ДЕНЯТ СЛЕД „ШАРЛИ“

Sofia mosk16.01.2015

След шока от кървавите убийства в Париж настъпи времето за размишления и въпроси. Все повече европейци, в това число и някои българи, вече започнаха да се питат: „Сега накъде? Какво предстои по-нататък?

Първият отговор на тези въпроси, който се налага след убийството на 17-те французи в Париж е категоричен: „Продължаваме напред, без никакъв страх!“. Европа и демократичният свят вече се солидаризираха с убитите журналисти и карикатуристи, важно е подкрепата за тяхното дело да продължи. Защото те бяха екзекутирани заради правото да се изразяват и творят свободно, да бъдат творчески и интелектуално независими. Тъкмо върху този вид свободи се крепи европейската цивилизация и никой на Стария континент няма право да отстъпва от тях.

Всъщност свободното общество трудно би открило дори една причина, поради която да бъде забранено някаква  религия, идеология,  нейните създатели и апологети, да бъдат подлагани на репресии и публична сатира. От друга страна католическият християнски папа Франциск обяви, че има „граници в слободата на изразяване“ и „хората не могат да се подиграват с вярата“, независимо чия и каква е тя. Това просто не приляга на демократичните народи. Натискът да  живеем с лепенки на устата и да сме „опаковани“ в собствената  си автоцензура  беше  част от идеологическата тактика на комунистическите режими. Дори  и тогава, обаче, всеки лично решаваше дали да мълчи сервилно или да отстоява своите идеи. Писателят Георги Марков заплати с живота си правото да говори и пише свободно, други творци изпадаха в мизерия и забвение, а трети предпочетоха изгнанието в чужбина. Само за да запазят свободата да пишат и говорят онова, което мислят. Затова нека свободата на изразяване и верската толерантност да не изключват правото на всеки да изповядва религията и убежденията на своя етнос и произход.

Магнитът на ИДИЛ

Вторият  отговор на въпроса „А сега накъде?“ със сигурност е свързан с радикалния ислям.  Специалните служби отдавна предупреждаваха, че европейски граждани, отишли в Сирия и Ирак за да се бият на страната на т.нар. „Ислямска държава“, след завръщането си на Стария континент представляват  непосредствена терористична заплаха. И това беше потвърдено по безспорен начин. Известно е, че въпросната групировка, известна също с инициалите „ИДИЛ“, представлява своеобразен идеологически, пропаганден и вербовъчен магнит за привличане ислямистите на Стария континент. След кървавите убийства в Париж, осъществени от хора свързани с нейните мрежи,  съществуването на „Ислямска държава“ вече е  напълно неприемливо. И доколкото тя се доказа като реална екзистенциална заплаха не само за Европа, но и за целия демократичен свят, нейното съществуване стана смъртоносно опасно. Затова тя трябва да бъде неутрализирана и нейният военен потенциал следва да бъде безкомпромисно унищожен.

Мирни и размирни ислямисти

Третият отговор  на въпроса „Какво следва по-нататък“ може би  се нуждае от едно важно уточнение. Да се повтаря безкрайно мантрата, че „ислямът е мирна религия“, едва ли помага на някого. Повечето мюсюлмани, всъщност по-голямата част от тях,  са мирни и толерантни хора. В широката рамка на исляма, обаче, съществува  малцинство, което защитава съвършено други идеи и позиции. Хората в него също са мюсюлмани, но изповядват вид ислям, който е по-скоро религия на насилието и смъртта. Лошото е, че решаващи за определяне профила на изповядващите исляма се оказват не идеите на мнозинството мюсюлмани, а  практиките на тяхното твърдолинейно малцинство. Това е страховито, защото се случва в  вътре в самата им религия.

Американският историк и познавач на исляма  Даниел Пайпс припомни неотдавна данни от социологическо проучвание сред мюсюлмани, които живеят в Европа. Те сочат, че 85 на сто от европейските мюсюлмани са спокойни хора, които дори не им хрумва идеята  за насилие; 15 на сто от анкетираните са ислямисти, които искат да се спазва ислямския закон „шариат“ /от арабски –  „пряк“, „правилен“/, при това не само от техните едноверци, а   и от немюсюлманите; само  5 на сто от анкетираните са се обявили за насилственото въвеждане на „шариата“ и са изразили готовност да избиват онези, които не са съгласни с това

Изводът? В Европа има огромно мнозинство мюсюлмани, които са миролюбиви и обявяващи се срещу  насилието хора. Там, обаче,  живее и  ограничено малцинство, което изпитва ненавист и презрение към неизповядващите нормите на исляма. И в тази малка общност битува една още по-малка група, която  е готова да пролива кръв и да проявява насилие за налагане на своите възгледи. Заключение: тъкмо върху членовете на тази екстремистка група трябва да се наложи забрана да се връщат обратно в Европа,  преминавайки съответно през България.

Бойкот на арабския дюнер?

Поуките дотук могат да бъдат няколко.  Първо, справедливо е  мирните мюсюлмани да получат уверение, че могат да живеят спокойно и без страх сред европейците, както и да ползуват от правата и свободите, на които се радват всички граждани на Стария континент. В замяна на това, обаче, от тях ще се очаква  не само да се дистанцират категорично от кървожадните действия на радикалните си единоверци, но да ги осъдят както в контекста на общата им религия, така и по всички други  приемливи за тях начини. Какво  ще е в бъдеще лицето на исляма зависи от самите мюсюлмани, а не от изповядващите други религии европейци, все пак!

Проблемът е твърде важен, дори екзистенциално важен за Европа, както се оказва! Затова нека се запитаме – трябва ли е той да бъде поставян директно за решаване или отново да се позволи на европейския „истаблишмент“  да го замете гнусливо под килима и да  сведе дебата до наивните призиви: „ Бойкот на  арабския дюнер!“  и „Хапвайте свинско месо!“ ?  Въпросът за исляма в Европа няма лесен отговор.  Той трябва да се решава сериозно от разумни и отговорни хора.

Какво „нашепва“ европейската цивилизация?

И още нещо. След като мнозинството мюсюлмани декларира, че е  срещу насилието и само незначително тяхно  малцинство обявява, че  е готово да мрази и убива, трябва ли  Европа да въвежда  пълна забрана всички те да влизат на нейна територия? Преминали нелегално българската граница или получили закрила и статут?  При  това без да е ясно кой точно в тези мигриращи общности е  искрено е бягащ от войната бежанец или  вече е  радикализиран и  обучен за терористични акции човек? Могат ли Шенгенската информационна система и другите гранични европейски комуникации да гарантират стопроцентово, че измъчената бежанка с няколко дечица около нея не е готова във всеки момент да се самовзриви на публично място или тя действително е тежък хуманитарен случай на човек, който спасява собствения и на децата си живот?

Елементарната логика подсказва, че  колкото повече имигранти от Близкия изток влизат в  Европа, толкова повече се увеличава и броят на радикалните елементи сред тях.  Какво, обаче, „нашепват“  вековната европейска цивилизация и нейните демократични принципи? Може би това, че Европа ще продължи да бъде „врящото гърне“/ по Зола/ на световната култура и еталон за етническа и религиозна толерантност? Или нещо друго? Ще запази ли Старият континент своето историческо демократично реноме? В каква среда ще се развиват неговите традиции отсега нататък?

Денят „след Шарли“ вече  посказа някои отговори. И техните отправни точки започнаха с  „разум“ и „отговорност“.

 

АЗ, КАРИКАТУРИСТЪТ

Capture 08.01.2015

Карикатуристите живеят благодарение на глупостите и това никога няма да се промени“ – тези думи принадлежат на 76-годишния Жан Кабю, един от тримата френски художници загинали при атентата срещу сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“.  80-годишният Жорж Волински, също жертва на екстремистката атака, е казвал : “Използувахме карикатурите за да говорим за времето, в което живеем, за обществото, за жените“. Третият убит при нападението, 47-годишният Бернар Верлак с пресводим „Тинюс“, е пояснявал: „Вестникарската карикатура е изключително трудно да се направи, защото всичко трябва да се вмести в една рамка. Тя е обратното на комикса“.

Бой по сатирата

Днес тези художници  вече ги няма. Фанатизмът взе поредните си жертви така както го е правил през годините винаги и навсякъде. В България също. През януари 1907-ма художникът Иван Славов е пребит жестоко и тежко ранен в главата заради карикатурите си срещу княз Фердинанд във в.“Балканска трибуна“. През 1937 година острото перо на в.“Щурец“ Райко Алексиев е нападнат пред редакцията от някакъв господин, който художникът-сатирик бил иронизирал в своя вестник. Месец след Деветосептемврийския преврат през 1944-та милицията публично арестува Алексиев и го пребива  в ареста до смърт. Само заради две стари карикатури на  Сталин. Подобна е съдбата и на младия кюстендилски художник Михаил Ваклинов – комунистите го погубват защото си позволявал да осмива съществуването на „македонска нация“. За „тежки престъпления“ към тоталитарния режим в затвора, заедно с голяма група художници, е хвърлен и карикатуристът Александър Добринов. За това, че бил създал множество „свръхфашистки картички“, публикувал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание.

Тайните рисунки

Главният редактор на сатиричния седмичник Стършел“ Михаил Вешим сравнява карикатурата с играта „дартс“ – хвърлянето на стрелички в мишена. „Поразяващата сила на това изкуство се дължи на таланта на художника -  с щрих и почти без думи да изрази своята позиция. С острия връх на своето перо той се стреми да уцели „десятката“, казва пред ДВ сатирикът.

Той припомня как дори в най-тежките тоталитарни години художникът Тодор Цонев тайно е рисувал карикатури на Тодор Живков, които само дни след промените през ноември 1989-та бяха показани на изложба в София. „Разпитвали са го в ДС, заплашвали са го, но тогава хората се увериха, че в България все пак е имало художници, които са казвали върху белия лист онова, което имат да казват“, продължава Вешим и разказва за репресиите, на които приживе беше подложен другия майстор на сатиричната рисунка Борис Димовски за илюстрациите му в „Лютите чушки“ на Радой Ралин.

Реакция на примитива

„Сатирата винаги е била трън в очите на фанатиците и ние, хората на перото, отдавна си знаем констатацията на Радой Ралин: „Що ти избере задника, туй ще ти е надника“. По никакъв начин, обаче, не трябва да се страхуваме и да въвеждаме собствена автоцензура заради това, че в съзнанието на някакъв фанатик дори безобидната шега може да стане опасна!“, възкликва Михаил Вешим и пояснява, че фанатиците не са само ислямисти. Такива, според него, са и футболните запалянковци, способни да пребият човек само защото носи червена фанелка и обратното.  „Това показва, че фанатизмът е опасно състояние и реакция на примитивния човек“, отбелязва сатирикът.

Карикатуристите на ДС?

По дефиниция истински ярките и остри сатирични пера в България никога не са служили на тайните служби или на режима. Те по-скоро са били контролирани и репресирани от тях. Изключения, обаче съществуват. „Имаше един навремето един, който беше кадрови полковник от ДС и неговите хора го хващаха да рисува карикатури срещу т.нар.“вражески радиостанции“, като „Свободна Европа“, например.  Пускаха му ги в партийния печат, но този човек беше пълен самодеец и очевидно е изпълнявал служебни поръчения“, си спомня с ирония Михаил Вешим и продължава: „ Добрият карикатурист разчита на интелигентността на своя зрител. Оказва се, че примитивния човек не е в състояние да възприема хумора, сатирата, той просто не може да ги понесе, да го осмисли. Затова  атентаторите в Париж са реагирали по такъв жесток начин, смятайки, че с калашник и куршуми можеш да спреш свободното слово. Това, обаче, е невъзможно, наистина!“, заключава главният редактор на „Стършел“ Михаил Вешим.

ФАЛШИВИТЕ АВТОРИТЕТИ И ИСТОРИЧЕСКАТА МИТОЛОГИЯ

Krali Marko02.01.15

В самия край на 2014-та, цели две седмици след заснемането му, в интернет беше разпространен „скандален“ видеоклип. В него се вижда как на открит урок пред ученици във Враца, застанал пред портретите на Михаил Ломоносов, проф.Асен Златаров и Фредерик Жолио-Кюри, образователният министър проф.Тодор Танев поставя под съмнение техния принос в науката, позовавайки се на известни, но обикновено премълчавани факти. Подет от предпразнично изгладнелите за политически интриги медии, случаят беше обявен за скандален, а опозиционната БСП побърза да обяви с декларация, че вероятно ще поиска оставката на министъра заради това, че се е „погаврил“ с поверената му институция.

Нагледната агитация

Не закъсняха и реакциите на известни обществени фигури, които подкрепиха казаното от министър Танев. Политологът Огнян Минчев написа в личния си блог: Чичковите червенотиквеничковчета ще искат оставката на министър Танев, защото е казал, че лауреатът на сталинска премия от 1950 г. Фредерик Жолио- Кюри не бил гениален физик, а заврян зет-тарикат…“. По-нататък Минчев припомня за острия класов сблъсък навремето по въпроса кой е откривателя на радиото, Маркони или руснака Попов, както и за компромиса, постигнат при разведряването: Маркони да е открил радиото, а Попов – „заглушаването“. Накрая, по повод реакцията на БСП, политологът възкликва  иронично: „Позитано“, „Позитанооо“, с вас е тежко, но без вас – скучно!“.

Юлиан Попов, бивш министър на околната среда в служебния кабинет на Марин Райков, който живее и преподава във Великобритания, също застана зад думите на просветния министър. В социалните мрежи той отбеляза, че проф.Танев всъщност е започнал да поставя много важния въпрос за „образована оценка на портретите по стените в училищата“. Известният публицист-психиатър д-р Любомир Канов добави от Ню Йорк: „Професорът повдигна изключително важен въпрос – за фалшивите авторитети, насаждани в учебниците на нашите деца…“

 ДС срещу СССР?

Младият историк Емил Джасим, преподавател по История на християнската култура в престижната софийска НГДЕК /Национална гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ“/ и програмен директор на Центъра за образователни инициативи, също смята, че макар трудно приета, провокацията на образователния министър е отворила темата за фалшивите или хиперболизираните герои. „Когато започнем да искаме от българските ученици да търсят истината, като ние, техните учители само ги насочваме към нея, ще развием критическото мислене у тях. Ако това стане, те със сигурност ще бъдат истински граждани способни да имат собствено мнение и да го отстояват“, каза пред ДВ Емил Джасим. Според него един от най-устойчивите исторически митове днес е, че сътрудниците на някогашната ДС са работили за България. „Този мит може да се потвърди само и единствено ако бъде посочен докумнт, с който се доказва, че някой от тези агенти е писал сведение против Съветския съюз“, смята преподавателят по история.

Кой всъщност е Крали Марко

Известният балканист от БАН и автор на редица исторически изследвания проф. Кръстьо Манчев е убеден, че най-вредните и опасни митове от миналото битуват не само в българската, но и в цялата история на  Балканите, при те биват постойнно тиражирани и днес. “Когато става дума за войни, „Ние“ сме водили честните войни, а „Те“ са ни грабили, убивали, мародерствали. А че „Ние“ сме вършили същите неща, когато сме били на „тяхна“ територия, учебниците по история, естествено не казват нищо! Затова такива учебници пет пари не струват и те трябва непременно да се пренапишат. Иначе къде отиваме в бъдеще, да се избиваме един други заради стари вражди? Това е безсмислица!“, казва пред ДВ професорът. Според него една от най-митологизираните исторически фигури на Балканите е Крали Марко, зад когото стои средновековния феодал Марко Мърнявчевич. „Той е бил васал на османския султан, а ние сме го превърнали в митичен юнак, защитник на християните!“, негодува проф.Манчев и пояснява, че феодалът е участвал в походите на султана и е воювал на негова страна.

Историята като „разграден двор“

Все пак кой  трябва  да започне да задава „неудобните“ въпроси за митовете в българската историография – политиците, интелектуалците, преподавателите?

Емил Джасим смята, че историята, макар да има собствена муза, е наука със своята методология, извори и начини да търси и намира истината и поради това  верните отговори трябва да се дават  от професионалните историци. „Този дебат беше воден през 90-те години на миналия век, но отново се появява нуждата от него, защото определени политически партии си позволиха да похитят обичта към родината и историята на България за да преследват свои цели“, казва младият историк.

Проф.Кръстьо Манчев също е убеден, че отговорите на неудобните въпроси в историята следва да се дават от учените. „Те трябва да са уважавани и онова, което докажат, е необходимо да се зачита, да е валидно за всички. Сега в България всеки нахълтва в историята, този „разграден двор“, и взема оттам каквото си поиска! Съществуват строги научни критерии и въз основа на тях се определя къде, какво и как е станало. Ако те не се спазват и всичко българско продължава да е „хубаво“, а всичко при съседите  да е  „лошо“ – тогава наука няма“, заключава проф.Кръстьо Манчев.

 

СРАМЪТ ОТ ПРЕМЪЛЧАНАТА ИСТОРИЯ

Coolin-our-Ideology-off-red--041320.12.2014  Още през през първия си работен ден като депутат млад мъж от десницата неочаквано предложи от парламентарнат трибуна промени в Закона за народната просвета. Според тях българските ученици трябва да започнат изучаването на престъпленията на комунистическия режим в страната като този период бъде включен в учебниците по история. Една от целите в проекта на 38-годишния Борис Станимиров от Реформаторския блок е младите хора да придобият конкретни знания за престъпленията, извършени от комунистическите, националсоциалистическите и фашистките режими по света. „Отричането на тоталитарните режими на 20-ти век ще остане формална декларация без последствия  докато гражданите не започнат да получават адекватна информация за трагичните исторически събития, наложили особена бдителност на съвременното общество по отношение на тези режими“, се отбелязва в мотивите на поправката като се подчертава, че „в противен случай, българското общество е изложено на риск липсата на информация да подмени знанието за близкото минало и да допусне възраждане на човеконенавистни идеологии“.

Отдръпване от миналото

На конференция по повод годишнината от началото на демократичните промени под наслов „25 години свободна България“ прездентът Росен Плевнелив също засегна тази тема. В изказването си той припомни, че едва 6 на сто от младите българи днес знаят нещо за периода на комунистически режим  и изтъкна, че нито една образователна или културна институция няма систематичен ангажимент да показва функционирането на идеологията на комунизма. „Медиите, училището, университета, музеите са се отдръпнали от темата и са оставили младото поколение да черпи от тесния семеен кръг  информации, които с течение на годините биват преосмисляни, забравени или променени”, констатира Плевнелиев. Неговата съветничка, политоложката Румяна Коларова, също е убедена, че темата за комунизма трябва да се интерпретира непристрастно и неполитизирано. „През 1972 г. в Западна Германия е започнало да се говори на младите хора за природата на фашизма, за наследството на фашизма, за заплахата на тоталитарния режим. Все си мисля, че може би е време и ние да започнем да говорим по-активно за това“, казва тя в интервю за печата.

Лъжовните исторически спомени

Според проф.Евелина Келбечева, преподавателка по история  от Американския университет в България, четвърт век след началото на прехода хората продължават да се сблъскват с една изключително добре организирана политика на „академично замитане под килима“ и в крайна сметка на фалшификация на общественото знание за тоталитарния период. „Това днес някои наричат „нормализиране на дискурса за комунизма“ и всеки, който дръзне да каже, че той е бил едно зло, бива обявен за реваншист. От онези, които продължават да мислят, че комунизма е бил модерен строй, който е носил безкрайни добрини за българския народ“, казва  изследователката. Тя се възмущава и  от света на нискочелата партийна пропаганда, съдържаща се в издаваните „купчини от безсрамно лъжовни спомени за епохата“ на бивши величия от комунистическия елит и тайните служби, и разпространяванявани безплатно в българските читалища и училища.

На въпрос на ДВ дали  и днес съществуват теми табу за комунистическия период, проф Келбечева отговаря  категорично: „, Не,  формално такива теми  няма.  Извършена е революция, която отвори архивите, всички документи на ЦК на БКП са цифровизирани, историците, които се занимават с този период, го познават много добре. Проблемът е, че в обществото са по-силни тези, които сега „нормализират“ историята на комунизма, защитават го, пречат неговите престъпления да бъдат показвани в цялата им грозота, не желаят подрастващите да знаят подробности за този нечовешки режим. За жалост тази тенденция се оказва много по-печеливша и е отстоявана от медиите“, отбелязва проф.Келбечева.

Страх и позор

Политологът доц.Антоний Гълъбов вижда във всекидневно манипулираната памет за тоталитарния режим системен риск пред бъдещето на българската демокрация. В есе, разпространено в интернет, изследователят отбелява: „Ние не постигнахме съгласие около онова, което заедно трябва да помним и заедно да се опитаме да забравим…Не споделяме общ нравствен хоризонт, нито имаме общи цели. Припомняме си избирателно, когато ни е удобно или когато се стремим да изглеждаме по подходящ начин пред властимащите. Затова и българската национална общност колабира. Затова имаме толкова много патриотари и всякакви породи про-руски и славянофилски националисти, и толкова малко истински патриоти“.  Антоний Гълъбов е убеден, че прекалено много хора свързани с тоталитарното минало продължават да определят бъдещето на страната и се страхуват, че могат да изгубят позициите и влиянието си. “Преди двадесет и пет години, същите тези хора и техните родители изпитваха панически ужас от това, че спрямо тях могат да постъпят, както те се разправиха с политическия и стопански елит на България след окупацията на Червената армия през 1944 година. Но само дни по-късно, разбраха че нищо не е загубено и че ще успеят да удържат властта си чрез страховете на другите. И така двадесет и пет години“, констатира политологът.

Мимикриите на тоталитаризма

На конференция в Американския университет в Благоевград в началото на годината проф.Евелина Келбечева стартира в интернет петиция в подкрепа на идеята за въвеждане изучаването в средните училиша на тоталитарните режими в сравнителен план и конкретно на българския комунизъм. В документа  тя припомня, че българският парламент със закон през 2000-та година е обявил комунистическия режим за престъпен, а през 2009 година страната се е присъединила към инициираната от чешкия президент Вацлав Хавел Пражка декларация за създаване на обща европейска памет. „Крайно време е да изпълняваме и собствените си закони и европейските договорености“,  подчертава авторката на петицията и изтъква правото на българите да знаят колко дълго е бил жив старият комунистически режим. „Българите имат правото да знаят как и днес неговите мимикрии препъват на всяка стъпка демократичното европейско бъдеще на България“, пише проф. Келбечева.

Досега петицията е подкрепена от хиляди граждани. Наред са политиците.Coolin-our-Ideology-off-red--0413

ЕЗИКЪТ КАТО ВЪЗПИТАНИЕ

Hair-cut 24.12.2014

През отминаващата 2104 година  по традиция българските политици говориха много, често безсъдържателно  и много често с агресивен и оскърбителен език. Данни в пресата сочат, че своебразни рекордьори по заведени срещу тях съдебни искове за разпространяване на клевети и уронване на престижа на други политици са евродепутатът Николай Бареков и водачът на „Атака“ Волен Сидеров.  В самия край на годината ксенофобската лексика на лидера на подкрепящия правителството Патриотичен фронт Валери Симеонов, който от парламентарната трибуна нарече ромите „озверели човекоподобни“, а ромските майки „жени с инстинкти на улични кучки“, предизвика остра обществена реакция и протести.

„Разбирам ви !“

Какви тенденциите в публичното говорене се очертаха през отминаващата година?

Доц. д-р  Надежда Сталянова от факултета „Славянски филологии“ в Софияския университет  не прави разлика в публичния изказ с предишните години и пояснява, че българското политическо говорене продължава да заема два срещуположни полюса. „На единия се намира свръхабстрактното, свръхнаучното и свръхинтелектуализираното приказване. На другия е агресивната реч от ниския стилов регистър. Там е разположено изключително нападателното говорене от типа на Волен Сидеров и Николай Бареков, изпъстрено с обиди и  нападения срещу политическия опонент, и то  не с аргументи, а с оскърбителна лексика. В тази част се намира и популисткя начин на общуване от типа на премиера Бойко Борисов с неговата речева стратегия: „аз съм един от вас“, „аз съм човек от народа“, „разбирам ви“ и други подобни изрази. Между въпросните два говорни полюса обаче липсва „златната среда “, пояснясни пред ДВ лингвистката, съавторка на наскоро публикуваното изследване „Езикови портрети на български политици и журналисти“.

 

Високият наратив

 

Не по-малко любопитен за специалистите е политическият изказ, който се наблюдава при Лютви Местан. Те отчитат, че още в предишните години лидерът на ДПС е бил еталон за книжовно говорене, но в последно време много силно е вдигнал равнището своя изказ, с което се опитва рязко да демонстрира своя интелектуален капацитет и надмощие спрямо опоненти и колеги политици. Според доц. Сталянова той обаче „голослови“ така само публично, по време на интервюта или от парламентарната трибуна. „Гледах внимателно негови документални видеоклипове, не само от предизборните тв-хроники, но и от други негови изяви. Пред избирателите си г-н Местан говори нормално, човешки“, разказва езиковедката.

 

Регистри и палитри на езика

 

Редица лингвисти смятат, че съвременното слово боледува както самото общество днес. Богатият български изказ все повече се превръща в груб, кратък, вулгарен език, подобно на мнозинството негови говорители. Как обаче младото поколение се възпитава в подобна  езикова среда?

Надежда Сталянова вижда голям недостатък във факта, че днес младите българи са научени само на част от родния им език и често това дори е езика на омразата. Те не познават функционирането на речта в различни езикови ситуации, не ползват богатството в регистрите и палитрите на своя език. „Когато някои казват, че английският, или въобще чуждиците, застрашават българския език, това не е съвсем вярно. Проблемът е, че ние не познаваме собствения си говор. Не е лошо всички да знаем чужди езици, думи и маниери, но е добре да говорим свободно на своя език“, казва преподавателката в Софияския университет.

 

Говорите ли „европейски“?

 

Интересен за българските езикови изследователи се оказва въпроса за така наречения „брюкселски новоговор“, който се определя като говорно клише на европейските депутати. Според филолозите този модел обхваща абстрактни думи, много говорене и нищо неказване, прикриване зад определени клишета. Как този вид „европейски говор“ се транспонира в българския политически език и каква е ползата от подобно лексикално взаимодействие?

Доц. Сталянова е категорична, че полза за българския език няма. Причината според нея  е, че в конкретни ситуации, в които се изикват конкретни решения и отговори, българските политици много удобно са започнали да използуват езика на клишетата. Изследователката е наблюдавала техни реакции на наводненията през годината, на взривовете, на други бедствия. „Излизат и започват едно безкрайно говорене с абстрактни думи, като например, как „ще впрегнем ресурсите на цялата държава“, „ще създадем работни групи“, „това ще бъде наша визия и приоритет“. Телевизиите тогава показаха обикновени пострадали хора, които казваха „Не искаме политиците да казват нито дума повече, не желаем да ги слушаме!“. Виждаше се, че този тип политическо говорене всъщност е бягане от отговорност, криене зад думите и то не върши никаква работа. Дори повече, то по-скоро играе лоша шега на самите политици““, смята Надежда Сталянова.

 

Неписаната йерархия

 

Филоложката  се възмущава когато чуе, че „по улиците били излезли голямо „количество“ хора“, негодува от обръщенията с частиците „бе“ и „ма“, от масовото фамилиарно говорене на „ти“ в медийното пространство. Според нея българина не познава не сам езиковия етикет, но и етикета като цяло, не осъзнава как да се държи в определена обстановка нито говорно, нито като облекло или поведение. „Йерархичната структура на обществото все още ни е непозната. Към интелектуалец или човек на по-висок ранг в неписаната обществена йерархия да се обръщаш на „ти“ за мен е обикновена липса на възпитание“, обобщава доц. Надежа Сталянова.