Featured post

КОЙ ДА НИ ПОДСЛУШВА – МОСКВА ИЛИ ВАШИНГТОН?

Military buggers 1930 28.03.14 В разгарата на пропагандната и контрапропагандна война между Москва и Киев преди няколко дни руски интернет сайт публикува тайно записан телефонен разговор между бившата президентка Юлия Тимошенко и някогашен шеф на украинските тайни служби. От Берлин, където се лекува, Тимошенко казала по телефона: „Време е да грабнем оръжията и да убием тези проклети руснаци заедно с техния лидер“ и уверила, че сама е готова да вземе картечница и да „застреля в главата“ руския президент Путин.

Едва ли светкавично разпространения в руски интернет медии телефонен разговор е изненадал някого. Електронната контрапропаганда на Москва вече се изяви достатъчно отчетливо с нецензурното подхвърляне срещу ЕС по телефона на американската пом.-държавна секретарка Виктория Нюлънд, както и с непредпазливия коментар на Катрин Аштън за снайперистите на Майдана.  В този смисъл не удивляват и непремерените остри думи между политиците, произнасяни в неформален разговор.

По-сериозен интерес пораждат някои други неща.

Като, например, дали разпространените от Москва изказвания на Тимошенко са действително автентични? Самата тя потвърди от Германия, че действително е разговаряла със своя украински познат, но категорично определи записите като „частичен монтаж“ и подчерта, че думите й трябва да бъдат тълкувани тъкмо като такава манипулация.

Друго – записаният тайно телефонен разговор на Тимошенко съвпада удивително точно с  модела на съобщенията на Уикилийкс и разкритията на Едуард Сноудън. В техните  информации различни високопоставени личности – дипломати, политици и държавници –  разговарят помежду си неформално, използуват недипломатичен език и аргументите им обикновено са твърде скандални. Сиреч те изговарят онова, което  и обикновените хора са доловили от собствените си интерпретации на новините.

Още нещо. Когато в световните мрежи се появи поредната нова порция телеграми на Уикилиикс или от Сноудън, те незабавно пораждат вълна от критики срещу САЩ, техните тайни служби, към самия американски президент и към апетита на Америка да подслушва. Дори повече – те са  подслушвали, както стана ясно, дори гермаската канцлерка Меркел! Сега, когато разбираме, че Москва е записала тайно Юлия Тимошенко и е пуснала разговора й в интернет без посредничеството Уикилиикс, възниква въпроса дали не става дума за същия вид електронно слухтене?

Най-интересното обаче е друго. Според повечето големи германски медии, подслушванията на американските тайни служби не са помогнали особено много на Вашингтон нито по отношение кризата в Украйна, а още по-малко за прогнозиране на руската инвазия в Крим. По-скоро Западът, в това число и САЩ, бяха изненадани от действията на Москва на Кримския полуостров. Което подсказва, че Америка може би следи малко, недостатъчно и не в правилната посока?

Пред „Уолстриит джърнъл“ тези дни  високопоставен американски държавен служител откровено призна: „С усещането за цялата обществена неприязън срещу нас, ние нямахме на разположение информация, която да ни даде възможност да прогнозираме какво ще се случи в Украйна“.

Което е повод за сериозни размишления за емоциите около дебата свързан с  „американското подслушване“.

БРЮКСЕЛСКА ДАНТЕЛА С ПЕЕВСКИ

Who--20091315.04.2014  Дни след атентата срещу него през януари 2013-та, Ахмед Доган  написа писмо озаглавено „Post factum”. В него почетният председател на ДПС постави два ключови акцента. Визирайки българското политическо пространство той обяви, че  „след този случай светът няма да бъде същият“, и после поясни, че за да се развива и утвърждава в европейското политическо пространство ДПС  има „вътрешна потребност от самостоятелна и независима политика, а не от недобронамерени дресьори и диригенти в продуцирането на политическите реалности.“

Провокация към гражданското общество

Бившият зам.-председател на партията Осман Октай изрази убеждението си, че думите на Доган в писмото обясняват политическото поведение на ДПС от година насам и демонстрират волята на ръководството всичко да бъде подчинено на прищевките на неговия почетен председател. „Като се започне от агитацията на турски език, вакъфските имоти, дори в последната минута с риск да се провалят изборите – промените в Изборния кодекс с  броя на членовете на ЦИК, кръгчетата и квадратчетата върху бюлетината– всичко това трябваше да демонстрира кой всъщност дърпа конците в държавата. А груповите номинации на Делян Пеевски, скандалното лице на управляващото мнозинство за евродепутат, е поредната провокация на Доган към гражданското общество и институциите в страната“, констатира Осман Октай.

Кой представлява етническите турци в България? 

Касим Дал, друг бивш зам.-председател на ДПС и основател на партията „Свобода и достойнство“, долавя зад тази, по думите му  „нагла политика“, големият страх, който изпитва ръководството на ДПС. На последните избори през 2011 година по негови изчисления  партията е загубила половината от традиционните си гласове дори след като си е купила 100 хиляди гласа и така е получила подкрепата на 400 хиляди симпатизанти. „След като през 2009 година на парламентарните избори ДПС събра 620 хиляди гласа, това означава, че сега ръководството залага на корпоративния и контролиран вот. То вече разчита само на такава подкрепа и затова търси хора, които са готови да вложат много пари за печеленето на гласове. Отдавна ДПС не представлява етническите турци в България“, отбелязва Касим Дал.

Показно консумиране на властта

Каква, всъщност, е целта на сегашната „брюкселска дантела“ на ДПС за евровота и дали тя не е предназначена за предизвикването на предсрочни парламентарни избори? Бившият земеделски министър в управлението на тристранната коалиция Мехмед Дикме отбеляза, че  БСП е претърпяла много щети от  номинацията на Пеевски за шеф на ДАНС и от последвалите гневни обществени протести. „Сега евентуалното номиниране на същия човек за евродепутат, може да породи подобна реакция. Тя ще повиши избирателната активност от една страна и от друга ще предизвика наказателен вот не срещу ДПС, което си има постоянен електорат, а срещу коалиционния партньор на движението БСП“, прогнозира Дикме.

Осман Октай от своя страна е убеден, че ДПС няма интерес от предсрочни избори, тъй като едва ли в бъдеще ще разполага с толкова власт в ръцете си – министерства, парламентарни комисии, областни управители. „Те консумират тази власт и дори правят демонстрации с нея. Подобно поведение ще даде шанс на АБВ да вкара свои евродепутати, а  БСП съответно да плати най-високата цена“, допуска Октай.  Касим Дал смята, че ръководството на ДПС въобще не е мислило за предсрочни избори, тъй като  единственото, което интересува неговите водачи сега, е да наложат своя кандидат. „ Делян Пеевски изглежда като човек, който е  наел ДПС под аренда и сега се възползува от създалата се ситуация. Зад него стои Ахмед Доган и неслучайно Лютви Местан, осветен като агент от ДС с псевдонима „Павел“, обича да повтаря, че той е само председател, а лидер на движението е единствено „почетният председател“. Въпреки това цялата отговорност в бъдеще ще падне върху назначения председател Местан“, предупреждава Дал.

Лаф на шекерлия кафе

Вписва ли се по някакъв начин 20-минутната среща на кафе в края на март в Кърджали между Местан и лидера на ГЕРБ Борисов върху очакваната номинация на Пеевски за евродепутат? Осман Октай е категоричен, че  в случая ръководството на ДПС е използувало Борисов за да отправи послание към всички, които са „изневерили“ на движението в неговите исконни региони и то е: „Внимавайте с ГЕРБ, защото ние утре можем да бъдем партньори с тях, както и въобще да каним на кафе когото си пожелаем!“. Касим Дал, обаче, не смята, че избирателите на ДПС имат нещо общо със задкулисната политика на ръководството, което  от своя страна демонстрира, че не страда от излишни скрупули. „Днес то управлява с БСП и Атака, утре може да седне на масата с всеки друг. Тъкмо заради тази безпринципност нещата стигнаха дотук! Като бивш зам.-председател на ДПС, като човек лежал по затворите за каузата на човешките права, ми е болно, че това ръководство успя до такава степен да подчини областните и общинските структури! То далеч  не познава хората, които издига за кандидати за евродепутати, а някои като Пеевски дори не са членове на ДПС!“, възмущава се Касим Дал.

Десен завой?

Трябва да се търси символиката, на която ДПС държи особено много, а  гласуванията в парламента показаха, че кафето в Кърджали е било сладко и за двамата участници в срещата, смята Мехмед Дикме: „В ръководството виждат, че перспективата с лявоцентристкото управление няма  добра перспектива, особено след появата на  бившия президент Първанов на политическата сцена, и сега видимо търсят диалог с  партиите от десния спектър. ДПС просто демонстрира готовност да загърби коалиционния си партньор БСП и да се постави в услуга на десните партии в името на евентуално бъдещо сътрудничество вдясно“, обобщава Мехмед Дикме.

СЪВЕТСКА ВОЕННА ТЕХНИКА СРЕЩУ РУСИЯ?

Russian flags in  Sofia 2  030314 08.04. 2014 До седмица в Черно море пристига вторият американски ескадрен миноносец „Доналд-Кук“ за да окаже, според АФП, подкрепа на обезпокоените от събитията около Украйна източноевропейски съюзници на САЩ. По същото време в Румъния ще кацнат група изтребители Ф-16, които заедно с контингента от 600 американски морски пехотинци там ще участват в съвместни учения със страната домакин. В Брюксел НАТО потвърди данните, че Русия е разположила около 40 000 войници около украинската граница и същевременно ограничи до минимум достъпа на официални руски представители до централата си край белгийската столица. В  България с трепет се очаква визитата на генералния секретар н НАТО  Андерс Фог Расмусен, която военният министър Ангел Найденов вече определи като „важен и силен знак в контекста на развитието на кризата между Русия и Украйна и сигурността в Черноморския регион и на източната граница на НАТО“.

Съветски кораби срещу Русия?              

Пред участниците в международната конференция по повод 10-тата годишнина от членството на България в НАТО външният министър Кристиян Вигенин призна, че справянето с новите предизвикателства пред сигурността трудно може да бъде обезпечено „единствено с национални средства“ и това налага създаването на общ съюзнически подход със Северноатлантическия алианс. В средата на февруари БТА разпространи доклад на военното министерство, от който става ясно, че патрулните кораби, които към момента са на въоръжение във ВМС, са разработени основно преди 1980 г., поради което отстъпват на съвременните тенденции за развитието на въоръжението и техниката. Фрегата “Смели” е произведена през 1976 г., а корветите “Решителни” и “Бодри” са построени през 1983 година.

Напрежение във въздуха

Бившият министър на отбраната о.р.генерал-лейтенант Аню Ангелов отбеляза пред ДВ, че докато тези кораби са в състояние до голяма степен да защитят морската граница на България, съвсем различно е положението с ВВС, които осигуряват защитата на въздушното пространство с „много  голямо напрежение“ – не всичките руски изтребители Миг-29 / по официални данни те са 15 на брой, от които летят едва половината/ могат да бъдат използувани. Според доц.д-р Тодор Тагарев, военен министър в служебното правителство, основният въпрос по охраната на въздушната граница е дали ПВО може да „види“ с радарите си потенциален нарушител на въздушното пространство и дали страната е в състояние да изпълни мисията „Еър полисинг“ на Алианса. „След като България е членка на НАТО, ние не правим самостоятелни планове  за отразяване на евентуална агресия от друга държава. В конкретния случай става въпрос да се поддържа дежурството на двойка изтребители и съответно да се осигурява подготовката на летателните екипажи, които могат да изпълняват тази мисия при различни условия“, поясни пред ДВ Тодор Тагарев.

Опасност от изток?

Все пак има ли  реална опасност за националната сигурност на България, която идва от изток? Генерал Аню Ангелов смята, че в рамките на чл.4 от Вашингтонския договор за НАТО е необходимо да се поискат консултации с Главната квартира на Алианса, както и да се използува рутинното прощално посещение на генералния секретар на Алианса Фог Расмусен в България за да бъдат поставени българските проблеми, а именно честото използуване на дежурни изтребители по повод полетите на руски разузнавателни самолети край въздушната граница над Черно море.   Военният експерт Тодор Тагарев от своя страна е убеден, че няма трезво мислещ държавен ръководител, който би предприел агресивни военни действия срещу страна-членка на НАТО, тъй като принципът в Алианса е, че при подобни агресивни действия всички членки действат съвместно по силата на чл.5 от Вашингтонския договор. „Ако въпреки обективните дадености някой възнамерява да се впуска във военна авантюра, тази негова подготовка трудно може да остане незабелязана и съответно НАТО ще реагира своевременно. Всяко нарастване на военния потенциал близо до границите на Алианса ще бъде своевременно забелязано и отчетено“, е категоричен Тодор Тагарев.

БЪЛГАРИЯ ИЛИ РУСИЯ И ЕВРАЗИЯ?

KGB choire  041410.04.14 Действията на Русия в украинската криза неизбежно породиха спомени и сравнения от недалечното минало. Отново се заговори за разделянето на Абхазия и Южна Осетия, за Косово или за аншлуса на Австрия, за окупацията на Судетите след Мюнхенската криза, за руската инвазия в Унгария през 1956 и Чехословакия през 1968г. Мъчителните спомени се опитваха да  обяснят случващото се в Украйна през тези седмици, но дали въпросните аналогии не са и  подвеждащи в известна степен?

Събитията от миналото безусловно имат общи елементи с настоящето, но и в редица  случаи приликата отсъства. Споровете за действията на Москва се превърнаха в акцент от политическото всекидневие на  Европа и САЩ, но често те неволно замъгляват истината. А тя би следвало да се потърси в магистралните отправни точки на сегашната руска политика и нейните дълбинни мотиви.

Четете и слушайте внимателно!

Едва ли някой се съмнява, че имперските амбиции на Москва  характеризират руската външна политика още от началото на 20 век, както и че разпадът на Съветския съюз през 1991г.  успя да създаде ново силово поле в първата комунистическа държава на планетата. След изчезването на СССР не само елтите, но и по-голямата част от руското общество започнаха да изпитват необходимостта от преодоляване на тази имперска фрустрация, от превъзмогване на последвалите унижения и от концептуализиране на своята нова идентичност.

Парадоксалното е, че през септември 2013 година / преди началото на кризата в Украйна!/ всички тези тежнения бяха облечени в словесна форма лично от самия президент Путин. Това се случи на поредната среща на създадения през 2004 година в Новгород до езерото Валдай  международен дискусионен клуб, станал известен като “Валдайският клуб“. Речта на Путин, произнесена в присъствието на видни чуждестранни панелисти, като бившият френски президент Франсоа Фийон, бившият шеф на ЕК Романо Проди, тогавашният мистър на отбраната на Германия Фолкер Рюе и много други, и до днес  не привлече особено внимание, но се оказва, че  тя далеч не е за подценяване. Всъщност тази реч е израз на личния  културно-цивилизационен проект на Путин, в който той призовава своите сънародници и  към споделяне на неговите политически ценности. В  казаното от руския президент прозират  консервативни, антимодерни и антизападни акценти, които по особен начин се преплитат с възгледи на някои представители на руската православна църква. Речта му, обаче, е нещо повече от позиция на един  бивш кагебист или мнение на „ястребите“ от  военната върхушка в Москва. В нея по безспорен начин е изразено фундаменталното кредо на Путин, което, както се вижда,  намира силен отзвук в руското общество.

Ето някои откъси от словото на Владимир Путин:

Не става въпрос само за анализ на руския исторически, културен и държавнически опит, а разговор за бъдещето, за стратегиите и ценностите, за ценностната основа на нашата страна, за това, как глобалните процеси ще влияят на нашата национална идентичност, за това какъв искаме да бъде  светът през 21-ви век и какво може да допринесе за този свят съвместно с партньорите си и нашата страна – Русия“

„След 1991 година съществуваше илюзията, че новата национална идеология, идеологията на развитието, ще се роди сама по себе си. Държавата, властта, интелектуалната и политическа класа практически се самоотстраниха от тази работа, още повече, че предишната, официозна идеология предизвикваше все още тежка скомина. Така фактически всички се бояха дори да се докоснат до тази тема. Освен това, отсъствието на национална идея, основана на национална идентичност, беше изгодно за онази квазиколониална част на елита, която предпочиташе да краде и изнася капителите си в чужбина, без да свързва бъдещето си със страната, в която тези капитали са заработени“

„Ние виждаме как много евроатлантически държави фактически са тръгнали по пътя на отказ от своите корени, в това число и от християнските ценности, съставящи основата на западната цивилизация. Те се отричат от нравствените начала и всяка традиционна идентичност: национална, културна, религиозна и дори полова. Провежда се политика, поставяща на една плоскост многодетното семейство и еднополовото партньорство, вярата в Бога или вярата в сатаната. Екцесиите на политическата коректност стигат дотам, че сериозно се говори за регистрирането на партии, които си поставят за цел пропагандата на педофилията. Хората в много европейски страни се срамуват и се страхуват да говорят за своята религиозна принадлежност. Отменят празниците си или ги наричат другояче, старемжливо криейки самата същност на празника  – неговата нравствена основа. И този модел се опитват да налагат агресивно на всички, на целия свят. Аз съм убеден, че това е прекия път към деградация и примитивизация, към дълбока демографска и нравствена криза“

„Говорейки за всякакви реформи важно е да не се забравя, че нашата страна не е само Москва и Петербург. Развивайки руския федерализъм ние сме длъжни да се опираме на собствения си исторически опит, да използуваме гъвкави и разнообразни модели. В конструкцията на руския федерализъм е заложен много голям потенциал.“

„Затова нашият абсолютен приоритет – това е тясната интеграция със съседите. Бъдещият Евразийски икономически съюз, който ние вече заявихме и за който говорим много в последно време, това не е просто набор от взаимоизгодни споразумения. Евразийският съюз – това е проект за запазване на идентичността на народите, историческо евразийско пространство в новия век и в новия свят. Евразийската интеграция – това е шанс цялото постсъветско пространство да се превърне самостоятелен център на глобалното развитие, а не периферия за Европа или за Азия. Искам да подчертая, че евразийската интеграция ще бъде също изграждана на принципа на многообразието. Това ще е обединение, в което всеки ще запази своето лице, своята самобитност и политическа субективност. Съвместно с партньорите си последователно, крачка по крачка ще реализираме този проект“.

Аномалията на Европа

Това са само няколко откъса от казаното в края на  септември миналата година в Новгород от Путин. Шест месеца по-късно сме свидетели, как „първите крачки“ на Кремъл в маркираната посока вече са факт – Крим е анексиран, настоява се за федерализация на Украйна, над източната част от тази държава, както и над всички западни съседки на Москва  е надвиснала руска военна опасност.

Впрочем, разбирането на Русия и нейната посока на движение би имало  и полезни последствия за Европа, тъй като винаги е  добре  да се знае какво и защо може да се очаква от нея. А за нас като българи и все пак европейци, е особено важно да проумеем, че най-сетне трябва да се определим окончателно, а не да бъдем наричани, по най-новото определение на Ройтерс, „аномалията на Европа, страната в ЕС и НАТО, която все още се чувства особено близка на Русия“.

КРАЙНОДЕСНИТЕ ПРИЯТЕЛИ НА МОСКВА

Protests 5 01.04.2014 Защо националистите от „Атака“ се оказаха най-ревностните почитатели на Русия? Кой дърпа конците на крайната десница в Европа преди евровота през май?\

Крайнодесният „Национален фронт“ печели в 14 градове на местните избори във Франция и по думите на зам.-председателя на формацията Флориан Филипо, това е „най-добрия резултат в цялата история на партията“  на такъв вот. В Лондон лидерът на еврофобската и популистка Партия за независимост на Великобритания Майкъл Фарадж, който неотдавна обвини ЕС, че имал „кръв по ръцете си“ заради безредиците в Украйна, обявява в интервю за сп. GQ, че Путин е световният лидер, от който той се възхищава най-много. През януари лидерът на Йобик – Движение за по-добра Унгария Габор Вона е освиркан в Лондон от антифашисти, които предотвратяват опитите му да организира митинг в Хайд Парк. По същото време няколко хиляди протестиращи във Виена освиркват участниците в бала на Австрийската партия на свободата в двореца Хофбург определяйки проявата  като „сборище на европейската крайна десница“. В София крайни националисти от парламентарно представената партия Атака скандират: „Не на сакнциите срещу Русия!“, „Русия ни освободи от турците, не САЩ!“ и „България вън от НАТО!“ по повод краткото посещение на американският помощник-държавен секретар Виктория Нюланд в страната.

Кого заплашват европейските радикали?

Какво, всъщност, се случва два месеца преди изборите за ЕП и в кулминацията на кризата след анексирането на Крим от Русия?

В началото на март председателят на ДПС Лютви Местан, чиято партия членува в АЛДЕ, групата на либералите в ЕП, сподели в София пред водача на листата на германските либерали, евродепутатът Александър Граф Ламбсдорф, своята загриженост от „разрастването на радикалните течения в Европа, крайният национализъм, който заявява претенции да се превърне в трета политическа сила за сметка на либералите“ и потвърди решимостта на неговата формация „да стори всичко възможно, за да попречи за това“. Естествено тогава г-н Местан все още не можеше да знае, че  само дни по-късно за Крим спешно ще отпътуват специално поканени от Кремъл „наблюдатели“ от унгарската Йобик, френския Национален фронт и българската „Атака“, чиято задача е да потвърдят легитимността на референдума за анексирането на полуострова от Русия. А и самият г-н Ламбсдорф едва ли е подозирал, че подкрепа за действията на Москва ще изразят също Австрийската партия на свободата, белгийската партия „Влаамс Беланг“, италианските „Форца Италия“ и Северната лига, полската Самоотбрана, и дори няколко крайно леви европейски партии, сред които германската „Ди Линке“. Онова, което със сигурност и двамата политици от групата на либералите добре са знаели още в София е, че „Крайнодясната партия „Атака“ от края на май 2013г. безусловно подкрепя технократското коалиционно правителство на икономиста Пламен Орешарски, зад което стоят бившите комунисти –  социалистите, и  партията на турското малцинство ДПС“, според АФП.

Тревожните камбани бият

В края на миналата година комисарката по вътрешните работи Сесилия Малстрьом изрази в Атина /един от най-активните плацдарми на неонацистката гръцка групировка „Златна зора“/ опасенията си, че европейските избори ще бъдат белязани от „напредък на крайнодесните партии, което ще доведе до нарастване влиянието на тези партии върху решенията на парламента“. Британският „Гардиън“ също удари тревога по повод обявения през ноември 2013 г. предизборен  съюз на шест крайнодесни европейски партии, който щял да се разширява, за да върне  Европа „обратно на  правия път“. За връзката между предстоящия евровот през май и кризата в Украйна тези дни  писа в най-новия брой на американското списание „Foreign Affairs“ Мичъл Оринстейн.

Руски мечок или лисица?

В анализ, озаглавен „Западните съюзници на Путин“, той  прави разкритието, че „кримските“ изяви на крайната европейска десница са организирани от базираната в Русия „Евразийска обсерватория за демокрация и избори“/EODE/. Това е  крайно дясна НПО обявяваща се против „западната идеология“ и специализирана в наблюдение на изборите в самопровъзгласилите се републики /Абхазия, Транистрия, Нагорни-Карабах/, които са посочени на уебстраницата на обсерваторията като  „съюзнички на Москва“. По-важно, обаче, е предупреждението на Оринстейн в края на неговия анализ: „Върху  предизвикателството на Путин към Европа трябва да се погледне сериозно. Вместо да заграби поредната територия от задния си двор, вероятно сега той  е решил да наблюдава търпеливо отстрани как проруските крайнодесни партии в Европа в края на май се готвят да спечелят драматична победа на изборите за  Европейски парламент. Така тези избори могат да отслабят ЕС и да доближат приятелите на Русия от крайната десница по-близо до властта“.

 

БЪЛГАРСКИТЕ ПАРТИИ И ЕВРОВОТА

Protest-Sofia-9-030313    01.04.2014 Винаги преди избори неизкушеният политически гражданин си задава основателния въпрос: „За кого, всъщност, да гласувам?“. Под „кого“, според българската избирателна система, той естествено разбира не личност, а партия. Защото мантрата на Маяковски Когато кажем Ленинразбираме партията, когато кажем партиятаразбираме Ленин“ все още е дълбоко впита в посткомунистическото съзнание както на местните законодатели, така и на повечето избиратели.

                           Недоверието и презрението към партиите са съвсем естествени в държавите от бившия Съветски блок, сред които е и България. Просто самата дума „партия“ напомня „Партията“ и управлението до 1989 година, които четвърт век по късно продължават да въздействат върху демократичните процеси в страната. Вслушайте се в т.нар. „дебати“ в парламента или в някоя от безкрайните медийни дискусии  за да констатирате, че  днес никой не изслушва аргументите на другия и всеки решава, че ги знае предварително според неговата партийна принадлежност! Просто когато гражданите престанат да бъдат хора и се превърнат в партийци, които трябва да изчакат Лидера за да знаят какво трябва да мислят, тогава демокрацията има сериозен проблем.

                      “The spirit of faction“ или „Духът на фракционерството“

                       Джордж Вашингтон, първият съвременен президент на демократична държава, още в края на 18 век е усетил, че там където има партии, там обикновено дискусията приключва и започва разправията. Когато напуска президентския пост, Вашингтон призовава съгражданите си да се пазят от партизанщината, която  той нарича „духът на фракционерството“. В това, което комунистическия режим в Москва и София  много по-късно наричаха „партийност“, Джордж Вашингтон е виждал най-голямата заплаха за демокрацията. Според него щом хората престанат да мислят според собствения си разум и започнат да мислят партийно, в името на разума трудно ще  може да се правят компромиси за доброто на цялото общество. Тогава политиката ще се превърне в схватка „кой-кого“, а свободата и демокрацията бързо ще излинеят. Просто първият американски президент е бил убеден, че демокрацията, свободното съжителство във взаимно уважение и добра воля, е несъвместима с партийната  пристрастеност.

                   Демокрацията не е война!

                   И е бил безусловно прав! Разликата между партийното и демократично мислене е огромна. Партиецът мисли в схемата „приятел-неприятел“ и се интересува единствено как да прокара своето и да постигне „победа“ над своя „неприятел“/ често „враг“ и“противник“, а най-рядко „опонент“/. Да, обаче демокрацията едва ли е война! Тя предполага наличието на добра воля за търсене на оптимални решения дори и при значителни различия във възгледите. Вярно, демокрацията не може да мине без партии и политически формации, тъй като трудно можем да си представим търсенето на общо решения между 6 милиона българи с индивидуални интереси, но демократичните решения са възможни само тогава, когато различните интереси се свържат успешно в полза на всички.

                   Партията като семейно огнище

                     Партиите от „европейски“ тип, с които сме свикнали вече и в България, са възникнали най-напред в Германия и Австрия и то по примера на техните правителства: дисциплина срещу дисциплина. Освен това европейските политически движения е трябвало да изиграят и друга роля в индустриализацията на Стария континент – да се превърнат в заместители на домашния кът за своите членове. Те заместват отслабващата църква, селото и сигурността на селския живот. Партиите са организирали възпитателни кръжоци, спортни клубове, младежки движения, общи столови, потребителски дружества. Да бъдеш партиен член  е означавало вече да не си сам в необичайната и враждебна градска среда, а да принадлежиш към нещо, да бъдеш някъде у дома си. И това се  е плащало с вярност, преданост и дисциплина. Резултатът, обаче,  постепенно става катастрофален. Индивидуално мислещите хора могат да разговарят заедно, взаимно да се разбират, да достигат до компромисни решения по спорни въпроси – те просто успяват да общуват като човек с човек. За разлика от тях затворените бойни партийни редици могат единствено да воюват.

             Към пълна изборна победа?

             Така партиите от казармен тип застават една срещу друга като анонимни блокове. Те не търсят решение на спорните въпроси, а само „громят“ и „побеждават“. В повечето случаи те дори не представят отделните си избиратели, а по-скоро защитават интересите на своите водачи. Партии, които се крият зад името на анонимната „нация“ или „народ“ не са способни на човешко разбирателство дори вътре в своите редици. Затова в тях често се наблюдават чистки и разцепления, те причиняват и тежки парламентарни кризи. В малка страна като България има почти 200 политически партии и формации, докато САЩ и Великобритания се оправят с по две основни и няколко по-малки.

                Затова днес, когато за кой ли път предизборно някои местни партии отново започват да прокарват възгледите си изпълнени с бойната страст, каквато прояваше някогашния комунистически режим /а нацистите са били същите партийни „бойци“ като комунистите!/ едва ли има някакво значение какви възгледи отстояват те. До демокрацията те ще се докоснат едва когато се научат да общуват една с друга и всяка от тях приеме нуждите на всички членове на обществото, на свободните и отговорни граждани, за които след съответната дискусия партията става  средство за вземане на действащи решения, а не единствено символ на най-висша преданост. Тогава партиите от проблем, биха се превърнали в инструмент на демокрацията.

 Цел, която въобще не се забелязва на огнения фронтови хоризонт на евровота през май.