Featured post

„БРАТУШКИ-ОСВОБОДИТЕЛИ“ ПРЕЗ 1944- та?

Capture  29.04.2015 г.

Отказът на повечето европейски и световни лидери да присъстват на Парада на победата в Москва на 9 май, към които се присъедини и българският президент Росен Плевнелиев, постави за пореден път въпроса за доста премълчавани досега исторически факти, свързани с периода непосредствено преди и по време на Втората световна война.

Д-р Георги Боздуганов, бивш съветник по националната сигурност в правителството на Филип Димитров и автор на книгата „България – военният трофей на Сталин“ смята, че още през ноември 1940 г. Сталин е търсил съгласието на  Хитлер да получи България, да изгради военни бази и да се устреми към Босфора и Дарданелите. В замяна дори е предлагал СССР да влезе в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен. „Сталин съвсем категорично инструктира Молотов за преговорите с фюрера в Берлин с нареждането: “България трябва да бъде главният въпрос на преговорите”, разказва пред ДВ изследователят. Също по негови указания, през юни 1943 г. съветското външно разузнаване приема план, който изрично предвижда “да не се допусне сключване на сепаративен договор на България със Западните съюзници.” С помощта на дипломатически маневри и манипулиране на отделни български политици, през 1944 г. е попречено да се подпише примирие преди Червената армия да окупира страната. „Така че списъкът на вече известните, но неудобни факти, се оказва доста дълъг“, твърди д-р Боздуганов. Според него спасяването на българските евреи е едно от чудесата на Втората световна война. България може да се гордее, че въпреки натиска на нацистката върхушка, е единствената държава от Тристранния пакт, която е съхранила своите евреи. “В официалната статистика на Яд Вашем в Ерусалим е посочен броят на жертвите на Холокоста във всяка европейска държава. За България цифрата е нула!“, припомня изследователят.

Молотов и бомбардировките над българските градове

Професорът по история от Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“ Пламен Павлов също твърди, че вече влязла във войната на страната на Оста, България на практика е продължила да пази неутралитет. „Редица български правителства имат грехове през този период, но ако България е откажела да се присъедини към Тристранния пакт, тя е щяла да бъде прегазена от германската армия, която от Румъния е търсела коридор да излезе на Бяло море. Когато се разсъждава за събитията от онези далечни години не бива в главите ни да е матрицата на днешното статукво”, допълва проф. Павлов.

Д-р Бозудганов стига в разкритията си по-далеч. Позовавайки се на разсекретени документи, той доказва, че съветският външен министър Молотов е настоявал пред американския посланик в Москва Аверил Хариман за продължаване и засилване на съюзническите бомбардировки над български градове, търсейки развитие на съветската политика в два аспекта. Първо – създаване на лош образ на Западните съюзници в очите на българите, които не следва да очакват нищо добро от тях, а да гледа с надежда за “братска” помощ към Москва. „Дори съветската радиопропаганда и  легацията в София са били натоварени със задачата да засилват тези настроения“, допълва изследователят. И второ – с бомбардировките е трябвало да бъде разстроена работата на правителството и държавната администрация, като по този начин се даде възможност за мащабни въоръжени акции на контролираното от Кремъл комунистическо партизанско движение. „Въпреки това, през януари 1944 г. бомбардировките са спрени за почти два месеца по нареждане на президента Рузвелт, за да може България да пристъпи към сключване на примирие“, допълва д-р Боздуганов.

Кой убива цар Борис III?

Изследователят смята също, че вероятно Сталин е наредил да бъде отровен цар Борис III, в чието лице е виждал най-сериозната пречка към завладяването на България. Убийствата на неудобни политически дейци в чужбина са били обичайна практика на съветското разузнаване, докато западните съюзници са нямали никакъв интерес да бъде отстранен от политическата сцена българския държавен глава. „По това време царят започва тайни преговори със САЩ за излизане на страната от Пакта. А ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя „План за изваждане на България от войната”, получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт“, допълва д-р Боздуганов.

Преоценка на историческите факти

Според проф. Пламен Павлов България е загубила много от участието си във финалната фаза на Втората световна война на страната на съюзниците през 1944-1945 година. „Целият БВП на страната е изразходван за финансиране на българските военни действия, хиляди са загиналите офицери и войници. Въпреки това на Парижката мирна конференция през 1947-1948 година Москва по никакъв начин не показва, че гледа на България като на съвоюваща и в крайна сметка на неутрална и приятелска държава през цялата война. Затова е нужна преоценка на историческите факти и много европейски държави вече я направиха. По същата причина категорично български политици нямат място на тазгодишния военен парад в Москва на 9 май“, казва историкът Павлов.

Военният трофей на Москва

„Червената армия през 1944 година напада, окупира и в продължение на 3 години разграбва България. Така страната действително става военен трофей“, е убеден д-р Боздуганов. „ За да бъдат легализирани тези действия, Московското споразумение за примирие започва с потресаващата лъжа още в неговия Чл. 1 а, където е написано: „България като спря военните действия срещу Съюза на съветските социалистически републики на 9 септември 1944 г….” Истината е, че България не е спирала военните действия срещу СССР, защото ниикога не ги е започвала. До 5 септември, когато Сталин ни обявява война, дипломатическите отношения са запазени, а страната е приета като невоюваща, неутрална, държава да преставлява интересите на Германия, Унгария и Румъния на съветска територия. От тази дата правителството на Константин Муравиев е скъсало с Германия, обявило й е война, а срещу нахлуващата Червена армия не е произведен нито един изстрел. Като “награда” за това добронамерено поведение, България  е присъединена към сталиновата империя и фактическа губи своя суверенитет“, казва Георги Боздуганов.
„Денят 9 май е съветски празник и не мога да проумея какво чувство на празнична радост трябва да изпитваме на тази дата след всичко, което СССР е причинил на страната ни. Тези обстоятелства ме карат да приемам единствено честването на 8 май като израз на солидарност към борбата на европейските народи за освобождение от хитлеристка окупация и почит към дадените жертви. Въпреки че вместо да получи признание, България понася само напълно незаслужени загуби“, е категоричен изследователят д-р Георги Боздуганов.CaptureCapture

ПРИЕМСТВЕНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ДОНОСНИЧЕСТВО?

Ears@ass21.07.2015

Какво е общото между доносник, информатор, таен сътрудник, бдителен гражданин или завистлив интригант, ли? Всички те с различни свои мотиви предоставят някому някаква информация, която се използва за добро или лошо. Разликите между споменатите видове „осведомители“ обаче продължават да са доста мъгливи, особено след опита от миналото с репресивните служби и техните помагачи. Неясни, за съжаление, са и сегашните планове на държавата да възстанови статута на „анонимчиците“ в усилията за борба срещу корупцията. Правната и бюджетна парламентарна комисия вече одобриха на първо четене проекта на Закона за предотвратяване на корупцията сред лицата, заемащи висши публични длъжности. В него е предвидена възможността бъдещия нов антикорупционен орган да разглежда подобни сигнали, въпреки обещанията те да не се превръщат в генератор на доносничество.

Александър Кашъмов от програмата „Достъп до информация“ обаче е убеден, че едно нормално общество не може да позволи някой да бъде атакуван и да не е ясно кой, от какви позиции и с какво име стои зад такава атака. „Това създава възможност за връщането на най-страшните кошмари от миналото на Държавна сигурност, и то в едно общество, в което имаме живи хора, които са били в структурите на тази институция. Формите на защита на подаващите сигнал са важни, но това не може да става чрез анонимност“, изтъкна тези дни юристът-правозащитник в своя статия.

Стълбата на доносника

Проф.Вили Лилков, депутат от РБ и кандидат за кмет на София, от своя страна прави разграничение между похвалното поведение на гражданина, който е готов сътрудничи при необходимост на органите на реда, и масовото доносничество в годините на тоталитаризма. В своята документална книга „Бившите хора“ той е изследвал как „снасянето“ на дискретна информация за един или друг гражданин е било всячески поощрявано от комунистическата партия и нейните слуги от тайните служби. „Особено драстични са случаите, когато в следени от ДС семействата са внедрявани доносници, на които било внушавано, че така служат на родината. Как конкретно, ли? Като съобщават всичко за своите родители, семейство, най-близки приятели. Много често въпросните „информатори“ са имали за цел с клеветите си да изхвърлят човек от жилището му или от града, за да заемат неговото място“, разказва пред ДВ проф.Лилков. В изследването си той е обърнал внимание и на т.нар.“служебни досиета“ на наблюдаваните хора. Те били разработвани по месторабота – във фабрики, заводи, предприятия, служби и администрации, където действали мрежи от доносници на тайните служби. „Когато някой се стремял да заеме поста на свой колега, той не подбирал доносите си за да го дискредитира, независимо дали ставало въпрос за началник или обикновен конкурент. Целта били карирерното израстване по стълбата и дребните „благинки“, които режимът отпускал на някои хора“, посочва Вили Лилков.

Разцвет на „анонимките“

Преди няколко години авторът на тези редове написа в ДВ, че „жилавите корени на тази „спонтанна” българска склонност към доносничество следва да се търсят в завистта и омразата, две от най-изпепеляващите и отблъскващи чувства, които изглежда са закодирани генетично в профила на нацията“. Дори бегъл рейд в интернет отново показва, че освен завист към образования, можещия, умния, нестандартно мислещия човек, мизерстващият днешен българин изпитва към него и неприкрита омраза. Дори повече. За миналогодишните парламентарни избори ЦИК реши, че социалните мрежи не са „медийни услуги“ в предизборната кампания, с което на практика даде зелена светлина за анонимни доноси и компромати, засягащи кандидатите. Как ще бъде на местните избори тази есен е неясно, но едва ли може да се очаква някаква промяна. Неотдавна и МО започна да изготвя промени в Закона за класифицираната информация заради случая с ген.Димитър Шивиков. Високо подготвеният висш офицер с богат военен опит в чужбина беше принуден да подаде оставка след заведено дело по анонимен сигнал, че бил използвал войнишки труд за ремонт на своя апартамент. В началото на годината „Главната инспекция по труда“ обяви публично, че ще реагира на всякакви сигнали, в т.ч. анонимни, за нарушения на трудовото законодателство и наемането на чужденци. Преди месец община Бургас постави в 18 свои училища пощенски кутии за анонимни сигнали, в които учениците могат да съобщават за продажба и употреба на наркотици.

Прозрачни информатори?

Българското законодателство постановява анонимни сигнали не се разглеждат. Пред ДВ директорът на „Комуникации и контрол“ в НАП Росен Бъчваров поясни, че макар в агенцията годишно да се получават няколко стотин сигнала за нарушения, задължително условие е те да не са анонимни. „Проверките по изнесените факти се извършват дискретно за да не навредят по никакъв начин на проверяваните лица, а имената им се пазят в строга тайна“, уточни Бъчваров. Като бивш общински съветник проф. Вили Лилков припомни, че за да бъде приет телефонен сигнал от столичния „Инспекторат“, обаждащият се задължително трябва да остави своето име и адрес, за да може след съответната проверка да получи отговор ако сведенията му са били достоверни. „Въпреки това има редица случаи, при които практиките за очерняне и злепоставяне на хората продължават и то не толкова от страна на самите граждани, колкото от някои институции, в които и до днес се „подвизават“ бивши агенти на ДС. Те продължават да действат в познатия от миналото стил за съсипване на определени политически сили и кръгове днес“, отчита депутатът от РБ.

Затова е редно принципът за лична отговорност за действията на всеки, в това число дори и на добронамереното, но анонимно „надуване на свирката“, да бъде сериозно анализиран при опитите за поощряване на доносничеството. Защото каквито и да са намеренията на сенчестия доносник, информатор, бдителен гражданин или махленски интригант, около тях винаги ще витае нещо отблъскващо и нечистоплътно. Просто българският тоталитарен опит го е констатирал.

ФЕНОМЕНЪТ „ГАДНЯР“

Asshole20.07.2015

Когато животът или медиите ни сблъскат с някой особено противен индивид, у нас неволно се появяват  странни на пръв поглед въпроси, които изригват най-често когато човек е много вбесен. Като, например, как е могъл подобен негодник да се добере толкова високо в обществената стълба ? Или, защо се случва така, че на най-отблъскващите човешки създания винаги ужасно им върви? Понякога с недоумение и чисто естетски се питаме как е възможно такъв долнопробен тип да се движи с толкова привлекателна жена, да речем?

С прекипяването на спонтанната неприязън до отговор обикновено не се стига, макар че отговорът е много прост. И той е, че просто сме налетяли на явлението „гадняр“.

Какво представлява „гаднярът“ , какъв е неговия профил? Специализираната литература сочи като синоними на определението думички като „задник“, „копеле“, „мръсник“, „използвач“, „мизерник“, „кучи син“ – все пейоративни названия с красноречив контекст. В английски говорещите страни, например, за подобни типове използват описанието „asshole”, което всъщност означава „конечник на дебелото черво“.

Каква обаче е  същината на понятието „гадняр“? Философът Арън Джеймс, автор на бестселъра „Теория на задника“ /Asshole theory/, дава   три характеристики, с които не можем да не се съгласим. В изследването си той отбелязва:

– „Гаднярите имат вродената и настойчива претенция да бъдат третирани специално”.

Да, естествено, че я имат, след като са си внушили, че са по-добри, умни, весели, красиви, издръжливи сексуално и въобще са много по-качествени хора от останалите индивиди /с изключение на неколцина по-малки гадняри от тях, естествено/.

– „Гаднярите са щастливи само когато се изявяват като такива навсякъде и постоянно”.

 

Вярно, всеки от нас понякога извършва по някаква дивотия, но единствено за гадняра подобно поведение е постоянна практика. Нека поясним това. Да вършиш отвреме – навреме по някаква щуротия и после да се смяташ за негодник си е обикновено позьорство и то няма нищо общо с истинското гаднярство. Виж, на автентичния гадняр се налага постоянно да е нащрек, защото на всяка крачка живота му сервират различни възможности, от които той е длъжен бързо и твърдо да избере възможно най-гадната. В началото за някои от тези мерзавци това може да се окаже и травмиращо, но повярвайте: щом етапът бъде преодолян, процесът се превръща в част от тяхното подсъзнание и те започват да вършат гадостите си почти автоматично.

 

„Гаднярите са систематични същества”.

 

Сигурно е така. Хаосът е характерен за глупаците, докато гаднярът далеч не е неуправляема стрела, която лети безсмислено сред обществото и върши гадости. Напротив, при срещите си той демонстрира ясна визия и убеденост, както и способност да пресмята и преценява в много по-широк спектър. Гаднярът отлично знае какво иска да постигне с мерзостите си и е способен да ги планира!

Към тази точка може да се добави и още една, за да се избегне излишното объркване:

„ Гаднярът не може да се сравнява с глупака“.

Тъкмо обратното, гаднярът е естествена противоположност на дебила. Той е своеобразен „хомо сапиенс”, докато тежкият глупак е „неандерталец“. Вярно, понякога дебилите също могат да извършат някаква гадост, но тя няма да е автентична просто защото ще е резултат от недостатък на интелигентност и знания и обикновено няма да има умисъл.

Гаднярът обаче върши свинщините си съзнателно, с хладен разум и винаги, ама винаги, се забавлява с тях!

Така че, гадняри – наздраве и ползотворен ден ! Както винаги пълното щастие ви принадлежи!

ДОВЕРИЕТО – ДЕФИЦИТНАТА БЪЛГАРСКА ВАЛУТА

OLYMPUS DIGITAL CAMERA  15.07.2015 г.

Непосредствено преди ключовите преговори в неделя, германската канцлерка Ангела Меркел заяви в Брюксел, че в страните кредиторки липсва най-важната валута – „доверието и надеждността“ към Гърция. Посланието далеч не беше предназначено единствено за колабиращата финансово балканска длъжница. То трябваше да бъде чуто от всички държави, за които доверието и надеждността се превръщат във все по-необходима валута не само в техните международни икономически и парични отношения, но и във вътрешнополитически план. Защото този „златен резерв“ автоматически предполага наличието на достойнства като стабилни демократични ценности, политическа и икономическа предсказуемост, неотклонно спазване на международното и вътрешно право и най-вече респект към собствената държава и нейните институции.

Шенген и доверието

От влизането си в ЕС през 2007 г. досега България всячески се опитва да потяга своето разградено външно и вътрешно доверие, но все още усилията й нямат осезаеми резултати. Пример за това е трайната неохота на страните от Шенген да приемат страната и нейната северна съседка Румъния в зоната за пътуване без граници. Въпреки усилията на вицепремиерката Меглена Кунева да представя всякакви аргументи за да може „доверието към България да бъде силно“ и да пледира, че механизма за оценка на съдебната система и влизането в Шенген не са свързани въпроси, европейските страни продължават неизменно да държат на своето – промени в съдебната власт и реорганизация на нейните институции. Още в началото на 2011 г. холандският вътрешен министър Херт Леерс предупреди българските си партньори, че макар София и Букурещ да изпълняват техническите критерии за Шенген, за неговата страна това не е достатъчно. „Трябва да има и доверие. Борбата с корупцията и престъпността трябва да е добре организирана, така че да имаме доверие, че ако дадем ключа си за границите на цяла Европа на България и Румъния, те ще се грижат добре за него”, заяви тогава Леерс. Малко по-късно финландската вътрешна министърка Пяйви Рясянен също допълни: „Ние нямаме пълно доверие в способността на тези страни да защитават външните граници на ЕС, между другото и заради корупцията“. В хора на опонентите беше принудена да се включи и тогавашната еврокомисарка по вътрешните работи Сесилия Малстрьом. „Знаем, че допускането в Шенген се базира не само на технически критерии, но и на доверие. За съжаление това доверие още липсва”, беше категорична тя.

Избягвайте правителствените институции!

В началото на тази година БНБ констатира, че доверието на чуждестранните инвеститори в България е „на едно от най-ниските си нива в историята“. Ситуацията беше потвърдена и от министъра на икономиката Божидар Лукарски, който посочи конкретно проблемите с притока на чужди капитали в страната. „Има оплаквания от корупция и за неизвършената реформа в съдебната система, както и конкретни опасения, че може да се въздейства върху съда, лицензионните режими забавят дейностите на определени предприятия“, призна министърът. През миналия месец на бизнес-форум в София постоянният представител на Световната банка за България Тони Томпсън разказа пред участниците наученото от чужди инвеститори, а именно, че за да имат успех в страната, те трябва „да избягват правителствените институции колкото може повече, независимо дали правителството е регулатор или клиент. Има достатъчно доказателства за ненадеждност и непредсказуемост на правителствените институции според бизнеса“, аргументира се Томпсън. Друг гост на форума, анализаторът от Световната банка Сирдхард Шарма, посъевтва властите да продължат борбата с корупцията и да осъществят реформи, след които бизнесът да се чувства по-защитен. „Извършването на тези реформи ще подобри конкурентоспособността и ще доведе до по-стабилни икономически показатели“, посочи анализаторът.

Честни „банкерски“ очи

С фалита на КТБ през миналата година България бързо и успешно разруши имиджа си на страна, която макар и бедна, дотогава се ползваше с относителна банкова и макроикономическа стабилност. „Доверието в надзора на българските банки, градено от 1997 до миналата година, бързо рухна с казуса на банката на Цветан Василев. Сега трябва да си оправим двора и да възстановим трудно спечеленото доверие в този банков надзор“, каза пред ДВ анализаторката от ИПИ Десислава Николова. Тя обясни бързането на сегашния кабинет на Бойко Борисов за влизане в еврозоната с автоматичното членство в Единния надзорен механизъм, който е допълнителна гаранция за доверие и надеждност на българската банкова система. И четиримата кандидати за управител на БНБ се обявиха за връщане доверието в надзора на централната банка, а фаворитът / евентуално новият управител!/ Димитър Радев в интервю за печата дори наблегна върху необходимостта от „стрес-тест на активите на банките, за да се възстанови доверието в цялата система“.

Властта се взима, доверието се печели

През 2011 г. в хода на президентската кампания, кандидатката за поста и първи български еврокомисар Меглена Кунева каза нещо важно. Тя припомни на колегите си политици, че „властта може и да се вземе, но доверието се печели“, както и че „дори да манипулираш в печеленето на властта, не можеш да манипулираш в печеленето на доверие“.

Четири години по-късно, в най-новото си социологическо изследване агенция „Галъп“ констатира, че недоверието и скептицизма на българите в държавните и политически институции през последните години остават почти непроменени. Сегашното правителство се „радва“ едва на 30 на сто вярващи, срещу 60 на сто невярващи в него, показателите за парламента отново са под 20 на сто доверие срещу 70 на сто недоверие, президентската институция не може да надхвърли заветните 30 на сто доверие и да промени нагласите на почти 60 на сто скептично настроени към нея. Песимистите за развитието на държавата към по-добро са над 60%, а 40 % от анкетираните българи очакват икономическата ситуация да се влоши още повече.

Решаващият избор

Така става ясно, че запасите от „доверие и надеждност“, тази дефицитна за България валута, остават критично ниски, като най-проблемните области при тях се запазват. Сред тях са ниският авторитет на политиците, продължаващата зависимост на съдебната система, корупцията и отклоняването на публични средства, пълната липса на респект към институциите. Затова едно постепенно възстановяване доверието на българина към собствената му държава, към нейната администрация, образование, здравеопазване, правосъдие ред и закон, може да се окаже първата крачка към регенериране и на доверието към страната отвън. И ако това все пак се случи някой ден, Шенген, еврозоната, чуждестранните инвестиции и така мечтания подем на икономиката е възможно да се превърнат в реалност. Всичко, впрочем, е въпрос на избор. Екзистенциален, при това.

БЪЛГАРИЯ В ЕВРОЗОНАТА – ШЕГА ИЛИ ИСТИНА?

Protest-Sofia-9-030313 08.07.2015

Когато преди седмица сегашното българско правителство обяви поредна офанзива за влизането на страната в еврозоната, мнозина приеха съобщението като неуместна шега. Да поставиш в микровълновата политическа фурна идеята на бившия финансов министър Симеон Дянков от 2009 година, прегърната пламенно от неговия приемник Петър Чобанов от предишния кабинет и то в дни, когато поведението на съседна Гърция е изправило системата на общата европейска валута на нокти, е най-малкото странно. Въпреки всичко правителството в София обяви курс към подготовка за въвеждането на еврото, създаде Координационен съвет за тази цел и дори определи служителите, с които финансовият министър Владислав Горанов ще работи по задачата – заместник-министър на финансите, подуправител на БНБ, член на Комисията за финансов надзор, заместник-министри на икономиката, на външните работи, на транспорта, на правосъдието и други. Според прогнзата на Горанов „страната може да стане част от еврозоната не по-рано от 2018 г.“. Сиреч в годината редовните парламентарни избори и на първото председателство на България на ЕС.

Променени правила на играта

Десислава Николова от Института за пазарна икономика/ИПИ/ смята, че към тези намерения на правителството трябва да се подходи по-внимателно, макар че като членка на ЕС България има ангажимента рано или късно да приеме еврото. Освен драматичните събития в Гърция аргумент за подобна предпазливост е неотшумялата дългова криза в Европа, която и в средносрочен план ще бъде на дневен ред. „От началото на кризата правилата на играта се промениха и членството в еврозоната вече върви със своята цена. Тя е участието на всички членки в т.нар. „спасителни механизми“. В момента на евентуалното си присъединяване България ще трябва да направи по наши изчисления около 300 милиона евро пряка капиталова вноска в фондовете на Европейския механизъм за стабилност, което е 0.8 на сто от БВП. Освен това държавата ще трябва да поеме гаранции за близо 3.5 милиарда евро, които в случай на ситуация като тази с Гърция, ще трябва да внесе като капитал във всеки един момент. Това вече са около 6.5 на сто от БВП“, пояснява пред ДВ икономическата анализаторка. Тя е убедена, че разходите около влизането в еврозоната биха превишили ползите от това членство. „Сега страната е с фиксиран курс към еврото и реално има облагите на едно бъдещо членство. В същото време ползи за България няма, тъй като на този етап държавата е фискално стабилна независимо от известното развързване на кесията и отклоненията от фискалната дисциплина през 2013 и особено през 2014 г. Дори миналата година правителството не прехвърли 3-те процента дефицит. Така на фона на много от други членки на еврозоната, България по-скоро е от „добрите примери“ за относително нисък дълг“, припомня Десислава Николова.

Предимствата на еврозоната

Депутатът от Реформаторския блок Мартин Димитров също смята, че България не трябва да бърза с влизането в еврозоната. Макар преминаването от валутен борд към единната европейска валута винаги да е било цел за страната, според него трябва да се изчака изхода на гръцката криза, а 2018-та да е евентуален срок за влизане в механизма ERM II. „Eврозоната предлага няколко много сериозни предимства. Едното е намаляване на валутния риск при търговията както и на рисковете при транзакциите на валута. Другото е възможността ЕЦБ да оказва помощ в случай на ликвидна криза, макар че това има и отрицателна страна. Примерът е Гърция – тя не е правила реформи и постоянно иска пари. А иначе еврото заедно с долара стабилно се превръща в една от двете основни резервни валути в света“, казва Димитров.

Горчивият гръцки пример

През април чешкият вицепремиер и финансов министър Андрей Бабиш попари намеренията на своето правителство за влизане в еврозоната заради високите разходи около приемането на общата европейска валута и заплахата от фалит на Гърция. Тези дни в поредица от интервюта за български медии американският икономист проф. Стив Ханке, автор на концепцията за валутния борд, определи идеята за евентуалното членство на България в системата на еврото като „абсолютна глупост“ . „Ако влезете в еврозоната, вие ще изгубите всяка дисциплина и се страхувам, че ще започнете да вървите по посоката на Гърция, защото ще имате големи фискални проблеми”, отбеляза Ханке. Защо, обаче, България продължава да напира за това членство?

Надзор извън зоната?

Според Мартин Димитров американците проявяват известна ревност спрямо еврозоната. „Еврото действително има всички шансове да се превърне в конкурент на долара след решаването на гръцката криза, а никой не обича конкуренция“, смята той. Десислава Николова признава, че казусът с КТБ много бързо е разрушил граденото до миналата година доверие в надзора на българските банки и смята, че властите трябва много бързо да възстановят това доверие. Според нея важният въпрос е доколко България може да членува в Единния надзорен механизъм и да се възползваме от надзора на ЕЦБ без да членува в еврозоната. „По-доброто решение е да се направи Asset Quality review, това е преглед на качеството на активите на банковата система, и след това да бъдат предприети нужните стъпки, включително и промени в Закона за БНБ, за кандидатстване в Единния надзорен механизъм без членство в еврозоната. Това ще донесе репутационни ползи за страната, а печалбата на фона на всички рискове и притеснения които имаме сега, ще бъде много по голяма“, смята анализаторката от ИПИ.

Плащаш – членуваш!

И все пак могат ли 19-те държави от еврозоната един ден да постигнат консенсус за приемането на бедна България в системата на общата европейска валута?

Десислава Николова е убедена, че всеки нов кандидат за семейството на еврото ще бъде приветстван от него, защото членството върви със своята цена. Колкото повече държави правят вноски в европейските спасителни механизми и са финансово здрави и дисциплинирани, толкова по-добре. „България е такава страна, но проблема е, че сега тя няма изгода от това членство. Такава полза имат фискално и финансово неустойчиви държави, които биха имали нужда от спасяване в даден момент. Ако изпълним задължителните Маастрихските критерии, и ние ще бъдем добре дошли – нямаме проблеми с дълга и няма да имаме нужда от спешно финансиране в средносрочен план“, казва Десислава Николова. И добавя: „Сега е важно да оправим собствения си двор и да възстановим загубеното доверие“.

„Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък“ на Сириза

Capture 09.07.2015

Ако германците не бяха, както вече ги нарекоха, „необразовани варвари“, отдавна щяха да са разбрали, че лекарството, което дават на своята пациентка Гърция само влошава здравословното й състояние. И ако навреме бяха променили това свое лечение, партията „Сириза“ нямаше да се появи на бял свят.

Ако „Сириза“ липсваше под слънцето, в еврозоната щяха да царят спокойствие и мир. Решението за гръцкия дълг отново щеше да бъде отлагано до поредните следващи европейски избори и така “горещия картоф” в ръцете на сегашните европейски политици щеше да бъде прехвърлян все по-нататък във времето…

Изводът? Просто грешките на Германия, а и на целия ЕС, създадоха „Сириза“. А е известно, че всяка грешка има своята цена.

Затова нека се запитаме – наистина ли Германия е „безгрешна“ за да има право „първа да хвърли камъка“ срещу „Сириза“?