ИЗБОРИ, РЕФЕРЕНДУМИ И ДЕМОКРАЦИЯ ПО БЪЛГАРСКИ

Capture 03.05.16

„От първия си ден като държавен глава се боря пряката демокрация да намери своята реализация в България. Гордея се, че в рамките на моя мандат се проведоха два референдума и ще имаме трето национално допитване”. Това обяви президентът Росен Плевнелиев преди да реши дали да наложи вето върху промените в Изборния кодекс, гласувани по повод едновременното произвеждане на референдум и президентски избори през тази есен. Дори повече, държавният глава коментира, че когато пряката и представителната демокрация си взаимодействали по „един добър начин, тогава българската демокрация се обогатявала“.

Дали обаче, това е така?

Не са малко гласовете в Европа, а и в България, които твърдят, че сега демокрацията е в криза, хората са недоволни, крайните националисти все повече се окопават във властта и националните парламенти, нараства ксенофобията. От друга страна избирателите все по-масово се отчуждават от политическия процес, политиците осезаемо страдат от липса на легитимност, а традиционни партии стремглаво губят не само твърдите си електорати, но и своите симпатизанти. Нагледен пример – в тазгодишното традиционно първомайско шествие на БСП в двумилионна София участваха едва няколкостотин човека.

Естествено възниква въпроса дали наистина е дошло времето европейските граждани да бъдат ангажирани по-пряко при вземането на важни политически решения в своите държави? И дали властта в България действително не следва да се допитва до гражданството по няколко пъти годишно по различни въпроси?

Отговорът е определено „Не!“. Защо?

В началото на април 61,1 на сто от холандците гласуваха на референдум против споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС. Което даде повод на Люксембургския министър на външните работи Жан Аселборн да коментира, че референдумът не е подходящ инструмент на парламентарната демокрация, когато трябва да се даде отговор на сложни въпроси. „Ако  някой иска да съсипе ЕС, просто трябва да организира няколко подобни референдуми“, отбеляза иронично люксембургският външен министър и думите му предизвикаха сериозен отзвук.

Всъщност Аселборн е безусловно прав. Поглед назад в близката европейска история ни припомня, как наскоро починалият любим политик на германците, социалдемократът  Хелмут Шмит, през1983 г. беше изоставен от коалиционните си партньори заради съгласието си за разполагане на първите американски ракети „Пършинг 2“ на германска територия. Ако тогава бившият канцлер на Западна Германия се беше обърнал към „пряката демокрация“ и беше допуснал референдум по този въпрос, по-голямата част от сънародниците му със сигурност щяха да го отхвърлят. Шмит сам пое отговорността за тази стъпка и така не само успя да ликвидира заплахата от разполагането на съветските СС-20 в някогашната ГДР, но и да потвърди недвусмислено принадлежността на страната си към Запада. Въпреки последвалите масови протести  и обществено недоволство тогава, Шмит остана в историята като един от най-големите германски политици след Бисмарк и Аденауер.

Народът срещу демокрацията ?

Редица политолози смятат, че тъкмо поради подобни ситуации в демократичните държави има действащ парламент, чиято задача е да пази демокрацията от народа, както и народа от самия него. Според Платон,  ръководената от закона демокрация е най-добрата от всички форми на управление, докато демокрацията, която е неограничена от закон /сиреч при своеволието на тълпата/, е най-ужасяващата.

Затова сме свидетели  и на парадокса, че всъщност народът никога не е обичал искрено  демокрацията. Факт е, че  изборите и референдумите съвсем не  водят до по-голямо равенство в обществото. В България например, избирателната активност сред по-ниските социални слоеве традиционно вече е санитарно ниска /дори и със срамното купуване на гласове!/, докато прослойките с лични интереси от постигането на определени политически цели са ангажирани по-активно в гласуването. Да не говорим, че резултатите от един или друг  референдум далеч не се подкрепят от цялото население, а само от сегмент по-просветени и разбиращи граждани, които се стремят да запазят своите позиции по един или друг въпрос.

Неравната битка за равенство

 

Все  пак как да си обясним защо през последните десетилетия социалното неравенство в Западния свят продължава да нараства /любим аргумент на социалисти и комунисти!/, след като там се произвеждат свободни избори? Или защо, например, в България въпреки парламентарната демокрация разделението между бедни-богати е вече хронично, а самата държава трайно окупира дъното във всички европейски класации?

Отговорът вероятно е в извода, че изборите и референдумите са само необходима съставна част, но не и достатъчно условие, за демокрацията. И тъкмо защото вотът не е такова условие, обикновено онези, които кресливо настояват за повече демокрация, са всъщност тези, които с удоволствие биха й забили ножа в гърба. Ако вникнете в същината на националистическите и левичарски екзалтации в българския политически дебат ще си отговорите на въпроса защо съпротивата срещу съдебната реформа и битката за запазване на статуквото в изборните закони са толкова неистови!

Някога, но не сега.

Всъщност нормалната функционираща демокрация задължително включва атрибути като спазване на Конституцията и законите, точно разделение на властите, функционираща съдебна система, независимост на държавни органи, свободни и авторитетни обществени медии, както и уважениекъм политическите опоненти. И още нещо важно. Истинската демокрация е никога несвършващ процес и оттук  обществените дебати около нея следва да бъдат перманентни. Едва тогава може да се появи възможността българската демокрация действително да се обогати, а „държавността да заработи в интерес на гражданите, по ефективна, по прозрачна и по-прогнозируема“, както се размечта публично тези дни държавния глава Плевнелиев.

ОСОБЕНОСТИ НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛФИ

Selfie26.04.16

“Не съм толкова слабоумен да ходя да грабя хората и да се снимам и после да се качвам във Фейсбук. Клипът имаше друг ефект, който се постигна“. Това обяви по телевизията “преследвачът на мигранти“ Перата от Бургас.  Намиращият се под домашен арест граничар-самодеец поясни от екрана, че целта на неговите селфита била съвършено друга. Просто самозаснетите акции по тръшкане на мигрантите на земята, гаврите с тях и заплашителните крясъци на език, който снимача смята за английски, били видите ли, негов целенасочен пропаганден ход. При това изчислен така, че след като бъдат показани по телевизиите и в социалните мрежи, изстъпленията да достигнат до очите и ушите на „мигрантската вълна“ и така да я възпрат в намерението й да нахлува България.

Подобна беше логиката и на Динко от Ямбол, предшественик на Перата. Той също беше заснел с телефон как арестува  с ловно чифте мигранти в Странджа, след което нескопосното му клипче тутакси обиколи световния видеообмен, а  осведомителните агенции побързаха да цитират думите му в стил Дивия Запад: „По 50 лв. на човек, някаква сума да дадат на човек, за хванат. Лично аз ще отида и тези пари, които събера от бежанците, хванатите, ще ги даря или на църква, или на дома за сираци.“

След тези получили огромна публичност в България и по света скандални прояви, социолозите от „Алфа рисърч“ констатирха, че повече от половината българи в една или друга степен одобряват действията на „гражданските патрули“.

Заразителен пример

Не толкова положителен отзвук обаче придоби телефонното селфи на 24-годишния Ангел от село Овчеполци. От него стана ясно как с едната си ръка авторът се самоснима, а с другата пребива непълнолетно ромско момче от същото село. И то защо? Заради репликата на момчето, че двамата със снимащия „са равни“. След като видеото с побоя за броени часове събра над 100 хиляди харесвания в мрежата, българската полиция побърза да направи  заключението, че Ангел от Овчеполци е имитирал откровено утвърдения вече медиен герой  Динко от Ямбол. А вече сам обект на неудържимо медийно ухажване, Ангел от своя страна обяви по телевизора, че също бил националист и въобще не изпитвал вина за стореното.

Докато заснетите собствени насилия могат да получат някакво обяснение с все по-засилващата се агресия на българина, любопитен остава ключовия въпрос поставен от Перата дали човек наистина трябва да е синтезирано слабоумен, за да качва във Фейсбук доказателства за своите дивотии и жестокости?  Както и енигмата откъде извира самочувствието на местните бабаити, които са твърдо убедени, че безобразията им ще останат безнаказани?

Отсъствие на собствено битие

Социалният антрополог Харалан Александров е категоричен, че подобен вид селфита са израз не на наличие, а на драматична липса на самочувствие. Според него медиазирането на живота, нахлуването на виртуалните мрежи във всекидневието, както и силно невротичната необходимост да присъстваш постоянно и навсякъде чрез произвеждането, изпращането и споделянето на собствени образи, показва и отсъствие на собствено битие. „Изследванията сочат, че хората в света, в който живеем и най-вече в България, са дезинтегрирани и лишени от усещането за смисъл на социалното си битие в степен, че не са сигурни  дали въобще ги има. И за да си сигурен, че те има, да си върнеш увереността, че си реален и съществуваш социално, трябва да си създадеш селфи“, казва  пред Дойче Веле Харалан Александров.

Примитивна саморазрушителност

Според социалният антрополог границите на категориите „допустимо-недопустимо“, на „приемливо-неприемливо“, вече са увеличени до степен, че всяко нещо, което изглежда по-различно и може да те покаже в някаква светлина, в която да бъдеш харесван и забелязан, е приемливо и се смята за добре дошло. „В този смисъл изключително малоумното действие да се снимаш как извършваш престъпление и след това да публикуваш изображението /а тъкмо това се случи в България  –  всички тези негодници бяха заловени защото бяха решили да публикуват своите безобразия!/, доказва до каква степен страстта да присъстваш във виртуалния и до голяма степен имагинерен свят на социалните мрежи е по-силна дори от инстинкта за самосъхранение. Да извършиш нещо брутално, жестоко и глупаво, след което по изключително безсмислен начин да се похвалиш с него доказва, че социалните мрежи и потребността, която те произвеждат, започват да имат  и разрушителен ефект. Един много сложен инструмент за комуникация с огромен капацитет за промяна и развитие, каквито са социалните мрежи, започват да се използват от примитивните индивиди за целите на разрушителността и саморазрушителността“, смята Харалан Александров.

Уродливото българско селфи

Изследователят посочва също, че  ексхибиционистично-воайорската култура далеч не е продукт само на българската простотия, тя е глобална и е характеристика на цялата постмодерна култура. „В своя български вариант обаче тази култура започва да придобива  твърде уродливи измерения. Докато другаде симулираш престиж, статус, познания и богатство, у нас симулираме обикновена дивотия и то просто, защото в умовете на някакви хора е престижно да си жесток, примитивен и да насилваш по-слабия! Скандалните селфита открояват и уголемяват някои местни културни феномени, които иначе остават невидими. За изследователи като мен те са много интересни и любопитни, но онова, което научаваме от тях за нашата култура далеч не е радостно“, признава Харалан Александров.

МЕТАМОРФОЗИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ОТРЯДНИК

Capture13.04.2016

Нищо през последните седмици не прослави България по света толкова бързо и категорично, колкото „подвизите“ на самодейните граничари, захванали се да тръшкат по земята и връзват със „свински опашки“ ръцете на заловените от тях мигранти. Усетили скандала, световни медии не закъсняха да покажат на глобалната си аудитория видеоклиповете заснети с телефон, на които  тези „ловци на мигранти“/по в.“Гардиън“/, „милиции“ /по „Франс ТВ“/ и  „виджиланти“, сиреч самоорганизирали се пазители на реда /по ББС/, сами са увековечили своето геройство и пламенно родолюбие озвучено със собствените им крясъци: “Но Бългерия, гоу Търки ноу!”, каквото и да означава това на някакъв език, който няма нищо общо с английския.

Кафявите погроми

Сегашните подвизи на „патрулиращите патриоти“, както иронично ги нарече вътрешната министърка Румяна Бъчварова, съвсем не са нови. Те просто имат своето славно минало и традиции в България.

Все още има живи свидетели които помнят как около обсъждането на прословутия Закон за защита на нацията от 1941 година екзалтирани членове на нацистките Български национални легиони са вилнеели по улиците на по-големите градове и са раздавали с палки и побоища своето „гражданско правосъдие“ срещу носителите на „вредното еврейско влияние в България“. Възрастни софиянци още потръпват от отвращение при спомена за легионерските погроми на ул. Пиротска през зимата на 1940 г. и  надути псевдо патриотични лозунги.  И понеже през тези години кафявата чума вече е заливала Европа, геройствата на местните националсоциалисти са оставали някак си в сянка. Но далеч не са били забравени, както се вижда днес.

Доброволни отряди на трудещите се

След съветската окупация на България през 1944 г. комунистическото Народно събрание на бърза ръка приема Закон за създаване на Гранична милиция към МВР, която малко по-късно е преименувана на Гранични войски. Почти веднага започва и създаването на т.нар. групи за съдействие по охрана на границата, попълвани от местното население. През 1960 г. тези групи са преобразувани в Доброволни отряди на трудещите се, а цивилните жители на граничните райони преминават интензивни инструктажи как незабелязано да докладват за съмнителни и непознати хора и как при нужда лично да ги  „обезвреждат“.  За награда бдителните самодейни граничари са получавали съветски ръчни часовници, парични суми и хранителни стоки без продоволствени купони.  Казано иначе, поощряваната охранителна самодейност още тогава е сбъдвала сегашните мераци на граничния отрядник Динко за парични стимули за всеки неутрализиран мигрант.

Паметта на доносника

В спомен от миналото пред Дойче Веле роденият в град Малко Търново писател Димо Райков си припомни как дори на децата  е било внушавано щом зърнат непозната физиономия в района, веднага да съобщят  на милицията. „Така се оформяше доносническия манталитет на хората“,  обобщи Димо Райков. Той  разказа как в Париж, където живее от години, е разговарял със своя сънародничка, която си спомнила как на връщане от Турция се наложило да отседне с близките си в Малко Търново през нощта и още по тъмно на другата сутрин отпътували с автомобила си за София.  „Миналата година пак се озовахме в градчето и още не бяхме слезли от когато, когато местна женица изприпка при мен на площада и ми каза: „Аз тебе те помня, ти беше тук преди две години, стояхте малко, тогава носеше синьо яке и тъмен панталон”. Сънародничката ми беше изумена от подробностите, които местната жителка беше запаметила в нощта преди години и все още пазеше в паметта си! “, разказва Райков.

С червена лента на ръката

През развития социализъм „отрядничеството“ достигна  върхове не само покрай границата. В кръжоците на ДОСО /Доброволна организация за съдействие на отбраната / гражданството беше обучавано да борави с огнестрелно оръжие и да прилага хватките на САМБО. Срещу кого  – сетете се сами! През 60-те и 70-те „Доброволните отряди на трудещите се“  /ДОТ/ придобиха навсякъде особен разцвет. Цивилни партийци и членовете на ОФ имаха задължението по график да патрулират из нощните градски улици за  да осигуряват спокойствието на гражданите. В мемоарната си книга тогавашен отрядник пише: „Та бях член на ДОТ на младини. Сложа нова риза след работа, надяна една червена лента на лявата ръка. И едни ми ти жълти букви греят на червения фон… И по улиците. Ние сме двама, в средата милиционер. Вървим наперени, ученички ни гледат с разпърхани сърца, а младежи — със завист и респект!“.

Е, в повечето случаи милиционер е липсвал, но това въобще не е пречело на отрядниците да проверяват документи и дори да задържат пийнали компании, младежи с дълги коси или девойки с по-къси поли. И за бдителните цивилни пазители на реда отново е имало награди, почетни знаци за ревера и потупване по рамото от комсомолската или партийна организация.

Кръгът се затваря

Преди две години на улица „Пиротска“ отново се появиха позабравените от историята легионери. Този път като  щурмоваци на нацисткия съюз „Национално единство“, които наричаха себе си „доброволни граждански патрули“. Тези същите, облечени не в кафяви а в тесни черни дрехи,  под претекст че извършват проверки и наблюдение на мигрантите в района, всъщност търсеха повод саморазправа и побоища върху тях. Тогава, както  и днес, властите се опитаха да обяснят на тези юнаци, че действията им са незаконни, но докато се разбере кой е прав и кой крив, български гражданин от турския етнос набързо се озова в болницата след като „погрешка“ бил респектиран по главата с метални пръти от петима нападатели в черно, а двама сирийски граждани бяха надлежно пребити от маскирани хора с кубинки на краката в кв. Захарна фабрика.

Изводите

Така наречените „самодейни граждански отряди“ по турската граница  въобще не са част от гражданското общество, както се опитват да внушават някои политици, а точно обратното – те са негово отрицание. И звучен шамар върху държавата заради липсата й там, където има най-голяма нужда от нея. Самодейната охрана на границата е отчаяна и подсъдна дейност, която през 21 век едва ли има аналог в Европа и света. Използването на „патрулиращи патриоти“ и крайни националисти за политическа пропаганда е  популистко занимание с опасни последствия, а неспособността да бъдат неутрализирани поривите за подобни действия е сигурна рецепта за слаба държава и засилваща се анархия. „Динковците“ и техните съмишленици са продукт на крайната идейна, културна и икономическа нищета, в която България постепенно затъва. И обещание за още повече бурки, бради и подкъсени ислямистки панталони.

ВЕНЕТА МОМЧЕВА: „ВАЖНО Е БЕРЛИН ДА ЧУЕ СТАНОВИЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ“

Cologne Cathedral 2013 10.04.2016

Венета Момчева e експерт по международни въпроси. Кариерата й на старши дипломат в София, Берлин, Мюнхен е  неизменно свързана с българо-германското партньорство. В навечерието на предстоящото посещение на българския външен министър Даниел Митов в Берлин и отбелязването на 20-годишнината от основаването на Германо-Българския форум в Берлин, г-жа Момчева отговори на въпроси на Георги Папакочев:

Защо Германо-Българският форум в Берлин е все още слабо известна структура в България? Кои са непознатите в България акценти в неговата 20-годишна дейност?

Традиция в Германия е съществуването на форуми с различни държави като платформа за информиране на представителите на германската политика, икономика, наука, култура, гражданско общество за съответната страна. Целите са  стимулиране на сътрудничеството,  изграждането на  доверие, партньорството и затова целевите групи на тези форуми са в Германия. Учредяването на Германо – българския форум преди 20 години беше един от инструментите за насърчаване на реформите  у нас и подпомагане на пътя на страната към институциите на демократична Европа. Председател и основател на Форума е Гернот Ерлер, социалдемократически депутат с 8 мандата в Бундестага, дългогодишен председател на парламентарната група за приятелство с България и  предишен държавен министър в германското федерално външно министерство. /Славистът Ерлер е и специален пълномощник на правителство за германското председателството ОССЕ, координатор за сътрудничеството с гражданското общество в Русия, Централна Азия и страните от Източното партньорство./ Съпредседател от основаването на Германо-българския форум е Клаус Франке, дълги години депутат от ХДС в Бундестага, а от 1990 до 1998 г. председател на Германската делегация в Парламентарната асамблея на НАТО.

През изминалите две десетилетия Форумът с енергия и авторитет организира аудитория и партньорски формати в Германия за български политици, държавници, икономисти и интелектуалци, които  да лобират за българските външнополитически приоритети – пълноправното  членство в ЕС,  присъединяването към  НАТО, включването към Шенгенското пространство. В тази логика се вписва и очакваното слово на външния министър Даниел Митов за предизвикателствата пред българската външна политика в рамките на тържественото отбелязване на юбилея на Форума на 12 април в Берлин.

/Логото на Германо – българския форум е и върху поканите за редица културни и научни събития в Германия. Ще спомена само предизвикалата  голям интерес среща  през ноември миналата година в Българския културен институт в Берлин с режисьора Евгени Михайлов и двама германски дипломати – Бернд Хайнце и Александер Новак, които работеха в посолството на ФРГ София,  по повод  25-годишнината от Обединението на Германия и промените в България през 1989 г.; Дружеството за Югоизточна Европа в Мюнхен, чийто почетен президент е Гернот Ерлер, организира миналия октомври в германската столица дискусия за референдума за електронно гласуване в България с д-р Михаел Хайн от Хумболдтовия университет;  заедно с Германо –българската индустриално търговска камара, в посолството ни в Берлин се състоя подиумна дискусия за българското гражданско общество днес и ангажимента му  за политически реформи и икономически напредък./

През годините дейността на Форума започна да се структурира и в  работни групи: образование и наука; здравеопазване и социални дейности; култура и спорт; политика и опазване на околната среда; икономика и финанси. Форумът издава Информационен бюлетин, поддържа богата страница във Фейсбук.

Всъщност значимостта на Германо-българския форум в политически аспект пролича ярко само месеци след официалното му учредяване преди 20 години.

Имате предвид драматичния януари през 1997-ма и разискванията в Бундестага по проблеми на Балканите? Тогава социалдемократът Ерлер  и  християндемократът  Франке фокусираха вниманието на депутатите върху кризисната ситуация в България. Какви всъщност бяха техните послания?

В присъствието на външния министър Клаус Кинкел, макар и от различни политически партии,  двамата политици и  учредители на Германо-българския форум  аргументирано и с искрена загриженост призоваха за подкрепа на демокрацията и реформите в разкъсваната от кризата България. През януари 1997г Гернот Ерлер не спести на своите колеги депутати констатацията , че „през последните две  години най-лошото си развитие България е претърпяла при правителството на Жан Виденов с отговорността на Българската социалистическа партия.“ Клаус Франке от ХДС от своя страна тогава съобщи за вледеняващите цифри на инфлацията, за външният дълг на страната  и изтъкна в по-широк регионален хоризонт, че „ желанието за демокрация в София и Белград не може повече да бъде задушавано, че демократите там трябва да знаят, че са сърдечно добре дошли в Европа“.

В онези исторически дни за България Германо-българският форум пое и хуманитарна мисия. Гернот Ерлер тогава информира германската общественост, че Форумът заедно с телевизия  ZDF в рамките на кризисна акция „България“ е събрал средства за  детски социален дом в София и за детска болница в Пазарджик, и само за 48 часа сумата е станала петцифрена.

Парламентарната политическа подкрепа и практическата помощ, достигнала над 1 млн. тогавашни германски марки в трудните месеци на 1997 г.  г., бяха  истинска проверка за приятелство и вдъхващ надежди старт на Форума, за който малцина днес си спомнят.

И все пак в наши дни имиджът на Германия и на канцлерката Меркел в България изглеждат по-лоши от всякога, въпреки че на официално равнище българо-германското сътрудничество е издигнато на пиедестал. Да не забравяме също, че в Германия учат, живеят и работят законно стотици хиляди българи, които са живия мост в отношенията между двете европейски партньорки. Какво е вашето обяснение за това разминаване?

 

Не споделям напълно подобна констатация. Когато след атентатите в Брюксел се тръбеше за провал на Европа, малцина успяха да надскочат континенталния хоризонт за да проумеят, че става дума за комплексен процес, който не може да бъде фокусиран само върху една политика или един политик.

В сегашните времена на безпрецедентна криза в Европа, моментния имидж от една страна и реалната положителна тежест и авторитет в дългосрочен план от друга, не винаги са идентични и едва ли е  далновидно да служат за компас на доказали се във времето отношения, основани на широка традиция и общи ценности.

България и Германия са свързани от стратегическо партньорство, което има не само съюзническата спойка на ЕС и НАТО, но и икономическа основа с възходяща тенденция.  Германия остава първостепенен търговски партньор на България с най-висок стокообмен. /За 2015 г. стокообменът с ФРГ има  ръст от 7,2 %. Българският износ е нараснал с 9 %,  а вносът ни от Германия с 5.7%./ Германия е основен чуждестранен инвеститор  в страната с неизчерпаем потенциал, особено в IT сферата и в  автомобилостроенето. След тригодишно прекъсване миналата есен  поднови работата си Българо-германският съвет за коопериране, който решава конкретни въпроси на търговско-икономическите отношения, включително и такива с  особена чувствителност.

Затова смятам, че Българо-германското сътрудничество не е официозна емблема. Просто едва ли има сфера, в която да не присъства  взаимодействието ни с Германия. Само няколко примера: нашите преподаватели по немски език се квалифицират предимно във федерална провинция Баден-Вюртемберг, дуалното професионално обучение в България набира опит благодарение на взаимодействието с германски институции, граничната ни полиция беше обучена в Бавария. Преди присъединяването на България към ЕС Германия положи много усилия да съдейства за повишаване на дееспособността на българската прокуратура.

Кои важни съвети и послания на Германия към България не бяха чути през годините или може би не бяха разбрани от официална София?

Наставническият тон не е в стила нито на германската дипломация, нито на германската икономика, въпреки ясния изказ  и откритостта в положителна и критична  посока. Същественото е кои послания бяха чути и за кои остава друго впечатление.

Нагледен пример за първото беше съвместното  открито писмо на посланиците на ФРГ и Франция Хьопфнер и Отие  от юли 2013 г., в което се призоваваше за отказ от олигархичния модел, за вслушване в гражданското общество , за добро управление на България.

Германия бе представена сред десетте търговски камари в България, чиито страни са водещи търговско-икономически партньори на страната, които в отворено писмо до българските държавни институции през януари тази година изразиха  загриженост от “засилващото се впечатление, както в страната, така и сред международните инвеститорски среди, че в България има недостиг на върховенство на закона”. Създаденото усещане, че реформата не се случва, води до неувереност на инвеститорите и действащите в страната икономически субекти.

Така че за реализиране на потенциала за ускоряване на българо-германските търговско-икономическите отношения са необходими ефикасни реформи, включващи независимост на съдебната система, прозрачността при обществените поръчки и безкомпромисно противодействието на корупцията.

Факт е, че двустранните отношения между Берлин и София са рамкирани от ЕС, но независимо от това те съдържат актуални аспекти с двустранно измерение – бежанци, миграция на  бедност, сигурността в региона. Кои, са основните проблеми в тях и какви са най-добрите пътища за тяхното решаване?

Общото виждане на България и Германия, че справянето с  бежанската и мигрантската вълна изисква съвместен, съгласуван, решителен европейски отговор, е важна предпоставка за взаимодействие както на двустранна основа, така и в  ЕС. Настоятелността, с която Германия призовава за силна и надеждна защита на външните граници на ЕС е фокус и на усилията на България. Това е също убедителен аргумент, че страната ни трябва да бъде част от Шенгенското пространство, за което носи реална отговорност, но понася непропорционална на ресурса си тежест и трудно обяснима в сегашната ситуация изолация от инструментите, които предоставя членството в Шенген.

България и Германия координират съвместно приоритетната област „Сигурност“ на Дунавската стратегия на ЕС, сфера която придобива все по-голямо значение в борбата срещу трафикантите на  хора.

Сред практическите двустранни стъпки е и подписаната миналото лято Съвместна декларация за сътрудничество и задълбочаване на връзките в сферата на международната закрила между Българската Държавна агенция за бежанците и Германската федерална служба за миграция. Тя е предпоставка за оптимален обмен на информация за националните практики за международната закрила като част от усилията за справяне с предизвикателствата на засиления  миграционен натиск, пред които е изправен ЕС. На фона на приоритетния проблем с  бежанската криза, въпросът  с т.нар. „миграция на бедност“ в Германия избледня. Но от началото на 2015 г. година се наблюдава ново значително увеличение на броя на мигрантите от България във Федералната република. Според данни на Германската агенция по труда към юни 2015 г. в Германия са живеели 203 000 българи,  54 000 от които са получаващите социални помощи за безработица. Това е около 0.8 % от общия брой на всички хора, получаващи помощи в Германия.

И все пак в контекста на борбата срещу тероризма, както и бежанския натиск  съществено значение придобива  проблема с водената вече десетилетия в Европа политика на мултикултурализъм. Можем ли да говорим за провал на тази политика?

През октомври 2010 г. пред Младежката организация на ХДС в Потсдам канцлерката Ангела Меркел публично окачестви като провалени принципите и усилията за изграждане на  мултикултурно общество в Германия. Тя посочи, че дотогава  са били поставяни прекалено ниски изисквания и изтъкна, че имигрантите следва  да учат немски език за да имат шансове на трудовия пазар, а момичетата да могат да се включват в  училищни екскурзии. Същевременно извършените от мигранти престъпления трябваше бързо да преминават през наказателен процес, както и да не съществуват квартали в германски селища, където полицията не смее да влезе. Всичко това беше цитирано от германските медии още преди пет години.

Затова сега в Берлин  е важно да се чуе становището на българският външен министър Даниел Митов, ясно формулирано неотдавна, че „ в Европа имаме и огромен проблем с провежданата години наред политика на концептуален мултикултурализъм и културен релативизъм, които  приключиха, че истинската ценност, която трябва да започне да се прилага е респектът, като се започне с уважение на  собствените  ценности и  корени, както и да се изисква уважение от другата страна, за да може да се уважава и друг тип култура“.

Какви са вашите очаквания от предстоящата визита и разговори на външния министър Митов в Берлин?

Във време, когато се завихрят центробежни сили в Европа, стремежът на всяка държава от ЕС към повече политическа интеграция има тежест, независимо от големината на страната. В този смисъл българо-германските разговори може да се разглеждат като част от необходимата синергия за изкристализиране на институционалната рамка и законовото регулиране в Европа като предпоставка за превенция и бърза реакция, не само в борбата срещу тероризма.

Освен това, в качеството им на актуални председатели на международни формати: България – на Съвета на министрите на Съвета на Европа и на ПСЮИЕ, а Германия – на ОССЕ , обхватът на двустранния политически диалог е логично да включи и темите за Западните Балкани, Русия, Украйна, енергийната сигурност,  Турция и Близкия Изток.

ФЕРЕДЖЕТА, БРАДИ И КОМУНИЗЪМ

Karl Marx 05.04.2016

След като главният прокурор Сотир Цацаров се обяви срещу носенето на бурки /арабският синоним на турското „фередже“- б.а./ на обществени места и в училищата, а просветната министърка Меглена Кунева го подкрепи, българските националисти също побързаха да се включат в инициативата. „Острието“ на ВМРО и  евродепутат Ангел Джамбазки тутакси  призова по телевизията да бъдат забранени нетрадиционните религиозни символи, като бурки, бради и „развяти във въздуха пръсти“, а лидерът на организацията Красимир Каракачанов огласи намерението им да внесат предложение за анекс към Наказателния кодекс, който да осъжда проповядването на радикален ислям по същия начин, по който се осъжда и проповядването на фашистки идеи.

По този повод проф. Евгения Иванова, една от най-сериозните експертки по балканистика и българска етническа политика, припомни пред интернет сайта „Маргиналия“, че  всеки етап от т.нар. Възродителен процес също е бил съпровождан с „разфереджаване” – забрана за носене на традиционните мюсюлмански облекла и забрадки“ . И  посочи, че дори само една от визираните от Главния прокурор в Пазарджик жени да носи бурка заради религиозните си убеждения, „забраната ще бъде посегателство върху религиозните свободи“.

Нашата и чуждата свобода

В разсъжденията си за свободата френският философ Жан Пол Сартър беше стигнал до заключението,  че „искайки свободата, ние откриваме, че тя напълно зависи от свободата на другите“. Дори повече –  че „свободата на другите зависи от нашата“. Неговата концепция намери в крайна сметка отражение в един от основополагащите стълбове на днешното либерално общество – Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В член 9 на този често забравян документ изрично е посочено, че свободата на мисълта, съвестта и религията са право на всеки европейски гражданин, което включва неговата възможност „да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно,  публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали“. Ограниченията, посочени в Конвенцията, са валидни само „когато са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите“.

Империалистическа или терористична култура?

Всички тези принципи придобиват особена важност на фона на отдавна забравеното, а често и съзнателно отричано комунистическо минало. Все по-малко източноевропейци, в това число и ние българите,  помнят как в годините на тоталитарните режими властите заклеймяваха като идеологически провокатори младежите с дълги коси и бради /сякаш класиците на марксизма-ленинизма не носеха такива!/ и как късата или прекалено дълга пола от 60-те години на  „Революцията на цветята“, за партийните бонзи беше символ на разпуснатост сред момичетата и младите жени. Тоталитарните идеолози бяха докарали нещата дотам, че  носенето на верижка с кръстче или малък медальон  с религиозен релеф на шията, неизбежно водеше  до  санкции,  провинилите се  незабавно бяха изключвани от казионните тогава политически организации, камо ли от редиците на БКП. Да не говорим за младежките фланелки, рокли и ризи с отпечатани символи на „империалистическата култура“ върху тях! Дори повече. За правоверните комунистически нрави тогава тези символи бяха много по-неприемливи, отколкото знаците  на т.нар. „терористична култура“ днес.

 Изводът

Онези, които и днес искат да забранят християнското кръстче, еврейската кипа или мюсюлманската забрадка по същество демонстрират същото комунистическо, а което е още по-лошо, националсоциалистическо мислене. Защото, нека припомним, унифицирането на хитлеристката символика и нейното насилствено налагане през годините на Третия райх в Германия е било нищо повече от флагрантен тоталитаризъм в действие! Съответно всичко различно от наложената тоталитарна догма и символика в поведението, външния вид, облеклото, жестовете и ритуалите е следвало да бъде санкционирано по най-строгия начин. Същото, а в много отношения и по-драстично, е било отношението в комунистическия СССР, където забулените жени от азиатските съветски републики са били подлагани на специално комунистическо превъзпитание. Парадоксалното обаче е, че в наши дни Героят на Руската федерация и т.нар. “Имам на Путин“  Рамзан Кадиров поддържа своя нравствена полиция, която следи в Чечения  не само за жени с непокрити със забрадки коси, но и за такива с тениски и къси поли.

Да, обаче?

В крайна сметка  възниква и другия въпрос:  какво се случва, когато една екстремна религия започне да генерира мощна омраза към друговерците и в крайна сметка премине към осъществяването на смъртоносни  нападения срещу инакомислещите? Жертвите на терористичните атаки в Лондон, Париж, Брюксел през последните години и месеци са ужасяващи и те по нищо не се различават от тези на Бургаското летище, когато след бомбения атентат през юли 2012 година загинаха седем човека, сред които двама българи и петима израелски туристи. Къде тогава остават европейските ценности свързани със свободата на мисълта, съвестта и религията? И до какво в крайна сметка може да доведе днешната битка срещу иноверците, религиозно различните, особено в държава като България с нейното многобройно мюсюлманско население?

Възможен отговор на подобен въпрос отново дава проф. Евгения Иванова в интервюто си за сайта „Маргиналия“. Според нея „поредния поход срещу българските мюсюлмани, който неизбежно ще доведе до обратна агресия, ще означава, че Ислямска държава е успяла“.

Което в крайна сметка поставя въпроса дали една законова забрана на фереджетата, забрадките или брадите няма да се окаже поредно предизвикателство пред прозорливостта и етническата толерантност на българите и изпитание пред техния така хвален досегаш етнически модел? И дали проявявания все още здрав разум на българина отново ще получи своя шанс?

По-голямата част от обществото искрено се надява, че ще се случи тъкмо това. Другата, макар и по-малка част обаче предупреждава: „ Да, но до първата капка невинно пролята кръв…“