БЪЛГАРИЯ, НАТО И РУСКИТЕ „САМОВАРИ“

 Capture15.11.14

На Международната конференция по сигурността в София през седмицата външният министър Даниел Митов предупреди за опасността от започването на нова Студена война в резултат на агресията на руската федерация в Украйна с думите:България като член на ЕС и НАТО, трябва да развие ясно разбиране за политическите процеси, а икономическата, енергийната и друга обвързаност на страната ни не следва да препятства взимането на важни стратегически решения“.

На същия форум в първото си официално публично изказване новият военен министър Николай Ненчев призна, че в резултат на кризата Черноморския район се превръща в пресечна точка на много интереси, а „страните от Балканите и Югоизточна Европа ще бъдат подложени на още по-голям натиск“.

На специална лекция изнесена в столичния Военен клуб върховният главнокомандващ на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа ген.Филип Бриидлъв коментира данните за колони от руска военна техника, които през последните дни са навлезли в Украйна с думите“ “Сили, пари, подкрепа, доставки, оръжия преминават през тази граница, когато си поискат и това не е добро положение. Трябва да се върнем към положението, при което тази международна граница се спазва и това ще ни помогне да овладеем проблема с реснабдяването на Източна Украйна”.

Всички въпросни обвинения категорично се отхвърлят от Москва, въпреки изявлението на руския военен министър Сергей Шойгу, че „Русия възнамерява да разшири военното си присъствие в целия свят, като вече е поискала разрешения за използуване от военнния й флот на пристанища в Латинска Америка, Азия и навсякъде по света за попълване на запасите си и техническо поддържане на корабите“. В името на глобалния мир, вероятно.

Тулският самовар

Цялата тази страховита картина удивително започва да напомня на един популярен  виц от съветско време, който младите хора едва ли знаят. В него се разказваше за доверчиво-наивен  другар, който работел на струг в голяма руска фабрика за самовари. У дома обаче, семейството му нямало самовар. И когато на чаша водка приятели го питали защо не си направи тази полезна вещ с частите, които сам изработва, той отговарял: „Колкото пъти съм опитвал да ги сглобя, все картечница се получава“.

Навремето шегата беше много актуална, защото тогавашният Съветски съюз  тръбеше навсякъде, че се „бори“ за мир, а въщност  се въоръжаваше до зъби. Помните ли задължителното купуване на профсъюзни пощенски марки, парите от които бяха предназначени за подпомагане на потиснатата работническа класа в Третия свят? А злите езици  и „вражеските радиостанции“ още тогава обясняваха, че събраните средства отиват за производството и доставката на  споменатите вече  „самовари“…

Кубинските комбайни

През тези години Кремъл приложи  и един друг свой трик. В началото на 60-те разположи в Куба площадки с ядрени ракети с надеждата, че с тяхна помощ успее миролюбиво „не само да достигне, но и да надмине“ в битката за социализма своя  най-върл враг САЩ. Поне така  твърдеше по митгингите иначе семпличкият Генсек на КПСС Никита Хрушчов. Вместо това, въпросният „кубински“ трик принуди президента Кенеди да заповяда морска блокада на „Острова на Свободата“, както наричаха тогава Куба, а светът се размина на косъм от ядрената война. Най-забавното, обаче беше друго. Въпреки недвусмислените снимки на съветските ракетни бази от въздуха,  Кремъл не спираше да убеждава „прогресивната международна общественост“, че всъщност е доставял на кубинските си приятели машини за селското стопанство. Затова  беше истинско щастие, че другарят от вица е работел в завод за „самовари“, а не в някакъв по- отговорен, и не се е опитвал да сглобява много по-опасни машинки, като „комбайни“, да речем.

Уви, тогава трябваше да мине доста време за да могат западните политици да разберат правилата на кремълския покер. Допълнително време им отне  и да открият как да наложат собствени правила в него. Промяната дойде с влизането на безкомпромисния холивудски актьор Роналд Рейгън в Белия дом. Съвсем като на филм, чисто по ковбойски той обяви, че Съветския съюз е „империя на злото“ и …уцели точно в десятката. Истина е, че при редактирането на знаменитата реч съветниците му  задраскали въпросната фраза. Рейгън, обаче, си я харесвал и я казал, на висок глас при това! С което зарадвал не само  любителите на ковбойски филми тип „уестърн“, но и  целия социалистически лагер, както и „поробените“ от капитализма народи.

Кой е по-най?

Няколко години по-късно „империята на злото“ се разпадна. На пръв поглед от самосебе си, но всъщност от друго.  От гледна точка на свободата, обаче, тогава това беше чудесна новина! Странното обаче беше, че кремълската пропаганда също започна да твърди, че най-голямата жертва на комунизма са били самите руснаци. Във всеобщата  радост това не се разбра много добре и на Запад кънтяха гласовете, че победата над комунизма е  извоювана, демокрацията е победила почти навсякъде и хората от бившия соцлагер вече могат да заживеят спокойно, охолно и щастливо.

Четвърт век оттогава в реката Москва изтече много вода. Всъщност толкова много, че когато днес Кремъл изпраща в Украйна своите „хуманитарни“ конвои с минерална вода, агрегати и други някакви неща,  човек неволно се пита дали тези „други неща“ не са същите „самовари“ от вица? Или  „комбайни“ за богатите житни полета?

Така или иначе в Източната част на Украйна и сега продължават „производствените аварии“, които пълнят гробищата със загинали цивилни и военни хора, а  ракетите „за борба срещу градушките“ понякога удрят  и  пътнически самолети. Какво да се прави – толкова смешно, че чак да ти се доплаче.

 

СБЛЪСЪКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ МОНУМЕНТИ

GMarkov monument & priests 11111411.11. 2014

             „Скитник“, както комунистическата ДС беше кръстила в разработките си писателя-дисидент Георги Марков, най-сетне се завърна в София. Трима от четиримата български президенти – Жельо Желев, Петър Стоянов и Росен Плевнелиев –  почетоха церемонията по откриването на неговия паметник на столичния площад „Журналист“, а сегашният държавен глава дори припомни в словото си, че есетата на публициста, излъчвани по „вражеските“, радиостанции ББС, „Дойче веле“ и „Свободна Европа“, са „освобождавали духовно българите още преди рухването на комунистическия режим“. Димитър Бочев, дългогодишен приятел и колега на Марков, обясни закъснялото построяване на паметника с „печалната истина, че българинът винаги е страдал от недостиг на чувство за историчност“. А д-р Георги Лазаров, хирург от Балтимор и спонсор на монумента, директно призна, че ако София  се е била отказала от идеята за статуя на Георги Марков, той е щял да я постави на моста Ватерло в Лондон, мястото където през 1978 година агент на комунистическите тайни служби заби с чадър отровната сачма в крака на дисидента.

Инерция на неприязънта

Омразата към най-отявления критик на живковия режим всъщност никога не е стихвала сред кръговете на бившите български комунисти. Проф. д-р Вили Лилков, депутат от Реформаторския блок и доскорошен заместник-председател на Столичния общински съвет /СОС/ си спомня трудно приетото решение за издигането на монумента и силната съпротивата на съветниците от левицата срещу него. „Държането на тези колеги беше направо цинично, те обвиняваха писателя в какво ли не, включително, че е бил агент на ДС, което не е вярно“, разказва общинарят. В дните на изграждането на паметника социалистическият в. „Дума“  съобщи за надигащи се протести сред жителите на кв.“Лозенец“, които не били съгласни на някогашния площад с името на партизанката „Йорданка Чанкова“, преименуван след 1989-та  на„Журналист“, да стърчи двуметровата фигура на Георги Марков. Според „възмутените“ жители на квартала дисидентът бил „приближен до Тодор Живков, с неясно агентурно битие и неясно убийство, за което дори англичаните признаха, че няма никакъв “български чадър”. А сега „огромният“ паметник  щял да „нарушава драстично ландшафта на мястото и вида на китната малка градинка“, допълва вестникът.

Унищожаване на символите

Парадоксално е, че четвърт век след демократичните промени в България разправиите около историческите монументи не спират. Някои са възхвалявани, но повечето са обругавани, боядисвани, цапани с надписи, сваляни и издигани отново. В подножието им  постоянно се извършват  поклонения с полагане на цветя и венци, шестват  протести, кипят страсти, бликат емоции, водят се бурни полемики и спорове. С какво обаче тези мълчаливи символи от миналото продължават да вълнуват хората?

Скулпторът проф.Велислав Минеков, преподавател в  софийската Художествена академия смята, че много от известните паметници олицетворяват фалшифицираната или съмнителна българска история. „Да не забравяме, че в периода до 1989 година се е създавала монументална „продукция“, която е трябвало да промени миналото, да внуши на българите и света, че преди 9 септември  1944-та е имало титанична партизанска съпротива, да убеди поколенията, че комунистическата идея  е прекрасна и тя трябва да се развива. Нека си спомним как пред бюстовете на обикновени, според днешното разбиране терористи, пионерчета бяха длъжни да  поставят  цветя, а партийни активисти да стоят на почетна стража с оръжие в ръка“, припомня професорът.  Специализирал в Хамбург, той прави и  паралел със Закона за денацификация след края на Втората световна война, поставил под забрана голяма част от нацисткото художествено наследство – филми, музика, произведения на изкуството. Целта на победителите е била да бъдат прекъснати всякакви носталгични опити за връщане към хитлеристкото минало и затова днес все още могат да се видят празни постаменти на нацистки паметници, чиито фигури са свалени след войната. „Това е част от човешката история, допълва проф.Минеков. Тя се е случвала в Древна Гърция, в Римската империя – непоносимите за хората монументи са били унищожавани. Може да се съжалява за някои творби, дело на големи майстори, но след като са били политически несъвместими за времето си, те са се оказвали нежелани“, обобщава скулпторът.

Безпристрастният исторически прочит

Депутатът и бивш общинар проф.Вили Лилков също смята, че повечето паметници в България са политически, поради което те разделят хората и подлежат на преосмисляне. „Критериите при вземане на решение за построяване на монумент преди четвърт век са били ясни – прослава на БКП, на българо-съветската дружба, на  комунизма. Днес макар това да не е така, често и новите паметници са свързани с личности, които имат отношение към политиката“ признава депутатът и допълва:  „Нужно е да четем историята си внимателно и безпристрастно за да можем да даваме вярна оценка на събитията и  личностите в нея. Иначе се натрупват представи, разбирания, вярвания, понякога и митове, които се материализират в един или друг паметник. Проблемът ще изчезне след точния прочит на фактите от миналото и то от поколения, които не са толкова тежко обременени политически“, смята проф. Вили Лилков.

Снимки за спомен

Подредбата на монументите от българското минало обаче не спира. Тези дни върху постамента на взривения през 1999 година мавзолей на Георги Димитров  в центъра на София изникна рекламна палатка за нова марка автомобили.  Паметникът на Съветската армия продължава да е под силен обществен натиск за неговото премахване, а скулптурните групи около него не спират да  „вдъхновяват“ уличните художници за живописни изяви върху тях. Дните на грозните останки от монумента „1300 години България“ пред НДК изглеждат преброени, а мястото е възможно отново да приюти разрушения през 70-те години Военен паметник на софийските I-ви и  VI-ти  полкове. След фигурата на Сталин и бюста на Брежнев пред входа на най-големия столичен парк  най-сетне е поставен барелеф на цар Борис трети, чието име градината носи. А какво може да хрумне на софиянци в бъдеще не е ясно.

Така или иначе, освен до фигурата на сатирика Радой Ралин пред някогашното кино „Изток“ и до приседналите писатели Пенчо и Рачо Славейкови на едноименния площад, гражданите вече могат да се  снимат  за спомен и пред металния Георги Марков. Ироничният изгнаник, който въпреки коумнистическия режим тайно е  мечтаел да се върне в родината само за няколко часа. За да зърне отново родителите си и да прескочи до Клуба на писателите за да опита любимите сърми с кисело зеле.

ЧАСТНИЯТ БЪЛГАРСКИ ДЖИХАДИЗЪМ

Sofia Mosk 111405.10.14

Защо тайните служби мълчат за евентуално участие на български граждани в „Ислямска държава“? Има ли нещо гнило в пазарджишкото гето „Изток“?

„Българи воюват на страната на джихадистите от Ислямска държава“ – това обяви военният министър Велизар Шаламанов, позовавайки се на свои разговори с чужди дипломати. „Към този момент службите по сигурността не са подавали към мен данни за българи-джихадисти“ –  контрира служебният премиер проф. Георги Близнашки, въпреки твърдението на Шаламанов, че е докладвал получената информация по съответния ред и настояването му по проблема да бъде свикан Съвета по сигурността към правителството. На дискусия, посветена на рисковете и стратегическите избори на България, служебният военен министър постави дейността на “Ислямска държава“ сред най-сериозните рискове за националната сигурност и поясни, че „заплахата не произтича от участието или неучастието на български граждани, а от това, което сега се извършва в Сирия и Ирак“.

Защо, защо, защо?

Наистина ли липсва информация за участие на български граждани в редиците на радикалните тоталитаристи от „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ /ИДИЛ/  или подобно участие действително няма? Случайно ли точно сега популярен тв-канал обяви  наличието на косвени доказателства за българи, които воюват на страната на джихадистите, а в интернет се завъртяха видеоклипове със смущаващи ритуали на жители на ромския квартал „Изток“ в Пазарджик? Защо българските специални служби предпочитат да мълчат по въпроса, след като ООН предупреди, че през последните години близо 15 хиляди чуждестранни джихадисти от 80 страни са отишли се бият в Ирак и Сирия на страната на групировки от рода на „Ислямска държава“, а АФП, позовавайки се на доклад на ЦРУ уточни, че „стотици мъже от Балканите вече са част от ИДИЛ.“?

   Наивност или глупост?                    

В края на септември експертът по радикален ислямизъм на Балканите Алекс Алексиев потвърди в тв-предаване, че „ в България има радикални ислямисти и хора, които подкрепят „Ислямска държава“ като подчерта, че „никой не е в безопасност от тях“. „Да мислим, че ние сме единствената държава в Европа, в която няма радикални ислямисти, е обикновена глупост“, каза изследователят  и посочи за пример ислямистките фанелки, с които са облечени обитатели на пазарджишкия ромски квартал. „Не мога със сигурност да кажа дали тези хора са членове на „Ислямска държава“, но те със сигурност я подкрепят. Не сме единствени в това отношение, ситуацията на целия Балкански полуостров е подобна“, предупреди Алексиев. Подобно е мнението и на дипломатът-арабист  Кирияк Цонев. В средата на миналия месец той потвърди по БНТ, че в България съществуват активни клетки на „Ислямска държава“ и поясни, че „насилствената асимилация на турското малцинство в страната чрез промяна на имената през периода 1985-1989 година е тласнала някои български мюсюлмани към ислямизма“.

Да мълчиш като комунист

Журналистът д-р Мохамед Халаф, който от години живее и работи в България, не е изненадан от твърдението на военния министър Шаламанов, макар то да не е подплътено с конкретни факти. „Още в началото на годината в своя статия в български всекидневник зададох въпроса дали в Сирия воюват български джихадисти и подчертах, че отговор трябва да дадат вътрешния министър и шефа на ДАНС. Такъв отговор не последва“, отбеляза пред ДВ журналистът от арабски произход. Според него мълчанието на официалните власти по тези чувствителни теми е наследство от комунистическия режим. „Министър Велизар Шаламанов вече започна този дебат и по него трябва да се говори, да се задават въпроси“, е убеден д-р Халаф. „Страхът от заемането на официална позиция, породен от възможни реакции на екстремистите въобще не е оправдан, особено на фона на заснетото ритуално „обезглавяване“, изпълнено символично от деца в гетото на Пазарджик. Видеозаписът показва, че случващото се там трябва да бъде под особено наблюдение, да се говори за него! В друг български град с мюсюлманско население подобни прояви няма, те се наблюдават на едно и също място. Това показва, че там има нещо гнило, че някакви хора вършат тези неща нарочно и обществото е длъжно да знае кои са те. Макар и изолирани, въпросните явления са много опасни и мълчанието около тях носи още по-непредсказуеми последствия!“, е категоричен д-р Мохамед Халаф.

Разузнаване без пари

Бившият секретар на МВР и експерт по сигурността Николай Радулов не отрича, че твърденията на министър Шаламанов могат да са истина, но след като липсват официални данни от специалните служби, те не са безспорен факт. „Не е невъзможно и разузнаването да няма точна информация“, твърди експертът и пояснява: „Да не се лъжем – разузнаване, което действа с бюджет едва  една трета от този на НСО, няма кой знае какви възможности да провери подобна информация или да си осигури предварителна такава. За съжаление охраната на личните „тела“ на ВИП-персоните изглежда по-важна от националната сигурност, от международният антитероризъм. Засега българските разузнавателни служби разполагат с бюджети, които ги крепят на минимум, но не и повече. Затова, когато журналистите задават конкретни въпроси, отговорите са трудни“, отчита Николай Радулов.

Намерения и факти

Още в средата на септември Главното мюфтийство  заклейми с остра декларация групировката „Ислямска държава“ и призова българските мюсюлмани „да не се подават на провокациите на тези хора и да се разграничат от техните действия“. Тези дни служебният външен министър Даниел Митов предложи да бъде прието законодателство, което да криминализира участието на български граждани в екстремистката групировка, но засега резултати липсват. Междувременно, българската прокуратура започна проверка около скандалния клип с деца, заснет пред джамията „Абу Бекир“ в пазарджишкия квартал „Изток“, а главният мюфтия Мустафа Хаджи побърза да заяви, че неговото ведомство не може да контролира този обект, защото бил частен…

КТБ И РЕПУТАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

KTB Sofia 101430.10.14

„Зловонието КТБ“, по думите на лидера на ДПС Лютви Местан, вече се разстила  извън пределите на България.  След като припомня  , че през последните две години най-бедната страна на ЕС  е разтърсвана от нестабилност, която е отблъснала както избирателите, така и чуждестранните инвеститори,  по повод  първия ден на новия 43-ти парламент Ройтерс написа: „Политическите боричкания спъват усилията за решаване на банковата криза, поставила съдбата на четвъртата по големина банка в страната КТБ в предверието на ада след масираното изтегляне на депозити през юни“. АФП от своя страна не закъсня да отбележи:  „Гуверньорът на централната банка Иван Искров и нейният УС са подложени на масиран огън заради неспособността им да предотвратят фалита на КТБ, а новият парламент се очаква да ги отстрани от постовете им“. Агенцията допълни, че „ширещата се корупция и шуробаджанащина, слабият икономически растеж и упоритата дефлация подхранват недоверие към политиците и вече две години пораждат в страната постоянни улични протести“.

България в чуждото финансово огледало

Какви други сигнали  изпраща кризата с КТБ към икономическите и финансови партньори на България?

Илия Лингорски, бивш подуправител за България на МВФ и бивш зам.-министър на финансите, вижда източниците на тези отрицателни послания  в поведението на институциите и най-вече на БНБ, в опитите за шиканиране на европейското законодателство, както  и в липсващата защита на интересите на чуждите инвеститори в страната. “ Още от началото на кризата видяхме как думите на централната банка, чиито изявления във всяка държава обикновено се възприемат като безспорен факт и чиста монета, у нас станаха пример за непоследователност, при това в рамките на дни. Едно се заявява, друго се случва, после се казва обратното. Така доверието в БНБ беше загубено много  преди да се заговори за оставки в нея“,  смята финансистът. Според него всички принципи на европейското законодателство, свързани със защитата на частната собственост и по-точно с гарантирането на депозитите в банковата система, са били нарушени. „Клиенти на КТБ вече 4 месеца са лишени от достъп до своите пари и депозити, за което България получи не едно предупреждение, срещу тези действия започна разследване, заваляха негативни оценки от Европейския банков орган и ЕК започна наказателна процедура за системно нарушаване на европейското законодателство от българските  институции.  Начело с БНБ, при това!“, посочва Лингорски. Той не пропуска и факта, че Фондът на генералния държавен резерв на Султаната на Оман, инвеститор в КТБ, е имал  много трудни четири месеца в България, включително и в репутационно отношение.  „При възможно най-лошо развитие на кризата представяте ли си какъв сигнал ще изпрати един провал в България на този Фонд не само към Близкоизточния район, а и към деловите среди по света? Сигналът е, че дори такава солидна институция като Оманския фонд е била въвлечена със своя инвестиция в типичния наш „връзкарски капитализъм“, отговаря на въпроса си Лингорски.

Маските  падат

Директорът на Икономическата програма в Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов също смята, че поведението на банковия регулатор и институциите затвърждава впечатлението, че за тях  е важна не е защитата на интересите на вложителите, а някакви други скрити и недоизказани интереси. „Със сигурност обликът на България като страна с лошо управление на публичния сектор и с огромни проблеми в защитата на частни интереси ще бъде потвърден и след този „банков епизод“ с КТБ. Нашите западни партньори ще се нуждаят от солидна доза нови мерки, които да ги убедят, че България има възможност да се справи с предизвикателството“, изтъква изследователят от ЦИД. Той обаче отбелязва, че в банкова афера вече се е случило и нещо позитивно – паднали са маските на някои играчи в нея. „Така вече за всички е ясно, че икономическите и финансови партньори навън ще очакват конкретни действия на българските правораздавателните органи. И най-важното – по примера на  Хърватия и  Румъния, виновниците  да получат заслужено наказание според законите, както е във всяка правова държава“, коментира Руслан Стефанов.

Изходът

В разгара на кризата с КТБ през август  британският „Файненшъл тймс“ цитира думите на мениджър на хедж фонд, който казва: „Както и да приключи всичко, надеждността на България на международните пазари ще понесе удар“. По същото време вторитетният англоезичен вестник в Ливан и Близкия изток „Дейли стар“ коментира, че превърналата се в „политически цирк“ банкова криза повдига въпроса „дали България  има необходимата политическа и институционна зрелост, за да стабилизира възникналата ситуация“ и допълва, че „липсата на прозрачност е смайваща“.

Илия Лингорски е категоричен, че най-лошият удар срещу реномето на една държава е банковата криза. Според него за да се впечатли положително, инвестиционната общност трябва да се убеди, че страната си е взела поука от случилото се, че е признала за дългогодишното  толериране на неправилни и порочни практики, и че е готова да демонстрира решимост за тяхното отстраняване.  На първо място обаче той посочва възстановяване доверието в БНБ. Финансистът лансира пред ДВ и идеята си да бъде потърсен утвърден европейски или американски централен банкер, който да оглави УС на БНБ. „През миналата година канадският централен банкер Марк Карни стана гуверньор на британската „Bank of England”, бившият шеф на Израелската централна банка Стенли Фишер бе избран за заместник-председател на Федералния резерв на САЩ, припомня Лингорски и посочва, че  подобни практики набират все по широка популярност. Макар и  екзотична за България, тази идея трябва да се обмисли, защото ние никога не сме имали такава криза в доверието към централната си банка! Каквито и патриотарски настроения да се усещат в страната, едва ли някой ще дойде у нас за да ограби националните ни интереси. Работата на централния банкер е високопрофесионална и най-добрата атестация за него е предишния му опит и постижения“, е категоричен  финансистът.

Промяна на системата

Според Руслан Стефанов международното реноме на България днес е достатъчно ниско, така че кризата около КТБ по-скоро ще затвърди съществуващото  мнение за страната, отколкото да породи нови негативни оценки. „Колкото до идеята за чужд експерт да оглави БНБ, ние сме опитвали  подобно нещо при въвеждането на валутния борд . Това, обаче, не ни спаси от другите лоши практики. За това не мисля, че само една личност може да  реши проблема, дори тя да част от възможните варианти.  Опитът показва, че е необходима промяна на системата. А тя следва  да е резултат от  усилията на всички онези, които са решили да останат да живеят в тази страна и да осъществят неотложните промени“, обобщава Руслан Стефанов от ЦИД.

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ ИЛИ ЗАПЪЛВАНЕ НА ДУПКИТЕ В ПАМЕТТА

Coolin-our-Ideology-off-red--0413 26.10.2014

„Какво се случи през ноември 1989-та? Да, помня, тогава свалиха Тодор Живков от власт, после настъпи  „Лукановата зима“ и храната изчезна от магазините. Навсякъде имаше митинги в София, върнаха имента на турците и се появи СДС-то. Всичко си спомням, разбира се!“ Това, в общи линии, биха казали българите за случилото се точно четвърт век . Двадесет и пет годишните, а и по-младите от тях, само са чували за събитията, наричани днес все още  „началото на прехода“, „голямата промяна“, „краят на тоталитарната власт“. В учебниците им все още не пише нищо за януарската закуска на президента Митеран с 12 инакомислещи български интелектуалци във френското посолство в София, нито за февруарската първа сбирка на „Екогласност“ в дома на актьора Петър Слабаков. Удобно са забравени  майските призиви на „първия партиен и държавен ръководител“ Тодор Живков към Турция да приеме българските мюсюлмани, които искали да се изселят там, както и последвалото  насилствено депортиране на 300 хиляди български граждани, цинично наричано все още „Възродителен процес“. Избледняли са спомените за състоялия се през есента на 1989-та в София международен екофорум, на който комунистическият режим  за пореден път е критикуван остро за нарушаване на човешките права, както и за октомврийския милиционерски побой върху активисти на „Екогласност“ в градинката пред „Кристал“, където те събираха подписи срещу проекта „Рила-Места“.

Малцина си спомнят също, че на 9 ноември, в деня на падането на Берлинската стена, рухва и последния български комунистически водач Тодор Живков – превратът е организиран от неговите съратници в Политбюро Петър Младенов и Андрей Луканов. На следващият 10-ти ноември  ЦК на БКП на пленум официално сваля несменяемия си от 35 години генерален секретар  с прозвището „Тато“ от поста му за да избере на негово място единия от превратаджиите – Петър Младенов. За късмет, за кратко.

Веселба в „Яйцето“

„Тоталитарните режими се мъчат да издълбаят дупки в паметта, където потъват всички действия – и лоши, и добри“, пише във фундаменталния си труд „Тоталитаризмът“  германската философка Хана Арент. Затова четвърт век след събитията от 10 ноември 1989 година решихме да попитаме двама участници в тези събития дали помнят  точно кога и при какви обстоятелства са научили за свалянето на Тодор Живков?

„На 9 ноември течеше конгреса на Философското дружество в СУ“Св.Климент Охридски“, си припомня физикът Ивайло Трифонов, член на Клуба за гласност и демокрация през 1989-та, на КС на СДС през 1990, а по-късно началник на канцеларията на президента Жельо Желев.  „Още през деня на форума се говореше, че на Пленума предстои да се случи нещо важно- просто някои от водещите философи бяха членове на ЦК. Явно беше изтекла информация. Малко по-късно, след като официално беше обявена смяната на Тодор Живков, конгреса на Филисофското дружество беш прекратен. Събрахме се долу в „Яйцето“, получи се хубава компания. Покойният вече Иван Славов, „професорът по кича“ както го наричахме, набързо донесе от кабинета си голям албум с различни „закачки“ със социализма и Тодор Живков и веселбата започна. Тогва все още не ни се вярваше, че всъщност е станало нещо съществено, но за всички случилото се беше неочаквано.

На следващия ден имаше сбирка на ръководството на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, станал  по-късно Клуб за демокрация. Тя се състоя в редакцията на сп.“Социологически преглед“ на „Витошка“, нейни членове бяха Петко Симеонов и проф.Иван Джаджев. На нея беше решено да се напише писмо до новоизбрания генерален секретар на БКП Петър Младенов, в което се поставяше и въпроса за легализирането на неформалните организации и най-вече на нашия Клуб за гласност и преустройство. Дотогава просто не се даваше никаква възможност за откритата му дейност, а преследвания очаквахме на всички нива – като се почне от ДС и  се  стигне до партийните комитети, администрацията и т.н. Партийният апарат, обаче,  доста се беше обезкуражил тогава и гледаше формално на функциите си, подобно беше поведението и на органите за сигурност. Това са конкретните ми спомени за 10 и 11 ноември 1989 година.“, разказа пред ДВ Ивайло Трифонов.

Камбани в потока на събитията

Друг професионален физик, доц.д-р Михаил Иванов, съветник на президента Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията от 1990 до 1997 година, няма спомен къде и кога точно е научил новината за свалянето на Живков. „Мисля че бях на работа в Института за ядрени изследвания. Помня обаче чувството на надежда и въодушевление, което изпитах тогава. Подобни емоции ме изпълваха още в началото на ноември 1989-та – помня много добре акцията на Екогласност за р.Места. Тази екологическа подписка за защита на природата бързо придоби политически характер. Шествието ни потегли точно в 17 часа, тогава забиха камбаните на „Св.Александър Невски“ и всички се насочихме към парламента за да внесем подписката. Помня  и събранието на Клуба за гласност и преустройство в кино „Петър Берон“, което също допринесе за приповдигнатото настроение. И някак си в тази върволица от събития научихме, че Тодор Живков е бил свален от власт“, разказа Михаил Иванов.

Вятърът на промяната

Той си спомни разговор с негов приятел на разходка в градината пред НДК,  в който са умували при какви обстоятелства Тодор Живков ще се откаже от властта.“ Решихме, че ще го направи така, че да запази властовите позиции на семейството си и на своето обкръжение. Признавам, не допусках, че свалянето му ще стане точно по начина, по който беше извършено. Да, това беше отстраняване, но и Живков си беше дал сметка, че случващото се в Източна Европа тогава неминуемо ще доведе до оттеглянето му. Свалянето му беше организирано така, че да бъдат запазени властовите позиции на тогавашната върхушка“, коментира Михаил Иванов. „А иначе промяната вече витаеше във въздуха. В Института за ядрени изследвания, помня, на открито партийно събрание през август ни прочетоха някакъв „бюлетин номер 7“ за това, че акадмиците Асен Дацов и Иван Тодоров са родоотстъпници и предатели. Обвиниха ни, че създаваме антипартийна група, на която аз съм бил начело -  в института освен всичко друго много категорично се изказвахме в защита на правата на турците в България. След това имаше опити да бъда санкциониран, но се виждаше, че не става. Времето вече беше друго, ситуацията  - различна. И тогава не се изискваше някаква особена гражданска смелост да кажем публично онова, което мислим. Физиците бяхме изключително чувствителни на тема екология, чистота на въздуха, радиоактивности , правехме различни подписки, но въпреки това обичайните разследвания, разправии, наказания вече ги нямаше. Просто нещата бяха ескалирали“, се върна в спомените си пред ДВ Михаил Иванов.

Визионерство липсваше напълно

И все пак как си представяхте в онзи момент бъдещето на България, примерно след 25 години?

„Никак, признава Ивайло Трфонов. Ако някой каже, че си е представял бъдещето дори и след година, просто ще излъже. Тогава живеехме със събитията на деня. За това какво ще се случва с политиката, с икономиката, в обществения живот нито се мислеше и нито се говореше. Просто тичахме по всекидневните си задачи. По това време възникна идеята за първия митинг на 18 ноември, един от неговите инициатори беше Анжел Вагенщайн, член  на БКП. Цялата  седмица след 10-ти ноември мина в подготовка на този митинг. А събитията следваха едно след друго. След този митинг се зароди идеята за Кръгла маса, започна нейната подготовка. Неформалните организации се разрастваха,  възстановяваха се  ликвидираните през  1944 г. стари партии. Събитията препускаха,  нарастваше политическата активност в страната. За това какво ще се случва след 10 или 15 години никой не мислеше. Даже във ВНС и през цялата предхождаща го  избирателна кампания всички бяха подчинени на актуалното, на злобата на деня. Въобще не се мислеше в перспектива. Преобразувания в политически план течаха, във ВНС се водеха нескончаеми битки и словесни „патаклами“, спореше се дълго за ненужни неща  като, например, да има ли лъвчето от националния герб корона или не. След това стана ясно, че основната задача на избранниците от комунистическата партия, прекръстила се вече в „социалистическа“, беше да отлагат нещата максимално с оглед на заемане на по-добри позиции в икономиката,  сиреч икономическата власт да премине в политическа.  И те се справиха с това блестящо. Визионерство липсваше и през първите години след промяната. Знаеше се, че трябва да има пазарна икономика, да се извършва приватизация, да се изграждат институциите на една демократична многопартийна система , с това се занимаваха всички, но кога и как това да стане не беше известно на никой.  Сигурен съм, че днес ако зададете на някой въпроса за визията му за бъдещето, трудно ще ви отговори“, признава Ивайло Трифонов.

Преход под масата

Михаил Иванов също е категоричен: „Не си представяхме бъдещето на България такова, каквото е днес. Беше ни ясно, че страната тръгва по пътя на демократичното развитие и дори си спомням митинга на 10 декември, който се превърна в първия митинг на новосъздадения СДС. Помня, че пред мнозинството казах тогава, че на този митинг ни е събрал е стремежа към демокрация. Просто смятахме, че е започнал процеса на радикалното демократизиране на страната. Вярно, давахме си сметка, че икономическия аспект на промяната трябва да се подготви много внимателно за да доведе действително до пазарна икономика, но това не се случи. Преходът в икономическата област беше извършен под масата, а държавата, с нейните  средства и ресурси, премина отново в ръцете на бившите управници.

Големите илюзии

Аз и хората около мен бяхме убедени, че след 5, 10, 15 години, камо ли след четвърт век българите ще живеят в едно нормално общество, подобно на Западноевропейското. С всичките му кусури, но демократично! С корупционните му практики, но в пазарна икономика! С колегите ми физици още тогава бяхме стигнали до заключението, че проблемите около т.нар. „Възродителен процес“ ще се превърнат в пречка и аз лично се отдадох на отстраняването на тази пречка. За съжаление и там нещата не се оправдаха напълно“, с огорчение признава Михаил Иванов.