза на Втората световна война на страната на съюзниците през 1944-1945 година. „Целият БВП на страната е изразходван за финансиране на българските военни действия, хиляди са загиналите офицери и войници. Въпреки това на Парижката мирна конференция през 1947-1948 година Москва по никакъв начин не показва, че гледа на България като на съвоюваща и в крайна сметка на неутрална и приятелска държава през цялата война. Затова е нужна преоценка на историческите факти и много европейски държави вече я направиха. По същата причина категорично български политици нямат място на тазгодишния военен парад в Москва на 9 май“, казва историкът Павлов.

Военният трофей на Москва

„Червената армия през 1944 година напада, окупира и в продължение на 3 години разграбва България. Така страната действително става военен трофей“, е убеден д-р Боздуганов. „ За да бъдат легализирани тези действия, Московското споразумение за примирие започва с потресаващата лъжа още в неговия Чл. 1 а, където е написано: „България като спря военните действия срещу Съюза на съветските социалистически републики на 9 септември 1944 г….” Истината е, че България не е спирала военните действия срещу СССР, защото ниикога не ги е започвала. До 5 септември, когато Сталин ни обявява война, дипломатическите отношения са запазени, а страната е приета като невоюваща, неутрална, държава да преставлява интересите на Германия, Унгария и Румъния на съветска територия. От тази дата правителството на Константин Муравиев е скъсало с Германия, обявило й е война, а срещу нахлуващата Червена армия не е произведен нито един изстрел. Като “награда” за това добронамерено поведение, България  е присъединена към сталиновата империя и фактическа губи своя суверенитет“, казва Георги Боздуганов.
„Денят 9 май е съветски празник и не мога да проумея какво чувство на празнична радост трябва да изпитваме на тази дата след всичко, което СССР е причинил на страната ни. Тези обстоятелства ме карат да приемам единствено честването на 8 май като израз на солидарност към борбата на европейските народи за освобождение от хитлеристка окупация и почит към дадените жертви. Въпреки че вместо да получи признание, България понася само напълно незаслужени загуби“, е категоричен изследователят д-р Георги Боздуганов.CaptureCapture

ТРУДНИЯТ ПЪТ НА УКРАИНСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ

Capture 27.06.2015

Докато сраженията срещу агресията на Москва в Източна Украйна продължават, в коридорите на политическата власт в Киев се води не по-малко важната вътрешна битка за бъдещето на бившата съветска република. „Случващото се в тази избрала пътя към Европа млада нация по редица начини съвпада с българския опит. До каква степен този неин стремеж ще се увенчае с успех е отделен въпрос, но важното е, че сега в София можем да говорим за Украйна без да се фиксираме единствено в противопоставянето между Русия и Запада“ – с тези думи директорката на софийския офис на Европейския съвет за външна политика Весела Чернева представи на дискусия в Червената къща колекцията от есета на политолози и наблюдатели озаглавена „Какво мисли Украйна?“, както и гостуващите в България двама известни украински анализатори – професорът по политология Олексий Харан и депутатът от Върховната рада и бивш разследващ журналист Серхий Лешченко.

Реформи и война

Гражданското движение срещу бившия президент на Украйна Виктор Янукович, което носи името на централния площад в Киев „Майдан на независимостта“, от самото начало беше ненасилствено събитие, протест срещу един корумпиран диктатор, пояснява проф. Харан. Важното е, че издигайки руския флаг на протестите много руснаци в Украйна, както и украинци в Русия, дадоха да се разбере, че са осъзнали какво е независимостта за тях. „С руснаците сме братя по кръв, но не и братя по робство“, гласи един от популярните лозунги от вълненията през 2014-та. „Затова майданът беше вътрешен украински въпрос, а не резултат от някаква западна намеса, както го представят руските медии“, уточни политологът.

Депутатът Серхий Лешченко припомни, днес че страната преживява драматични промени след като част от нейната територия е окупирана, във военните действия са загинали над 2000 украински войници и 6000 цивилни граждани, предишният президент е оставил след себе си срината икономика и повсеместна корупция, която продължава да се шири в Украйна. „Това са най-лошите възможни условия за реформи в държавата, но те трябва трябва да бъдат извършени“, е категоричен депутатът. Въпреки че през последните месеци управлението в Киев е направило много за да стартира реформите, резултатите все още не се виждат в живота на обикновените хора и украинското общество е много недоволно от това. „Не мисля, че войната е оправдание за бавните реформи, но нека все пак видим картината. Сега 80 на сто от депутатите са нови лица. Въпреки това сегашният парламент е преходен и задачата му е да създаде предпоставки за изграждане на различен политически елит. Надявам се след няколко години във 450- местната Върховна Рада вече да заседават няколко стотин различни съвременни политици“, казва депутатът Лешченко.

Олигарси, корупция, нестабилност

Още от първите дни на своята независимост Украйна се опитва да разчупи железния триъгълник на властта на своите олигарси, на корупцията и финансовата нестабилност, обрекла държавата в бедност. Бившият разследващ журналист Лешченко определя корупцията в своята родина като по-опасна дори от войната с Русия днес. „Агресията на Кремъл стана възможна заради корупцията в Украйна, тя е резултат от тази корупция“, констатира той и разказва за приетите първи конституционни мерки за ограничаване на това пагубно за обществото явление. „През септември ще започне работа новосъздаденото антикорупционно звено, което ще се бори с корупцията по най-високите етажи на властта. Надявам се експериментът да бъде успешен. Назначеният за губернатор на Одеса бивш грузински президент Михаил Саакашвили също пое ангажимент за подобни мерки. Очакваните промени ще бъдат много важни за всекидневния живот на хората, особено ограничаването на корупцията и на по ниските нива“, посочва Лешченко.

Няма война, няма и мир

И все пак може ли да се говори за гражданска война в Украйна, както се опитва да внушава пропагандата на Москва? Според проф. Олексий Харан след като едва 3 на сто от територията на страната се контролира от подкрепяните от руснаците сепаратисти в Донецк и Луганск, на лице е инспириран и подкрепян от Кремъл обикновен сепаратизъм. „На Путин не му му е нужен Донбас както военните бази в Крим, той просто няма финансовите ресурси за да поддържа окупираните територии. Неговата идея е създаването на анклав, който да се контролира от проруските сепаратисти, а Киев и Западът да финансират възстановяването на промишлените предприятия, разрушени от руската окупация. Така целта е да се отклонят ресурси от украинската икономика, да се дестабилизира положението в Украйна, да се дискредитира новото управление на страната и в крайна сметка то да бъде сменено. Затова сега се намираме в ситуация в която няма война, няма и мир, преговорите продължават, но не водят до резултати“, обобщава професорът. Той смята, че след като на този етап Украйна не разполага с военни ресурси за да освободи своите окупирани територии, тя трябва да възприеме прагматичен подход, включително и по отношение връщането на Крим. „Целта ни е с подкрепата на Запад засега да се опитаме да „запечатим“ фронтовата линия на югоизток и да се концентрираме върху вътрешните реформи в страната“, пояснява проф Харан.

Англоезична Украйна?

И все пак Украйна е двуезична страна, в която се говори на украински и руски. Кой от двата езика ще бъде официален ? „Проблемът умишлено беше създаден от бившия президент Янукович през 2003 година по време на президентските избори. След кампанията темата влезе и в политическия дневен ред на Украйна- националистите застанаха изцяло зад украинския език. Днес обаче се обсъжда предложението официалните езици в Украйна да са три – украински, руски и английски. Предвидено е да се въведе изучаването на английски в училищата от ранна възраст и дори филмите да бъдат излъчвани на английски, без дублаж“, пояснява пред ДВ депутатът Серхий Лешченко.

Преувеличеният национализъм

Как ще приемат подобно многоезичие крайните националисти? И въобще те проблем ли са за младата украинска демокрация?

Проф.Харан е убеден, че страната ще остане двуезична, като официалния език ще бъде украинския.Той смята, че крайния национализъм в Украйна е териториален, а не етнически, тъй като се изповядва от граждани с различен етнически произход. „Много от бащите на местния национализъм са от руски, полски, дори еврейски произход, което е парадоксално. Разбира се в Украйна има крайно десни хора, но ако се видят резултатите от последните избори, техните представители в парламента са едва трима. Единият е етнически руснак, а другият, който е и говорител на т.нар. „Десен сектор“, е от еврейски произход. Така ролята им там е малко преувеличена и дори повече – един от батальоните под тяхно влияние, който воюва на фронта, сега води преговори да премине под пълното военно командване на страната“, пояснява в заключение проф. Олексий Харан.

РЕФЕРЕНДУМНАТА ГРЪЦКА ДРАМА

Capture 27.06.2015

Да си припомним как през 2011 година, когато договарянето на спасителната програма за Гърция приближаваше своя край с европейското предложение за заем от 130 милиарда евро и намаляването с 50 на сто на стойността на гръцките държавни облигации, за изненада всички тогавашният гръцки премиер Георгиос Папандреу поиска референдум. На него гърците трябваше да се произнесат дали са съгласни с предлаганата помощ и нейните условия. Шокираните европейски лидери тогава набързо повикаха Папандреу на червения килим в Брюксел, той се вслуша в техните аргументи и отложи референдума.

Сега наследникът му Алексис Ципрас също обяви, че ще иска да се допита до гърците за бъдещите отношения с кредиторите – дали условията им да бъдат приети или не. И докато преди четири години идеята на Папандреу все още имаше някакъв смисъл, сегашния ход на Ципрас води южната съседка на България директно към пропастта. Просто тогава Папандреу искаше да прехвърли своята отговорност на народа в момент, когато отхвърлянето на европейската помощ все още можеше да бъде управляем процес и щетите щяха да бъдат минимални.

С отлагането на референдума и вземането на заема през 2011-та Папандреу по същество преформулира гръцката политика. От демокрация, Гърция се превърна в държава с управлявана демокрация. От Берлин и Брюксел, естествено. Впоследствие самият Папандреу беше свален от власт, а и неговия непосредствен приемник-технократ Лукас Пападимос също продължи да бъде зависим от волята на европейския елит.

Всичко това беше добре известно на Ципрас когато застана начело на властта в началото на тази година. Още в самото начало на своето управление той можеше да поиска референдум и ако допитването се беше състояло през март, три месеца преди изчерпването на европейските помощи, младият премиер щеше да има достатъчно време да организира едно достойно и управляемо излизане на Гърция от еврозоната.

Да, обаче Ципрас обяви референдум едва три дни преди крайния срок за постигане на споразумение, когато страната вече е в центрофугата на некоординираното изхвърляне от европейския валутен механизъм.

Така се оказва, че още преди половин година Ципрас е заложил сценария на драма, в която е отредил на своите сънародници ролята на заложници. Давайки си ясна сметка за безизходната ситуация, сега той символично им връчва „референдумния“ револвер, с който те трябва да се гръмнат те сами.

Гръцкият народ обаче далеч не заслужава подобно отношение, не го заслужават и неговите партньори и съседи. Затова приятелите на Гърция са длъжни по най-хладнокръвния начин да овладеят драмата в тази страна и да предотвратят една съвременна национална трагедия с непредвидими последствия.

ЗА ДРЕБНИТЕ И ЕДРИТЕ ДЖЕБЧИИ

Capture 217.06.2105 г.

На фона на острите сблъсъци в гърменската махала „Кремиковци“ и в столичната „Орландовци“ арестът на 13-те роми във варненското село Игнатиево премина на по-заден план. Това е обяснимо. Защото традиционното джебчийство сред ромите може да изненада само някой млад полицейски началник или ентусиазираните напоследък данъчната полиция и Дирекцията за национален строителен контрол/ДНСК/, но не и българските медии. Повече от две десетилетия вече те като по график пълнят страниците си и ефира с пикантни подробности за обичаите в този наследствен занаят, за ефектните техники на неговото практикуване в България и чужбина, за плячката, която се майсторски се измъква от джобове и чанти и не на последно място – за често необяснимата невъзможност на органите и съда да въдворят „виртуозите на ловките пръсти“ зад решетките. Така или иначе, в началото на юни във варненския арест се озоваха 11 мургави познайнички на полицията и двама техни помагачи. Те предстои да изяснят подозренията дали са плащали подкупи на охранители и полицаи, които да си затварят очите пред престъпните им практики, както и да докажат произхода на средствата, с които са вдигнали луксозните си къщи в Игнатиево. И понеже никой от арестуваните не е заловен в момент на кражба, а и конкретни улики срещу задържаните засега липсват, най-вероятно те ще бъдат освободени и бързичко ще се озоват отново на джебчийските си терени по българските курортите и в чужбина.

Престъплението като майсторлък

Още една важна подробност. За ромските барони и цариците на занаята ровенето в чуждите джобове и чанти съвсем не е престъпление. Напротив, то е почтен занаят, който може да изхрани цялата фамилия, особено ако се практикува в богатата и непредпазлива чужбина. Неотдавна експертът от ЦИД Тихомир Безлов разказа пред ДВ как редица европейски градове са почти като скачени съдове с българските ромските махали и даде за пример шуменци, които ходят основно в Холандия и Белгия, дупничани, които пътуват главно за Италия, а групите от Пазарджик и Пловдив обикновено се насочват към Германия. „Тезата, че тези хора стават все по-бедни въобще не издържа. Ромите са родов тип общество и лесно може да се проследи как той или тя пращат пари от чужбина на брат, сестра, родители, на децата, които са отглеждани от старите. В българските гета след промените вече живеят роми от трето поколение“, припомни експертът.

Кои са най-безогледните джебчии?

Занаятът на ромите с „хирургически пръсти“ обаче далеч не е само техен монопол. Дори повече – печалбите им са смешни в сравнение с постиженията на „конкуренцията“ в бранша от българския етнос. При нея мащабите и размахът на обирачеството вече достигнаха впечатляващи размери! Пример – чрез една скандална през последните две години банка от джобовете на данъкоплатците бяха задигнати цели четири милиарда лева. При това със завидна професионална лекота. Схемата тепърва ще се разследва в подробности и то от чужда одиторска фирма, но отсега е ясно, че парите са били раздадени като кредити на компании със собственици, които се укриват зад офшорни регистрации. Кои са тези компании, ще върнат ли те някога взетите пари, ще понесат ли предвидената от закона отговорност? Каквито и да са отговорите на тези въпроси, те едва ли ще опровергаят отблъскващия факт, че банковата система в България произвежда с пъти по-квалифицирани и безогледни джебчии, отколкото това правят ромските кланове и махали.

Корупцията като крадец

Други постижения несравними с ромските? Колкото щеш! Според доклад от края на миналата година на неправителствената организация Global Financial Integrity (GFI), заради престъпност и корупция за периода 2003-2013 година България е изгубила над 25 милиарда долара, а през въпросните десет години нелегалните финансови потоци излизащи от местната икономика са възлизали ежегодно по 2.5 милиарда долара. Неотдавна вицепремиерката Меглена Кунева съобщи публично, че през 2014 година в България са били реализирани 158 хиляди корупционни сделки, а на почти 60 на сто от фирмите е било попречено да спечелят обществен търг. Е, при подобна статистика възникват въпросите кой, всъщност, е големия крадец и откъде са измъквани средствата за финансиране на корупционните практики и престъпните сделки? От трамвайните ромски джебчийки? Едва ли. Те просто нямат достъп до дълбокия джоб на държавата, който се пълни с парите на българските и европейски данъкоплатци.

Ловките енергийни пръсти

И още. Само дни преди получаването на поредните смразяващо високи изравнителни сметки за парно и топла вода, държавата ловко промени наредбата за топлоснабдяване. С тази хватка хаосът в изчисленията на т.нар.“топлинни счетоводители“ стана пълен и напълно неразбираем за потребителите. Впрочем, създаването на блъсканица и суетня преди потеглянето на претъпканото превозно средство е характерен прийом за джебчийските бригади – тогава ровенето в джобове и чанти е най-ефикасно и безопасно. Така с промените в схемите за отчитане в последния момент излиза, че някой цели да бръкне още по-дълбоко в джоба на изцяло зависимия от „Топлофикация“ консуматор, а не „клиент“ както е нормалното, за да може той с мизерните си средства да спаси от фалит потъналия в дългове държавен монополист. Подобен ефект вероятно се търси и с несекващите скандали около повишаването цената на електроенергията /също известен джебчийски прийом за отвличане на вниманието/, което трябва да компенсира гигантския дефицит от почти 2 милиарда лева дефицит на НЕК. И сред разправии, в мъглата от цифри и проценти, парите отново ще бъдат измъкнати от кесията на единствения потърпевш – масовият потребител.

Затова когато търсим крадеца и ругаем мургавите крадли, нека имаме предвид, че към изтънелия джоб на българина са насочени и други алчни пръсти. Които са не по-малко ловки и брутални от ромските.

 

ХИБРИДНИЯТ ПРИЗРАК НА ВАРШАВСКИЯ ДОГОВОР

Capture 10.06.2015г

Защо скандалният руски документален филм „Варшавският договор.Разсекретените страници“ не породи ответни реакции в България? Какви опасности крие повторението на историята?

На 23 май държавният тв-канал „Россия 1“, излъчван в ефир и онлайн, подари на многомилионната си аудитория документалния филм „Варшавският договор. Разсекретените страници“. С архивни кинокадри и спомени на участници в събитията, авторите се опитват да убедят зрителите, че командваният от Москва Варшавски договор всъщност е бил миролюбива отбранителна организация, създадена единствено в отговор на западния агресор НАТО; че целта на нахлуването в Чехословакия през август 1968 г. и последвалата окупация на страната всъщност е била да се предотврати подготвян Запада преврат с участието, забележете, на бивши есесовци и техни колаборанти; че извън Прага навсякъде местното население е приветствало братски окупаторите.

Пренаписване на историята

Очевидните фалшификации и манипулации на историята във филма предизвикаха незабавни реакции на най-високо равнище от страна на Чехия и Словакия. Ръководителят на чешката дипломация Лубомир Заоралек привика посланика на Москва в Прага и директно го попита: “Как е възможно след като минаха толкова години, в които за окупацията се извиниха не само представителите на СССР, но и властите на днешна Русия, да се появява такъв документален филм по руската държавна телевизия?“. Освен това Чехия изрази остър протест срещу включването на четирима нейни политици /сред които неотдавнашният външен министър Карел Шварценберг и бившият еврокомисар Щефан Фюле/ в списъка с 89-те европейски политици и дипломати, на които е забранено да влизат в Русия. Правителството в Братислава също не закъсня с реакцията си и възмутено окачестви пропагандния кинодокумент като „опит да се пренапише историята и да се фалшифицират исторически факти“.

Камъни по българите в Чехословакия

В скандалния руски филм България присъства единствено като една от участничките в инвазията в Чехословакия през 1968-ма. На документалните кадри се вижда как Тодор Живков следва раболепно Леонид Брежнев на срещата при вземането на решението за военната намеса на 24 август. Естествено авторите филма са пропуснали да включат екзалтираното слово на Живков, в което той зове съюзниците: “Трябва да минем в настъпление или ще стане по-лошо. Трябва да разгромим контрареволюцията. Трябва да ликвидираме контрареволюционните банди в Прага, Братислава и другите градове.” Години след тези негови думи българите в Чехия и Словакия неизменно бяха наричани „окупатори“ и след тях често летяха камъни.

Пропагандна терапия на вината

Към кого, всъщност са насочили фалшивите си послания авторите на филма, след като историческите факти са безспорни и голям брой свидетели на „братската“ военна окупация още помнят срамните събития от 1968-ма? Според Илиян Василев, който е бивш български посланик в Москва и единственият българин, включен в споменатия забранителен списък на Кремъл, основния адресат на филма е руската общественост. „Пропагандната терапия на вината за минали провали и престъпления на Съветския съюз е част от възраждането на новия „неосъветски“ руски имперски дух. В този процес няма място за слаби страници и затова в Москва им е нужна нова интерпретация на историята“, казва бившият дипломат и припомня пред ДВ прословутото писмо-покана на украинския президент Янукович за навлизането на руските войски в Крим през миналото лято. „През 1968 година беше използван същия претекст за нахлуването в Чехословакия. Просто няма нищо ново в подхода, всичко е добре познато от историята“, казва Василев.

Носталгия по СССР

Все пак кой и защо желае да зомбира Варшавския договор, който в същността си беше съветска военна структура с участието на някогашните социалистически държави? Илиян Василев е убеден, че освен за консолидиране на руското общество, въпросната пропагандна идея на Кремъл е насочена и към онези среди в Централна и Източна Европа, за които привързаността към бившия Съветски съюз продължава да бъде религия. „Тези хора се нуждаят от някаква идеология и аргументи, за да отстояват позициите си в дебата около инвазията в Чехословакия. И ето – филмът им ги предоставя!“, казва Василев. Бившият дипломат е притеснен от липсата на реакция от страна на правителствата на другите бивши членки на Варшавския договор, участвали със свои военни контингенти в инвазията през 1968 година, в това число и българското. „Разговорът за интерпретацията на историческите факти трябваше да се проведе във всяка една от тези държави, но това все още не се случва“, смята Василев.

„България се извинява !“

На 21 август 2013 г. протестиращите от 69 дни в София граждани се отправиха към Чешкото посолство и поискаха със скандирания извинение за българското участие в срамната военна акция през 68-ма. На същия ден част от софийския Паметник на съветската армия също осъмна боядисана в розово по подобие на руския танк-паметник в Прага, с надпис на чешки: „България се извинява!“. Защо 45 години след потушаването на „Пражката пролет“ българите и източноевропейците все още не забравят тези събития?

„Най-големия им страх идва от опасността историята да се повтори, пояснява Илиян Василев. Тъкмо това е големия проблем, който повдига руският пропаганден филм. Защото внушенията в него вероятно имат за цел да подготвят зрителите за ново бъдещо милитаризиране на Русия. Тъкмо повторението на историята поражда най-големите опасения, а не споровете на историците и участниците в тези събития. Затова е време нашите общества да се освободят от тежестта на миналото и хората да узнаят истинските факти от недалечното минало“, казва в заключение бившият български посланик в Москва Илиян Василев.

ПРЕОТКРИВАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛО

Sekirna 2014 03.06.2015

Противно на създадените през последните години представи за западащото или направо изчезващо българско село, Асоциацията на българските села публикува данни, които говорят, че през последната година почти 34 хиляди българи са предпочели да заживеят далеч от градовете. Впечатляващото е, че половината от тези вътрешни емигранти са в активна трудова възраст, докато останалите са наскоро пенсионирали се граждани. Официалната статистика също потвърждава тенденцията – през 2014 година относителния дял на преселилите се от градовете в селата е бил с над 26 на сто по-голям отколкото в направлението „село-град“. Според НСИ днес в селата живеят малко под 2 милиона души или 27 на сто от българското население, а от общо 5009-те села в страната 564 са без население или с едноцифрен брой жители.

Екологични утопии

Социалният антрополог Харалан Александров обяснява тези процеси с „ефекта на махалото“. Според него хората са започнали да осъзнават, което е феномен на променящата се култура, че радостите на града са свързани с куп неудобства и че е много по-добре да живееш на село, отколкото в градското гето. „Все по-често в категорията „качество на живот“ освен доход хората включват и достъпа до чист въздух, природата и естествената храна. А те са много по-достъпни и на по-ниска цена в селата, отколкото в града“, казва изследователят пред ДВ.

Александров е убеден, че напускащите градовете не се опитват да се приспособяват към живота на село след като от поколения вече са загубили своите земеделски и стопански инстинкти. По-скоро това са хора, които изпитват неудоволствие от пренаселения град, имат желание за някакъв различен живот и вероятно тези техни усещания са свързани с някаква еко-утопия. Социалният антрополог дава за пример близкото до София село Желен в Искърското дефиле, където група млади хора са се преселили за да живеят природосъобразно, щастливо и хармонично с природата и със себе си. „Колкото повече нарастват конфликтите в големите модерни урбанистични общества и колкото по-трудно е да се постигне хармония в свят с твърде много интереси и неравенство, толкова по-голям става интереса към селото“, коментира изследователят.

Джон Милтън, Русо и Толстой

И все пак увеличаващите се последователи на Жан-Жак Русо, който призовава да се върнем „назад към природата“, неизбежно ще се сблъскат с тежките проблеми в селските райони на България – липса на инфраструктура, на училища за децата, отдалечено медицинско обслужване, повсеместна битова престъпност. Какво е обяснението на този парадокс?

Според Харалан Александров при връщането си на село тези хора са доста избирателни. Част от тях обикновено населяват симпатични туристически примамливи места, които имат характеристиките на „Изгубеният рай“, поемата на средновековния поет Джон Милтън, в която той разказва за съдбата на библейските Адам и Ева. Други са прегърнали идеите на толстоизма, чиято цел е хората да живеят живот в съгласие с природата чрез земеделие и любов помежду си. Трети, които са живели в чужбина и добре познават „прелестите“ и „радостите“ на напрегнатия градски живот, правят своя осъзнат избор. „Как ще е справят те, доколко ще оцелеят техните своеобразни общности, предстои да видим“, казва антропологът и предупреждава, че „всяка утопия носи в себе си зародиша на диктатурата и тиранията“.

Бягство от перманентната криза?

И все пак тези вътрешно миграционни процеси се наблюдават в едно ако не кризисно в момента, то в постоянно пред или след кризисно състояние на обществото. Бягството от града не е ли реакция тази обстановка?

„В перманентна криза е самата България и това е един от възможните отговори, казва Харалан Александров. „Когато кризата все не свършва и мъката продължава, хората се мобилизират, надяват се нещо да се промени, но в крайна сметка същото продължава. Липсва организираща идея и нова идеология, която да ги мотивира, да ги устреми към някакво колективно бъдеще като народ. Тогава много удобно се появяват тези малки, уютни /поне по начина по който хората си ги въобразяват/ общности, членовете на които копнеят да се върнат към първоизвора. Няма как да е другояче“, пояснява изследователят.

Резервати на традицията

В развитите страни границата между града и селото е незабележима или въобще липсва. Дали е възможно тази граница да бъде заличена някога и в България?

„Да, възможно е това са се случи, но първо предстои да изчезнат още много села – очевидно по-отдалечените и най-безперспективните няма да могат да оцелеят“, смята Харалан Александров. Според него населените места, които са разположени по-близо до големите градове, вече се организират и много от тях са придобили удобства не толкова по отношение на инфраструктурата, колкото до достъпа до услуги и възможности за работа. Те могат да се превърнат в нещо като луксозни предградия към градовете. „Третият вид населени места вероятно ще бъдат целенасочено съхранени като резервати на някаква възпроизведена идея за традиция“, прогнозира изследователят.

Незабелязаният ресурс

И все пак дали на мястото на границата между града и селото няма да се появи етническата граница между хората? Изследователи вече констатират тенденция на намаляване на българското етническо население за сметка на жители на други етноси в селата?

„Наскоро минах през ромската махала на Лом „Хумата“ и се оказа, че в нея вече почти не са останали жители – младите отдавна са в Италия и Испания, виждат се само баби и дядовци. Изводът е, че и там протичат същите миграционни процеси както навсякъде в България. Част от тези хора ще се върнат, мнозина вероятно ще бъдат променени, ще донесат със себе си различна култура, може би ще се опитат да я приложат. Други вече ще притежават ресурси и средства и ще се опитат да развият предприемачество. Всичко това предстои да се види.

Едно, обаче, е сигурно. Българското село все повече ще се разпознава като ресурс, който досега не е бил открит и видян. Интересът към него ще се засилва и то от значително по-широк диапазон хора. Досега това бяха само големите земевладелци, които придобиваха земя по силата на субсидиите, които ги направиха богати. Със сигурност, обаче, картината започва да се променя и дано това да бъде за добро“, казва в заключение социалният антрополог Харалан Александров.