20.07.2015

Когато животът или медиите ни сблъскат с някой особено противен индивид, у нас неволно се появяват  странни на пръв поглед въпроси, които изригват най-често когато човек е много вбесен. Като, например, как е могъл подобен негодник да се добере толкова високо в обществената стълба ? Или, защо се случва така, че на най-отблъскващите човешки създания винаги ужасно им върви? Понякога с недоумение и чисто естетски се питаме как е възможно такъв долнопробен тип да се движи с толкова привлекателна жена, да речем?

С прекипяването на спонтанната неприязън до отговор обикновено не се стига, макар че отговорът е много прост. И той е, че просто сме налетяли на явлението „гадняр“.

Какво представлява „гаднярът“ , какъв е неговия профил? Специализираната литература сочи като синоними на определението думички като „задник“, „копеле“, „мръсник“, „използвач“, „мизерник“, „кучи син“ – все пейоративни названия с красноречив контекст. В английски говорещите страни, например, за подобни типове използват описанието „asshole”, което всъщност означава „конечник на дебелото черво“.

Каква обаче е  същината на понятието „гадняр“? Философът Арън Джеймс, автор на бестселъра „Теория на задника“ /Asshole theory/, дава   три характеристики, с които не можем да не се съгласим. В изследването си той отбелязва:

– „Гаднярите имат вродената и настойчива претенция да бъдат третирани специално”.

Да, естествено, че я имат, след като са си внушили, че са по-добри, умни, весели, красиви, издръжливи сексуално и въобще са много по-качествени хора от останалите индивиди /с изключение на неколцина по-малки гадняри от тях, естествено/.

– „Гаднярите са щастливи само когато се изявяват като такива навсякъде и постоянно”.

Вярно, всеки от нас понякога извършва по някаква дивотия, но единствено за гадняра подобно поведение е постоянна практика. Нека поясним това. Да вършиш отвреме – навреме по някаква щуротия и после да се смяташ за негодник си е обикновено позьорство и то няма нищо общо с истинското гаднярство. Виж, на автентичния гадняр се налага постоянно да е нащрек, защото на всяка крачка живота му сервират различни възможности, от които той е длъжен бързо и твърдо да избере възможно най-гадната. В началото за някои от тези мерзавци това може да се окаже и травмиращо, но повярвайте: щом етапът бъде преодолян, процесът се превръща в част от тяхното подсъзнание и те започват да вършат гадостите си почти автоматично.

– „Гаднярите са систематични същества”.

Сигурно е така. Хаосът е характерен за глупаците, докато гаднярът далеч не е неуправляема стрела, която лети безсмислено сред обществото и върши гадости. Напротив, при срещите си той демонстрира ясна визия и убеденост, както и способност да пресмята и преценява в много по-широк спектър. Гаднярът отлично знае какво иска да постигне с мерзостите си и е способен да ги планира!

Към тази точка може да се добави и още една, за да се избегне излишното объркване:

„ Гаднярът не може да се сравнява с глупака“.

Тъкмо обратното, гаднярът е естествена противоположност на дебила. Той е своеобразен „хомо сапиенс”, докато тежкият глупак е „неандерталец“. Вярно, понякога дебилите също могат да извършат някаква гадост, но тя няма да е автентична просто защото ще е резултат от недостатък на интелигентност и знания и обикновено няма да има умисъл.

Гаднярът обаче върши свинщините си съзнателно, с хладен разум и винаги, ама винаги, се забавлява с тях!

Така че, гадняри – наздраве и ползотворен ден ! Както винаги пълното щастие ви принадлежи!

  15.07.2015 г.

Непосредствено преди ключовите преговори в неделя, германската канцлерка Ангела Меркел заяви в Брюксел, че в страните кредиторки липсва най-важната валута – „доверието и надеждността“ към Гърция. Посланието далеч не беше предназначено единствено за колабиращата финансово балканска длъжница. То трябваше да бъде чуто от всички държави, за които доверието и надеждността се превръщат във все по-необходима валута не само в техните международни икономически и парични отношения, но и във вътрешнополитически план. Защото този „златен резерв“ автоматически предполага наличието на достойнства като стабилни демократични ценности, политическа и икономическа предсказуемост, неотклонно спазване на международното и вътрешно право и най-вече респект към собствената държава и нейните институции.

Шенген и доверието

От влизането си в ЕС през 2007 г. досега България всячески се опитва да потяга своето разградено външно и вътрешно доверие, но все още усилията й нямат осезаеми резултати. Пример за това е трайната неохота на страните от Шенген да приемат страната и нейната северна съседка Румъния в зоната за пътуване без граници. Въпреки усилията на вицепремиерката Меглена Кунева да представя всякакви аргументи за да може „доверието към България да бъде силно“ и да пледира, че механизма за оценка на съдебната система и влизането в Шенген не са свързани въпроси, европейските страни продължават неизменно да държат на своето – промени в съдебната власт и реорганизация на нейните институции. Още в началото на 2011 г. холандският вътрешен министър Херт Леерс предупреди българските си партньори, че макар София и Букурещ да изпълняват техническите критерии за Шенген, за неговата страна това не е достатъчно. „Трябва да има и доверие. Борбата с корупцията и престъпността трябва да е добре организирана, така че да имаме доверие, че ако дадем ключа си за границите на цяла Европа на България и Румъния, те ще се грижат добре за него”, заяви тогава Леерс. Малко по-късно финландската вътрешна министърка Пяйви Рясянен също допълни: „Ние нямаме пълно доверие в способността на тези страни да защитават външните граници на ЕС, между другото и заради корупцията“. В хора на опонентите беше принудена да се включи и тогавашната еврокомисарка по вътрешните работи Сесилия Малстрьом. „Знаем, че допускането в Шенген се базира не само на технически критерии, но и на доверие. За съжаление това доверие още липсва”, беше категорична тя.

Избягвайте правителствените институции!

В началото на тази година БНБ констатира, че доверието на чуждестранните инвеститори в България е „на едно от най-ниските си нива в историята“. Ситуацията беше потвърдена и от министъра на икономиката Божидар Лукарски, който посочи конкретно проблемите с притока на чужди капитали в страната. „Има оплаквания от корупция и за неизвършената реформа в съдебната система, както и конкретни опасения, че може да се въздейства върху съда, лицензионните режими забавят дейностите на определени предприятия“, призна министърът. През миналия месец на бизнес-форум в София постоянният представител на Световната банка за България Тони Томпсън разказа пред участниците наученото от чужди инвеститори, а именно, че за да имат успех в страната, те трябва „да избягват правителствените институции колкото може повече, независимо дали правителството е регулатор или клиент. Има достатъчно доказателства за ненадеждност и непредсказуемост на правителствените институции според бизнеса“, аргументира се Томпсън. Друг гост на форума, анализаторът от Световната банка Сирдхард Шарма, посъевтва властите да продължат борбата с корупцията и да осъществят реформи, след които бизнесът да се чувства по-защитен. „Извършването на тези реформи ще подобри конкурентоспособността и ще доведе до по-стабилни икономически показатели“, посочи анализаторът.

Честни „банкерски“ очи

С фалита на КТБ през миналата година България бързо и успешно разруши имиджа си на страна, която макар и бедна, дотогава се ползваше с относителна банкова и макроикономическа стабилност. „Доверието в надзора на българските банки, градено от 1997 до миналата година, бързо рухна с казуса на банката на Цветан Василев. Сега трябва да си оправим двора и да възстановим трудно спечеленото доверие в този банков надзор“, каза пред ДВ анализаторката от ИПИ Десислава Николова. Тя обясни бързането на сегашния кабинет на Бойко Борисов за влизане в еврозоната с автоматичното членство в Единния надзорен механизъм, който е допълнителна гаранция за доверие и надеждност на българската банкова система. И четиримата кандидати за управител на БНБ се обявиха за връщане доверието в надзора на централната банка, а фаворитът / евентуално новият управител!/ Димитър Радев в интервю за печата дори наблегна върху необходимостта от „стрес-тест на активите на банките, за да се възстанови доверието в цялата система“.

Властта се взима, доверието се печели

През 2011 г. в хода на президентската кампания, кандидатката за поста и първи български еврокомисар Меглена Кунева каза нещо важно. Тя припомни на колегите си политици, че „властта може и да се вземе, но доверието се печели“, както и че „дори да манипулираш в печеленето на властта, не можеш да манипулираш в печеленето на доверие“.

Четири години по-късно, в най-новото си социологическо изследване агенция „Галъп“ констатира, че недоверието и скептицизма на българите в държавните и политически институции през последните години остават почти непроменени. Сегашното правителство се „радва“ едва на 30 на сто вярващи, срещу 60 на сто невярващи в него, показателите за парламента отново са под 20 на сто доверие срещу 70 на сто недоверие, президентската институция не може да надхвърли заветните 30 на сто доверие и да промени нагласите на почти 60 на сто скептично настроени към нея. Песимистите за развитието на държавата към по-добро са над 60%, а 40 % от анкетираните българи очакват икономическата ситуация да се влоши още повече.

Решаващият избор

Така става ясно, че запасите от „доверие и надеждност“, тази дефицитна за България валута, остават критично ниски, като най-проблемните области при тях се запазват. Сред тях са ниският авторитет на политиците, продължаващата зависимост на съдебната система, корупцията и отклоняването на публични средства, пълната липса на респект към институциите. Затова едно постепенно възстановяване доверието на българина към собствената му държава, към нейната администрация, образование, здравеопазване, правосъдие ред и закон, може да се окаже първата крачка към регенериране и на доверието към страната отвън. И ако това все пак се случи някой ден, Шенген, еврозоната, чуждестранните инвестиции и така мечтания подем на икономиката е възможно да се превърнат в реалност. Всичко, впрочем, е въпрос на избор. Екзистенциален, при това.

08.07.2015

Когато преди седмица сегашното българско правителство обяви поредна офанзива за влизането на страната в еврозоната, мнозина приеха съобщението като неуместна шега. Да поставиш в микровълновата политическа фурна идеята на бившия финансов министър Симеон Дянков от 2009 година, прегърната пламенно от неговия приемник Петър Чобанов от предишния кабинет и то в дни, когато поведението на съседна Гърция е изправило системата на общата европейска валута на нокти, е най-малкото странно. Въпреки всичко правителството в София обяви курс към подготовка за въвеждането на еврото, създаде Координационен съвет за тази цел и дори определи служителите, с които финансовият министър Владислав Горанов ще работи по задачата – заместник-министър на финансите, подуправител на БНБ, член на Комисията за финансов надзор, заместник-министри на икономиката, на външните работи, на транспорта, на правосъдието и други. Според прогнзата на Горанов „страната може да стане част от еврозоната не по-рано от 2018 г.“. Сиреч в годината редовните парламентарни избори и на първото председателство на България на ЕС.

Променени правила на играта

Десислава Николова от Института за пазарна икономика/ИПИ/ смята, че към тези намерения на правителството трябва да се подходи по-внимателно, макар че като членка на ЕС България има ангажимента рано или късно да приеме еврото. Освен драматичните събития в Гърция аргумент за подобна предпазливост е неотшумялата дългова криза в Европа, която и в средносрочен план ще бъде на дневен ред. „От началото на кризата правилата на играта се промениха и членството в еврозоната вече върви със своята цена. Тя е участието на всички членки в т.нар. „спасителни механизми“. В момента на евентуалното си присъединяване България ще трябва да направи по наши изчисления около 300 милиона евро пряка капиталова вноска в фондовете на Европейския механизъм за стабилност, което е 0.8 на сто от БВП. Освен това държавата ще трябва да поеме гаранции за близо 3.5 милиарда евро, които в случай на ситуация като тази с Гърция, ще трябва да внесе като капитал във всеки един момент. Това вече са около 6.5 на сто от БВП“, пояснява пред ДВ икономическата анализаторка. Тя е убедена, че разходите около влизането в еврозоната биха превишили ползите от това членство. „Сега страната е с фиксиран курс към еврото и реално има облагите на едно бъдещо членство. В същото време ползи за България няма, тъй като на този етап държавата е фискално стабилна независимо от известното развързване на кесията и отклоненията от фискалната дисциплина през 2013 и особено през 2014 г. Дори миналата година правителството не прехвърли 3-те процента дефицит. Така на фона на много от други членки на еврозоната, България по-скоро е от „добрите примери“ за относително нисък дълг“, припомня Десислава Николова.

Предимствата на еврозоната

Депутатът от Реформаторския блок Мартин Димитров също смята, че България не трябва да бърза с влизането в еврозоната. Макар преминаването от валутен борд към единната европейска валута винаги да е било цел за страната, според него трябва да се изчака изхода на гръцката криза, а 2018-та да е евентуален срок за влизане в механизма ERM II. „Eврозоната предлага няколко много сериозни предимства. Едното е намаляване на валутния риск при търговията както и на рисковете при транзакциите на валута. Другото е възможността ЕЦБ да оказва помощ в случай на ликвидна криза, макар че това има и отрицателна страна. Примерът е Гърция – тя не е правила реформи и постоянно иска пари. А иначе еврото заедно с долара стабилно се превръща в една от двете основни резервни валути в света“, казва Димитров.

Горчивият гръцки пример

През април чешкият вицепремиер и финансов министър Андрей Бабиш попари намеренията на своето правителство за влизане в еврозоната заради високите разходи около приемането на общата европейска валута и заплахата от фалит на Гърция. Тези дни в поредица от интервюта за български медии американският икономист проф. Стив Ханке, автор на концепцията за валутния борд, определи идеята за евентуалното членство на България в системата на еврото като „абсолютна глупост“ . „Ако влезете в еврозоната, вие ще изгубите всяка дисциплина и се страхувам, че ще започнете да вървите по посоката на Гърция, защото ще имате големи фискални проблеми”, отбеляза Ханке. Защо, обаче, България продължава да напира за това членство?

Надзор извън зоната?

Според Мартин Димитров американците проявяват известна ревност спрямо еврозоната. „Еврото действително има всички шансове да се превърне в конкурент на долара след решаването на гръцката криза, а никой не обича конкуренция“, смята той. Десислава Николова признава, че казусът с КТБ много бързо е разрушил граденото до миналата година доверие в надзора на българските банки и смята, че властите трябва много бързо да възстановят това доверие. Според нея важният въпрос е доколко България може да членува в Единния надзорен механизъм и да се възползваме от надзора на ЕЦБ без да членува в еврозоната. „По-доброто решение е да се направи Asset Quality review, това е преглед на качеството на активите на банковата система, и след това да бъдат предприети нужните стъпки, включително и промени в Закона за БНБ, за кандидатстване в Единния надзорен механизъм без членство в еврозоната. Това ще донесе репутационни ползи за страната, а печалбата на фона на всички рискове и притеснения които имаме сега, ще бъде много по голяма“, смята анализаторката от ИПИ.

Плащаш – членуваш!

И все пак могат ли 19-те държави от еврозоната един ден да постигнат консенсус за приемането на бедна България в системата на общата европейска валута?

Десислава Николова е убедена, че всеки нов кандидат за семейството на еврото ще бъде приветстван от него, защото членството върви със своята цена. Колкото повече държави правят вноски в европейските спасителни механизми и са финансово здрави и дисциплинирани, толкова по-добре. „България е такава страна, но проблема е, че сега тя няма изгода от това членство. Такава полза имат фискално и финансово неустойчиви държави, които биха имали нужда от спасяване в даден момент. Ако изпълним задължителните Маастрихските критерии, и ние ще бъдем добре дошли – нямаме проблеми с дълга и няма да имаме нужда от спешно финансиране в средносрочен план“, казва Десислава Николова. И добавя: „Сега е важно да оправим собствения си двор и да възстановим загубеното доверие“.

09.07.2015

Ако германците не бяха, както вече ги нарекоха, „необразовани варвари“, отдавна щяха да са разбрали, че лекарството, което дават на своята пациентка Гърция само влошава здравословното й състояние. И ако навреме бяха променили това свое лечение, партията „Сириза“ нямаше да се появи на бял свят.

Ако „Сириза“ липсваше под слънцето, в еврозоната щяха да царят спокойствие и мир. Решението за гръцкия дълг отново щеше да бъде отлагано до поредните следващи европейски избори и така “горещия картоф” в ръцете на сегашните европейски политици щеше да бъде прехвърлян все по-нататък във времето…

Изводът? Просто грешките на Германия, а и на целия ЕС, създадоха „Сириза“. А е известно, че всяка грешка има своята цена.

Затова нека се запитаме – наистина ли Германия е „безгрешна“ за да има право „първа да хвърли камъка“ срещу „Сириза“?

04.07.15

На утрешния референдум гърците едва ли ще имат наум сложния въпрос на своето правителство когато гласуват своето „да“ или „не. А той, съвсем накратко, е дали страната следва да приеме условията на международните кредитори за продължаване на спасителното финансиране или не. Както става ясно от многобройните репортажи и интервюта през последните дни гражданите на съседна Гърция всъщност са убедени, че в неделя трябва да решат дали да запазят еврото и да запазят членството си в ЕС.

Така излиза, че този тип референдуми малко приличат на игричката: „питайте ме каквото желаете, а аз ще отговарям на каквото си искам“. По този начин поведението на избирателите става непредсказуемо и техните настроения често могат да се обърнат срещу политиците, обявили допитването, защото се опасяват да носят отговорност за собствените си решения и последствията от тях.

Търсещите обществено алиби политици често се налага да плащат от собствения си джоб и левият гръцки премиер Ципрас е възможно да го усети в неделя. Просто референдумът не е върхът на демокрацията, както често се твърди. В много случай той е само знак за слабостта на избраните от хората политици.

Използването на референдумът за търсене на решение при сложни обстоятелства, които изискват експертни оценки едва ли е най-подходящото нещо. Ясно е в подобни ситуации обикновените избиратели не могат да решат какво точно желаят, а и предварително никак не е ясно какво ще се случи след допитването.

Така в стремежа към върха на демокрацията може лесно да се загуби свободата. И затова с референдумите трябва много да се внимава! Използването им е целесъобразно само когато се решават основни проблеми свързани със суверенитета на държавата и базисните ценности на обществото. Типичен пример в тази светлина бяха обществените допитвания в редица държави за влизането им в ЕС. От другата страна се нареждат местните референдуми. Те са добър механизъм за решаване на проблеми, по които избирателите от района са компетентни, каквато е практиката в Швейцария.

В пространството между тези два вида референдуми следва да функционира онази представителна демокрация, при която политическата легитимност се съчетава с експертните познания на професионалистите.

Хаосът, който цари около гръцкия референдум, при който никой не знае какво ще се случи след неделното „да“ или „не“ на избирателите, е достатъчно красноречиво свидетелство и повод за размисли. Особено преди българските местни избори, които ще бъдат съчетани също с референдум.